ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1124.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1124.)

  Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце... – Библия, из Притчи Соломонови

  10 dec. 1997

ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА, СВЕТАТА ИСТИНА

  Оженихме братовчеда Енчо, венчахме го за майка България, както казват поетите, а на другия ден животът си продължи постарому. Тотю тази зимна утрин вдигна такава патърдия, че му няма чорапа, та събуди всички. Тряскаше вратите и чекмеджетата на кухненския древен бюфет, сякаш бюфетът му сдъвкал и глътнал чорапа. А, де! Каква работа има Тотювият чорап с чашите и паниците, но бабиният бюфет най си изпати.

    – Как е, как е, какво става, майсторе? – показа се чорлавата Гица.

  – Някой тук ми е прибарал чорапа. Чорапът ми изчезнал, няма го – рече обърканият Тотю. – Не мога да се обуя.

  – Па да ти дам копринен, че да не страдаш?
  – Искам си моя.
  – Че кому е притрябвал твоят чорап?
  – Знам ли!

  В коридорчето се появи мама:

   – Ти снощи пиян ли беше?
   – Пийнал бях...
   – Пийнал! И какво ще да рече "пийнал"? И хората пият, ама не пълзят по корем под масата, да цунат коленете на кумичката, нито се борят с метлата зад вратата.
   – Че аз не пих ли нормално?!
   – Ле-леее, нормално! – изкиска се чорлавата Гица. – Ако вече и на това му се казва нормално...? – И направи знак с изпъната длан, сякаш сама ще си пререже гърлото.
  – Ти па! – изгледа я Тотю със снизхождение. – Къде се слагаш па ти! Видяла жабата, че подковават вола, и тя вдигнала краче...
  – Мое да съм пила, ма не съм се лигавила. Мое да съм пяла, ма не съм повръщала – почти го изпя като народна песен Гица. Беше изречено почти в ритмичния строй на народната лирика, последица от нощния запой и нощната спявка в компания на девет гайди, когато чак до трети петли огласяха будното в преносния и повече в буквалния смисъл родопско село Руен над Куклен.

  – Ама аз това-а-а повръщал ли съм? – огледа се разколебан Тотю и опря очи върху мама, която го съзерцаваше, скръстила ръце на гърди. – Повръщал ли съм ма, Ленче! А? Нали не съм повръщал?

  Мама кимна:

  – Тя не е за разправяне!
  – И под масата там... такова?
  Мама пак кимна.
  – И съм... таквозина... с метлата?

  – Па търкаляше се – ухили се Гица. – Такли* правеше като циркаджия пред гостите. Пръхтеше като хайгър и зъркелите си въртеше. Беше си хептен любовен. Мани-мани, тя не е за разправяне!
  – Бре! – ококори се тате.
  – Опитваше да се съблечеш – продължи леля. – На туй в София стриптис му казват. Нали ма, Ленче?
  – Сигур е било много задушно – предположи тате. – А другите?... Те какво правеха?
  – Какво-какво! Сеир гледаха гостите. Радваха ти се. То си беше жив театър – намила Гица, – особено кога изтърча навън да повръщаш, па се съпна** в черджето... И му се извиняваше на старото ни чердже като същински лорд англичанин, приказваше му на Вие как го уважаваш и прочие там кралски английски дивотии.

  – Аз да съм повръщал?! Че кога досега съм аз повръщал! Аз никога не повръщам и това не може да бъде.

  – Е да, ама снощи повръща. Винаги има първи път, тъй че… И не само повръщаше, ами и с шепи го разхвърляше по двора. – Гица подробно описа на брат си картинката как, залитайки, Тотю се завтекъл навън, как се спънал и как се извинявал най-учтиво на онуй чердже, как после Енчовият Мурджо се спуснал да лочи от повърнатото и как самият пес се закандилкал като пиян, а двете с мама бродили с големия ветроупорен железничарски фенер да дирят двете пластмасови ченета, които наш Тотю избълвал ведно с пръжките, дробчетата, момиците, пържолите, пържените дробчета, агнешките чревца, рибицата, карначетата, шерденчетата, белите бъбречета, маринования солен паламуд, препечената кожичка от опашката и ушите му на нереза Натанаил, дето Тотю ги поглъщал като гъсок, та цели-целенички на снега в двора покрай целия асортимент избълвал и двете чейнета. Горното открили в локва край казана с джибрите, долното Енчовият Мурджо домъкнал пред портичката.

