ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1131.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1131.) 

 Тук всичко се прави така, че да ти е гадно, гнусно, мизерно. И това е България днес! Имаме най-разкошната в Европа и света природа, която куцо и сакато с пот на чело, с нокти и зъби се пробва да унищожи. Като че вече успяват. Родоотстъпничеството тук е суров битов реализъм, зов за емиграция в чужбина, само да си по-далеч, да не виждаш как всичко талантливо и светло най-старателно се съсипва. – Аноним (1947)

  26 uli 1996

УЧИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА РАБОТИ С ОЛИГОФРЕНИ

Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски" 

  Шестокласниците до миналата есен имаха един учител господин Панчо Василев, но учениците му викаха бай Панчо Мекото. Не че бе блага душица бай Панчо. Ами! Карък си беше, но имаше си любим лаф: "Какви ученици сте вий, бе-е-е? Какво знайте, бе-е! Знайте само на хляба мекото". Учеше децата да говорят и пишат по български, а той – цапнат в устата, наричал ги галфончета, дембелчета, смотанячета, в миг на умиление приласкавал ги с лаф, заимстван от любимия за поколение заможни педали в днешна България с европейските й духовни ценности г-н Милко Калайджиев, "Елате, пиленца на батко! Да ви го подам сладко-сладко". Случило се, че в същия шести клас едно от момченцата още да не знаело да чете. Въпросният Филипчо бъркал и собственото си име, буквичката Ф не успявала да му влезе в ума. Бъркал я с В или З... И тези В и З му се стрували закръгленички като заоблените части на женското тяло – В, например, му напомняла големи цици в сутиен, а З – женско дупе без гащи.

  Ех, неведоми са пътищата Твои, Господи, неведоми са и пътечките на Познанието! Чудно ми е според тази Филипчова система какво общо имат В и З с нещастницата Ф. Последното особено нервирало господин Панчо. Та нали господин Панчо със зъби и нокти дотикал, добутал, довлачил и дотътрузил криво-ляво дивия мизерабъл* чак до шести клас! То не били кандърми на четири очи с колеги-педагози, не били увещания и тържествени клетви, че: "Видиш ли, колега, Филип още и бъкел не знае, обаче през зимната ваканция, като си седне здраво на задника, ще навакса с учебния материал и ще му узрее кратуната, всичко ще назубка мо-та-мо**, както казват французите".

  Четири години Филката живот си живеел под крилцето на своя класен. Мъчил го бай Панчо да чете: с поощрения пред другите деца и с мекошави заплахи, че ще го остави на изпит, и не го научил. И ето че в пристъп на велико отчаяние от природната тъпота на Филип, изнервен, потресен от отчаяние, като лъв от африканската джунгла Мекото изревава един слънчев ден пред ошашавените шестокласници:
  – Аз с олигофрени да работя не ща!!! – Подир което измерва греещия като месечина Филка от върха на патъците до щръкналия рижав перчем, събира си чукалата, грабва палтото, шапката, чадъра, учителския дневник, забравя си междувременно очилата и напуска внезапно онемялата класна стая на въпросния VІ-в.

  Харно, ама да вземе Филип да разправи с гордост на татко си: "А пък господинът по български днес, тате, ми каза, че съм олигофрен. Хем пред всички ми го каза...Това е екстра похвала, нали, тате?" Вдига се онзи ми ти избеснял българин и трап-трап-трап, нахлува в училищната светая светих през голямото междучасие, в голямата гюрултия и блъсканица, в най-големия батак. И там двамата мъже провеждат следния диалог...
  – Ти ли си даскалът Василев?
  – Аз съм. Що?
  – Нарекъл ли си ти сина ми пезевенк? – Объркал случайно диагнозата "олигофрен" с хубавата турска дума "пезевенк", която, като на стар коцкар, му била добре позната.
  – Не съм казал таквоз нещо, аз само...
  – Признай! Няма много да боли. Само два-три ще ти обърша, и те оставям! – напира онзи. – Ако не си признаеш, одма влазям да питам децата.
  – Че вие какво, вместо да благодарите! Какво сте се лепнал за мен? – интелигентски запротестирал Панчо Мекото.
  – Добре тогава, ще разпитам – отсякъл таткото, и понеже звънецът тъкмо вече биел за влизане в учебния час, намърдал се суен-буен с шестокласниците в класната стая, издумкал с юмрук по и без това порутеното, подпряно с тухла-четворка да се не клати учителско бюро и мазно рекъл:
  – Хей, юначета, чуйте кво ше ви питам! Каза ли даскалът "пезевенк" на моя Филип?
  – Не каза "пезевенк", каза "олигофрен" – обадили се звънливо няколко гласчета от  съученичките на Филю с едва напъпили гърди и дупенца.
  – О-о-о-лигофрент, значи. Още по-зле! – ударил се по чело таткото, па отбръмчал да се жалва при господин шефа на училището.

  Викат Панчо в кабинета на директора, и както Балканджията Йово от онази песен за църни ми ти арапи мераклии по кръшна бяла Яна, хем го питат-разпитват, хем мярка му вземат, къс по къс ще го кълцат, може да го пожалят, ама честта и достойнството му на българин одма ще му отнемат. Отрекъл. Не бил казал "пезевенк". "Пезевенк" не била в неговия речник. Знаел я, обаче не я употребява. Позволил си принципно да се изрази по въпроса.
  – А именно? – любезно го подканил училищният султан да изплюе камъчето, сам да се навре в киреча.
  – Казах "с олигофрени да работя не ща"... Това казах! Тъй да се каже, по принцип го казах, а не конкретно.

