ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1185.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1185.)

  Какво ли е поезията без любовта? Първи учител ми беше бедният френски студент, вечен скитник и играч на зарове Франсоа Вийон (1431-1463). Робърт Бърнс открих по-късно. Преди тези двама еталон в текстовете ми бе флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с неговото "dolce far niente" (сладко безделие). Оказа се, истинските поети сродяват нациите, за разлика от всеки политик. – Аноним (1947)

...Тя бе с коси от мек атлаз

и бяло като крин чело.

С уханни устни беше таз,

която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак

и кръгла розовата гръд:

две малки меки преспи сняг,

навеяни в тоз таен кът.

Целувах милото лице,

косите й от мек атлаз.

И тъй, с момичето в ръце,

във сън дълбок потънах аз.

Преди разсъмване почти,

за път когато бях готов:

"О, ти, опропасти ме ти!" –

ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,

очите, пълни със тъга,

и казах: "Тия две ръце

ще ми постилат отсега"...*

    22 oct. 1999 

МОМИЧЕТО, КОЕТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

По Робърт Бърнс

Напивал съм се до несвяст
и със побойници дружах,
където двама, там и аз
пердашех се без капка страх.
С обуща кални по среднощ
в ужасен декемврийски мраз,
останал вън, без пукнат грош,
пред скромен дом се озовах.

– Кой хлопа ми на Рождество? –

дочух отвътре тъжен глас.

– Не хлопа принц, а същество

премръзнало! – отвърнах аз. –

Да бе зависило от мен,

едва ли бих опрял до вас,

ала след лутане цял ден,

какъв ли избор имам аз!

 Открехна пътната врата.

Прекрачих дървения праг

и вътре нагости ме тя

със сготвено и къшей хляб.

Свенливо гледаше ме там.

Посгрял се, гледах я в захлас.

Обхванат от внезапен плам,

реших да я погаля аз.

Отвори вехтичкия скрин

постеля да ми донесе.

От гушката си шала син

свали, обви ме с две ръце.

Като разбрах, че я тресе

от студ или от моя бяс,

до разтуптяното сърце

притиснах я тогава аз.

Таз, дето ми постла легло,
тя утеши ме в тежък час –
макар без знатно потекло,
усетих се горд рицар аз.
С коси обви ме, Боже мой! –
целуваше ме с тиха страст,
макар – пехота, бита в бой,
усетих се горд рицар аз.

Превземах устни, гръд, корем,
изпаднал в мъжкия захлас,
дъхът й сещах покрай мен
и по-щастлив не съм бил аз.

Какво му трябва на мъжа,

освен постелка и храна,

ала за друго тук тъжа,

и то е може би жена.

 

Щом сутринта на път поех
към нови друми, с дързък глас
до гроб във вярност й се клех.
И после с други лягах аз.
Как лъгах я! Ох, как щурях
без миг покой във зной и мраз,
но само с нея, знам, че бях
въздигнат като рицар аз.

В колибата й някой ден

навярно ще се върна пак

и може би на колене

ще я помоля с гузен глас.

Ще ми прости ли, Боже мой!

Дали ще бъде пак сама –

тъй млада, тръпнеща от зной,

мечтаната от мен мома?

Подгизнал в пролетния дъжд,

замръквам в бедничко селце

пак гладен, пак самотен, мъж,

далеч от нежните ръце.

Съвсем не станах по-богат,

ни славен някога съм бил,

но и на път към Оня свят

ще следвам образа й мил.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 fev. 2023

Илюстрации:

- Албрехт Дюрер (1471-1528), Автопортрет (1498).

- Младата жена е извор на трепет за изкуството**.

___

* Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс (1759-1796), вж. http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html 

** Вж. https://webstage.bg/art/7715--melanholiya-na-albreht-dyurer-savarshenstvoto-na-nesavarsheniya-ni-svyat.html Бел.м., tisss.