ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (014.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (014.)

  Пловдив е люлка на културата от нашите предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта или отрепки на поредната партия на власт след техния славен Десети ноември. – Аноним (1947)

    17 uli 1982 

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ*

Дошъл си да говориш с мене –
нахълта мраз в кристалния покой.
Защо сега ме гледаш притеснено,
откри ли, че не съм ти свой?

Предателството скъпо се заплаща,
лицето ти бих пръснал със юмрук;
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук...

 Ала това е непредвиден порив –
разбираш ли? – ужасно ми горчи:
Човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 uli 2022

Илюстрации:
- На кея в Несебър, 7 август 1982 г.
- Проф. Иван Сарандев (1934-2020).

___

* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит. критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1983-1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната млада лирика! Демек, няма ли кой да постави тези автори на мястото им. Пък Иван Сарандев (1934-2020) – тогавашен приятел, в частен мухабет между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са надушили онова "Казаха да изчезна от очите им", та щяхте да пострадате и ти, и онзи, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". 

Илия Зайков (1944-2011)

  Из разговор по скайп: 
  – Между другото, стихотворението си има конкретен адресат. Среща ме на улицата пред някогашното ни пловдивско издателство Илия Зайков, дето ми се е зъбил: "Що не умреш, че да ми освободиш щата?" – и ми казва: "Разбра ли, че не сме ние (?!) причина да те уволнят от "Комсомолска искра"? Били са ти шута онези отгоре". Някога в редакцията след една оперативка в стаята на главния редактор Петър Кошутански щях да го пребия, кога ми изсъска: "Хей, помак, ти си едно малко фашистче!" И като се надвесих над него, както се беше излегнал в един от фотьойлите там, навири ръце и крака като котка злобарят му със злобар. С Илийката, бог да го прости, се знаем от 1963 г., когато в редакцията Джоката (Никола Джоков, 1934-2000) ни беше сбрал десетина гимназисти от Пловдив и Асеновград в кръжока си. Всеки четвъртък след училище в редакцията на вестник "Комсомолска искра", на IV етаж на някогашния площад Централен срещу Дома на народната армия ни провеждаше сбирките.

  – Бил си му конкурент. Може пък той да е бил помак?

  – Знам, че е от село Брестник над Пловдив. На сватбата му с Дарина, първата му съпруга, бяхме двамата с Емил Калъчев (1932-2013) в Брестник над Пловдив, голяма сватба беше. Някога местните тук го имаха за голяма надежда за младата родна поезия. Помня и как поетесата Мария Широколийска (1945) му говореше сладко: "Илийка, след години върху шевната машина, на която се учиш да шиеш в техникума (по облекло), ще й турят табелка: На тази шевна машина шиеше големият български поет Илия Зайков". Бел.м., tisss.