  – Щото е ентелегентно животно – заключи тя. – Да беше някой див, нецивилизован пес, щеше да видиш ти!

  Тотю се ухили, вдигна рамене и се сгуши като жалва в корубата си:
  – Убий ме, аз нищичко не помня. – Тръгна да ходи напред-назад из стаята, като сам си приказваше и същевременно ръкомахаше: – Ха!... Не може да бъде. Измислят. Ако не измислят, то си е баш излагация. – Застана гузен, наведе глава пред мама и жално й рече: – Искам да ми кажеш Истината и само Истината, светата Истина, мила Ленче. Много ли се изложих пред гостите?
  – Много! – тросна се мама и изхвърча навън.

  – Ама такова петно ни лепваш, здраве му кажи! – подхвана го Гица. – Нас ни остави, вече взели–дали, изпели сме си песента, ами тия... ти-я-я! – С широк жест ни посочи – мене и Юлка. – Попитат ли отсега насетне: "Чий са тия дечица?" – комшиите щастливи ще рекат: "Чий ли! Туй са рожбите на онуй пиянде".
  – Аз за едната чест... живея! – проплака Тотю.
  – Ще ти мине! – строго отбеляза леля. – Историята помни и други непростими твои деяния. – И го остави да се вайка и кълне що се подвел по Енчо: да канят роднините, та за една вечер да опаткат толкоз плюскане, колкото на три сватби вкупом не би се изяло, изпило. И продължи да намила, само дето с пепел не си посипа кратуната.

  При онова нормално хапване-пийване, кога се женили някога мама и хлебарят Тотю, било асъл сватба, сватба от нормална чиста любов и мерак, а не фалш. Беззвучната съгласна "Ф" му влезе някак в ума, заби се там като пирон в центрофуга, превъртя я много пъти между ченетата като разхлопана автоматична испанска пералня.

  – Ффалшив човек бил Енчо. Простак, прост като ффафла, като ффасул. Ффукльо! Ффарфарон! Ффарфала! Ффасони ще продава той в къщата ми! Ффалшиф фъшлив ффранкмасонин, ффукара... – разфъфка се. Добави, че на оная, истинската им сватба с мама, били времената спокойни – комунистически, обаче спокойни. Сега на новото време, дето стана частна собственост на седесарите, му казват "демокрация", обаче българите така сме се озлобили и увълчили, всеки тръгнал хапките да ти брои, да си записва какво ядеш, що ядеш, кога ядеш, прави хесап*** как да те бастиса, батардиса, сиктирдоса, демек, да те прати по дяволите. От което изводът му беше, че тарикатът, кога е най-добре, кога най си е зачервил гребена, тогава най-жално хленчи, преструва се на серсем и на завалия, понеже българите сме завистливо племе. Огромна грешка било, дето сме се разпуснали толкоз, дето сме му отпуснали края, развързали сме си пояса. Ами да! Мазнярите, които сме гощавали, баш те от завист с кеф ще ни натикат в калта, в земята, майко, черната ще ни натикат. – Защото – рече – ний закъсалия ще го подкрепим, рамо ще му дадем, братски ще го пожалим, обаче оня, дето е от нас по-горен и по-харен, земята ще преорем да го лашнем пак в казана с дяволския катран.

