ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1140.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1140.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената: влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

 22 uli 2007*

ВОЙНАТА НА МЪРФИ

  

  Досадникът, натрапникът или тържествуващият циник, въобразил си, че е философ и разбира от психология, след като му подарили китап от престижен университет или по-точно, висша партийна школа за демагогия – предполагам, има мисия в живота, не в изкуството: пред наглостта си изясняваш що е това благородство. Пред тази конска муха или празно бръмкало откриваш достойнството, че донякъде поне, успял си да съхраниш умението на обикновения човек да се държи смирено. Откритието ми е от преди няколко горещи дни на юли 2006 г. Това е само антракт – приписка в полето на историята, която трети месец разказвам. Някой си монах описвал вкратце в полето на преписа от Светата Библия какви лични несгода го връхлетели и кой му носел зелева чорбица, как му се вкочанили пръстите, но и стомахът го заболял, докато с гъше перо ниже заврънкулки по заешката кожа или върху пергамента. Та и моята работа!

  Три часа врътня с набора, който така и не успях да възстановя, отлетяха, а насреща ми нищо. Седнал съм от три часа след полунощ, пък в шест и трийсет редактираният вече набор на следващата част от текста, която трябва да се нарича "Гробокопачите", ми се скапа. Оттук, вече в отчаянието си, реших да напиша настоящото отклонение от темата. Вероятно някой сега ще се запита от какъв зор си губя от съня, та среднощ да попълвам темата "Дневникът на един...", и нямам смислен отговор... Да речеш, че кяр имам от цялата работа, ами не, каква ти изгода?! Напротив: с кожата си усещам глухо ръмжене, реплики: "Нарцис, обсебил чуждото право да описва, динозавър и прочие", с други думи: Кой съм, че да си позволя този разкош?

  Любими сред големите актьори са ми Марлон Брандо ("По Мисури"), Питър О`Туул ("Войната на Мърфи" и особено във филма "Томас Бекет"), също и Пол Нюмън ("Той се казваше Омбре"), Робърт де Ниро (в "Разгневеният бик"), готиният Кевин Костнър (в "Бодигард", филма с разкошната Уитни Хюстън)... Филмовите образи на артисти от световна класа са еталон за поведение. Та дереджето ми с подхванатите във форума теми "Въведение", "Порто Фино", "Крайпътен ресторант" и "De nihilo nihil" в моите си представи ми напомня ситуацията около филмовия герой на ирландеца О`Туул във "Войната на Мърфи" – филмиран сюжет от дните след едва-що приключилата Втора световна война нейде си дълбоко в индокитайска, венецуелска или дявол знае каква джунгла. И там изпаднал в беда герой с едномоторния си вехтичък самолет, странно защо продължава самотната своя лична война с чудовищата от света на несекващото Зло. Според един от симпатичните ми опоненти, Мърфи, чието име в английската реч е синоним на българския Марко Тотев, т.е. чешит, следван от карък след карък, може да бъде възприет и за динозавър от отминала епоха – светът днес някак не проумява какви ги върши Мърфи в далечната джунгла и защо така ревниво заляга над ремонта на вехтичкия си летателен апарат, не вземе да си дигне задника и да се върне отново в спокойния свят, където са празнуващите финала на Световната касапница човешки множества на обзетите от еуфорията на оцелелите в окото на жестокостта нормални.

  Какво повече да кажа в моя защита!? Това е по-силно от мен. Ако не във форума на Internet, някъде другаде все пак смятам да разкажа и моята версия за онова, което се случи с поколението българи, които сме родени малко след или малко преди края на Втората световна война. Нищо не печеля. В момента бера единствено ядове. Но няма да се откажа! И колкото по-неприятно, и колкото по-аргументирано ми доказват, че не съм прав, толкова по-плътно тази идея ме държи в прегръдките си. Мога да го нарека мисия, мога да го нарека проклятие, според настроението в момента. Съжалявам, ако съм засегнал или разочаровал някого тук по някакъв начин, но няма връщане назад. Съжалявам! – Написа tisss. 

  Good zombie: – tisss, "Войната на Мърфи"** гледах преди около десетина години на миниатюрен черно-бял телевизор; доскоро не знаех даже, че филмът се казва така и че актьорът се казва Питър О’Туул, обаче оттогава този филм винаги остава на едно от местата в съзнанието ми, където – предполагам, стоят и разни други важни за мен неща. Преди няколко седмици имах късмета да попадна на продавач в магазинче за видео-касети, който разбра за какъв точно филм става въпрос, след като му разказах накратко сюжета... Та значи, някакъв пич попада на остров, след като транспортният му кораб е бил торпилиран от нацистка подводница, а подводницата продължава да се навърта покрай острова. Междувременно обявили са края на войната, пичът обаче твърдо е решил да унищожи нацистката подводница, използвайки всякакви подръчни материали, и накрая й ебава майката – anger is a gift!"***

  Нито ти си динозавър, нито днешното ни младо поколение е калпаво. Опитай да си представиш, че повечето млади българи съвсем не усещат ситуацията по твоя начин. За повечето от тях след войната вече няма нито остров, ни подводница, а само мазно лепкаво блато от кръв и тиня. Знам, че го знаеш, далече съм от идеята да давам акъл на някой, дето е трийсетина години повече живял от мен; само правя предложение да не се тровиш излишно. От друга страна пък, че си кибритлия е част от чара ти (както у Христо Стоичков) и сигурно е една от причините да пишеш добри стихотворения... Да, в случая подводницата трябва да бъде потопена... Но има и вероятност това моето да граничи с шизофрения: като се сетя за Мърфи, да се сещам за Йосарян****, чиято идея беше да приземи аварийно самолета си в Швеция и да заебе войната... Но още не съм освидетелстван. Има една песничка, в която се пее
      Did you exchange
      A walk on part in the war,
      For a lead role in a cage?”
      (Wish You Were Here, Pink Floyd)
Не заменихме ли/ участието си във войната/ срещу удобно местенце вътре в кафеза? В песента всъщност не става въпрос за конкретна война. Въпросът е към млад човек, който се самоубива с наркотици, като не вижда изход от блатото.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 28 dec. 2022

Илюстрации:

- Питър О`Туул във филма "Войната на Мърфи".

- Ключовият образ от класиката "Параграф 22".

–––

* Син съм на редник фронтовак от Втората световна война, баща ми е роден на този ден от годината.

** В края на Втората световна война нацистка подводница торпилира и потапя британски търговски кораб близо до крайбрежието на Венецуелската джунгла. В разрез с всякакви военни правила, по най-жестокия начин немският капитан заповядва стрелба по беззащитните моряци във водата. Единственият оцелял е ирландецът Мърфи, който се добира до брега и е спасен от френския инженер Луис. Оцелелият започва да крои своето отмъщение. Така започва Войната на Мърфи. Из анотацията към филма...Между другото, Мърфи за ирландците съответства на Марко Тотев за нас, българите, т.е. чешит, преследван от карък.

** Англ.: Гневът е дар.

*** Йосарян е главен лит. герой в книгата на Джоузеф Хелър (1923-1999) "Параграф 22", появила се на бял свят през 1961 г. http://www.big5.bg/akcenti-3/item/4763-kogato-cheta-che-ne-sam-napisal-nishto-dobro-kolkoto-paragraf-22-se-izkushavam-da-popitam-a-koi-e.html 

& https://chitanka.info/text/472/2#textstart Бел.м., tisss.