ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1124.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1124.)

  Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце... – Библия, из Притчи Соломонови

  10 dec. 1997

ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА, СВЕТАТА ИСТИНА

  Оженихме братовчеда Енчо, венчахме го за майка България, както казват поетите, а на другия ден животът си продължи постарому. Тотю тази зимна утрин вдигна такава патърдия, че му няма чорапа, та събуди всички. Тряскаше вратите и чекмеджетата на кухненския древен бюфет, сякаш бюфетът му сдъвкал и глътнал чорапа. А, де! Каква работа има Тотювият чорап с чашите и паниците, но бабиният бюфет най си изпати.

    – Как е, как е, какво става, майсторе? – показа се чорлавата Гица.

  – Някой тук ми е прибарал чорапа. Чорапът ми изчезнал, няма го – рече обърканият Тотю. – Не мога да се обуя.

  – Па да ти дам копринен, че да не страдаш?
  – Искам си моя.
  – Че кому е притрябвал твоят чорап?
  – Знам ли!

  В коридорчето се появи мама:

   – Ти снощи пиян ли беше?
   – Пийнал бях...
   – Пийнал! И какво ще да рече "пийнал"? И хората пият, ама не пълзят по корем под масата, да цунат коленете на кумичката, нито се борят с метлата зад вратата.
   – Че аз не пих ли нормално?!
   – Ле-леее, нормално! – изкиска се чорлавата Гица. – Ако вече и на това му се казва нормално...? – И направи знак с изпъната длан, сякаш сама ще си пререже гърлото.
  – Ти па! – изгледа я Тотю със снизхождение. – Къде се слагаш па ти! Видяла жабата, че подковават вола, и тя вдигнала краче...
  – Мое да съм пила, ма не съм се лигавила. Мое да съм пяла, ма не съм повръщала – почти го изпя като народна песен Гица. Беше изречено почти в ритмичния строй на народната лирика, последица от нощния запой и нощната спявка в компания на девет гайди, когато чак до трети петли огласяха будното в преносния и повече в буквалния смисъл родопско село Руен над Куклен.

  – Ама аз това-а-а повръщал ли съм? – огледа се разколебан Тотю и опря очи върху мама, която го съзерцаваше, скръстила ръце на гърди. – Повръщал ли съм ма, Ленче! А? Нали не съм повръщал?

  Мама кимна:

  – Тя не е за разправяне!
  – И под масата там... такова?
  Мама пак кимна.
  – И съм... таквозина... с метлата?

  – Па търкаляше се – ухили се Гица. – Такли* правеше като циркаджия пред гостите. Пръхтеше като хайгър и зъркелите си въртеше. Беше си хептен любовен. Мани-мани, тя не е за разправяне!
  – Бре! – ококори се тате.
  – Опитваше да се съблечеш – продължи леля. – На туй в София стриптис му казват. Нали ма, Ленче?
  – Сигур е било много задушно – предположи тате. – А другите?... Те какво правеха?
  – Какво-какво! Сеир гледаха гостите. Радваха ти се. То си беше жив театър – намила Гица, – особено кога изтърча навън да повръщаш, па се съпна** в черджето... И му се извиняваше на старото ни чердже като същински лорд англичанин, приказваше му на Вие как го уважаваш и прочие там кралски английски дивотии.

  – Аз да съм повръщал?! Че кога досега съм аз повръщал! Аз никога не повръщам и това не може да бъде.

  – Е да, ама снощи повръща. Винаги има първи път, тъй че… И не само повръщаше, ами и с шепи го разхвърляше по двора. – Гица подробно описа на брат си картинката как, залитайки, Тотю се завтекъл навън, как се спънал и как се извинявал най-учтиво на онуй чердже, как после Енчовият Мурджо се спуснал да лочи от повърнатото и как самият пес се закандилкал като пиян, а двете с мама бродили с големия ветроупорен железничарски фенер да дирят двете пластмасови ченета, които наш Тотю избълвал ведно с пръжките, дробчетата, момиците, пържолите, пържените дробчета, агнешките чревца, рибицата, карначетата, шерденчетата, белите бъбречета, маринования солен паламуд, препечената кожичка от опашката и ушите му на нереза Натанаил, дето Тотю ги поглъщал като гъсок, та цели-целенички на снега в двора покрай целия асортимент избълвал и двете чейнета. Горното открили в локва край казана с джибрите, долното Енчовият Мурджо домъкнал пред портичката.

