ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1131.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1131.) 

 Тук всичко се прави така, че да ти е гадно, гнусно, мизерно. И това е България днес! Имаме най-разкошната в Европа и света природа, която куцо и сакато с пот на чело, с нокти и зъби се пробва да унищожи. Като че вече успяват. Родоотстъпничеството тук е суров битов реализъм, зов за емиграция в чужбина, само да си по-далеч, да не виждаш как всичко талантливо и светло най-старателно се съсипва. – Аноним (1947)

  26 uli 1996

УЧИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА РАБОТИ С ОЛИГОФРЕНИ

Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски" 

  Шестокласниците до миналата есен имаха един учител господин Панчо Василев, но учениците му викаха бай Панчо Мекото. Не че бе блага душица бай Панчо. Ами! Карък си беше, но имаше си любим лаф: "Какви ученици сте вий, бе-е-е? Какво знайте, бе-е! Знайте само на хляба мекото". Учеше децата да говорят и пишат по български, а той – цапнат в устата, наричал ги галфончета, дембелчета, смотанячета, в миг на умиление приласкавал ги с лаф, заимстван от любимия за поколение заможни педали в днешна България с европейските й духовни ценности г-н Милко Калайджиев, "Елате, пиленца на батко! Да ви го подам сладко-сладко". Случило се, че в същия шести клас едно от момченцата още да не знаело да чете. Въпросният Филипчо бъркал и собственото си име, буквичката Ф не успявала да му влезе в ума. Бъркал я с В или З... И тези В и З му се стрували закръгленички като заоблените части на женското тяло – В, например, му напомняла големи цици в сутиен, а З – женско дупе без гащи.

  Ех, неведоми са пътищата Твои, Господи, неведоми са и пътечките на Познанието! Чудно ми е според тази Филипчова система какво общо имат В и З с нещастницата Ф. Последното особено нервирало господин Панчо. Та нали господин Панчо със зъби и нокти дотикал, добутал, довлачил и дотътрузил криво-ляво дивия мизерабъл* чак до шести клас! То не били кандърми на четири очи с колеги-педагози, не били увещания и тържествени клетви, че: "Видиш ли, колега, Филип още и бъкел не знае, обаче през зимната ваканция, като си седне здраво на задника, ще навакса с учебния материал и ще му узрее кратуната, всичко ще назубка мо-та-мо**, както казват французите".

  Четири години Филката живот си живеел под крилцето на своя класен. Мъчил го бай Панчо да чете: с поощрения пред другите деца и с мекошави заплахи, че ще го остави на изпит, и не го научил. И ето че в пристъп на велико отчаяние от природната тъпота на Филип, изнервен, потресен от отчаяние, като лъв от африканската джунгла Мекото изревава един слънчев ден пред ошашавените шестокласници:
  – Аз с олигофрени да работя не ща!!! – Подир което измерва греещия като месечина Филка от върха на патъците до щръкналия рижав перчем, събира си чукалата, грабва палтото, шапката, чадъра, учителския дневник, забравя си междувременно очилата и напуска внезапно онемялата класна стая на въпросния VІ-в.

  Харно, ама да вземе Филип да разправи с гордост на татко си: "А пък господинът по български днес, тате, ми каза, че съм олигофрен. Хем пред всички ми го каза...Това е екстра похвала, нали, тате?" Вдига се онзи ми ти избеснял българин и трап-трап-трап, нахлува в училищната светая светих през голямото междучасие, в голямата гюрултия и блъсканица, в най-големия батак. И там двамата мъже провеждат следния диалог...
  – Ти ли си даскалът Василев?
  – Аз съм. Що?
  – Нарекъл ли си ти сина ми пезевенк? – Объркал случайно диагнозата "олигофрен" с хубавата турска дума "пезевенк", която, като на стар коцкар, му била добре позната.
  – Не съм казал таквоз нещо, аз само...
  – Признай! Няма много да боли. Само два-три ще ти обърша, и те оставям! – напира онзи. – Ако не си признаеш, одма влазям да питам децата.
  – Че вие какво, вместо да благодарите! Какво сте се лепнал за мен? – интелигентски запротестирал Панчо Мекото.
  – Добре тогава, ще разпитам – отсякъл таткото, и понеже звънецът тъкмо вече биел за влизане в учебния час, намърдал се суен-буен с шестокласниците в класната стая, издумкал с юмрук по и без това порутеното, подпряно с тухла-четворка да се не клати учителско бюро и мазно рекъл:
  – Хей, юначета, чуйте кво ше ви питам! Каза ли даскалът "пезевенк" на моя Филип?
  – Не каза "пезевенк", каза "олигофрен" – обадили се звънливо няколко гласчета от  съученичките на Филю с едва напъпили гърди и дупенца.
  – О-о-о-лигофрент, значи. Още по-зле! – ударил се по чело таткото, па отбръмчал да се жалва при господин шефа на училището.

