ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1129.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1129.)

  Не съм позволявал на Училището да попречи на образованието ми. Образованието е най-вече онова, което не съм научил. Да преподаваш на 35 ученици в класна стая е като да задържиш 35 коркови тапи под вода едновременно. – Марк Твен (1835-1910)

 17 dec. 1996

ГОСПОЖАТА, КОЯТО НИ ЯДЕШЕ ЗАКУСКИТЕ

  Братлета, в първи клас имахме една учителка, Владикова се казва и вероятно още е даскалица в началното училище... Тази женица беше хронически гладна. Протяга лапи към закуските ни и с мазен гласец проси. Да, бе! Най-безсрамно ни изнудваше. Когато хлапенцето се скриеше зад чиновете, на спокойствие да си изяде любимата пица или сусамената кифла с мармалад, госпожата и там ни откриваше. Приближава се с лека, игрива стъпка и измяука: "Аууу, как вкусно си похапва туй дете!" И хлапето какво да стори, как ли да й откаже..! Протяга ръчички с дъхавата пица или сусамената кифла към Владикова. И гладницата винаги си отчупваше от онзи край, където беше мръвката или мармаладът. Обаче и това й се видя малко; като ни опозна по-изкъсо, Владикова* направо ни нареждаше какви закуски да си купуваме или какво за ядене да си носим откъщи. Така си поминуваше лакомницата, лапайки вкусните ни банички, тутманика, козунака, портокали, ябълки, праскови, банани, шоколад, вафли, виенски кифлички, банички със спанак и зеле, със сирене, подсладени фъстъци, бонбони на клечка, захарен памук, сладолед, айрян, боза. Втория срок ни забрани да се храним скришом или далеч от нейните зорки очи, прочете ни Правилника за вътрешния ред в училище, утвърден от самия господин министър в София, и се закани:

  – Видя ли някой от вас, мили, да лапа в коридора, тутакси ще му отнемам закуската. Не желая училищното ръководство пак да ми прави забележка, че мърсите сградата с тези ваши закуски. Ще се храните в класната стая, да виждам аз кой прави трохи и да ви науча културно да се храните, цивилизовано да се държите на обществено място.

  Едва успяваме да пощипнем по нещичко от закуската през междучасието. Щом бие учителският звънец за началото на учебния час, Владикова измъкваше от хастара на дългата си пола сатенена торба и ние трябваше да пъхаме в торбата й всички онези остатъци от закуски, които не сме смогнали да изядем. Ако ли някой опитваше да си натъпче последните два залъка наведнъж в гърлото, госпожата го навикваше и му се подиграваше по своя си страховит начин, като гръмогласно се хилеше:

  – Внимавай, миличко, да се не загуцаш, да се не затъкнеш. Ай, че гадина! Ще пукне от задушаване, ама й се свиди като на дърт евреин. А!... Бива ли да си такъв егоист?

  Разправяше ни, че си имала у дома куче и кученцето й Ричи с нетърпение всеки ден чакало да узнае какво сме му отделили от душа и сърце.

  – Нали ви е жал да видите гладно агънце-багънце! – уговаряше ни. А после дотам се настърви, че направо от ръцете ни прибираше остатъците от закуските преди края на голямото междучасие.

  Заварих я веднъж да бърника в торбата с омазнени пръсти и да лапа, потънала в трохи и извара, и я попитах:

  – Госпожо, а не ви ли е жал за кученцето Ричи?

  – Ей, мушморок – докопа ме за косите, – защо не чукаш, а? – Извъртя ме с лице към вратата и рече: – И в клозета да си, пак чукаш, преди да влезеш. Училището е храм, не кенеф. Ясна ли съм? Повтори какво ти казах!

  – Да, госпожо. Училището е храм, а не кенеф.

  – За наказание утре те искам с козуначена кифла, поръсена със сусам. Ясно?

  – Да, госпожо. Козуначена със сусам.

  – И през ум да не ти минава да се оплакваш! Това си остава между нас.

  – Да, госпожо. И наум няма да се оплаквам. Това си е между нас.

  – Еййй! Ама аз теб много си те харесвам. Я, какъв си ми чистичък хубавичък! Никой не бива да узнай какво си говорим, нали?

  – Да, госпожо. Никой не бива да узнае какво си говорим.

  – Умник! Бързо схващаш – чукна ме с кокалчето на средния си пръст по челото и ме прати при хлапенцата, които вече шумяха пред парадния вход на училището, строени по класове.

  В часовете по трудово обучение ни задължи да чистим зрял боб и леща. Донесоха в училищната работилница огромни брезентови чували и месец почиствахме от боклук и люспи три вида боб и леща и ги насипвахме в пакети. Пакетираната стока в събота и неделя Владикова продава на кварталното пазарче зад училището. Понякога, като е в по-добро настроение, тя ни се оплаква колко мизерна била учителската заплата в България, за разлика от хубавата учителска заплата на даскалите в цивилизованата Европа. Стихотворение в резбована рамка окачи един понеделник между прозореца и черната дъска зад гърба си, ето какво гласеше стихчето, съчинено от нея: 

        Учителя си кой не уважава,
        нищо хубаво не заслужава.
        Детето умничко това го знай,
        училището e Божествен рай.

        Събрали сме се тука всички
        дечица, мравчици, пчелички

        да учим "а-бе-ве-ге-де"

        и с нас България да расте!

  Естествено, заради ритъма и римата в последните два реда ударението пада върху крайната сричка.