  – Щото е ентелегентно животно – заключи тя. – Да беше някой див, нецивилизован пес, щеше да видиш ти!

  Тотю се ухили, вдигна рамене и се сгуши като жалва в корубата си:
  – Убий ме, аз нищичко не помня. – Тръгна да ходи напред-назад из стаята, като сам си приказваше и същевременно ръкомахаше: – Ха!... Не може да бъде. Измислят. Ако не измислят, то си е баш излагация. – Застана гузен, наведе глава пред мама и жално й рече: – Искам да ми кажеш Истината и само Истината, светата Истина, мила Ленче. Много ли се изложих пред гостите?
  – Много! – тросна се мама и изхвърча навън.

  – Ама такова петно ни лепваш, здраве му кажи! – подхвана го Гица. – Нас ни остави, вече взели–дали, изпели сме си песента, ами тия... ти-я-я! – С широк жест ни посочи – мене и Юлка. – Попитат ли отсега насетне: "Чий са тия дечица?" – комшиите щастливи ще рекат: "Чий ли! Туй са рожбите на онуй пиянде".
  – Аз за едната чест... живея! – проплака Тотю.
  – Ще ти мине! – строго отбеляза леля. – Историята помни и други непростими твои деяния. – И го остави да се вайка и кълне що се подвел по Енчо: да канят роднините, та за една вечер да опаткат толкоз плюскане, колкото на три сватби вкупом не би се изяло, изпило. И продължи да намила, само дето с пепел не си посипа кратуната.

  При онова нормално хапване-пийване, кога се женили някога мама и хлебарят Тотю, било асъл сватба, сватба от нормална чиста любов и мерак, а не фалш. Беззвучната съгласна "Ф" му влезе някак в ума, заби се там като пирон в центрофуга, превъртя я много пъти между ченетата като разхлопана автоматична испанска пералня.

  – Ффалшив човек бил Енчо. Простак, прост като ффафла, като ффасул. Ффукльо! Ффарфарон! Ффарфала! Ффасони ще продава той в къщата ми! Ффалшиф фъшлив ффранкмасонин, ффукара... – разфъфка се. Добави, че на оная, истинската им сватба с мама, били времената спокойни – комунистически, обаче спокойни. Сега на новото време, дето стана частна собственост на седесарите, му казват "демокрация", обаче българите така сме се озлобили и увълчили, всеки тръгнал хапките да ти брои, да си записва какво ядеш, що ядеш, кога ядеш, прави хесап*** как да те бастиса, батардиса, сиктирдоса, демек, да те прати по дяволите. От което изводът му беше, че тарикатът, кога е най-добре, кога най си е зачервил гребена, тогава най-жално хленчи, преструва се на серсем и на завалия, понеже българите сме завистливо племе. Огромна грешка било, дето сме се разпуснали толкоз, дето сме му отпуснали края, развързали сме си пояса. Ами да! Мазнярите, които сме гощавали, баш те от завист с кеф ще ни натикат в калта, в земята, майко, черната ще ни натикат. – Защото – рече – ний закъсалия ще го подкрепим, рамо ще му дадем, братски ще го пожалим, обаче оня, дето е от нас по-горен и по-харен, земята ще преорем да го лашнем пак в казана с дяволския катран.

  Като кросното на бабиния стан шета из стаите, философства с лъчезарно, слънчево изражение на Божи човек, одухотворен, обладан от прозрения за Българския род, за Българските мизерии. Вири показалец, блещи си зъркелите към съседския двор и от собствения си глас се опиянява. Крачи и говори, крачи и говори сам на себе си:
  – Я забележи онез палячовци в парлюмента, народните изедници (обърка хубавата думичка "избраници" с неприятното "изедници”), аййй какви бузи, гуши и шкембета са пуснали, какви задници! Понеже са се имунизирали срещу неприятности, тях никой не мож ги барна. Законите те ги пишат, като козлета през стобор рипкат между алинеите и параграфите, между членчетата и подчленчетата му на закона. А ний?... Ний не сме избраници, ний сме си само прост, ама изключително прост електорат... Стадо шугави овце, ей това сме ний. А овцата трябвало да си знае мястото, парцалите да си наляга, салтанати да не продава пред света, да не вдига измислени сватби, ами да кротува и опашката между задните лапи да държи. Ффалш! Абсолютен ффалш! Ффасулковец, жалък тъп ффигурант. Селски бръснарин... Ффигаро! Виж го ти ффуклявия му Енчо! Порядъчният мъжкар кротко моме си взема за невяста, дом, челяд да създаде, а тоз ффигурант и ффасулковец ффсе голям го вади, в небесата ффърчи: "Вижте ме, бре! Альо-оу, женя се за България"! Ай, че нещастник! О-о-офф! Оф-офф! Ако България чака на таквиз ффалипръцковци, ойде коня в ряката, хептен сме я закършили. Ма и державата ни такваз, що ли и аз толкоз се чудя! 