  Подир което изявление между двамата янкеседжии*** и даскала бай Панчо протекъл следният кошмарен диспут...
  Бащата:
  – Значи, даскале, според теб синът ми е олигофрент?
  – Не съм казвал такова нещо.
  – Да, бе! А що си го нарекъл олигофрент, като не си казвал?
  – Казах само "с олигофрени да работя не ща".
  – Ха, не щял! Харно... Ама за сина ми си го рекъл?
  – Не-е! Синът ви не е олигофрен. Вашият Филип си е нормално дете, което... истина, по-бавничко усвоява български език, но се учи, даже бих казал, че нормално се учи – отбивал атаките с възможно най-сдържан и благ гласец Балканджията Йово.
  – И не щеш да учиш моя син?! – продължавал да се нервира онзи сербез-чалмалия, таткото, оладжак****.

 Тук с целия си авторитет, който му давала властта и Министерството на просветата по Българската ни земя китна, хубава, се намесва господин султанът на училището:
  – Как няма да иска! Това да не му е концерт по желание? Нали именно за това му се плаща! Нали именно с такава цел общината харчи парите на данъкоплатеца! Нали на трудовата борса безработните даскаля по български език се прескачат като зайци на зелена морава в Австралийската джунгла!
  – Ще я проверя аз таз работа – извъртял глава таткото. – За кво ви се плаща и кви ги редите в тва ваше смотано училище с мойте пари!!!

  Без да ще, докачил училищния шеф, който в недалечното минало бил отруден прост заварчик, та оксиженът чат-пат все още му се явявал в кошмарите нощем насън да му гори зениците. Знаел си той – о-ох, как добре знаел колко лошо е в България да не си началник. Помнел той и как заради свидното началническо право да си клати краката, кафенцето с кеф, на спокойствие да си сърба и да пунтира загриженост с моливченце в ръка над вестника с кръстословиците и хороскопа за деня, и как за тези благинки на типичния нашенски хамелеон-дембелин воювал някога, в зората на Демокрацията, и как, особено в славните две години на СеДеСе с хладна пот на чело кършел като чист мюсюлманин дълбоки метани, как ръка и задник целувал, на табличка кафенце носел на големците в партията на Филип Димитров и как препускал, като куриер на партията в местните избори, как грес, лайна и катран плескал по портите на червените думбази над лозунгите "С голямата синя метла да изметем червения боклук!", "Долу-у!" и "Ура за новите демократични ценности, смърт на комунизма!", пък и кой знае от какъв зор как крещял на Червения площад пред пловдивската централна поща "Национализмът е последно убежище на тероризма".

  И сега, значи, представете си, моля, какъв фал – някакъв даскал вода да му подлее! Кръвнишки впива взор в своя подведомствен, пламенно наум го изпсувал на майка, а към бащата на олигофрена пуснал струя първокачествен зехтинец:
  – Ний от училищното ръководство много сме ви задължени, дето ни уведомявате за тоя непростим пропуск. Ще докладвам и аз от своя страна лично горе в Инспектората за случая. От своя страна, и ний (говорил за себе си в множествено число, като асъл потомствен аристократ) строги мерки ще вземем повече това да се не повтаря.

  – Ама ха-а! – изпуснал част от парата онзи гневен мъж отсреща. – Син ми е отлично развит, даже от другите по-развит. И след като ви плащам данъци зарад шибаната ви държава... – Споменал вълшебната думица "данъци", от която дума завира кръвта на всеки що-годе нормален средностатически нашенец, турен в ролята на овца за доене, стригане, разплод от новата демократична и прочие власт, пак подхванал рефрена: – Син ми бил олигофрент, мамицата ви! Ше ви го начукам аз на вас!!! Два ката ще ви го начукам!
  – Нали се разбрахме, че не е олигофрен? – измънкал Панчо Мекото.
  – Ами като не е, що си рекъл, че не щеш с олигофренти да работиш, бе? Щот син ми е олигофрент ли? Що не си го рекъл за друг някой, а за моя син си го рекъл!
  – Не съм имал сина ви предвид, а само тъй, принципно.
  – В него си гледал, признай!

  Притесненият Панчо, след шефа си и той посегнал към голямата баданарка, хванал да глади по косъма озъбилия се насреща му родител.
  – Момчето за възрастта си е отлично развито. Абсолютно прав сте – започнал с фин тембър, финтирал, демек: – Вярно, още срича вашият Филип, ма-а-алко по-трудничко възприема материала по български, но някой ден и той ще се научи. Нали! – хвърлил лъчезарен поглед. – Кой се е родил готов научен?! То, и мен да попитате, и аз не чета гладко – направил се на по-нисък от тревата.

  Обаче онзи го засякъл по бели гащи.
  – Като не четеш гладко, кому кура крепиш в шибаното училище? – Обърнал се към господин директора: – А бе, ей, началник! Я си виж даскалите, ве! Тоз чешит тук може ли да е даскал? Нали чу! Ми той не знаел даже да чете. – И се изхрачил върху чистак новичкия копринен персийски килим в кабинета на шефа: – Хрррач, флю-ю-ю-юп! Ето що син ми шест години вече, и още не знай да чете. Значи, не ти, а син ми е виноват?

