ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1186.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1186.)

  Хенри, нещата като че ли наистина нямат значение: останалото е просто нищожно количество болка и пулсиращи пишещи пръсти. – Чарлз Буковски (1920-1994)*

    7 fev. 2008 

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас.
– Ах, Боже мой, къде ли пак съм била!
Да, спомних си, бях у съседа Спас. 
– То беше доста късно. Казвам, късно.
На гости през нощта кой ходи, кой!?
– Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна. Ама че герой!
 
– Не, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в ледени вълни.
– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било... Как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?
 
И прекосил си тез дълбоки преспи,
през пет баира стръмни бил си път?!
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят. 
– Да бъбрят! Само глупости мърморят.
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз.
Почакай месец-два, че и отгоре
и усмири проклетата си страст.
 
– Подтискам я, ала защо да крия!
Отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.
– Ще дойдеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои...

– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти. 
Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!

– Това ли било? Ах, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз!
Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет.
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.
Да знаеш, снощи даже не съм спала,
че молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
та в сетния му час да го теша!
 
– Тешила си го, виждам. Вече зная,
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве Истината е една.
 
– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.
И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 7 fev. 2023

Илюстрации:

- Да гониш момичето е като сянката си да гониш.

- Няма сила, която да спре онази, която те обича.

–––

* Вж. http://www.forum.buntarite.com/viewtopic.php?t=317 &

Чарлз Буковски (1920-1994)

 https://www.chitatel.net/22-misli-bukovski/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1185.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1185.)

  Какво ли е поезията без любовта? Първи учител ми беше бедният френски студент, вечен скитник и играч на зарове Франсоа Вийон (1431-1463). Робърт Бърнс открих по-късно. Преди тези двама еталон в текстовете ми бе флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с неговото "dolce far niente" (сладко безделие). Оказа се, истинските поети сродяват нациите, за разлика от всеки политик. – Аноним (1947)

...Тя бе с коси от мек атлаз

и бяло като крин чело.

С уханни устни беше таз,

която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак

и кръгла розовата гръд:

две малки меки преспи сняг,

навеяни в тоз таен кът.

Целувах милото лице,

косите й от мек атлаз.

И тъй, с момичето в ръце,

във сън дълбок потънах аз.

Преди разсъмване почти,

за път когато бях готов:

"О, ти, опропасти ме ти!" –

ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,

очите, пълни със тъга,

и казах: "Тия две ръце

ще ми постилат отсега"...*

    22 oct. 1999 

МОМИЧЕТО, КОЕТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

По Робърт Бърнс

Напивал съм се до несвяст
и със побойници дружах,
където двама, там и аз
пердашех се без капка страх.
С обуща кални по среднощ
в ужасен декемврийски мраз,
останал вън, без пукнат грош,
пред скромен дом се озовах.

– Кой хлопа ми на Рождество? –

дочух отвътре тъжен глас.

– Не хлопа принц, а същество

премръзнало! – отвърнах аз. –

Да бе зависило от мен,

едва ли бих опрял до вас,

ала след лутане цял ден,

какъв ли избор имам аз!

 Открехна пътната врата.

Прекрачих дървения праг

и вътре нагости ме тя

със сготвено и къшей хляб.

Свенливо гледаше ме там.

Посгрял се, гледах я в захлас.

Обхванат от внезапен плам,

реших да я погаля аз.

Отвори вехтичкия скрин

постеля да ми донесе.

От гушката си шала син

свали, обви ме с две ръце.

Като разбрах, че я тресе

от студ или от моя бяс,

до разтуптяното сърце

притиснах я тогава аз.

Таз, дето ми постла легло,
тя утеши ме в тежък час –
макар без знатно потекло,
усетих се горд рицар аз.
С коси обви ме, Боже мой! –
целуваше ме с тиха страст,
макар – пехота, бита в бой,
усетих се горд рицар аз.

Превземах устни, гръд, корем,
изпаднал в мъжкия захлас,
дъхът й сещах покрай мен
и по-щастлив не съм бил аз.

Какво му трябва на мъжа,

освен постелка и храна,

ала за друго тук тъжа,

и то е може би жена.