  Оплю всичко свято, отрече се от рода и от корена, отрече се от славната ни хилядо и незнамколкосигодишна История, от Българската ни държава се отрече, всичките ни български дела нарече калпави и мизерни. Заяви, че много се срамува, дето се родил българин. Ама човек не избира какъв да се роди, нали! Инак лично той би предпочел турчин да се роди, миризлив циганин в цигански катун да се роди, арменец да се роди в арменска "къща с две липи отпред и чешмичка на двора", както се изрази, само не и българин. Българин ли? Отнюд!!! Щото българинът бил офффца.

  – Щото – каза – Армен-дуду-гащи-наду все ще намери на хляба мекото и на работата лекото, винаги плува като зехтин най-отгоре: еще банкер, еще часовникар, еще златни пръстенчета с фалшив камък от джам по за сто и двайс лева, а българите сме прости като чугунена ютия с кюмюр, затова нас все дъното ни влече... 

  Като спомена "турчин", захапа си дланта, все едно касапски нож между ченетата си пъхна; като рече "циганин", крадливо се опули и завъртя очи; като рече "арменец", на кравай сви показалец над устата, нагледно да покаже какъв патладжан е арменският нос. Българите сме били не само най-просташкото племе на Балканите, но и народ от серсеми, страхливци, мизерници, мижитурки, демек – изродено каръшко племе и все таквиз хубости. По всичко личеше, че се измъчва, понеже се изложил пред хората. И както обикновено прави всеки българин в неговото незавидно положение, постара се да окепази, да охули и оцапа, да осере всичко Българско и родно. Заби из дебрите на миналото чак до Крум Страшни, разпростря се върху невзрачната ни тъмна история на подозрителни балкански субекти, хвърли око и на порутените ни някогашни царски дворци и крепости, не пропусна да позлорадствува зарад ослепените от джелатите на Василий Българоубиец десет хиляди воиници на нашия цар Самуил. Най-щастлив бе обаче, когато почна да обсъжда простъпката на поп Кръстю, който според патриарха на родната литература дядо Вазов**** предал Апостола на турските заптиета, понеже същият поп Кръстю се накъркал с руйно вино и троянска ракия в Къкринското ханче.

  – Видиш ли го, чуеш ли от някой, че е българин, смачкай му ффасона! – вихреше се новоизлюпеният домашен Цицерон*****. – Всякогаш е късно да му строшиш кратуната кучия син, седесарски шут да му теглиш в гъза.

  Кеф му достави да обсъди и войводата Ботев.
  – Кой е тоз Ботев, бе! – ръкомаха като регулировчик на задръстено кръстовище. – Апсилютен наивник! Фффантазьор и дюстабанлия! Момците харно му рекли фсинца да зафффърлят оружието, чизмите да зафффучат, фантастичната оназ циркаджийска унифформа, и онез там фандъклии калпаци с лъвчета, па боси и по долни гащи всеки да драсне накъде му очи видят, ама той: не, та не! Тук ще умрем достойно с песен на уста – рекъл, – ффсинца курбан за майка България да станем, народът с нашта смърт да се гордей, светът да види, че сме достойни да се наречем българи... И естествено пуснали му куршум в челото на тоз хахо! – Изтри око с опакото на дланта. Рекох си, че сълза отрони за войводата Ботев, а то винена мушица му влязла под клепача. 

  Оказа се най-подир, че чорапът на наш Тотю си бил в патъка му. Търколили го мама и леля кьоркютук-пиян снощи, залян на миндерчето с единия чорап, левия. Десният в патъка му останал. Кой да се досети, че от миризлив чорап такава историческа буря ще произлезе! Два часа по-късно вече се занимавам с превъзпитание на Муци, която комшиите зад дувара великодушно ни преотстъпиха, когато научиха за бягството на котарака Мики. Уча Муци на задно салто с превъртане във винт. Тоя трик го наричат цукахара****** по името на двама сърби, братята-близнаци: Цука и Харо. Та подмятам Муца към тавана, тя с разперени лапки и нокти посяга да докопа полилея вместо да врътне сръбското цука-хара, а мама на бабината шевна машина рокле шие за сестра ми. Развали мама едничкия си костюм заради коледния дар на петгодишната Юлия.