  – Рекох, че бавничко усвоява... – мигал като мишка в трици Панчо Мекото. – Буквите се научават в първи клас. Нали? – потърсил закрила от началството. – Пък аз нали не преподавам в първи клас. Той, Филип си дойде в шести клас ненаучен... Да подходим логически, кой носи вината, аз ли нося вината? Нали! Той си дойде такъв.
  – Син ми не е виноват, че ти, даскале – ехидничел онзи, – не си отбираш от занаята! На туй отгоре, наричаш сина ми пезе... олигофрент.
  – Не съм го нарекъл.
  – Ама си го рекъл!
  – Казах "с олигофрени да работя не ща". Това казах!
  – Че недей работи, бе! Оди копай гробища, оди чукъй камани. Някой да те е вързал в това училище на завет да киснеш? Ама ха-а-а! Виж го ти него!

   За да излязат от омагьосания кръг, за четвърти път се намесва шефът. Наредил на учителя Василев собственоръчно и доколкото може по-обстойно да опише (натъртил на "по-обстойно") как се случила тази работа. При какви обстоятелства била изречена фразата "Аз с олигофрени да работя не ща", точно в коя посока е гледал, правил ли е заплашителни жестикулации, бързо и високо или тихо, провлечено изрекъл фразата, върху точно коя дума наблегнал (логическото ударение, демек, къде е турил), с каква инторация на гласа, в коя част на класната стая се намирал: зад бюрото, пред бюрото или между чиновете. От един миг нататък изглеждало като че бащата силно настоява синът му да бъде изкаран малоумен. Най-сладкото в цялата история е, че докато горе в шефския кабинет големите мъже водели недотам тънка дипломация, олигофренът долу цъфтеше и се разхождаше важен като пуяк в училищния двор, наляво и надясно обясняваше защо на господина по български му свиват перките в кабинета с алените плюшени пердета и дебелия персийски килим.

  Ох, цялата работа така се размириса!... Учителят Василев употреби, образно казано, кофа мастило, приложи куп изявления, обяснения, допълнения, плюс дванайсет броя цветни художествени фотографии:
    1) усмихнат ведро сред учениците в коридора на ІІІ етаж,
    2) замечтан зад прозореца на класната стая на VІ-в,
    3) вглъбен над купчина писмени работи от VI, VII и VIII клас,
    4) как записва в голямата материална книга темата на урока,
    5) дружелюбен, с тебешир в ръка пред черната дъска,
    6) учтив, разперил ръце пред черната дъска, изписана с тебешир,
    7) усмихнат над разтворения учителски дневник,
    8) как изнася сказка пред таблото с пътни знаци на КАТ,
    9) как помага на млада колежка да си подготви урока,
    10) как беседва с госпожа Марийка Станева – чистачката,
    11) как беседва с параджията бай Ламбо Кичуков,
    12) как кове лозунг "Добре дошли!" върху училищната фасада.
  Представи папка с документи за утежнено семейно положение:
    а) нервна съпруга с депресия, истерични припадъци и диабет,
    б) тъща с паркинсон, деменция, алцхаймер и хипертония,
    в) декларация за имотно състояние, заверена при нотариус,
    г)  показания на съседите му по местоживеене,
    д) диплома за завършено висше образование в Софийския университет,
    е) служебна характеристика от метео-станцията на връх Ботев (?!),
    ж) заключения от кардиолог в психо-диспансера (местната лудница),
    з) документ за участие на дядо му в боевете при Чаталджа през 1913 г.

  Въпреки солидните купища факти и аргументи за благонадеждност, не се посвенили лешоядите от местния Регионален инспекторат по образование да ровнат и из архива на местното Военно окръжие поради каква, действителна или мнима причина о.з. редник Панчо Василев от с. Миндя, Сливенско, в далечната 1962 година бил с двайсет дни отложен от военна повинност и поради что в самия край на военната служба, пак двайсет дни преди наборите му, военните власти го пуснали в цивилизацията. И това им се сторило недостатъчно да осветят истината, та от София, от най-горния клон на йерархията в Образователното министерство при нас се приземи и цъфна тричленна комисия експерти. Как са пропуснали в тази акция да включат ЦРУ, ФБР, КГБ, МОСАД, Интелижънс Сървис и Интерпол остава загадка. Какъв пропуск, Боже Господи! Какъв малшанс! Как не се сетили?

  Инспекторите, шестима зализани тенисмени с пружинираща походка от Борисовата градина и столичен фитнес-клуб за елитен разплод на расови жребци, заразхождаха скъпите си модни костюми из училищните кабинети с пронизителния взор на Джеймс Бонд и Авакум Захов. Правиха очни ставки, експертизи, какви не трикове приложиха над примрялото от шубе учителско ято. В резултат на операции от страна на МОН***** учителите станаха по-меки от гъши пух. Скатават се тези поначало наплашени хора в хранилището към кабинета по биология и в химическата лаборатория. В биологията, например, устроиха скривалище зад спиртосаните ембриони, а върху пищялките на изсушения човешкия скелет монтираха огледало за обратно виждане, за да са наясно дали и кога експерт с гъвкавата походка на хищник се задава по коридора. В учебния час доскоро строгите ни учители заплямпаха възвишени чудни приказки как ученикът винаги имал право да изисква, как всеки педагог е длъжен да се вслушва в мнението на родителите, да се съобразява с общественото мнение, което обществено мнение у нас е винаги е наясно с истината, и прочие важни неща. Полуграмотният рабфаковец Алфонс Говедото, който ни преподаваше на куци крак роден език, поръча на приятел бояджия да му нарисува лозунг и тури този лозунг с големи сини букви над кратуната си, сякаш да го закриля: "Васходът на нашта мила България отпочва с васпитание на васпитателити!" – заимстван барабар с правописните грешки от тефтеря на родител и фен на известен от телевизора писател, някой си Христо Стоянов (1956) от Габрово, автор на прекрасната книга "Другият Левски"******.

