ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (015.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (015.)

  Пловдив е люлка на културата от нашите предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта или отрепки на поредната партия на власт след техния славен Десети ноември. – Аноним (1947)

    17 avg 1981 

"РАЗБИРАМ, ЧЕ Е ПРАВ, 

НО МНОГО СЪМ МАЛЪК ДА МУ ПОМОГНА"*

  Текстът е посветен на Крум Марков (1945) – по онова време (1981-1982) секретар по "Идейно-възпитателна дейност" (идеологически отдел) в Окръжния комитет на ДКМС – Пловдив, по-късно: инструктор в отдел "Организационен" на Окръжния комитет на БКП – Пловдив. Фразата Крум, с когото се знаехме от десетина години, изрекъл пред колегата в младежкия вестник Иван Желязков (1946) по повод внезапното уволнение от "Комсомолска искра" от август 1981 г. след статията ми "Примери с обратен знак", след която първо свалиха от поста му зам.кмета на Пловдив инженер Илия Йорданов и глобиха директора на някогашния Екарисаж заради мъртвешката пихтия, изливана нощем в река Марица от отходните канали на неговото предприятие, но и направихме облог с главния инженер на Пловдив, че ще му звъня по домашния телефон нощем, когато мъртвешката воня залива и някогашния Червен площад в Пловдив. Като Крум Марков се отнесе и Спас Беловски (1939-2017), завеждащ тогава "Средства за масова информация" (контролиращия отдел, т.е. цензурата) в ОК на БКП – бивш журналист в местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Със замълчаване се отнесе и ярко критичната иначе Върба Чавдарова (1929-2022), с която девет години деляхме една и съща стая в "Комсомолска искра", Йорданка Аначкова – шефка на Радио Пловдив, и всички онези, които ме съветваха да мълча, да си трая, да не ровя по каква причина "отгоре" някой решил да бъда уволнен. Всъщност, всички те: дали с мълчание или в малодушието си, бяха участвали при вземането на каквито и да било решения, и не само по този въпрос. Ще каже някой: Това са стари бакии! Но тези неща се случват и днес; кукловодите на политическите джуджета в България и през 2022 г. манипулират по този начин. Целта: да ни докарат дотам, че да си кажем: Всичко е скапано в нашия свят, нищо не зависи от мен – ами я да нанижа куп обяснения в омраза към някого от вишестоящите, докато всъщност става дума за система, която не само през соца, но и днес, при уж-демокрацията, властва навред в България. А срещу система не се воюва със злост към един или друг неин служител. Налага ти се да посочиш драмата на този малък човек, който се оказва лостче и винтче в огромния добре смазан механизъм за обезличаване и бягство от Истината, в която фалшиви Сократовци или Иисусовци и сега от медийните трибуни на Пловдив и България се кълнат във вярност.

Прав си, както винаги, другарю –
малък си пред истината ти.
Аз и на това съм благодарен,
че страхливо не ме защити.

Виждам как костюмчето си носиш,
как се извиняваш, сгърбен цял,
и гърмят в сърцето ми въпроси:
Колко ли мечти си надживял?

Колко ли красиво са те били?
Как ли нощем хленчел си от страх?
Как ли коленичил си безсилен?
Как забравил си да ходиш прав?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 uli 2022

Илюстрации:

- В деня на сватбеното празненство на моя приятел Т. Ряпов

- Трябва да си роден и отраснал в Пловдив, за да знаеш какво мъртвило може да е този разкошен древен град, решиш ли сам да се изправиш срещу системата от парвенюта.

______
* От сб. "Сутрин рано", изд. "Хр. Г. Данов" (1983), с. 25. За този случай явно доста се е шумяло из Пловдив, та година по-късно Андон Тодоров – човек с лют нрав, един от организаторите на стачката на текстилните работници в Ямбол през 1931 г., пребит със сапове в пловдивското полицейско управление и в течение на шест месеца ходил с метален корсет заради поломените си кости, в прав текст ми беше заявил: "Ти какво си направил, та работниците от пловдивските заводи в Южната индустриална зона са разлепвали в заводските халета твоята статия! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (014.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (014.)