  Понякога, когато бе в още по-приповдигнато настроение, нареждаше да скандираме за трудолюбивите мравки и пчелици, как се учим на "а-бе-ве-ге-де" и раснем весели и умни. Това, разбира се, не й пречеше да хленчи, да проси и да настоява "да внасяме своята лепта за общото благо", както се изразяваше. Емин от първи клас за "общото благо" по празници й носеше овча кайма от бакалничката на татко си. И баща му бай Реджеп пак "заради общото благо" безплатно с кола, наета от съседа Халил, й откара четири тона брикети и пелети до селото Марково, понеже петият от деветте му сина, дребничкият Емин, беше закъсал по смятане. На родителите обяснила, че ние вкъщи трябва да учим, а нейна грижа и задължение пред Министерството на образованието и науката било тя да наглежда как върви ученето вкъщи, тя само поставяла един вид етикетчета кое дете що за стока е, демек, какво е научило с роднините си у дома.

  Сънувам я в течение на години като октопод с орлова човка и яки смукала. Впива се октоподът в дечицата и засмуква каквото успее да докопа. Осмокласниците ни си предават шепнешком помежду си, че и учителите се плашат от нея: криели се, когато решавали да се почерпят. С остър нюх на хищник обаче Владикова безпогрешно се ориентирала къде е авантата. Видели я да тъпче по джобовете захаросани бадеми и солени курабийки от наредените в учителската стая лакомства за Коледа и Великден. Шлиферът й е белязан като петниста хиена с големи мазни цветни следи от кюфтета, кебапчета, соленки, меденки, питки, понички, халва, пуканки, тулумбички, сандвичи, еклери, вафли, близалки... Понеже родителите му били честни хора и затова може би не блестящи с богатство, на Матейчо от втори клас заръчала всяка събота да й носи топче найлонови пликове с картинка. Открила, че майка му на Матейчо се труди във фирма за цветни опаковки. На момченце от втори клас, чийто вуйчо беше фрезист в близкия цех за метален обков, тръсна купчина ръждиви ножове, лъжици и вилици и нареди да й ги върне лъскавки (никелирани, значи).

  Тази вечно хленчеща женица е собственик на двайсетина декара плажна ивица край Созопол. Шушукат си съседите, че вдигнала на морския бряг край Созопол дворец с четиринайсет стаи, само камериерките в частния й хотел "Морска сирена" били около дузина. За осем лева г-жа Владикова гледа на карти таро и разваля черна магия, лее куршум срещу уплах, бае за уроки. Дрехите й ги шият безплатно две майки-туркини. Циганка – майка на нейна ученичка, безплатно я къносва и къдри. Изобщо, майките ни дават мило и драго, опре ли въпросът до дечицата им. Ама и татковците – пришълци от селото в големия град, на символична цена или за Бог да прости – демек даром, й носят яйца, пилешко, свинско, зеленчук, плодове, вино, ракия. Вилата й в центъра на село Марково** е строена пак даром от родителите на учениците й. Ще се намери ли юнак, питам се, който да се справи с Владикова? Едва ли. Българинът много уважава тази дружина от предприемчиви хора. Завижда им, облазява ги, обожествява, тачи ги. Страда от тях, но и силно си мечтае да е на тяхно място.

  По-миналата учебна година Владикова ни продаваше изработени от болнавата й майка, както ни каза, черни портмоненца, обшити с мъниста и червен пискюл, само по за лев и петдесет. Домъкна в класната стая купища зеленясали от мухъл книжлета, закле ни, че който не си купи поне три от старите брошурки, няма да изкара и тройка при нея, макар по онова време да нямахме бележници. И всеки от първокласниците й даде по лев и два, и три, а пък върху брошурките се мъдри виолетов печат, че са дар в памет на споминал се преди стотина години велик руски художник, някой си Репин.

  Когато ядосан татко дошъл да пита какво става все пак в това училище, Владикова му навряла в лицето документ от фондация на управляващата партия, че парите тук се събират за сираченца от някакъв пансион високо в албанските планини. Знаят ли сираците, дип не е съвсем ясно, и бащата все пак дошъл лично да се осведоми защо дъщеричката му все има пари да дава на училището. Тогава нашата Владикова така приклещила любознателния господин, че ошашавен, нещастният понечил ръце да й целува, нарекъл я Майка Тереза на Българския народ, коленичил праха от чехлите й да изближе, обещал и кофража да накове на новата й вила в Марково, само да измие позора, че се усъмнил. Нарекла го тя нашия Тома Неверни и онзи човек разтерзан си тръгва, свирукайки шлагера на политическите пандизчии от остров Персин от 1962 г.: Темпико-о, Темпико-о! Темпико е в Мексико – чуден край далеч оттук, някъде на юг.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on17 dec. 2022

–––

От ръкописа (1994-2004) "Историйките на ученика Ламски", глава ХVII.

* Прототип на Владикова е персона, която петнайсетина години беше начална учителка тук, докато – за да не я уволнят дисциплинарно, принудиха я сама да си подаде заявлението за пенсиониране. Всичко от споменатите нейни "подвизи" е истина. Ако колегите й прочетат, веднага ще се сетят за кого става дума. В Българското училище този род чешити не са нещо ново, да си спомним Хаджи Генчо от повесстта на Любен Каравелов "Българи от старо време".от 1867 г.

** Селото пловдивчани го наричат Милионерово заради заселилите се там новобогаташи, част от които са по природа кокошкари, тарикати, крадци, мародери, известни от медиите на "демократична" България като уважавани в обществото бизнесмени, чалга-певци, мутри, хора от т.нар. затворени общества. Бел.м., tisss.