ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (947.)

Томас Хобс (1588-1679) 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (947.)

  Случващото се днес в Украйна е резултат от всеобщото нехайство и целенасочена наглост от страна на политическия елит в Европа. – Аноним (1947)

  15 oct. 2004 

КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (1.) 

  Дитрих Шваниц* цитира Берлинска версия на латинската сентенция Сogito ergo sum (Мисля, следователно съществувам): 

Седя си вътре и ям кнедли,
изведнъж се хлопна.
Мисля, чудя се, дивя се,
изведнъж дръпвам вратата,
излизам навън и гледам.
И кой стои там?
Аз сам.

  Кнедли, от чешкото knedly, е ястие от картофи, сготвени с месо и подправки във вид на извадени от вряла вода топчета, залети обилно с мазнина и оваляни в запържения сухар (галета). Толкоз за кулинарията. Демек, много добро ядене ял умникът-веселяк. Това е "философия" с намигване към човека. Шваниц отбелязва, че Сократ, Платон и Аристотел "оборват представата-клише за философа като мъдър, поживял си човек. Сократ е шегаджия и площаден оратор", ползва присъщи на софистите похвати, бих добавил: С логически фокуси лишава от увереност опонента, когото сетне докарва до състояние да преглътне всякакво обяснение, което му поднесе Сократ с дидактично и учтиво снизхождение. Трик на демагозите от всички епохи. Възприетото за истина до момента се оказва – и това е целта на Сократ! – глупост или безсмислица. И немският професор Дитрих Шваниц прави блестящия извод: "Началото на всяка философия е лишаването от увереност". 

  "Съмнявай се и всичко сам проверявай", приет на въоръжение като водещ девиз, евреинът Маркс (1818-1883) заема от Рене Декарт (1596-1650). Декарт пръв в Европа отваря дума за съзнанието като субект, нещо самостоятелно действащо, изправило се срещу света – обект на размишленията му. И според мен – рожба на родителите си, пришълци в осемхилядолетния Пловдив, този личен девиз на Маркс отнема правото на всякакви крайни мнения. Всичко е относително, всичко може да бъде по различни еталони оценявано, независещо само от обективните си качества, но и – в по-голяма степен, зависимо от субективната гледна точка на оценяващия субект.Това е начало на рационализма. Космосът вече не е онова монолитно цяло, Небесна твърд, ами се оказва подчинен на нашите човешки, субективни и неточни или неустановени твърдо, винаги допускащи съмнение... представи.

  Томас Хобс (1588-1679)** говори вече за причинно-следствената зависимост между нещата. Волята, според Хобс, не е онзи свободно реещ се дух, а резултат от Страх и Жажда, изключващи авторитета Бог в мнението ни за общество и държава. Човекът е едно неспокойно, преследвано животно, изпитващо постоянен страх, че някой ще му отнеме запасите за живот. Homo homini lupus est (Човек за човека е вълк). Човекът е самотно същество, сам срещу всички; поради страха си от Смъртта сключва договор, вид неписано споразумение с други самотни човеци, т.нар. Обществен договор.

  Държавата е чудовище, властващо над нравствеността, Държавата всъщност не се съобразява с морала. И този факт, ако се съглася, е ужасен за мен – пловдивчанина: все пак осемте хилядолетия цивилизация пари под босите ми нозе на лаик в сферите на философията! Но цивилизация, според мен, значи степен на доверие към човека, колкото и лицемерно да изглежда, повтарям: към човека от страна на Властта. 

 Откровение на Томас Хобс: Обществото винаги възприема логиката на победителя за нравствена. Което е кощунство, особено ако си преживял част от живота си в някой от тоталитарните режими: болшевизъм, фашизъм, нацизъм, див лъже-социализъм-комунизъм, ислямска държава на фундаменталистите, мафия, дълъг низ крепящи се върху деспотизъм и терор "освободителни" или "прогресивни" движения, основани върху лихварство, търговия с наркотици, нефт, петрол, оръжия, женска плът, идеи за връщане към величието на някоя затънала в руини империя и прочие идиотщини.

  Противникът, когато е победен, неизменно е обявяван за неморален. Което също е тесногръдие именно защото обобщава наедро, без да се интересува от детайлите на реалния живот. Иде ми на ум нещо от живота на Ърнест Хемингуей: Как да си обясня с думи прости, че ярко изявеният Ърнест Хемингуей (1899-1961), ироничният Ърнест Хемингуей, храбрият освободител на парижкия луксозен хотел "Риц" от нацистите, изпитва респект и неподправени най-приятелски чувства единствено към Езра Паунд (1885-1972), който Езра Паунд е апологет на нацизма?!