  Викат Панчо в кабинета на директора, и както Балканджията Йово от онази песен за църни ми ти арапи мераклии по кръшна бяла Яна, хем го питат-разпитват, хем мярка му вземат, къс по къс ще го кълцат, може да го пожалят, ама честта и достойнството му на българин одма ще му отнемат. Отрекъл. Не бил казал "пезевенк". "Пезевенк" не била в неговия речник. Знаел я, обаче не я употребява. Позволил си принципно да се изрази по въпроса.
  – А именно? – любезно го подканил училищният султан да изплюе камъчето, сам да се навре в киреча.
  – Казах "с олигофрени да работя не ща"... Това казах! Тъй да се каже, по принцип го казах, а не конкретно.

  Подир което изявление между двамата янкеседжии*** и даскала бай Панчо протекъл следният кошмарен диспут...
  Бащата:
  – Значи, даскале, според теб синът ми е олигофрент?
  – Не съм казвал такова нещо.
  – Да, бе! А що си го нарекъл олигофрент, като не си казвал?
  – Казах само "с олигофрени да работя не ща".
  – Ха, не щял! Харно... Ама за сина ми си го рекъл?
  – Не-е! Синът ви не е олигофрен. Вашият Филип си е нормално дете, което... истина, по-бавничко усвоява български език, но се учи, даже бих казал, че нормално се учи – отбивал атаките с възможно най-сдържан и благ гласец Балканджията Йово.
  – И не щеш да учиш моя син?! – продължавал да се нервира онзи сербез-чалмалия, таткото, оладжак****.

 Тук с целия си авторитет, който му давала властта и Министерството на просветата по Българската ни земя китна, хубава, се намесва господин султанът на училището:
  – Как няма да иска! Това да не му е концерт по желание? Нали именно за това му се плаща! Нали именно с такава цел общината харчи парите на данъкоплатеца! Нали на трудовата борса безработните даскаля по български език се прескачат като зайци на зелена морава в Австралийската джунгла!
  – Ще я проверя аз таз работа – извъртял глава таткото. – За кво ви се плаща и кви ги редите в тва ваше смотано училище с мойте пари!!!

  Без да ще, докачил училищния шеф, който в недалечното минало бил отруден прост заварчик, та оксиженът чат-пат все още му се явявал в кошмарите нощем насън да му гори зениците. Знаел си той – о-ох, как добре знаел колко лошо е в България да не си началник. Помнел той и как заради свидното началническо право да си клати краката, кафенцето с кеф, на спокойствие да си сърба и да пунтира загриженост с моливченце в ръка над вестника с кръстословиците и хороскопа за деня, и как за тези благинки на типичния нашенски хамелеон-дембелин воювал някога, в зората на Демокрацията, и как, особено в славните две години на СеДеСе с хладна пот на чело кършел като чист мюсюлманин дълбоки метани, как ръка и задник целувал, на табличка кафенце носел на големците в партията на Филип Димитров и как препускал, като куриер на партията в местните избори, как грес, лайна и катран плескал по портите на червените думбази над лозунгите "С голямата синя метла да изметем червения боклук!", "Долу-у!" и "Ура за новите демократични ценности, смърт на комунизма!", пък и кой знае от какъв зор как крещял на Червения площад пред пловдивската централна поща "Национализмът е последно убежище на тероризма".