  Тая сутрин тате отиде на работа със зазката Виктор. С Виктор си лекува калпавото настроение и махмурлука. Напоследък бедстваме. Вкъщи бъбрят, че париците не ни стигат данъци и такси да платим на госпожа Държавата. И съседите гладуват, и у тях за стотинка, не за левчето треперят. Съсухрени старчета обикалят пазара да измолят нещо по-евтинко, че пенсийките им мижави. Таратайки от епохата на соца ръждавеят, зарязани от десетилетия. Три от тия тенекета, обрасли с бурени, трънаци, изсъхнали магарешки тръни, сякаш се вкопали от срам в калта пред блока. Закачулени със стари черги и найлон, жребци на социалистическото световно щастие днес са като мумии от ограбена древноегипетска гробница. Леля ми Гица е в детската градина с Юлия. Сега с мама сме си самички. Навън е кучешки студ, а блокът отсреща мяза на заседнал не в мъгла и лед кораба "Титаник", а заседнал на океанското дъно. Ваканцията свърши. В училище, както винаги е било – нищо интересно. Учителите като сомнамбули ходят по коридорите. Изпеят си урока и все така пак шарят отгоре-додолу по черната дъска неразбираемите си формули, да ги питаш защо, дали в тия щурави формули се крие смисълът на живота. Ама и тревицата все тъй си никне по припеците, както вероятно е никнела от памтивека и ще никне, и когато нас няма да ни има.

 Интересното иде, когато настане вечер, телевизионният екран изгрее, и кога отново по телевизията завъртят репортажите за кървища и тайфуни, отдалечени от нас през хиляди километри, и когато се появят артисти в някое шоу, шеги да си бият с господа политиците и госпожиците политички пред доверчива България. Защо доверчива ли! Ами че тия клоуни са само свирката на локомотива... Монтирали са пищялката заради взривоопасното налягане в търбуха на локомотива. За да не гръмне г-жа Държавата, пищялката издува бузки, премята се по сцената, прави щуротии и идиотски гримаси, залива ни с вицове. Непукизъм – ей това им е нужно на ония там горе, да могат ония там горе зад кулисите на целия театър, все така славно да ни крадат и да ни мамят. И така естествено всичко за нас и за тях пак ще е "О кей", както казват хамериканците.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 10 dec. 2022

Илюстрации: 

- Къс от любим патриотичен календар.

- Ван Гог – "Стари обуща" (1886-1887).

  Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

___

* Диал.: претъркулил се през глава, прескундил се.

** Диал.: спънал се.

*** Диал.: сметка.

**** Вазов оглася версия, според която предател е попът, оневинява същинските виновници – Величка Хашнова и др. от Поп-Лукановия род.

***** Марк Тулий Цицерон (107-43 пр.Хр.) – римски държавник, най-прочутият оратор на Рим, адвокат, писател, философ и консул от 63 пр.н.е. Известен е като най-големия стилист на Латинската проза.

****** Сложен елемент от гимнастиката, наречен по името на японец, който първи го прилага в спорта. Единайсетгодишният Ламски греши, разбира се. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1123.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1123.)

  Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце... – Библия, из Притчи Соломонови

  10 maj 1999

ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

  

  Как да си изкривя душата, как да отрека, че харесвам Георги Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи/ на мокрия цимент с ръце прострени./ Той предпочел да падне по очи,/ отколкото да падне на колене"! За мен това е гордият, непреклонният човек. За мен то е почти като библейска притча. И аз го харесвам, слабо е да се каже – обичам този лирически герой у поета Георги Джагаров. Какво ми бърка, че самият Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на Тодор Живков и себе си сам предаде! И друго, пак Джагарово, на Пеньо Пенев посветено… Чуйте грохота му!

    Аз бях добър, аз бях невинен,
    но хвана ме и мене бяс:
    щом няма как да ви настигна,
    поне да дораста до вас.
    Оставих простите си дрехи,
    сърцето, острия си ум,
    облякох нов костюм и тръгнах
    по вашия известен друм.