Рене Декарт (1596-1650)  

 

  Животът е далеч по-многообразен от сухата теория. Мое си размишление: Та какво се оказва, приема ли теоретизациите от Рене Декарт насам? Изключвайки Господ Бог, затъваме в тресавището на субективизма, където вече всичко всичко е възможно. Да, виждал съм го този нафукан надпис "Всичко е възможно" лепнат върху таблото пред клиента; таксиметровият шофьор по този приятно ехиден начин ви предупреждава да очаквате всичко относно цената на превоза. Чудесно!

  Всичко е възможно, усмихват се циниците (в кофтия смисъл на думата); даже си го носят като мартеница на ревера и го демонстрират с поведението си в общественото пространство и у нас, както и навсякъде по света – гърлите на чалгата; изявените ни футболни примадони; корумпираните политици; наперените мутри; платени от Сорос или някоя фондация с благи намерения: философстващите по медиите заплатени от чужда някоя си фондация гласовити чиновници на информационния слугинаж у нас. Всяка подлост може да ни бъде представена като изключително Добро за нацията, за човечеството, като последен писък на разкрепостения морал "в името на прогреса" и прочие красоти.

  Бележка от 2007 г.

  От новинарската емисия на БНТ миналата вечер научавам, че в осемдесет и осмата си година издъхнал Богомил Райнов (1919-2007), та вероятно и по този повод въртяха филма "Бялата стая" по негов сценарий с обаятелния Апостол Карамитев (1923-1973) от Бургас. Срещал съм неведнъж Апостол Карамитев покрай Докторската градина зад Народната библиотека "Кирил и Методий", когато съм се прибирал към студентската си квартира в кв. Герена, това – около 1967-1968 г. Обикновен на вид човек; в дънков костюм и маратонки, а е наистина един от най-значимите актьори на моята бедняшка България, мисля си с печал. Позагледах се във филма, ей тъй, пренебрежително като към минало неважно, а филмът взе, че ме хвана. И си рекох: Брей, колко подреден ни бил животът дори когато изживявахме интелигентските си бурни драми!... За разлика от нравствения хаос, из който бродим днес, до ушите затънали в наглостта на лъже-демократи, които болшевишката им злост ги издава – от кръшкачи, готови на всичко, само да се отърват от военна служба, като Волен Сидеров (1956) и Георги Коритаров (1959-2021), до някогашни доносници, като Ахмед Доган (1954), Лютви Местан (1960), Юнал Лютфи (1944), Красимир Каракачанов (1965), както и офицерите по службите на Държавна сигурност, станали лидери на политическа партия с гръмко демократично име, или гласовит някой събрат на Иво Инджев (1955). Прелитат като комети над най-обикновения българин "важни за нацията" персони с име Румен или Бойко, пък нищо румено и нищо бойко не откривам сред нас! Отиде си и този Богомил, оставаме си на това разкошно парче земя ние, богунемилите прости българи.

  Каквото и да ми е мнението за Богомил Райнов, общо взето, сходно с мнението ми за Павел Вежинов (1914-1983), тези двамина придворни на партийната администрация автори, свързани с кухнята, т.е. с вътрешния потаен живот на Държавна сигурност, си остават ключови фигури за периода 1960-1990 г. в родната Българската литература. 9 юни 2007 г. – годишнина от оплискания в кръвта на хиляди прости селяни 9 юни 1923 г., когато царски офицери клали Александър Стамболийски (1879-1923) и полужив го захвърлили в килерче*** край родното му село Славовица, Пазарджишко, там, където издъхва от раните си.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 apr. 2022

Илюстрация:

- Авторът, когато писа настоящата бележка към текста.

___

* Цит.съч., с. 264.
** Томас Хобс – английски философ. Най-известният му труд е "Левиатан". Посвещава ред изследвания върху политическата философия; като съвременник на Френсис Бейкън и Рене Декарт, пише отзиви за Декартовите "Размисли".

*** Виждал съм го с кръв изписано върху кирпичения варосан зид, трийсетина сантиметра над пръстения под: Ст 1923. Умиращият основател, истинският лидер на БЗНС, една от най-ярките родни политически личности в Историята на България, топял показалец в кръвта си и тъй оставил послание – да го помним, че е бил българин и със сърце, биещо за Отечеството до последен дъх. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (946.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (946.)