 

Щом сутринта на път поех
към нови друми, с дързък глас
до гроб във вярност й се клех.
И после с други лягах аз.
Как лъгах я! Ох, как щурях
без миг покой във зной и мраз,
но само с нея, знам, че бях
въздигнат като рицар аз.

В колибата й някой ден

навярно ще се върна пак

и може би на колене

ще я помоля с гузен глас.

Ще ми прости ли, Боже мой!

Дали ще бъде пак сама –

тъй млада, тръпнеща от зной,

мечтаната от мен мома?

Подгизнал в пролетния дъжд,

замръквам в бедничко селце

пак гладен, пак самотен, мъж,

далеч от нежните ръце.

Съвсем не станах по-богат,

ни славен някога съм бил,

но и на път към Оня свят

ще следвам образа й мил.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 fev. 2023

Илюстрации:

- Албрехт Дюрер (1471-1528), Автопортрет (1498).

- Младата жена е извор на трепет за изкуството**.

___

* Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс (1759-1796), вж. http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html 

** Вж. https://webstage.bg/art/7715--melanholiya-na-albreht-dyurer-savarshenstvoto-na-nesavarsheniya-ni-svyat.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1184.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1184.)

 Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон/ с възглавнички сини./ В гнездото на луди целувки най-нежният стон/ дано укроти ни... – Артюр Рембо (1854-1891)*

   21 dec. 2006

ДЖОН 

Най-после престраши се Джон, реши да се ожени;
уши си риза, панталон, бельо копринено, премени,

муцуната си освежи, брадата сива сам обръсна,
отряза дългите коси, и ето го красив възкръснал

достоен кавалер, тъй горд, идалго от Ла Манча,
занемарения си двор премете, прекопа и значи,

с дланите на колене отпред в очакване приседна
мома с разнежено сърце да го открие ненагледна...

Моми дал Бог, а тез моми защо към него не поглеждат:
замятат мрежи настрани към глупавичките младежи,

кикотят се, въртят поли, косите им свистят лъстиво;
не знаят ли как го боли мъжът, усмихнал се накриво,

открил внезапно може би, че времето му е изтекло?
Отлита бързичко, уви! – сезонът весел, мимолетен

на сълзи, флиртове, мечти, на подвизи и грешки,
когато някой Джон седи накипрен и ужасно смешен!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited on 6 fev. 2023

Илюстрации:

- Вълнува ни скромността, не модата. 

- Nymphs & Satyr, painting Bouguereau.

–––

* Артюр Рембо, из "Сън за зимата" (1870 г.) в превод на Кирил Кадийски (1947). 

Артюр Рембо (1854-1991)

 Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D1%82%D1%8E%D1%80_%D0%A0%D0%B5%D0%BC%D0%B1%D0%BE Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1183.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1183.)

 Често съпругът не познава жена си. За да разцъфти с всичкия си чар, тя трябва да усеща, че е обичана със своите странности, настроения, капризи. – Аноним (1947)*

  23 mar. 2016

 ТИ СИ РОЗА...

Ти си роза, ти си крем,

но не си, не си за мен,

ала пак седя, седя

и със пръстчето следа

по прозореца чертая,

в плен на твоята омая.

 

Мила моя, любовта

изведнъж ме връхлетя;

що със себе си да сторя,

тъй обикновен сред хора,

подир теб които тичат

и кълнат се, че обичат?

 

Себе си да прокълна,

че ми завъртя ума –

да зарежа всичко, всичко

и да литна като птичка

по-далеч оттук и ням

да се утешавам сам, 

че каквото и да сторя,

съм един от всички хора,

а пък ти си ми една,

ала си на друг жена!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 5 fev. 2023

Илюстрации:

- Когато пада, момичето всъщност побеждава.

- По блестящите очи ще я познаеш, не по думи. 

–––

* Старите хора не случайно казват: Който познава само жена си, той не познава жена си. Да разбереш една жена, никога не са достатъчни думите. Жестовете, говорът й като мелодика, гъвкавостта и прочие са кодове, нотопис за Паганини на цигулката, каквато всъщност е тялото й и всички мелодии, които виртуоз е в състояние да изтръгне от тази нейна душа и тяло. Бел.м., tisss.