  Навирихме нос – шега ли е, усетихме до каква степен са скъпи на демокрацията тук Посредственият, Нагаждачът, Тепегьозът, Смотанякът, от друга страна – каква амеба е учителят като такъв. Задвижиха се мощни политически сили. Впрегната бе енергия, годна да задвижи турбините на електроцентрала. Доста народ се включи да доказва, че тъпотията е най-естествено агрегатно състояние на духовността в Нова България, че Негово величество Невежият следва да бъде уважаван и обгрижван, а както казва шефът на тукашната птицекланица д-р на философските науки от АОНСУ******* Матей Пипонтов – ученик на Ленин, Сталин и г-н Иван Костов, хубаво си е от време на време началството профилактично да им набива чемберите на нашите нови интелектуалци, по главичката, по кратуната да ги тропка-тропка-тропка, с кокалчето на сгънат среден пръст или с отворена длан току да ги плесне зад врата, че да има ред и почитание и в школото, и в цялата ни вървяща към възход държава на духа и духовните ценности.

  И на Филип, обаче, не му се размина. За да докажат на света, че става за обучение в Българското училище, подложиха го на специален тест по психоанализа. Бъркали му в носа, в ушите и в дебелото черво, с електронна сонда му изследвали носоглътката. Накарали го докато му се врътне умът, езикът му докато се оплете, като поп в празна черква да дудне:

Петко плет плете, през пет пръта преплита.
Плети, Петко, плета, през пет пръта преплитай!

и друга една скороговорка с патриотична нотка и жесток емоционален заряд:

Кралица Клара открала на крал Карл кларнета
в калпава кална клисура край клетото Килифарево,

и трета, според масовия вкус от епохата на демокрация по западен тертип в стила на европейските духовни ценности:

Бяло платно бели бяла ми Биляна.
Биляно моме ле, бяла ми Биляно,
белиш ли платно, мари бяла Биляно,
или ми белиш бели балдъри
зарад дарено мило имане?

  Изяснило се, че телесно Филип е "здрав като битолски просяк" (според някогашния колега на учителите Христо Ботйовъ********), интелигентен почти колкото Стив Джобс, Бил Гейтс и Вежди Рашидов, взети заедно; само дето, дявол го знае защо, възприема буквите З и В съответно за гол гъз и цици в сутиен, а нещастната Ф му се губи нейде в дълбока гънка на мозъка.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 19 dec. 2022

___
* От фр. miserable: нещастен, плачевен; нищожен; беден; подъл; презрян; клетник, негодник.
** От фр. mot a mot: дума по дума, буквално повторено.
*** Изверги; според народа "янкеседжията" е душманин за поробените българи.
**** От тур.: значи, тъй да се рече.
***** Министерство на образованието и науката.

****** Вж. http://bolgari.org/xristo_stoianov:_levski_e_bezplyten_idol_i_deteubiec-h-467.html
******* Академия за обществени науки и социално управление – котило за ръководни кадри на БКП. Хората на АОНСУ, наред с т.нар. рабфаковци, и днес управляват политическия и стопанския живот на омаломощена от духовната педерастия България, с разликата че вече не се гордеят с определението "комунист", а се зоват "демократи" и далаверите си наричат "демократични промени за благото на нашето мило отечество". 

******** КАЛЪП ЗА УЧИТЕЛИ 

  Чули сте за фабриката, ала не сте чели в "Училището" на буля Блъсковица, да видите какъв пък калъп за учители е приготвил синът на дяда Блъскова. Слушайте да ви го опише "Будилникът". 

  Първо и първо – учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ – когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си. Третйо и третйо – понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сиреч шарлатанлъци. Четвърто и четвърто най-после – учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.

  Мъчно се усвояват такива свойства от един учител, но с Божа воля, като се поотворят тук-таме фабрики за попове-учители или учители-попове, то "дего махнеш със сопа, таквоз добиче ще удариш". Вестник "Будилникъ", г. I, брой 2 от 10 май 1873 г. 

  Епизодът е от ръкопис, почнат в часовете за писмени упражнения с учениците ми от април 1994 до април 2004 г., допълван и редактиран, кажи-речи, до днес. Нищо ново под слънцето! Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1130.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1130.) 