  Случващото се днес в Украйна е резултат от всеобщото нехайство и целенасочена наглост от страна на политическия елит в Европа. – Аноним (1947)

  06 dec. 1997

КРАЙ СТРЕЛБИЩЕТО СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК

      І.

  Встрани от пътуващите люлки и стрелбището с клоуна и захарния памук женица, не по-възрастна от четиридесетте, лежеше по гръб до утъпканата пътека и плачеше със затворени очи, а минаващите я заобикаляха отдалече...* Женицата тихичко плачела и хлипала, и когато единственият човек, който спрял при нея, я попитал: "Госпожо, зле ли ви е, има ли тук наблизо приятели, да извикам ли лекар?" – отвърнала: "Оставете ме, моля ви, искам да умра".

  И когато този човек дойде при мен и ми предложи да извикаме "Спешна помощ", да направим нещо, каквото и да е, защото това не е някой наркоман, пияница, пропаднал тип или кикимора, а същество интелигентно на вид, силно отчаяно, аз, пишещият тези редове, рекох: "И защо точно ние! Толкова народ минава оттам, две хиляди души са я видели, няма начин поне един вече да не е сторил необходимото; болницата е на две крачки, а ние с теб какво? – би трябвало да запаля колата, да отидем и да я уговаряме да дойде с нас, а тя сигурно ще се дърпа, ще повтаря своето "Оставете ме да умра". И хайде да си представим панаира, който би се получил. Ще се струпат сеирджиите, ще коментират не само жената, но и нас – какви сме й ние, нали! И с теб, мила, ще бъдем в центъра на вниманието, а ни знаят мнозина хора от този район на Пловдив, и оттук нататък ще ни свързват един с друг и с този сантиментален случай. Пък ние, двамата с теб, нали не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече – един с друг да ни свързват". 

  Впрочем, "необикновен случай" ли казах?!

  И същият човек, на когото много силно държа и комуто до голяма степен дължа, че съм това, което в момента съм, отпусна примирено ръце: "Добре де, никъде няма да ходим". Обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам: "Ако речеш, да отидем!"

  "Не – каза решително моят мил човек, – сега вече аз не желая да ходим."

  "Но защо! Ето, ще сляза, ще изкарам колата си от гаража; имам бензин, колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; ама тя, тя нали не искала никой да не й помага, нали казала, че желае да умре?"

  "Да-да!" – някак разсеяно, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце изящни, източени от тонове минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението красиво и романтично да се свири на пиано.

  Опитвам се да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко собствената му съвест. И значи, в случая топката беше прехвърлена в моето поле и така пареше въздухът около тази лежаща върху калната пръст четиридесетгодишна нещастница, че решително я отстраних и си казах: "О не! Доста са ми неприятностите в този живот, че да се товаря с още една"... И не толкова със силата на ината, колкото с вродено като у всеки на този свят жизнеутвърждаващо любопитство, познатото онова любопитство, което ни кара с облекчение, с вътрешно задоволство и кеф да присъстваме на погребения или да слушаме за кървави драми, вътрешноотстранени, почти щастливи, че това, точно това не се е случило именно с нас, не ни се е стоварило върху собствената ни кратуна, т.е. продължаваме някак да живеем, в шоуто сме; за някого съдбата е отсякла: "Дотук!" – обаче ние с моето моме продължаваме по-нататък.

  И тъй, направих кафе, изпихме си кафенцето, побъбрихме си за какво ли не и в тези разпилени приказки жената, която желаела да умре, изчезна, стопи се, престана да ме притеснява. На сутринта, обаче, като се събуждах, преди да съм се съвсем разсънил, нещастницата пак се появи. Спомних си незначителен детайл от снощното описание: косата й била леко къдрава, личало, че някога е била боядисвана и поддържана, ала занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху мен се стовари този абсурден, този ужасен въпрос: "Защо я осъдих на смърт тази отчаяна женица? Защо не усетих жал, състрадание, нито основание да й помогна, да й подам ръка, просто да се появя пред отчаяните й разплакани очи с красивото си светло великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?"