  Пловдив е люлка на културата от нашите предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта или отрепки на поредната партия на власт след техния славен Десети ноември. – Аноним (1947)

    17 uli 1982 

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ*

Дошъл си да говориш с мене –
нахълта мраз в кристалния покой.
Защо сега ме гледаш притеснено,
откри ли, че не съм ти свой?

Предателството скъпо се заплаща,
лицето ти бих пръснал със юмрук;
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук...

 Ала това е непредвиден порив –
разбираш ли? – ужасно ми горчи:
Човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 uli 2022

Илюстрации:
- На кея в Несебър, 7 август 1982 г.
- Проф. Иван Сарандев (1934-2020).

___

* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит. критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1983-1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната млада лирика! Демек, няма ли кой да постави тези автори на мястото им. Пък Иван Сарандев (1934-2020) – тогавашен приятел, в частен мухабет между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са надушили онова "Казаха да изчезна от очите им", та щяхте да пострадате и ти, и онзи, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". 

Илия Зайков (1944-2011)

  Из разговор по скайп: 
  – Между другото, стихотворението си има конкретен адресат. Среща ме на улицата пред някогашното ни пловдивско издателство Илия Зайков, дето ми се е зъбил: "Що не умреш, че да ми освободиш щата?" – и ми казва: "Разбра ли, че не сме ние (?!) причина да те уволнят от "Комсомолска искра"? Били са ти шута онези отгоре". Някога в редакцията след една оперативка в стаята на главния редактор Петър Кошутански щях да го пребия, кога ми изсъска: "Хей, помак, ти си едно малко фашистче!" И като се надвесих над него, както се беше излегнал в един от фотьойлите там, навири ръце и крака като котка злобарят му със злобар. С Илийката, бог да го прости, се знаем от 1963 г., когато в редакцията Джоката (Никола Джоков, 1934-2000) ни беше сбрал десетина гимназисти от Пловдив и Асеновград в кръжока си. Всеки четвъртък след училище в редакцията на вестник "Комсомолска искра", на IV етаж на някогашния площад Централен срещу Дома на народната армия ни провеждаше сбирките.

  – Бил си му конкурент. Може пък той да е бил помак?

  – Знам, че е от село Брестник над Пловдив. На сватбата му с Дарина, първата му съпруга, бяхме двамата с Емил Калъчев (1932-2013) в Брестник над Пловдив, голяма сватба беше. Някога местните тук го имаха за голяма надежда за младата родна поезия. Помня и как поетесата Мария Широколийска (1945) му говореше сладко: "Илийка, след години върху шевната машина, на която се учиш да шиеш в техникума (по облекло), ще й турят табелка: На тази шевна машина шиеше големият български поет Илия Зайков". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (013.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (013.)

  Пловдив е люлка на културата от нашите предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта или отрепки на поредната политическа партия на власт след Десети ноември. – Аноним (1947)

    29 uli 1979

ЗАД ЗИДА

 

Една градина зад зида висок се крие

и кой живее там, и как – за мен е тайна.

Желязната врата в ръжда отдавна гние,

звукът на дървояди пълни стаите. 

Да кажем, стигна някога чертата,

отвъд премина, в други свят прескоча,

за миг ще се стопя в зеленината

и Любопитството ще се налочи – 

ще види всичко, скритото ще да узнае,

като слепец към Ада ще затропа...

Пък аз отвъд Смъртта ще се ругая

защо съм скочил толкоз надълбоко.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 09 uli 2022

Илюстрации:

- 1980 г. Иван Панев в Стария Пловдив*.

- 1977 г. С баща ми дърводелеца Кирил.

–––

* На снимката от лятото на 1980 г. отляво-надясно: Иван Панев (1933-1999) – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив; най-отзад: Кирчо Атанасов (1945) – директор на елитната пловдивска Математическа гимназия по онова време и бъдещ Министър на образованието в едно от правителствата след Десети ноември 1989 г.; аз (1947) – журналист в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" от 26 дек. 1972 г.; и Методи Танев (1919-1987) – вътрешнополитически наблюдател на официоза вестник "Отечествен фронт".