  Стотици пъти да преписвам, пак не бих се наситил на тези стихове. Така монолитно изразен Българският ни рефлекс го няма никъде другаде в националната ни класика, може би единствено още у Пеньо Пенев, и там звучи почти като Есхиловия Прометей. А колко бледо покрай Джагаровото стихотворение "България" стои онова инак меко, сърдечно Атанас-Далчево "Към родината":
    И българин съм не заради твойта бранна слава
    и твойте подвизи, и твойта бранна сила...
Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, изящният педантичен Далчев...
    ...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
    за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой в силните Джагарови творби живее, диша, вълнува се, кипи; тътне дори мълчанието му; пък лирическият герой на върхова Далчева работа ми се вижда книжен, безпомощно предан, чистичък, та и разсъдъчен. Изводът? Не четете Далчев подир Джагаров, поне да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност! Какво ми бърка, че Георги Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период от време станал страшилище, велможа, говорител на партийната цензура? От този облечен в най-високи държавнически титли, отличия и длъжности "номенклатурен Прометей" трепереха част от българските интелектуалци, хора на изкуството или простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го ползваше като главен цензор; отвратителната участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно е да кажем: БКП го употреби. Личното достойнство обаче друг не може да ти отнеме – можеш да го провалиш единствено самият ти. И точно това очевидно се е случило с този най-значителен сред съвременните ни българи, хора на изкуството и интелекта.

  За да се справим с метастазите на партайското нагаждачество, смятам, длъжни сме да ги обградим с... любов. Странна ли изглежда такава идея?! Не аз съм я измислил; изрича я Уилям Шекспир (1564-1616) по повод писането за изчадия, като леди Макбет и крал Ричард ІІІ, основен персонаж в две от върховите му трагедии. За да проникнеш до същината на каквото и да било, обкръжи го с любов. Защо любов ли! Защото това е ключът към разгадаването и на най-сложните личности, съдби и положения в света. Съжалявал Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от лудешка страст за богатство, власт, слава. Но и великият британец цитира някого, минал преди него – цитира Иисус. Нали Христова е идеята за любовта, като отношение към проблеми от всякакъв характер. Омразата и надменността капсулират проблема; вместо да решат, да развържат възел от противоречия, не да го срежат с меча, както според легендата сторил самонадеяният Александър Македонски*, оставят открит проблем за идещите подире. Какво нередно ще да е с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на днешните претенции за власт над света? Защото онези, които днес ни сочат с пръст и към които крещят с надменности и омраза, о, те не са отпадък, а в повечето случаи зле употребен от комисарите на света духовна сила и талант.

  Не е толкова просто за добрия стопанин да отдели зърното от гнилата плесенясала плява. В плесента от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, които днес възпроизвеждат ненавистта, противната неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпа на тревожност, буквално от последните редове във философския роман "Чумата" на Албер Камю (1913-1960)? Отминала бедата, чумната епидемия е укротена, народът празнува. На тераса под сияещия звезден мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Но Рийо е всъщност авторът, който размишлява над световните трагедии.

 "...Доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не е от ония, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостите и насилието, извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което научаваме при бедствия, и това е: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение"...
  И вече в самия край:
  "...И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което опиянената от радост тълпа не знаеше и което бе написано в книгите. Знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, той може да дреме десетки години в мебелите и бельото, търпеливо да чака в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и всякакви непотребни за всички ни хартии, и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град."**

  Роденият на 7 ноември 1913 г. в селището Мондови, Алжир пише тези редове като 33-годишен французин, но и като една от чудесните мислещи тръстики*** на ХХ век: говори с очи, обърнати към току-що отехтялата Валпургиева смрад на нацизма. Ала нацизмът – за нас едва сега става ясно! – е епигон на чумата комунизъм. Тъй че моля, не тръгвайте с омраза, да не капсулираме спорите на това хищно и отровно явление. Помнете Шекспир и Камю, помнете написаното от четиримата евангелисти, спомнете си началото на глава ХІІІ в послание на ап. Павел до коринтяни: "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека... Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, и да имам пълно знание за всички неща и да имам такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм". И друго важно нещо: "...Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, но се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".

  Нито слабост, нито приспособяване към Империята на злото! Любов за съсипаните възможности на нацията, но не омраза! Да запомним и да повтаряме, че да го научим повечето измежду нас – европейци, живеещи в кошмара на поредната световна чума.