  Всеки ден и всяка секунда, скъпи мои, всички ние сме на изпит пред Онова велико нещо, което съвсем неясно назоваваме ту Живота, ту Бог, ту Собствената си съвест. Забелязвам нещо страховито, което неусетно се е случило с всички нас, с целия наш Български народ, изпаднал в драмата на оцеляването: привикнахме с безразличието, почваме да губим имунната си енергия и да се съпротивяваме на Злото. Представям си гузно, че не съм единствен, че десетки и стотици хиляди, а може би милиони сме заобикалящите. Какво ти безразличие, ами че ние сме съучастници на гавра, която се извършва над самите нас – унижените и оскърбените осем** милиона българи, турци, арменци, власи, евреи, гагаузи, гърци и прочие.

  Не за филанкишиите, които мародерстват или живеят на чужд гръб в безделие... За всички, за които България е отечество, а не дойна крава, за тази част от населението говоря. Защото тази държава не ни е само Родина, тя е наш имот, нашето наследство, парче пръст и камънак, прорязано от реки и ручеи, изпълнено днес с лепкавата кал и вонящото духовно безразличие. Някой се е появил в този момент на хоризонта и във вътрешния пейзаж на душата ти, катедрално строг, тъмен, наплашен, и ти заповядва: "Стой там, където си". Въпросът не опира вече до красиви романтични жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш на всякаква цена, следователно, да не се пилееш. В крайна сметка, онази отчаяна женица сама пожелала: "Оставете ме, искам да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, това си е нейно право, и следователно: драги, не се намесвай там, където не са те повикали! Тук вече място за съчувствие няма. 

  Това, скъпи мои сънародници, става на 1 март надвечер, само три години преди да нахълтаме в двадесет и първото столетие след разпването на Христа. Днес Пловдив е един окаян град, вегетираме, натирени като бежанци в отечеството си.

   ІІ.

  Наоколо светът се тресе от катаклизми – катастрофи, бунтове, кървави въстания и войни, земетресения, потоп, изпепеляваща суша или чума, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, спокойно наглед, еднообразно като път през пустиня. По телевизията снощи въртяха репортаж на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; прилично изглеждащи здрави мъже с огромни тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на вариооптиката операторът ни приближава на някакви си 2-3 метра от вързопите... Но това са човешки същества, Боже мой! Мъже, жени, дечица с разбит череп, с лице, захлупено върху земята, но кръвта и разхвърчалият се бледорозов мозък показваха какво се случи току-що, докато вечеряхме или се изтягахме сънливо върху вехтичкия диван. Единият още помръдва с пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му – бяла, изскочила над панталона, леко захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба...

 Разбирате ли, нас ни манипулират с тези кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на планирани жестоки убийства, на насилствена смърт, експлоатирайки естественото човешко любопитство към ужаса и страданието. Какво не са видели още нашите очи! Дерайлирала влакова композиция с висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в огромни локви кръв... Грамада от срутилия се хотел и прашни, сплескани човешки същества, вече безжизнени, които извличат с носилка или сбират като ненужна смет в големи черни найлонови торби... Заледена магистрала, блестяща в ярко сребристо под светлината на прожекторите, и стенещи хора, които сами се измъкват из нагърчените ламарини... Автобусна спирка в Сараево и пълзящи сред кървищата по разбития тротоар останки от човешки тела след сполучливо изстрелян от "героичната" вражеска артилерия фугасен снаряд към чакащи на опашка за хляб косовари.

  Това не са необикновени работи – нашепва ни телевизията, – това е част от живота. Длъжен си да я видиш тази част от шоуто, за да узнаеш и да си правиш сметка за по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгорено детско личице в едър план – с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво си "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния интериор, свикваме с него и децата ни неслучайно гледат все по-равнодушно холивудски касови екшъни с лееща се кръв и издевателства. Защото жестокостта в реалния наш живот е по-развихрена и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви западни духовни курви и "бизнесмени в изкуството", които от тези работи правят пари, купища долари.

  Не е добра идея на посоченото по-горе да противопоставяме излъсканите образци охолен, разумно подреден бит. Проблемът е как да живеем ние – простосмъртните, които се люшкаме между тези два полюса на греховната ни човешката природа – ние, продължаващи да живеем с остатъци от храброст в това тинесто блато от духовна разруха, каквото е днес благопристойната, сдържана в чувствата си заможна Европа, моделът на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Нашите деца отрано свикват с издевателствата. Ето кое е страшно! Няма черква, няма бог над главите ни, няма ги простите Десет Божи правила, върху които се е крепяло човечеството през делничните дни на тези вече две хиляди години. Има супер-компютри, мениджмънт, стокови борси, луксозни бързи лимузини, модни дефилета, автомати "Калашников", междупланетни сонди, сателитна телевизия, Internet, CNN, Al Djazira, състезания за някоя Gran Prix, тъпашки приказки за мир с апломб на всезнаещи по българските тв- и радио-станции... и рекламки-рекламки-рекламки, които носят пари. Реклама за "страст на кристали", реклама за дамски превръзки с крилца, чудесна реклама за почистване на тоалетни чинии, реклама за превъзходни изобретения и за какво ли не.