  От сб. "Сутрин рано" (1983). Прекаленото познание убива, просто човек понякога се обезверява, когато научи всичко около предмета, който го вълнува. Когато – с други думи, Истината е гола, тя не е особено привлекателна. "Колкото повече зная, толкова по-ясно разбирам, колко малко зная" е другият смисъл на този текст. Оттам и появата на слепеца, който потропва с тояжка към Ада на познанието. Писан е текстът между 1979 и 1982 г. и за мен той придоби по-особен смисъл след изгонването ми по заповед отгоре през лятото на 1981 г. заради критична статия от май 1981 г.. "Дайте му да списва някоя заводска или селска многотиражка, щом толкова иска да се занимава с журналистика, но в популярните масови средства той няма работа" били указанията на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Иван Панев (1933-1990) към сътрудниците му Спас Беловски (1939-2017) и Крум Марков (1945); предаде ми ги на четири очи Крум с добавката: "Знам, че си прав, но много съм малък, да ти помогна", която реплика стана мото на друг текст в сборника ми "Сутрин рано" от 1983 г., отпечатан от пловдивското издателство в тираж 1100 екз. и за около седмица превърнал се в библиографска рядкост не само за посетителите в пловдивските книжарници. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (012.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (012.)

 Детството е приказен сезон на надеждите и нетърпението час по-скоро да пораснеш, а много по-късно узнаваш горчивата истина, че всички се раждаме някак, живеем и си отиваме от този свят с очаквания, които никога не се сбъдват, ала има нещо по-важно от това, заради което понякога и възрастните плачат. – Аноним (1947)

   

  10 avg. 1996

ХЛАПЕТАТА НА ГОЛЕМИЯ ГРАД

Каквото случи се, все за добро е,
по бързея ти носим се, Река,
и ти пак с нас по майчински говориш
но ние си оставаме деца,

и пак повличаш ни натам, където
гърмят призивно утрешните дни,
звезди на гроздове лъщят в небето
над тънещи в екзотика земи

и кораби, и лодки с други хора –
красиви и изпаднали в екстаз, 
се носят по вълните ти покорно,
ала за детството си жаля аз.

Валеше дъжд над теб, о мое детство,
и Пловдив цял подгизваше от кал,
но злото се забравя много лесно,
като хлапе щом чисто си живял.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 07 uli 2022 

Илюстрации:

- 1986 г., с мои ученици на екскурзия до Пещера.

- 1953 г., в дълбокия сняг на тихата уличка Ниш.*

–––

* В едноетажната къща`(на снимката - зад гърба ми) с дворче, потънало в цветя, на улица Ниш № 8, която граничеше с улица Пещерско шосе, живееше бездетната леля Павлинка със съпруга си и двама много по-възрастни мъже от бащиния й род – 105-годишен достолепен дядо и неговия 86-годишен син – и двамата православни свещеници, отдалечили се очевидно от черковните дела. Най-интересното беше, че сред нас – хлапенца от онова смутно време, се разправяше със затаен дъх как старият Дядо поп смъмрил за нещо сина си и онзи със сълзи плакал на двора сред лехите с цветята. Когато на майка ми й се е налагало да излезе по работа, поверявала ме е на леля Христинка, която живееше на отсрещния ъгъл, и аз – едва 4-5-годишен, се разхождах важен-важен из лехите с марули, лук и зеле, гонех пеперудите или наблюдавах как мравките влачат семенца към мравуняка си. И това внимание към заобикалящия ме свят ми остана навик за цял живот. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (011.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (011.)

  Истината е грапава, тя боде и пари, пърха като ранено птиче във високата трева, за разлика от Лъжата, която приспива съвестта ни с лъстивите извивки на показното и самодоволното. – Аноним (1947)

 

  15 apr. 1996 

МОМИЧЕТО, КОЕТО ПЕЕШЕ ФАЛШИВО 

Над нотната тетрадка се поти и срича
двойкаджийката на този клас.
Не е красавица, но е момиче,
с фалшив ужасен глас.

Не разбира нищичко от ноти.
Кой Моцарт е и кой Шопен не знае тя.
За Бах не подозира, но в живота й
като симфония
нахълта Любовта.

По улицата под разцъфнали дървета
тя се усеща сто пъти проклета,
реве безпомощна, сълзите й се стичат –
как жалко е да любиш, а теб да не обичат.