  Като кросното на бабиния стан шета из стаите, философства с лъчезарно, слънчево изражение на Божи човек, одухотворен, обладан от прозрения за Българския род, за Българските мизерии. Вири показалец, блещи си зъркелите към съседския двор и от собствения си глас се опиянява. Крачи и говори, крачи и говори сам на себе си:
  – Я забележи онез палячовци в парлюмента, народните изедници (обърка хубавата думичка "избраници" с неприятното "изедници”), аййй какви бузи, гуши и шкембета са пуснали, какви задници! Понеже са се имунизирали срещу неприятности, тях никой не мож ги барна. Законите те ги пишат, като козлета през стобор рипкат между алинеите и параграфите, между членчетата и подчленчетата му на закона. А ний?... Ний не сме избраници, ний сме си само прост, ама изключително прост електорат... Стадо шугави овце, ей това сме ний. А овцата трябвало да си знае мястото, парцалите да си наляга, салтанати да не продава пред света, да не вдига измислени сватби, ами да кротува и опашката между задните лапи да държи. Ффалш! Абсолютен ффалш! Ффасулковец, жалък тъп ффигурант. Селски бръснарин... Ффигаро! Виж го ти ффуклявия му Енчо! Порядъчният мъжкар кротко моме си взема за невяста, дом, челяд да създаде, а тоз ффигурант и ффасулковец ффсе голям го вади, в небесата ффърчи: "Вижте ме, бре! Альо-оу, женя се за България"! Ай, че нещастник! О-о-офф! Оф-офф! Ако България чака на таквиз ффалипръцковци, ойде коня в ряката, хептен сме я закършили. Ма и державата ни такваз, що ли и аз толкоз се чудя! 

  Оплю всичко свято, отрече се от рода и от корена, отрече се от славната ни хилядо и незнамколкосигодишна История, от Българската ни държава се отрече, всичките ни български дела нарече калпави и мизерни. Заяви, че много се срамува, дето се родил българин. Ама човек не избира какъв да се роди, нали! Инак лично той би предпочел турчин да се роди, миризлив циганин в цигански катун да се роди, арменец да се роди в арменска "къща с две липи отпред и чешмичка на двора", както се изрази, само не и българин. Българин ли? Отнюд!!! Щото българинът бил офффца.

  – Щото – каза – Армен-дуду-гащи-наду все ще намери на хляба мекото и на работата лекото, винаги плува като зехтин най-отгоре: еще банкер, еще часовникар, еще златни пръстенчета с фалшив камък от джам по за сто и двайс лева, а българите сме прости като чугунена ютия с кюмюр, затова нас все дъното ни влече... 

  Като спомена "турчин", захапа си дланта, все едно касапски нож между ченетата си пъхна; като рече "циганин", крадливо се опули и завъртя очи; като рече "арменец", на кравай сви показалец над устата, нагледно да покаже какъв патладжан е арменският нос. Българите сме били не само най-просташкото племе на Балканите, но и народ от серсеми, страхливци, мизерници, мижитурки, демек – изродено каръшко племе и все таквиз хубости. По всичко личеше, че се измъчва, понеже се изложил пред хората. И както обикновено прави всеки българин в неговото незавидно положение, постара се да окепази, да охули и оцапа, да осере всичко Българско и родно. Заби из дебрите на миналото чак до Крум Страшни, разпростря се върху невзрачната ни тъмна история на подозрителни балкански субекти, хвърли око и на порутените ни някогашни царски дворци и крепости, не пропусна да позлорадствува зарад ослепените от джелатите на Василий Българоубиец десет хиляди воиници на нашия цар Самуил. Най-щастлив бе обаче, когато почна да обсъжда простъпката на поп Кръстю, който според патриарха на родната литература дядо Вазов**** предал Апостола на турските заптиета, понеже същият поп Кръстю се накъркал с руйно вино и троянска ракия в Къкринското ханче.

  – Видиш ли го, чуеш ли от някой, че е българин, смачкай му ффасона! – вихреше се новоизлюпеният домашен Цицерон*****. – Всякогаш е късно да му строшиш кратуната кучия син, седесарски шут да му теглиш в гъза.

  Кеф му достави да обсъди и войводата Ботев.
  – Кой е тоз Ботев, бе! – ръкомаха като регулировчик на задръстено кръстовище. – Апсилютен наивник! Фффантазьор и дюстабанлия! Момците харно му рекли фсинца да зафффърлят оружието, чизмите да зафффучат, фантастичната оназ циркаджийска унифформа, и онез там фандъклии калпаци с лъвчета, па боси и по долни гащи всеки да драсне накъде му очи видят, ама той: не, та не! Тук ще умрем достойно с песен на уста – рекъл, – ффсинца курбан за майка България да станем, народът с нашта смърт да се гордей, светът да види, че сме достойни да се наречем българи... И естествено пуснали му куршум в челото на тоз хахо! – Изтри око с опакото на дланта. Рекох си, че сълза отрони за войводата Ботев, а то винена мушица му влязла под клепача. 