  То не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите, скъпи мои! Защото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние – аз, ти, тя, той, точно човекът е най-чудесното на тази планета, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош?

   ІІІ.

  А какво ни обещават политиците – тези толкова здраво заети с благополучието на нацията възпитани мъже, жени, старци от сой! Казват разни велики работи, от които разбираме колко важно е обществото да е добре устроено, законите ни да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка висока проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена. Да, това е много приятно за слушане! Но къде сме ние в пороя от престъпност, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство? Ние, скъпи мои, сме си все тук – на земята, при хляба и солта, самите ние – хляб и сол за идещите подире ни на този свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си кожа с този възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, надеждите ми за оцеляване нямат нищо общо с политиката, нито с международния валутен фонд, нито с участието на Българската войска в мисиите на НАТО.

  Като гледам онези добре поддържани лица с добре подредените коси и бръчици на угриженост върху им, като се възхищавам, от една страна, на най-новите ни политици от типа и с реакциите на днешния ни президент и сегашния министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява иззад най-разкошните рекламни табели? Дали това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако идиот с противна физиономия посегне към залъка на рожбата ти, много по-лесно ще ти е да го пернеш през муцуната, отколкото ако онзи, който посяга, е симпатичен в лице, образован, културен, изглежда човешки на екрана.

  Предпочитам Държавата ни да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата да си гледа нейните държавни работи, за да й имам доверие. Моят личен договор с тази алчна и капризна госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво иде реч. От първата глътка въздух, от първия ми писък на този свят искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. Ала ето че прекрасната ни държава завира пипала в гърлото ми да измъкне оттам сухите залци хляб, за да ги преброи и ми остави толкоз, колкото да не умра от глад и скръб.

  Защо ми е този договор? Унизителният договор не устройва мен. Устройва някого, но това не съм аз. А не мога да се отрека от държавата, да я отрежа с едно "Върви на майната си!" – защото тази наша държава е обсебила миналото ми, а не само нашето настояще, моите близки мъртви предци са работили за същата държава и по същия унизителен договор. Заради моите мъртъвци не мога да се наредя сред мечтателите, бленуващи Зелена карта с наименование "гражданин на Съединените американски щати", "гражданин на Канада" или "поданик на Нейно величество г-жа Кралицата на Великобритания" и пр., и пр. Живея със съмнението, че всичко, което притежавам, е втора употреба, животът ми смърди на магазините за стоки втора употреба, а заради спомени от ранното детство не мога да се отлепя от родната тъжна кал, населена от възгордели се тарикати и парвенюта, позьори и артисти на дебелашката простотия. 

  Е, добре, Държаво! Не аз, ти си открила черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Направи всичко възможно да те намразя. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен. Натискаш ме с груби лапи по раменете, почукваш с костелив нокът по мозъка ми, самодоволна, самовлюбена. Питам се: а не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ума, че такива като мен стават все повече и повече? Не в действията си. В мислите и мечтите, присъщи на всеки добър човек на този свят, ние, унижените и оскърбените, постепенно и полекичка те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но рано или късно, ти ще трябва да си платиш за стореното с нас. Между другото, Априлското въстание от 1876 година предците ни вдигат не заради недоимък, а заради липсата на справедливост към добрия човек от страна на самозабравилата се управа в Империя, разпростряла се върху три континента. Моите два чорбаджийски рода са част от тези свидни жертви. Не са били бедни, но са отстоявали правото си да бъдат уважавани. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 07 apr. 2022

 

Илюстрации: 

- Когато буря надвисне над Пловдив. 

- Занемарена стара сграда в Пловдив.

Текстът е печатан в бр.3 от 1998 г. на вестник "Арт-клуб".

–––

* Действителен случай на триста метра от дома ми. 

** По онова време в България живееха над 8 милиона души. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (945.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (945.)