Какво значение за бедната девойка
играе някаква си "музикална" двойка!
За друга двойка в нейната душица тиха
два облака от Свян и Страст се сбиха.
Затрепка плахото сърце като ранено птиче,
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.

И плисна дъжд.
И в уличната локва
отчаяна от таз неправда цопва...
Тъй странна е човешката природа!
Запя грозничето от болка и тревога.

И може би понеже беше кално,
и времето ни антимузикално,
във пеещата му от скръб душица
откривам наранена птица
и питам: всъщност, кой е Моцарт,
Шопен и Бах – и те! – какво са
пред туй сърце отчаяно, кървящо,
което песничката си ни праща
за плахото сърце като ранено птиче,
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 04 uli 2022

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (010.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (010.)

  Къде ли е снегът от лани!/ Къде си, пухкав лански сняг?/ Останаха ми локвички от рани/ и Миналото в бързия му бяг. – Аноним (1947)

 

  01 uli 2022 

РАЗГОВОР С ВИКТОРИЯ*

  tisss: – Родихме си децата в подреден кофти свят и ги хвърлихме насред хаоса на слободията. Вече не знам родител 1 или родител 2 съм. Лъвицата Надя ми роди внук и внукът ми е палав хлапак – едва ли ще се остави отрепки за носа да го водят и да го лъжат, както лъгаха нас. И ще отмъсти за излъганите ни надежди.

  Виктория: – Да разчитаме на внуците да си направят един по-добър свят.

  tisss: – На Гребната база с байка съм.

  Виктория: – Браво на теб! А аз дремя на работа в офиса.

  tisss: – Представи си, че си пиеш кафето с чаша малцово уиски в приятна компания на къмпинг край Балчик или на терасата на хотел в курорта Албена, и тогава 1 юли ще ти се види райски!

  Виктория: – Да, ама като си отворя очите, хич няма да ми се вижда райски.

  tisss: – Както пее от сърце истинският певец – https://www.youtube.com/watch?v=by4rdGi4hXc ... Сравни го с воя на чалгата. Писна ми от хора, които ми говорят за политика с хъс на ощипани. Дали разбират народа тези гневни говорители с гняв и апломб. Висят си сред облаците, целите в бяло, целите в зъби и перушина. У нас, май и навред по света, политиката е занятие за персони с много голяма уста, мощен бял дроб и без сърце. Истинският, добрият стопанин обединява, фалшивият разпилява... Толкова е просто! Или както чалга-певците – все пеят за вечната любов и съвсем не разбират, че за съкровени неща се изразяваш човешки, не се мяука, нито се наддава вълчи вой, не се крещи от трибуната с камерите и микрофона.

  Виктория: – И интересчии.

  tisss: – Тъпаци алчни, нагли.

  Виктория: – Абсолютно! Най-вече нагли, защото се самозабравят.

  (Два часа по-късно.)

  tisss: – Толкова е хубаво сред природата! Току-що се прибрах от Гребната база.

  Виктория: – Че много рано! Изобщо не ми се стои затворена в офиса.

  tisss: – Тръгнах в 7, там бях в 7,30 ч. Доста народ обикаля наоколо: велосипедисти, пешеходци, гребци в Гребния канал, гларуси и чайки, влюбена мъжка гургулици над главата ми – явно си имат малки. Гларусите ловуват пред очите ми, току някой кацне на три-четири метра от мен, върти главица, оглежда. Хвърля ли му шепа слънчоглед, идва да кълве. Една мъжка лисица миналата година, докато белех ябълка, зад гърба ми дойде да рови из обелките...

  Виктория: – Как разбра, че е мъжка?

  tisss: – Появи се възрастен мъж с шише прясно мляко и голямо парче евтин салам. В храстите сложил кутия, тури всичко това в кутията и взе да подвиква към храстите зад мен: "Лиско, Лиско, ела, Лиско". Спира народ, снима лисугера със смартфоните.

  Виктория: – Обожавам лисиците.

  tisss: – Преди две години може пък и същият лисугер да е бил: дойде, измуши се из храстите, дето се бях забил да чопля слънчоглед, и аз го снимах. Питам работниците по поддръжката за тази лисица, казват: "Знаем я, слиза до водата да лочи".