 Тук всичко се прави така, че да ти е гадно, гнусно, мизерно. И това е България днес! Имаме най-разкошната в Европа и света природа, която куцо и сакато с пот на чело, с нокти и зъби се пробва да унищожи. Като че вече успяват. Родоотстъпничеството тук е суров битов реализъм, зов за емиграция в чужбина, само да си по-далеч, да не виждаш как всичко талантливо и светло най-старателно се съсипва. – Аноним (1947)

  18 dec. 2008

ГОЛЯМОТО НЕДЕЛНО ПРАНЕ

Започва голямото неделно пране.
"Мръсните гащи и ризи вадете" –
нарежда майката с подутите колене
и сапунена пяна до раменете.

Първи, разбира се, пристъпя смутен
големият син. Той носи... сутиен,
и дузина дамски пликчета носи
на моми дългокоси
големият син студент.
Поглеждат го презрително,
строго осъдително, заплашително.
Чува се: "Да-а-алеч ще отиде!
Е-е-ето ги значи неговите книги!
Ето го значи неговото учение!
Ама че поколение!"

Естествено изръмжалият е бащата,
както здраво се е подпрял на вратата,
пиян-залян,
с мазния си каскет голям,
стоящ на главата му като тиган.
Той носи потника си протрит
с мирис на пор, праз и кромид.
Потника му мишките са го изблизали
заради солта, която на всяка твар е нужна;
види се, и други живинки са го гризали
и вероятно са си живели задружно.

"Този потник му е от армията спомен" –
намесва се бабата и вади огромен
кървавочервен вълнен сукман.
Сукманът е като Самарското знаме развян
и бухнат в коритото със сапуна,
докато бабата се криви като маймуна
и се щура наоколо, и се киска
като изкукуригала народна артистка:
"От този мой исторически сукман
трепереше нявга хайдушкият Балкан".

Ето че и дядото се показва.
По вида му личи, пак го свива язва –
кисел, сърдит, махмурлия, немит,
той избухва като гърне с динамит
и захваща да плещи разни простотии,
като същински депутат в Парламента.
Знаят му илача и бързо го успокояват,
като му връчват шишенце върла ракия.
И ораторът се умилява,
ухилен, ризата си дава, оба-а-аче все пак
използва момента да дръпне паметна реч:
"Българийо, 

и ризата от гърба ми свалиха и взеха!

Тя нашта свърши се веч".

Последна, то се знае! – е дъщеричката.
 Какво ли пък мъкне в полите си тя?
"О, Боже! – възмущават се роднините. –
Кога роди, бе? Казвай коя е гадината!
Кой е щастливият му баща?"

И ей го на! – извряква в коритото
току-що роденото, недоубитото,
недоудавеното Българско дете.
И майка му, милата, кисело тръсва:
"Сега на кой тарикат да го кръстим,
да се знае, че не е копеле,
а да помни чие е, кога порасте!"

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 18 dec. 2022

Илюстрации:

- Най-важната личност* в чистата и свята република.

- "Българин да се наричам първа радост е за мене!"**

–––

* Скулпторът от Кърджали Вежди Рашидов (1951) преби млад полицай на пост насред София и получи за това юначество като награда боен пистолет лично от товашния Главен секретар на МВР Бойко Борисов –  вж. https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2001/11/29/107086_vejdi_rashidov_e_v_aresta_za_poboi_nad_policai/ В отговор на жеста и вече в качеството си на министър на културата, г-н Вежди Рашидов стана инициатор за драсканиците си по време на разни заседания скучаещ "най-велик политик" на демократична България ген. Бойко Борисов (1959) да бъде избран и обявен за почетен член на гилдията, представлявана от Съюза на българските художници, вж. https://bnr.bg/post/100036972/sbh-shte-obyavi-boiko-borisov-i-vejdi-rashidov-za-svoi-pochetni-chlenove.

 

** Фрагмент от любимо стихотворение от Патриарха на Българската литература Иван Вазов (1850-1921) за поколения българи, родени по време или непосредствено след Втората световна война. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1129.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1129.)

  Не съм позволявал на Училището да попречи на образованието ми. Образованието е най-вече онова, което не съм научил. Да преподаваш на 35 ученици в класна стая е като да задържиш 35 коркови тапи под вода едновременно. – Марк Твен (1835-1910)

 17 dec. 1996

ГОСПОЖАТА, КОЯТО НИ ЯДЕШЕ ЗАКУСКИТЕ

  Братлета, в първи клас имахме една учителка, Владикова се казва и вероятно още е даскалица в началното училище... Тази женица беше хронически гладна. Протяга лапи към закуските ни и с мазен гласец проси. Да, бе! Най-безсрамно ни изнудваше. Когато хлапенцето се скриеше зад чиновете, на спокойствие да си изяде любимата пица или сусамената кифла с мармалад, госпожата и там ни откриваше. Приближава се с лека, игрива стъпка и измяука: "Аууу, как вкусно си похапва туй дете!" И хлапето какво да стори, как ли да й откаже..! Протяга ръчички с дъхавата пица или сусамената кифла към Владикова. И гладницата винаги си отчупваше от онзи край, където беше мръвката или мармаладът. Обаче и това й се видя малко; като ни опозна по-изкъсо, Владикова* направо ни нареждаше какви закуски да си купуваме или какво за ядене да си носим откъщи. Така си поминуваше лакомницата, лапайки вкусните ни банички, тутманика, козунака, портокали, ябълки, праскови, банани, шоколад, вафли, виенски кифлички, банички със спанак и зеле, със сирене, подсладени фъстъци, бонбони на клечка, захарен памук, сладолед, айрян, боза. Втория срок ни забрани да се храним скришом или далеч от нейните зорки очи, прочете ни Правилника за вътрешния ред в училище, утвърден от самия господин министър в София, и се закани:

  – Видя ли някой от вас, мили, да лапа в коридора, тутакси ще му отнемам закуската. Не желая училищното ръководство пак да ми прави забележка, че мърсите сградата с тези ваши закуски. Ще се храните в класната стая, да виждам аз кой прави трохи и да ви науча културно да се храните, цивилизовано да се държите на обществено място.