  Оказа се най-подир, че чорапът на наш Тотю си бил в патъка му. Търколили го мама и леля кьоркютук-пиян снощи, залян на миндерчето с единия чорап, левия. Десният в патъка му останал. Кой да се досети, че от миризлив чорап такава историческа буря ще произлезе! Два часа по-късно вече се занимавам с превъзпитание на Муци, която комшиите зад дувара великодушно ни преотстъпиха, когато научиха за бягството на котарака Мики. Уча Муци на задно салто с превъртане във винт. Тоя трик го наричат цукахара****** по името на двама сърби, братята-близнаци: Цука и Харо. Та подмятам Муца към тавана, тя с разперени лапки и нокти посяга да докопа полилея вместо да врътне сръбското цука-хара, а мама на бабината шевна машина рокле шие за сестра ми. Развали мама едничкия си костюм заради коледния дар на петгодишната Юлия.

  Тая сутрин тате отиде на работа със зазката Виктор. С Виктор си лекува калпавото настроение и махмурлука. Напоследък бедстваме. Вкъщи бъбрят, че париците не ни стигат данъци и такси да платим на госпожа Държавата. И съседите гладуват, и у тях за стотинка, не за левчето треперят. Съсухрени старчета обикалят пазара да измолят нещо по-евтинко, че пенсийките им мижави. Таратайки от епохата на соца ръждавеят, зарязани от десетилетия. Три от тия тенекета, обрасли с бурени, трънаци, изсъхнали магарешки тръни, сякаш се вкопали от срам в калта пред блока. Закачулени със стари черги и найлон, жребци на социалистическото световно щастие днес са като мумии от ограбена древноегипетска гробница. Леля ми Гица е в детската градина с Юлия. Сега с мама сме си самички. Навън е кучешки студ, а блокът отсреща мяза на заседнал не в мъгла и лед кораба "Титаник", а заседнал на океанското дъно. Ваканцията свърши. В училище, както винаги е било – нищо интересно. Учителите като сомнамбули ходят по коридорите. Изпеят си урока и все така пак шарят отгоре-додолу по черната дъска неразбираемите си формули, да ги питаш защо, дали в тия щурави формули се крие смисълът на живота. Ама и тревицата все тъй си никне по припеците, както вероятно е никнела от памтивека и ще никне, и когато нас няма да ни има.

 Интересното иде, когато настане вечер, телевизионният екран изгрее, и кога отново по телевизията завъртят репортажите за кървища и тайфуни, отдалечени от нас през хиляди километри, и когато се появят артисти в някое шоу, шеги да си бият с господа политиците и госпожиците политички пред доверчива България. Защо доверчива ли! Ами че тия клоуни са само свирката на локомотива... Монтирали са пищялката заради взривоопасното налягане в търбуха на локомотива. За да не гръмне г-жа Държавата, пищялката издува бузки, премята се по сцената, прави щуротии и идиотски гримаси, залива ни с вицове. Непукизъм – ей това им е нужно на ония там горе, да могат ония там горе зад кулисите на целия театър, все така славно да ни крадат и да ни мамят. И така естествено всичко за нас и за тях пак ще е "О кей", както казват хамериканците.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 10 dec. 2022

Илюстрации: 

- Къс от любим патриотичен календар.

- Ван Гог – "Стари обуща" (1886-1887).

  Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

___

* Диал.: претъркулил се през глава, прескундил се.

** Диал.: спънал се.

*** Диал.: сметка.

**** Вазов оглася версия, според която предател е попът, оневинява същинските виновници – Величка Хашнова и др. от Поп-Лукановия род.

***** Марк Тулий Цицерон (107-43 пр.Хр.) – римски държавник, най-прочутият оратор на Рим, адвокат, писател, философ и консул от 63 пр.н.е. Известен е като най-големия стилист на Латинската проза.

****** Сложен елемент от гимнастиката, наречен по името на японец, който първи го прилага в спорта. Единайсетгодишният Ламски греши, разбира се. Бел.м., tisss.