  И сега, значи, представете си, моля, какъв фал – някакъв даскал вода да му подлее! Кръвнишки впива взор в своя подведомствен, пламенно наум го изпсувал на майка, а към бащата на олигофрена пуснал струя първокачествен зехтинец:
  – Ний от училищното ръководство много сме ви задължени, дето ни уведомявате за тоя непростим пропуск. Ще докладвам и аз от своя страна лично горе в Инспектората за случая. От своя страна, и ний (говорил за себе си в множествено число, като асъл потомствен аристократ) строги мерки ще вземем повече това да се не повтаря.

  – Ама ха-а! – изпуснал част от парата онзи гневен мъж отсреща. – Син ми е отлично развит, даже от другите по-развит. И след като ви плащам данъци зарад шибаната ви държава... – Споменал вълшебната думица "данъци", от която дума завира кръвта на всеки що-годе нормален средностатически нашенец, турен в ролята на овца за доене, стригане, разплод от новата демократична и прочие власт, пак подхванал рефрена: – Син ми бил олигофрент, мамицата ви! Ше ви го начукам аз на вас!!! Два ката ще ви го начукам!
  – Нали се разбрахме, че не е олигофрен? – измънкал Панчо Мекото.
  – Ами като не е, що си рекъл, че не щеш с олигофренти да работиш, бе? Щот син ми е олигофрент ли? Що не си го рекъл за друг някой, а за моя син си го рекъл!
  – Не съм имал сина ви предвид, а само тъй, принципно.
  – В него си гледал, признай!

  Притесненият Панчо, след шефа си и той посегнал към голямата баданарка, хванал да глади по косъма озъбилия се насреща му родител.
  – Момчето за възрастта си е отлично развито. Абсолютно прав сте – започнал с фин тембър, финтирал, демек: – Вярно, още срича вашият Филип, ма-а-алко по-трудничко възприема материала по български, но някой ден и той ще се научи. Нали! – хвърлил лъчезарен поглед. – Кой се е родил готов научен?! То, и мен да попитате, и аз не чета гладко – направил се на по-нисък от тревата.

  Обаче онзи го засякъл по бели гащи.
  – Като не четеш гладко, кому кура крепиш в шибаното училище? – Обърнал се към господин директора: – А бе, ей, началник! Я си виж даскалите, ве! Тоз чешит тук може ли да е даскал? Нали чу! Ми той не знаел даже да чете. – И се изхрачил върху чистак новичкия копринен персийски килим в кабинета на шефа: – Хрррач, флю-ю-ю-юп! Ето що син ми шест години вече, и още не знай да чете. Значи, не ти, а син ми е виноват?

  – Рекох, че бавничко усвоява... – мигал като мишка в трици Панчо Мекото. – Буквите се научават в първи клас. Нали? – потърсил закрила от началството. – Пък аз нали не преподавам в първи клас. Той, Филип си дойде в шести клас ненаучен... Да подходим логически, кой носи вината, аз ли нося вината? Нали! Той си дойде такъв.
  – Син ми не е виноват, че ти, даскале – ехидничел онзи, – не си отбираш от занаята! На туй отгоре, наричаш сина ми пезе... олигофрент.
  – Не съм го нарекъл.
  – Ама си го рекъл!
  – Казах "с олигофрени да работя не ща". Това казах!
  – Че недей работи, бе! Оди копай гробища, оди чукъй камани. Някой да те е вързал в това училище на завет да киснеш? Ама ха-а-а! Виж го ти него!

   За да излязат от омагьосания кръг, за четвърти път се намесва шефът. Наредил на учителя Василев собственоръчно и доколкото може по-обстойно да опише (натъртил на "по-обстойно") как се случила тази работа. При какви обстоятелства била изречена фразата "Аз с олигофрени да работя не ща", точно в коя посока е гледал, правил ли е заплашителни жестикулации, бързо и високо или тихо, провлечено изрекъл фразата, върху точно коя дума наблегнал (логическото ударение, демек, къде е турил), с каква инторация на гласа, в коя част на класната стая се намирал: зад бюрото, пред бюрото или между чиновете. От един миг нататък изглеждало като че бащата силно настоява синът му да бъде изкаран малоумен. Най-сладкото в цялата история е, че докато горе в шефския кабинет големите мъже водели недотам тънка дипломация, олигофренът долу цъфтеше и се разхождаше важен като пуяк в училищния двор, наляво и надясно обясняваше защо на господина по български му свиват перките в кабинета с алените плюшени пердета и дебелия персийски килим.