  11 maj 1999

  Пещерният антикомунизъм обезличава демокрацията като система, основана върху нравствеността. Изкривеното от фанатична ненавист лице, бетонно самоуверена реч от двете страни на фронта между "наши" и "ненаши", странно си приличат. Мязат си и нелепостите, изричани от враждуващите чрез медиите и по техните "сини" и "ненаши" сборища. Ако от зората на модерната общност някъде от края на ХІХ в. многолюдните разходки по градските площади под строй, с развети хоругви, знамена и плакати, чат-пат със зурни и тъпан, наети да вдигат гюрултия, са били форма за приобщаване към европейския "цивилизасион", след половин век организирани отгоре и скрупульозно отрепетирани, вдъхновено проведени като за пред чуждите дипломати и телекамери агитки с гневно сключени вежди и размахан над главата юмрук, този цирк днес как ви се струва? Все същата масова екзалтация, масово надкрещяване – превръщането на единиците в организирана сган от нули: взвод, рота, полк, армия, жадуваща да влезе в бой до последна капка кръв, готова да изгине до крак за своя вожд: Salve, caesare! Мorituris te salutat!**** Има ли военни термини, говори ли се за врагове, битки, победи – ясна е тя! Остава да изчакаме сюблимния момент и новопокръстеният нов месия да изквака: "Напред! На но-о-ож!" И ми иде на ум фразичката "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от пикаресковия роман (лит. жанр за похожденията на скитници и авантюристи) за добрия войник Швейк на чеха Ярослав Хашек (1883-1923)*****.

  Механизмът на обезличаване не се е променил от хилядолетия. Да не мислиш, да не разсъждаваш, да те главозамаят, да те отстранят от корена, от себе си и да те лашнат в планирана извън отечеството ти касапница, да речем, с девиза "Смърт на агресора! За мир и щастие на планетата!" или "Долу онези негодници! Днес падна Луканов, утре Виденов и Първанов!" За смърт крещяха – ако вече не сме забравили как скандираше тълпата, когато нахъсани юначаги организирано къртеха символа на демокрацията в държавата ни. И като се вчепкаха "нашият" партаец и железобетонният партаец лъже-демократ, видя се, че са братя близнаци от една майчица раждани, от невежествената самодоволна Посредственост, за която омразата е жизнено необходима. Eто стихове у Пеньо Пенев, които ме карат да гледам със самочувствие, че съм българин. Не съм срещал ни в древноелинската, ни в средновековната европейска, ни в съвременната световна лирика толкова печални редове, заредени с буреносна струя и мощ човешка греховност и жизнелюбие. Ето го началото на иначе облъхната от "партийна" страст и тенденциозност поема "Дни на проверка".

    ...Пренесъл своя земен дял
    през живожарицата на позора;
    през гордостта на сто страдания,
    през люта бол и разстояния
    на времето завоите опасни извървял –
    при тебе се завръщам пак!... Не съм ли закъснял?
    (...) Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
    защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
    какво душата ми зачерня и печали?
    На лакът ли съм спал нощес,
    слана ли на лицето ми е спала,
    сърцето жалба ли не може да прежали?
    Недей ме пита! Замълчи!
    За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
    не всеки има майчините укорни очи.
    (...) Недей разплаква моето сърце!
    Мамо!
    Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
    О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
    И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
    но аз не съм на тоя свят за плач роден,
    очите ми не са на мокро място!

  Този тъй български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че и самородният талант е станал слуга на партийната пропаганда. Какво кощунство! – да превърнеш майчиния лик в алегория на някаква си там партия! И това ако не е дивотия, здраве му кажи! Ето го родоотстъпническото пред партийния олтар, и пак със страст изкречено коленичене – гордост за партайската "философска мисъл" изобщо, постижение на партийните секретари и отрудените бивши марксисти-ленинци, асистенти, професори по демагогия в съвременната ни вътрешна политика:
    Нали сте виждали как майка търси брод и гази
    в ръце с детето си през придошла река?
    По бързея на времето, през мътните талази
    мен Партията ме пренесе ей така!...
    Прости ми, майчице, завоите предишни!
    Прости ми бягството в съмнения излишни!
    Прости ми песните на страшна горест ти!
    Издуманите хулни думи ми прости!

  И така нататък... Как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, с трагичната си участ поетът Пеньо Пенев (1929-1959) е показателен случай как видиотена от същите идеологизми, продажна спрямо човека, спрямо Род и Отечество партийна върхушка се е гаврила с доверчивия човек от село. А такива бяхме и сме си повечето българи, неизвестени за престъпленията срещу човечността, срещу нашата едничка България, сътворени все в името на обявена цел отвъд хоризонта на единствения неповторим наш живот. Пеньо Пенев сам си произнася присъдата, и сам я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за един от най-българските поети от втората половина на ХХ век. Цял в метастази от идеологическия тумор, отива си трагично жизнен говорител на Българската нация. Тези наши жертви в какво да ги пресмятаме, с какво можем да ги компенсираме?