  Едва успяваме да пощипнем по нещичко от закуската през междучасието. Щом бие учителският звънец за началото на учебния час, Владикова измъкваше от хастара на дългата си пола сатенена торба и ние трябваше да пъхаме в торбата й всички онези остатъци от закуски, които не сме смогнали да изядем. Ако ли някой опитваше да си натъпче последните два залъка наведнъж в гърлото, госпожата го навикваше и му се подиграваше по своя си страховит начин, като гръмогласно се хилеше:

  – Внимавай, миличко, да се не загуцаш, да се не затъкнеш. Ай, че гадина! Ще пукне от задушаване, ама й се свиди като на дърт евреин. А!... Бива ли да си такъв егоист?

  Разправяше ни, че си имала у дома куче и кученцето й Ричи с нетърпение всеки ден чакало да узнае какво сме му отделили от душа и сърце.

  – Нали ви е жал да видите гладно агънце-багънце! – уговаряше ни. А после дотам се настърви, че направо от ръцете ни прибираше остатъците от закуските преди края на голямото междучасие.

  Заварих я веднъж да бърника в торбата с омазнени пръсти и да лапа, потънала в трохи и извара, и я попитах:

  – Госпожо, а не ви ли е жал за кученцето Ричи?

  – Ей, мушморок – докопа ме за косите, – защо не чукаш, а? – Извъртя ме с лице към вратата и рече: – И в клозета да си, пак чукаш, преди да влезеш. Училището е храм, не кенеф. Ясна ли съм? Повтори какво ти казах!

  – Да, госпожо. Училището е храм, а не кенеф.

  – За наказание утре те искам с козуначена кифла, поръсена със сусам. Ясно?

  – Да, госпожо. Козуначена със сусам.

  – И през ум да не ти минава да се оплакваш! Това си остава между нас.

  – Да, госпожо. И наум няма да се оплаквам. Това си е между нас.

  – Еййй! Ама аз теб много си те харесвам. Я, какъв си ми чистичък хубавичък! Никой не бива да узнай какво си говорим, нали?

  – Да, госпожо. Никой не бива да узнае какво си говорим.

  – Умник! Бързо схващаш – чукна ме с кокалчето на средния си пръст по челото и ме прати при хлапенцата, които вече шумяха пред парадния вход на училището, строени по класове.

  В часовете по трудово обучение ни задължи да чистим зрял боб и леща. Донесоха в училищната работилница огромни брезентови чували и месец почиствахме от боклук и люспи три вида боб и леща и ги насипвахме в пакети. Пакетираната стока в събота и неделя Владикова продава на кварталното пазарче зад училището. Понякога, като е в по-добро настроение, тя ни се оплаква колко мизерна била учителската заплата в България, за разлика от хубавата учителска заплата на даскалите в цивилизованата Европа. Стихотворение в резбована рамка окачи един понеделник между прозореца и черната дъска зад гърба си, ето какво гласеше стихчето, съчинено от нея: 

        Учителя си кой не уважава,
        нищо хубаво не заслужава.
        Детето умничко това го знай,
        училището e Божествен рай.

        Събрали сме се тука всички
        дечица, мравчици, пчелички

        да учим "а-бе-ве-ге-де"

        и с нас България да расте!

  Естествено, заради ритъма и римата в последните два реда ударението пада върху крайната сричка.

  Понякога, когато бе в още по-приповдигнато настроение, нареждаше да скандираме за трудолюбивите мравки и пчелици, как се учим на "а-бе-ве-ге-де" и раснем весели и умни. Това, разбира се, не й пречеше да хленчи, да проси и да настоява "да внасяме своята лепта за общото благо", както се изразяваше. Емин от първи клас за "общото благо" по празници й носеше овча кайма от бакалничката на татко си. И баща му бай Реджеп пак "заради общото благо" безплатно с кола, наета от съседа Халил, й откара четири тона брикети и пелети до селото Марково, понеже петият от деветте му сина, дребничкият Емин, беше закъсал по смятане. На родителите обяснила, че ние вкъщи трябва да учим, а нейна грижа и задължение пред Министерството на образованието и науката било тя да наглежда как върви ученето вкъщи, тя само поставяла един вид етикетчета кое дете що за стока е, демек, какво е научило с роднините си у дома.

  Сънувам я в течение на години като октопод с орлова човка и яки смукала. Впива се октоподът в дечицата и засмуква каквото успее да докопа. Осмокласниците ни си предават шепнешком помежду си, че и учителите се плашат от нея: криели се, когато решавали да се почерпят. С остър нюх на хищник обаче Владикова безпогрешно се ориентирала къде е авантата. Видели я да тъпче по джобовете захаросани бадеми и солени курабийки от наредените в учителската стая лакомства за Коледа и Великден. Шлиферът й е белязан като петниста хиена с големи мазни цветни следи от кюфтета, кебапчета, соленки, меденки, питки, понички, халва, пуканки, тулумбички, сандвичи, еклери, вафли, близалки... Понеже родителите му били честни хора и затова може би не блестящи с богатство, на Матейчо от втори клас заръчала всяка събота да й носи топче найлонови пликове с картинка. Открила, че майка му на Матейчо се труди във фирма за цветни опаковки. На момченце от втори клас, чийто вуйчо беше фрезист в близкия цех за метален обков, тръсна купчина ръждиви ножове, лъжици и вилици и нареди да й ги върне лъскавки (никелирани, значи).