  Виктория: – Ако можех да си гледам фенек, щях да си взема. Невероятни са. Всички лисици са красиви.

  tisss: – Грациозен хищник, и мен ми харесва. Фенек** е пустинна лисица от Сахара, която Екзюпери описва в "Малкият принц".  

  Виктория: – Тези дни, като бях в Прага, го видях на живо. Много по-хубав е.

  tisss: – Моят лисугер от Гребната база е по-едър и по-красив.

  Виктория: – Дано не го убие някой! Че всякакви гадове ги има.

  tisss: – Всяко лято някой се самоубива или го убиват. И то е част от Гребната база.

  Виктория: – Кофти!

  tisss: – Миналото лято мой приятел, който обеща да ми даде да покарам моторната му лодка на спасител, го виждам разстроен. Какво ти е бе, Гошо, – питам го, – да не си болен? Сочи ми високо едно дърво: "Идвам на поста с моторницата в осем и трийсет сутринта и гледам: едър, як мъж виси на дървото и вятърът го обръща ту с лице към мен - ту с гръб". Някаква любовна история... Писаха в тукашния вестник, човекът на 52 години дошъл чак от град Стамболийски тук да се обеси.

  Виктория: – Малийййййй!

  tisss: – Преди десетина години полицай в патрулката със служебния си пистолет се самоуби на алея край Гребния канал. Пак нещастна любов. Младо момиче от Смолян си вързало камък на шията и се хвърля от моста на влюбените над Гребния канал... Говореха, била добра плувкиня.

  Виктория: – Луда работа!

  tisss: – Райско място! Мислил съм: като да има някаква магия, та все тук избират да си сложат край в отношенията със света нещастни хора в разцвета на живота си.

  Виктория: – Гадно е да се самоубиваш, болезнено! Като може с хапчета...

  tisss: – Майка им на щерките ми три пъти се трови. След втория опит ми е говорила: "Колко съм била глупава!" – и все пак прави и трети опит... Изпила беше пет опаковки фенобарбитал (ок. 50 хапчета).

  Виктория: – Ами тя си е била за лудницата!

  tisss: – От 16 часа на 31 август 1983 г. до 6 септ. 8 ч. сутринта баща ми береше душа в Клиниката по изгаряния тук, в Пловдив, и всеки ден първо минавах през пазара да купя плодове за тази, която по същото време беше в Психиатрията на Джендем тепе, на 50 м над Клиниката по изгаряния, където баща ми в течение на шест дни умираше, след като жигулата му избухна в пламъци на паркинга на милиционерския блок в жк Тракия, след третия й опит да се самоубие с хапчета. Какво знаеш ти!

  (Часове по-късно...)

  tisss: – Приятеля си от детството Тодор два пъти съм го спасявал от удавяне, един Стефчо от добруджанското село Гурково, докато бяхме километър навътре в морето, му се схвана кракът и го извлякох жив и здрав на Балчишкия градски плаж; сякаш за благодарност този удавник Стефчо ми завлече дългосвирещата плоча с Литургиите на Чайковски. Жена ми три пъти съм я връщал от смъртта. Тровеше се: отначало, че след като бе живяла четири години във Варна, не можеше да свикне с моя Пловдив и Марица наричаше "кална вада", или заради мъж, когато е била влюбена.

  Виктория: – Малеееее! Лягам си, че утре пътувам за Македония.

  tisss: – В последното си предсмъртно писмо, писано в склада на огромния магазин, където работеше... Беше написала четири писма: до дъщерите, до родителите си, до любовника си, последното до мен: "Жоро, ти си добър, но разбери, Иван е слънцето за мен". Иван Щипков от Калояново, бивш пандизчия. Здрав мъжкар, груб, но честен.

  Виктория: – Малеее!

  tisss: – Объркал съм се, че е събота сутрин. Спал съм допреди половин час, след като се прибрах с байка от Гребната база, та се чудех до едно време защо, вместо по-ярко да изгрява слънцето, взе да притъмнява... Акъл море, глава шамандура!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 01 uli 2022

Илюстрации:

- Особеният живот на влюбената жена.

- Залез над Гребния канал на Пловдив. 

–––

* Разговор по месинджъра. 

** Вж. https://podarilove.ru/bg/skolko-stoit-lisa-fenek-karlikovaya-lisa-fenek/ Бел.м., tisss.