  Фанатичната увереност с любовна нежност се налага внимателно да я изследваме, за да узнаем откъде й иде силата да омагьосва най-гордите умове на нацията. Коя ще е тази литературна критика, нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния си вожд, от своята партия, който ще отрече Вапцаров, Джагаров, Пеньо Пенев! Партията си е послужила с таланта им, употребила го е за целите на политическата си агитация. Че активно са й съдействали те си носят греха! Но чрез тях бяхме манипулирани ние, милиони българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, украинци, източни немци, унгарци и пр., дори част от западните интелектуалци, които заничаха иззад оградата на нашия концлагер, и те. Съмнявам се дали и досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно как живеехме с осъществилата се идея на ловки манипулатори под зоркото око на Големия брат, в модерна версия – под зоркото око на Big Brother.

  Да не забравяме Албер Камю: вирусът на чумата е между нас в латентно състояние, край трибуната с обветрен от политическите въртележки лъчезарен образ, който ни убеждава в добрите си намерения, с очакването да приспи съпротивителните имунни способности на нацията, да се настроим с омраза един срещу друг, да се хванем гуша за гуша. И тогава ела и виж как празнува партийната централа, как плющи синият или кървавият байрак, как партийният кораб "Титаник" величествено цепи по вълните на Историята, каква вакханалия настава, когато с добри намерения чрез консервативна, либерална или друга модерна идея е успял да ни хвърли във въртопа на омразата.

  Човеколюбието няма алтернатива, и полит-агитаторът не вярвам да не го разбира. И елитът от самозванци разбира. Ала кофражистите на идеята за световно щастие са изгубили усет за тези твърде сериозни за нацията ни неща. Надменността, алчността, омразата, самодоволството до какво ли не водят! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 dec. 2022

Илюстрации:

- Нациите са малки деца, вярват в Дядо Коледа.

  - Романтичен спомен от минало тъмно величие.  

____

* Вж. Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, с. 27.

** Вж. А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240, превод Надежда Станева.

*** Израз на Рене Декарт (1596-1650).

**** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се") 1. Отстъпник от вяра, вероотстъпник, разколник. 2. прен. Отстъпник, родоотстъпник. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с. 214!
***** (лат.) Гладиаторите към императора: "Отиващите да умрат те приветстват!"
****** (нем.) С цялата тая война могат ли да ни цунат гъза! Вж. Я. Хашек, "Швейк", изд. 1986, с. 318. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1122.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1122.)

  Изтървем ли България, изтървали сме всичко! – Николай Хайтов (1919-2002)

  5 dec. 2022

"НE СИ МИ НА НИВОТО, ДА РАЗГОВАРЯШ С МЕН"

Културен диалог с възпитаник на Харвардския университет*

  Радослав Киряков: – Здрасти, какво те води към мен?

  tisss: – Харвард. И че сте ми почти набор.

  Radoslav: – Да. Умен, интелигентен човек. И харесвам мъжкия секс, пас съм.

  tisss: – Не съм толкова умен и интелигентен.

  Radoslav: – Е, за това сме хора различни, но човечни.

  tisss: – С педерасти не общувам.

  Radoslav: – ОК. Педерас(т) си ти, бате, с това просташко държание.

  tisss: – Нещо обидно ли написах?

  Radoslav: – Да. И спирам до тук, със ЗАДРЪСТЕНИ ХОРА НЕ ГОВОРЯ.

  tisss: – Нямам против да ми се дразните, но нямам нищо против Вас.

  Radoslav: – И аз, но казах: СЪС ЗАДРЪСТЕНИ НЕ ГОВОРЯ. Това какъв съм и с кого правя секс не Ви засяга. Съжалявам, че Ви отговорих!

  tisss: – Заинтригува ме визитката Ви, а не какви са сексуалните Ви предпочитания. Поздрави от Пловдив!

  Radoslav: – Желая да спрем.

  tisss: – ОК.

  Radoslav: – Успех! Имах по-добро мнение за пловдивчани. Явно сте задръстен СЕЛЯНДУР.

  tisss: – Четвърто поколение гражданин! Но тонът Ви дали съответства на българин, учил в Харвард?

