Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далеч по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии или обсади. Както живописeцът, например, улавя характера по чертите на лицето и по израза на очите, без да обръща внимание върху останалите части на тялото, тъй и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата и чрез тях да пресъздам живота, а военните подвизи оставям на други автори. – Плутарх (47-126 г.), Из "Животопис на Александър Македонски"
29 noe. 1998
Хитрост плюс манипулации – това е панаирът на пазарището! Пари лежат в края на цялата верига от лъжи, а понякога много пари. Да, това е Държава на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна на властта. "Дръжте парвенюто!" – зове, крещи по стъгдите на света именно някоя самоуверена Госпожа Франческа*. А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това сиво, облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенната горска шума под нозете. Фините шумове, долитащи до теб, които ти подсказват, че всичко тук около теб живее и диша, тече, променя се, радвайки се на естествената си жизненост. Разкошен дар си, Живот!
Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен, и той ми предава думите й: "Виждаш ли как обикновено, с най-простички думи може да се напише нещо красиво". Това било по повод текст от "Кардиф", чието заглавие той не успя даже да си спомни, но общо взето, той – автор на изкусни стихове, държеше да ми го покаже.
Тщеславен ли е земният Иисус? И още как! Много... ама много самолюбив. И обичал да го канят на гости. Понякога се и самопоканвал, ех, човешка слабост! Що, като е бил (възможно и сега да е) истинския Бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земната Му участ е само логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената Му ос. Сила на Разума и Съвестта! Материалният човешки бит го изхвърлил от греховната ни Земя като чужда субстанция, както например: морето изхвърля подутия, подпухналия труп на удавник, понеже изгубил умение да се справя с вълните от бездуховност... Във филма "Томас Бекет" Кралят (Питър О'Туул) закла праведника Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет започна да става досаден за Негово Величество, да тежи на съвестта му на грешник и сладострастник Хенри Незнамкой си. И после – твърде показателно! – убиецът обяви жертвата за светец, въздигна храм в нейна чест, и тържествен, шествайки сред слуги, грешници и те като краля си, завтече се свещи да пали, да коленичи, чело в земята да бие, иконите на Бога да гали и целува, да се моли, и накрая, със светнала от фалшива праведност физиономия, пред множеството от плачещите със сълзи слуги да дръпне патетична реч за великолепието на нравствеността, естествено. Че за какво друго!
О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено! Ей тази амалгама от Добро и Зло, греховно и праведно ме очарова. Има тръпка в този живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият Евгени, дългокосото ченге от крайния ни градски район, когато обяви пред четири квартални пияндета и без да броим извънбрачната му приятелка, че ах, яко съм му напомнял на ирландеца Питър О'Туул. "Точно такъв си го представям – рече, – като теб." Тъй ли? – разтваря се златната ми уста. – Че какво общо имам баш пък с този див ирландец?! И професионалният криминалист Евгени, най-печеното и ловко ченге в сраженията със столипиновските крадци и изнудвачи, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече, този път по-убеден: "Не, сериозно! Много ми напомняш на ирландеца Питър О'Туул във филма за Томас Бекет".
16 noe. 1998
Двайсет дни нито ред. На 27 октомври в десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с артистичната знойна Re. към нашето местенце край Марица. Като млада лисица Re. се вмъква в гаража, настанява се върху предната седалка в колата, отгръщам едното крило на голямата метална порта, сядам зад волана, пъхвам ключа и... двигателят не пали. Включвам във верига втори акумулатор, както съм го правил неведнъж, и когато допирам положителната клема закъм извода на стартера, горният стар акумулатор гръмна, разлетя се на късове, плисна ми киселина в лицето. И облак бял дим с лют мирис изпълва гаража. Re. се втурна да отваря и другата врата. Полива ми да си наплискам очите с вода от пластмасова бутилка.
Три-четири дни лявото ми око беше кърваво; слава Богу! – без ходене на лекар, без илачи, мина от само себе си, както винаги досега е било с мен. Малкият Дявол! Мисля си по този повод: как уязвимо е всичко у нас, всичко наше. Сред предмети се движим, съществуваме машинално, не подозираме колко близичко са Нещастието, Смъртта. И ми идва наум новозаветната идея на Иисус за преходността на всичко наше и силната уязвимост, когато си щастлив, за суетата на всичко самолюбиво, горделиво у човека.
Обявявам на разтревожената Re. след час по телефона, че тази неприятност си има и добрата страна: няма как, налага ми се да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден. Чудесно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият ни свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост внася женското състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на вечно всезнаещи и с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава същата онази, пред която сме издували мускули, по всевъзможен начин я сме унижавали с юнашки егоизъм. Като ангел от Небесата слиза рани да превързва, от нас самите да ни опази. При всичко, което Re. е сторила за мен, тези приказки са нередни, нещо кощунствено има и в това дори, че ги записвам. Понеже не състрадание е същност на връзката ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани през очите й. А може би женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни, разбира се, невинаги осъзнати и от самата нея импулси, настроенията й, острото й зрение за детайлите, за дреболиите, които крият кодове на познанието. Това е то излъчването на царствено великодушие у влюбената жена. Ето, че се отплеснах, крайно време е да спра да се размазвам около книгата.
.jpg)
** От текста "Ястреб плячка не дели". И се носи като мълва по нашата България: Който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран), накъсо, който има нюх да плячкосва, той е заможен; нему завиждаме, че успешно живее. Приказката "Беден, но честен!" с убийствена ирония звучи в такъв контекст. Трябва да си живял сред онези хора, които крадяха поне от своето, че да разбереш откъде е ехидното им отношение към "Госпожа Франческа" – т.е. към назначената от бившата БКП пъстра и креслива писателска прослойка. Човек е егоист по природа. Само по себе си това не е лошо. Но цивилизацията е стремеж към достойнство. Тази тема звучи, като лайтмотиф, например, в Омировия епос и примерите със спартанците, подвизите на Дон Кихот, великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер... Че нали цялата световна литературна съкровищница за достойството всъщност настоява! От лицемери обаче, които по навик продължават да си демагогстват в стихове или съсипват труда и мечтата на приятеля си, или от трибуната на могъща медия ръсят познати до болка лъжи или стари тъпи клишета що е изкуство и какъв е смисълът на живота, от тези речовити лицемери столипиновският апаш кокошкар, мисля си, е по-горен, че честно отнася лобута, преди да си тръгне като симпатичен грешник от греховния ни свят. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