  Тази вечно хленчеща женица е собственик на двайсетина декара плажна ивица край Созопол. Шушукат си съседите, че вдигнала на морския бряг край Созопол дворец с четиринайсет стаи, само камериерките в частния й хотел "Морска сирена" били около дузина. За осем лева г-жа Владикова гледа на карти таро и разваля черна магия, лее куршум срещу уплах, бае за уроки. Дрехите й ги шият безплатно две майки-туркини. Циганка – майка на нейна ученичка, безплатно я къносва и къдри. Изобщо, майките ни дават мило и драго, опре ли въпросът до дечицата им. Ама и татковците – пришълци от селото в големия град, на символична цена или за Бог да прости – демек даром, й носят яйца, пилешко, свинско, зеленчук, плодове, вино, ракия. Вилата й в центъра на село Марково** е строена пак даром от родителите на учениците й. Ще се намери ли юнак, питам се, който да се справи с Владикова? Едва ли. Българинът много уважава тази дружина от предприемчиви хора. Завижда им, облазява ги, обожествява, тачи ги. Страда от тях, но и силно си мечтае да е на тяхно място.

  По-миналата учебна година Владикова ни продаваше изработени от болнавата й майка, както ни каза, черни портмоненца, обшити с мъниста и червен пискюл, само по за лев и петдесет. Домъкна в класната стая купища зеленясали от мухъл книжлета, закле ни, че който не си купи поне три от старите брошурки, няма да изкара и тройка при нея, макар по онова време да нямахме бележници. И всеки от първокласниците й даде по лев и два, и три, а пък върху брошурките се мъдри виолетов печат, че са дар в памет на споминал се преди стотина години велик руски художник, някой си Репин.

  Когато ядосан татко дошъл да пита какво става все пак в това училище, Владикова му навряла в лицето документ от фондация на управляващата партия, че парите тук се събират за сираченца от някакъв пансион високо в албанските планини. Знаят ли сираците, дип не е съвсем ясно, и бащата все пак дошъл лично да се осведоми защо дъщеричката му все има пари да дава на училището. Тогава нашата Владикова така приклещила любознателния господин, че ошашавен, нещастният понечил ръце да й целува, нарекъл я Майка Тереза на Българския народ, коленичил праха от чехлите й да изближе, обещал и кофража да накове на новата й вила в Марково, само да измие позора, че се усъмнил. Нарекла го тя нашия Тома Неверни и онзи човек разтерзан си тръгва, свирукайки шлагера на политическите пандизчии от остров Персин от 1962 г.: Темпико-о, Темпико-о! Темпико е в Мексико – чуден край далеч оттук, някъде на юг.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on17 dec. 2022

–––

От ръкописа (1994-2004) "Историйките на ученика Ламски", глава ХVII.

* Прототип на Владикова е персона, която петнайсетина години беше начална учителка тук, докато – за да не я уволнят дисциплинарно, принудиха я сама да си подаде заявлението за пенсиониране. Всичко от споменатите нейни "подвизи" е истина. Ако колегите й прочетат, веднага ще се сетят за кого става дума. В Българското училище този род чешити не са нещо ново, да си спомним Хаджи Генчо от повесстта на Любен Каравелов "Българи от старо време".от 1867 г.

** Селото пловдивчани го наричат Милионерово заради заселилите се там новобогаташи, част от които са по природа кокошкари, тарикати, крадци, мародери, известни от медиите на "демократична" България като уважавани в обществото бизнесмени, чалга-певци, мутри, хора от т.нар. затворени общества. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1128.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1128.)

  Не съм позволявал на Училището да попречи на образованието ми. Образованието е най-вече онова, което не съм научил. Да преподаваш на 35 ученици в класна стая е като да задържиш 35 коркови тапи под вода едновременно. – Марк Твен (1835-1910)

   16 dec. 2022

ЗА УЧИЛИЩЕТО КАТО ЗА МЪРТВЕЦ: ДОБРО ИЛИ НИЩО  

  Общо взето, в моето основно училище "Сашо Димитров" край пловдивската улица "Гладстон" до седми клас ми беше интересно, само че интересно не заради уроците, колкото за чудесната възможност да се забавлявам, като бъбря в часа, въртя се на чина, преча и изобщо, създавам проблеми на нашата строга учителка госпожа Дора Попова. И Дора Попова се оплакала на майка ми: "Госпожо, от вашия син ми побеля косата. Този е последният ми випуск и ще се пенсионирам, но такова дете досега не съм имала в практиката си. Умен е, но непоносимо палав". 