  Ох, цялата работа така се размириса!... Учителят Василев употреби, образно казано, кофа мастило, приложи куп изявления, обяснения, допълнения, плюс дванайсет броя цветни художествени фотографии:
    1) усмихнат ведро сред учениците в коридора на ІІІ етаж,
    2) замечтан зад прозореца на класната стая на VІ-в,
    3) вглъбен над купчина писмени работи от VI, VII и VIII клас,
    4) как записва в голямата материална книга темата на урока,
    5) дружелюбен, с тебешир в ръка пред черната дъска,
    6) учтив, разперил ръце пред черната дъска, изписана с тебешир,
    7) усмихнат над разтворения учителски дневник,
    8) как изнася сказка пред таблото с пътни знаци на КАТ,
    9) как помага на млада колежка да си подготви урока,
    10) как беседва с госпожа Марийка Станева – чистачката,
    11) как беседва с параджията бай Ламбо Кичуков,
    12) как кове лозунг "Добре дошли!" върху училищната фасада.
  Представи папка с документи за утежнено семейно положение:
    а) нервна съпруга с депресия, истерични припадъци и диабет,
    б) тъща с паркинсон, деменция, алцхаймер и хипертония,
    в) декларация за имотно състояние, заверена при нотариус,
    г)  показания на съседите му по местоживеене,
    д) диплома за завършено висше образование в Софийския университет,
    е) служебна характеристика от метео-станцията на връх Ботев (?!),
    ж) заключения от кардиолог в психо-диспансера (местната лудница),
    з) документ за участие на дядо му в боевете при Чаталджа през 1913 г.

  Въпреки солидните купища факти и аргументи за благонадеждност, не се посвенили лешоядите от местния Регионален инспекторат по образование да ровнат и из архива на местното Военно окръжие поради каква, действителна или мнима причина о.з. редник Панчо Василев от с. Миндя, Сливенско, в далечната 1962 година бил с двайсет дни отложен от военна повинност и поради что в самия край на военната служба, пак двайсет дни преди наборите му, военните власти го пуснали в цивилизацията. И това им се сторило недостатъчно да осветят истината, та от София, от най-горния клон на йерархията в Образователното министерство при нас се приземи и цъфна тричленна комисия експерти. Как са пропуснали в тази акция да включат ЦРУ, ФБР, КГБ, МОСАД, Интелижънс Сървис и Интерпол остава загадка. Какъв пропуск, Боже Господи! Какъв малшанс! Как не се сетили?

  Инспекторите, шестима зализани тенисмени с пружинираща походка от Борисовата градина и столичен фитнес-клуб за елитен разплод на расови жребци, заразхождаха скъпите си модни костюми из училищните кабинети с пронизителния взор на Джеймс Бонд и Авакум Захов. Правиха очни ставки, експертизи, какви не трикове приложиха над примрялото от шубе учителско ято. В резултат на операции от страна на МОН***** учителите станаха по-меки от гъши пух. Скатават се тези поначало наплашени хора в хранилището към кабинета по биология и в химическата лаборатория. В биологията, например, устроиха скривалище зад спиртосаните ембриони, а върху пищялките на изсушения човешкия скелет монтираха огледало за обратно виждане, за да са наясно дали и кога експерт с гъвкавата походка на хищник се задава по коридора. В учебния час доскоро строгите ни учители заплямпаха възвишени чудни приказки как ученикът винаги имал право да изисква, как всеки педагог е длъжен да се вслушва в мнението на родителите, да се съобразява с общественото мнение, което обществено мнение у нас е винаги е наясно с истината, и прочие важни неща. Полуграмотният рабфаковец Алфонс Говедото, който ни преподаваше на куци крак роден език, поръча на приятел бояджия да му нарисува лозунг и тури този лозунг с големи сини букви над кратуната си, сякаш да го закриля: "Васходът на нашта мила България отпочва с васпитание на васпитателити!" – заимстван барабар с правописните грешки от тефтеря на родител и фен на известен от телевизора писател, някой си Христо Стоянов (1956) от Габрово, автор на прекрасната книга "Другият Левски"******.