  Radoslav: – Каквото повикало, това отговорило. Такъв прост пловдивски СЕЛЯНДУР не съм срещал. Не съм Ви искал мнението (след минутка): – Жоро, не ме дразни!

  tisss: – Добре започнахте, само не знам от какъв зор Ви дойде да ме посвещавате в личната си драма.

  Radoslav: – Аз нямам лична драма. Ооооо, простащината няма край! Успех!

  tisss: – Чешете се явно там, където Ви сърби. Или бъркам?

  Radoslav: – Надали може да ме обидите, много Ви е ниско нивото. Желая Ви много здраве и късмет! Не ме интересуват Вашите тъпи мисли.

  tisss: – Благодаря! И Вашата не е лесна.

  Radoslav: – Да. Казах Ви, нивото Ви е много ниско! Чао! Жалко, че такива простаци имат деца (има предвид фото, което му пратих.). Забравих да Ви кажа, че Ви липсват първите седем години. Нормално е, то Ви личи. На село не мислят.

  tisss: – Удоволствие е човек да общува с Вас!

  Radoslav: – Ебат се и се плодът, без да мислят, че децата се възпитават.

  tisss: – А тъй! Да се върнем към любимата Ви тема!

  Radoslav: – Та ние не общуваме. Ние правим опит за разговор, но се получава МОНОЛОГ. От моя страна. Нямам любима тема. Чао!

  tisss: – Чудесно! Виждам Ви целия, какъвто думите Ви Ви представят.

  Radoslav: – Бъдете здрави и щастливи! Да. Бай Йоцо гледа. (Праща ми картинката с бабичката по-горе.)

  tisss: – Всичко ми разказахте.

  Radoslav: – Аз бях дотук, чао!

  tisss: – Радвам се, че си пообщувах виртуално с българин, завършил Харвардския университет.

  Radoslav: – Ок. Аз не се радвам.

  tisss: – Беше чест за мен!

  Radoslav: – Да. Развали ми мнението за пловдивчани.

  tisss: – Съжалявам, но това е истината за пловдивчаните.

  Radoslav: – Ясно.

  tisss: – Падаме си по чешити, и много си ги уважаваме.

  Radoslav: – Провинция!

  tisss: – За мен оставате обаятелен образ!

  Radoslav: – Ъъъъъ, да.

  tisss: – Провинция? Наричате културната столица на Европа провинция може би?!

  Radoslav: – Спирам дотук. ОБИЖДАШ, а не се усещаш, че си на много ниско ниво. Градът няма нищо общо със селяните, които живеят там.

  tisss: – Така е. Тук съм съгласен с Вас.

  Radoslav: – Беше ми приятно. Оставам Ви да тънете в безвремието, в което живеете. Друг път се научете да комуникирате с хора, които дори не познавате... И си сложете Ваша снимка на профила, за да не лъжете хората.

 tisss: – "Говори, за да те видя!" – Сократ.

 Radoslav: – Нямаш очи, за да ме видиш.

  tisss: (Снимка от зимата на 1988 г. в Банкя.)

  Radoslav: – А бяхме млади...

  tisss: – Е, може и от по-късен период.

  Radoslav: – И аз имам снимки на познати. Съжалявам, но след като ме обиждаш, много внимание ти отделих! Желая ти много здраве и късмет. Само Гошо Тарабата липсва. (Коментар след снимка отпреди година, която му пратих на харвардеца.)

  Ден по-късно, понеже е в листата с фейсбук-френдовете ми.

  Radoslav: – Какъв ти е проблемът, пич? Реши си го сам.

  tisss: – ?

  Radoslav: – Жоре, нали си против мен, защо продължаваш да ми пишеш! (Всъщност, не бях му писал повече нито ред.)

  tisss: – Не съм против теб. Против надменността съм.

  Radoslav: – Ти ме предизвика. Помня като слон. Спи спокойно. Аз няма да ти пиша. Аз съм... Карай, забрави ме!

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 5 dec. 2022

Илюстрации:

- Моята палава правнучка Виктория**.

- В любимото ни кафене с приятели***

–––

* Осн. информация: Мъж. Роден на 9 дек. 1946 г. Учил в Harvard-Westlake School и в Harvard University.

** Виктория е интелигентна и неуправляема. Пили нервите на майка си – внучката ми, но много си я обича.

*** Моят набор инж. Тодор Ряпов, аз и Митко Йовчев (1945), който пак разтяга локуми колко хубаво било в Бодрум, Турция, и как се върнал, шест килограма напълнял, с преизпълнена от кеф душа. Бел.м., tisss.