  В гимназията от осми до единайсети клас, общо взето, прилежно си скучаех сам на предпоследния чин, зяпах през прозореца какво се случва долу в училищния двор на гимназия "Георги Димитров" и наддавах ухо, между другото, не какво, ами как говори (артикулира) даскалът или даскалицата покрай черната дъска. Празник за мен, както и за целия ни IX-X-XIб клас бяха учебните часове при чешит, като учителя ни по физика Марко Иванов, когото любовно наричахме "Бай Марьо" – закоравял стар ерген, когото всички от класа си обичахме, въпреки строгостта му и заканите, зад които прозираше добряк по душа! Извадил е на дъската сина на д-р Емил Филипов – акушер-гинеколог, при когото младичките любовници на достолепните пловдивски лъвове дискретно се отърваваха от нежелана бременност, и затова се е ползвал с огромно влияние между управленската пасмина от мъжкари. И възпълничкият му син на д-р Емил Филипов – Анастас, когото наричахме Сойския: демек, персона от сой, потен от зор, се пробваше да налучка що-годе сносен отговор на неприятния въпрос "Кой е металът, ползван в акумулатора на автомобила?" А, сега де! Трима шепнешком му подсказваме, забили пръст в учебника по физика, обаче синчето на г-н гинеколога не ни дочува и отговаря: "Бакелит". Бай Марьо го почука с нокът по челото: "Ольоу, бе-е-е! Ольо-о-оу!" (демек, олово), и целият клас прихва да се кикоти, а Сойския, тържествуващ, събира овации, вдигнал лапи като велик актьор на сцена. И тогава, почервенял от гняв, Бай Марьо се надвеси над Анастас д-р Емил Филипов и дивашки му изкрещя: "Гад такава, що ми се хилиш, а? Ей сега ши те убия и ши ида да те излежа!"

  Завърших средното си образование с общ среден успех: Добър 4,14 или май нещо подобно, ама не повече от 4,17. Даже и не можах да кандидатствам, понеже се наложи да държа поправителен изпит по математика. Та някъде около две годинки трябваше да преживявам като редови войник, втората година: ефрейтор в ракетен дивизион. С книгите обаче винаги съм бил на "ти". Откак се помня, винаги съм четял безразборно какво ми падне. Четях редовно и вестници, дето пишеха за борбата на прогресивното човечество с капитализма и империалистите, и пак ми е било много интересно. 

  След казармата за изненада най-много на баща ми (който страдаше докато бе жив, защо не ме направил един мебелист-дърводелец), изкарал съм шестица и петица на двата приемни изпита по български и литература (писмен и устен). Като се прибрал от София обаче, не пропуснал да се изфука на майка ми: "Знаеш ли, Наде, нашичкият, да му се не надаш, е в списъците върху Стената на плача в двора на Университета".  

  В курса ни от 160 студенти, с който започна випускът ни, ще съм бил вероятно най-редовният в часовете за лекции. Докато по-голямата зала №148 или №160 от старото крило на Университета съвсем оредяваше, водел съм си прилежно записки с почерк бързопис, който сам си измислих. Излизал съм от студентските читални само по обяд и за вечеря в мензата, преди да си тръгна към студентската квартира в район Редута над Подуенската гара. Свикнах да чета целенасочено, като си водя записки какво ми е дошло в ума покрай четивото и доколко ми се е понравил или не авторът, пак по това време (1968 г.) още в I курс по Българска филология на Софийския университет.

  Учител не съм се виждал, нито пък съм мечтал да съм даскал. Десет години писах репортажи и очерци, интервюта и фейлетони, сатири и какво ли още не, ама само по съвест, че бях назначен от готиния поет Петър Анастасов (1942) в щата на младежкия пловдивски вестник от декември 1972 до края на юли 1981 г., когато за острокритична статия г-жа Партията, казаха ми на четири очи, си вдигнала доверието от мен. Все пак същата Партия ми даде възможност да си изхранвам децата и жената като учител.

  Четирийсет и кусур години педагогически стаж са ми зад гърба и като даскал и сега се оказа, че съм имал погрешно мнение за учителската тегоба. Ами да, наистина сред колегите мнозина са си ачик мижитурки, но и готините колеги не са за пренебрегване, моят набор учителят Теодосий Теодосиев от Казанлък, например.

  Като гледам и ги слушам как говорят, как се кипрят народните представители, които фактически никой от нас тук не ги е избирал – избирала ги е тяхната партийна управа, по-точно – партийният им лидер, виждам какви поражения е нанесло Училището, като нравствена институция, върху днешното поколение 40-50-годишни мои сънародници, фактически бивши наши отличници-негодници, поради жабешкото квакане и всеобщо пренебрежение към Българското училище, населено от мижитурки. Моето поколение ви отгледа такива зли, безскрупулни и алчни. Не-е, не сте виновни вие, мили ненаши избраници в Народното събрание на "чиста и свята" съсипана република България.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 16 dec. 2022

Илюстрации:

- Пловдив. Януари 1968 г. Студент във ваканция.

- Девет милиона* мишлета се правят на ченгета...

–––

* Девет милиона българи бяхме около 1990 г., след което – изпълнявайки Плана Алън Дълес от 1947 г. на новите ни отвъдокеански благодетели в течение на над трийсет години, има чудесна вероятност до личния ми столетен юбилей Българската нация да изчезне, и най-сетне всякакви Иван-Костовци, Бойко-Борисовци, Иво-Инджевци и прочие отродници да си отдъхнат, щастливи с успешно приключената мисия. Бел.м., tisss.