  Навирихме нос – шега ли е, усетихме до каква степен са скъпи на демокрацията тук Посредственият, Нагаждачът, Тепегьозът, Смотанякът, от друга страна – каква амеба е учителят като такъв. Задвижиха се мощни политически сили. Впрегната бе енергия, годна да задвижи турбините на електроцентрала. Доста народ се включи да доказва, че тъпотията е най-естествено агрегатно състояние на духовността в Нова България, че Негово величество Невежият следва да бъде уважаван и обгрижван, а както казва шефът на тукашната птицекланица д-р на философските науки от АОНСУ******* Матей Пипонтов – ученик на Ленин, Сталин и г-н Иван Костов, хубаво си е от време на време началството профилактично да им набива чемберите на нашите нови интелектуалци, по главичката, по кратуната да ги тропка-тропка-тропка, с кокалчето на сгънат среден пръст или с отворена длан току да ги плесне зад врата, че да има ред и почитание и в школото, и в цялата ни вървяща към възход държава на духа и духовните ценности.

  И на Филип, обаче, не му се размина. За да докажат на света, че става за обучение в Българското училище, подложиха го на специален тест по психоанализа. Бъркали му в носа, в ушите и в дебелото черво, с електронна сонда му изследвали носоглътката. Накарали го докато му се врътне умът, езикът му докато се оплете, като поп в празна черква да дудне:

Петко плет плете, през пет пръта преплита.
Плети, Петко, плета, през пет пръта преплитай!

и друга една скороговорка с патриотична нотка и жесток емоционален заряд:

Кралица Клара открала на крал Карл кларнета
в калпава кална клисура край клетото Килифарево,

и трета, според масовия вкус от епохата на демокрация по западен тертип в стила на европейските духовни ценности:

Бяло платно бели бяла ми Биляна.
Биляно моме ле, бяла ми Биляно,
белиш ли платно, мари бяла Биляно,
или ми белиш бели балдъри
зарад дарено мило имане?

  Изяснило се, че телесно Филип е "здрав като битолски просяк" (според някогашния колега на учителите Христо Ботйовъ********), интелигентен почти колкото Стив Джобс, Бил Гейтс и Вежди Рашидов, взети заедно; само дето, дявол го знае защо, възприема буквите З и В съответно за гол гъз и цици в сутиен, а нещастната Ф му се губи нейде в дълбока гънка на мозъка.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 19 dec. 2022

___
* От фр. miserable: нещастен, плачевен; нищожен; беден; подъл; презрян; клетник, негодник.
** От фр. mot a mot: дума по дума, буквално повторено.
*** Изверги; според народа "янкеседжията" е душманин за поробените българи.
**** От тур.: значи, тъй да се рече.
***** Министерство на образованието и науката.

****** Вж. http://bolgari.org/xristo_stoianov:_levski_e_bezplyten_idol_i_deteubiec-h-467.html
******* Академия за обществени науки и социално управление – котило за ръководни кадри на БКП. Хората на АОНСУ, наред с т.нар. рабфаковци, и днес управляват политическия и стопанския живот на омаломощена от духовната педерастия България, с разликата че вече не се гордеят с определението "комунист", а се зоват "демократи" и далаверите си наричат "демократични промени за благото на нашето мило отечество". 

******** КАЛЪП ЗА УЧИТЕЛИ 

  Чули сте за фабриката, ала не сте чели в "Училището" на буля Блъсковица, да видите какъв пък калъп за учители е приготвил синът на дяда Блъскова. Слушайте да ви го опише "Будилникът". 

  Първо и първо – учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ – когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си. Третйо и третйо – понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сиреч шарлатанлъци. Четвърто и четвърто най-после – учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.

  Мъчно се усвояват такива свойства от един учител, но с Божа воля, като се поотворят тук-таме фабрики за попове-учители или учители-попове, то "дего махнеш със сопа, таквоз добиче ще удариш". Вестник "Будилникъ", г. I, брой 2 от 10 май 1873 г. 

  Епизодът е от ръкопис, почнат в часовете за писмени упражнения с учениците ми от април 1994 до април 2004 г., допълван и редактиран, кажи-речи, до днес. Нищо ново под слънцето! Бел.м., tisss.