  Вярвам, че сме онези, които избираме да сме. И никой няма да дойде да те спаси –трябва сам да се спасяваш. И никой няма да ти даде нищо – трябва сам да излезеш и да се бориш за това. И никой не знае какво желаеш, освен теб. И никой няма да жали колкото теб, ако не успееш. Тъй че не се отказвай от онзи, който си и какъвто желаеш да си. Кой знае през какво преминаваш, освен ти самия. Други може да са изслушали историите, но да не са усетили онова, което преживяваш. – Бари Манилоу (1943)*

  01 uni 2016

Към ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ

  Мелодия за всички българи, които не доживяха да видят как рожби на някогашната партийна върхушка разпродават България и съсипват всичко българско по заповед и указания от лихварското лоби на Съединените американски щати. Попита ме тези дни млад приятел: кого защитавам, той не разбирал защо вдигам от гроба им хора от най-близкото ми обкръжение, защо оставям – макар и грубичко описани само с най-бегли щрихи, доказателства, че някога са съществували, че са били честни или своенравни, но всеки според възможностите си добри граждани, независимо от всяка чужда власт в обърканата ни държава, плуваща като корабче без компас или – което е още по-зле: управлявана от духовни слепци по вълните на океана. Тези мои много близки предци са ми ориентир, нищо повече, но ориентир, без който не бих написал нито ред.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6 apr. 2022

Илюстрация:

- В старата квартира през април 1976 г.

–––

* Вж. https://bg.kmesh.io/barry-manilow-biography. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (944.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (944.)

  Животът понякога е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия!* – Аноним (1947)

  19 maj 2008

ЛЮБОВТА ЦАРУВА ОТВЪД КАНОНА (2.) 

  Млади и хубави, изпълнени с луд копнеж и надежди за бъдещето в най-гладните години след войната, когато левът силно се обезценил, чичо ми Насо обикалял селата да ремонтира шевни машини. Местните хора там му плащали с произведеното от тях сирене, брашно, ориз, фасул, мед и пр., та у дома в тъмната ни изба, където живеехме под наем, на улица "Ниш" 4 честичко се напомняше колко предприемчив бил Бате Наско във вълчите години след Девети. Питал съм баща ми що го наричат Насо Гащара, и той ми каза: "Ами на бате Наско гащите му все до коленете бяха, затова". Най-големите Митко (1909) и Дончо (1910) все заедно, най-малките двама Течо (1920) и Киню (1922) – и те все заедно; само с Насо (1912) никой брашно не мели, че от хлапак Насо бил и любвеобилно див, и своенравен. Веднъж, когато ни беше дошъл на гости, вече в нашия си дом срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, като излапа манджата и със залче изчисти до блясък чинията, обра с длан трохите от масата и ги метна в уста, разтопил се от кеф, сит, очевидно доволен, се обърна към брат си: "Киньо, на Олу-дере посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)! А? Помниш ли, помниш ли?" Прозвуча ми почти като Димчо-Дебеляновото "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни..."

Местността Олу-дере край Харманли...

Отзад на семейна снимка от 1941 г. третият от Господинкините петима сина написал: "На милото ми братче Кинчо, от Атанасъ"

  Още ми е пред очите блестящият му от никел и в основен цвят сребрист металик с тъмночервени ивици мотоциклет, бижу на австрийската фирма "Puch", с който Насо се отнасяше почти любовно. Катастрофирал и лежал в кома три дни, а не съм сигурен от катастрофата или от пердаха, дето ял в полицията преди Девети (септ. 1944) и в милицията подир Девети, ала докрая на живота остана не съвсем с ума си. Подземаха го братята Митко, Течо и Киню за грандиозните му планове с иронична приказка "Хайде, пак завъртяха перки Насовите огнени мелници". У него съм откривал и мерак, и велики планове за бъдещето, какъвто рядко съм срещал у яко стъпилия на земята типичен българин.

  Между четиримата – без онзи, когото не съм срещал, понеже едничък от братята не напуща Харманли – Дончо, втория, роден през 1910 или 1911 г., музикант и волно пиле: оженил се, създал две деца, развел се, после пак се оженил, пак се развел, за трети път се оженил, родил му се син, докато накрая от потрес, че се изтърколил от товарен вагон най-големият тъпан, най-скъпият му на сърце тъпан, толкова яко се притеснил, че се споминал от мъка. Но според мен Насо Гащара ще да е бил и най-буен, и най-сербез.

  Живееше някога чичо ми Насо със семейството си и с други наематели на пъпа на Пловдив, на втория етаж в силно занемарена сграда с открита тераса над улица Шести септември, точно срещу входа на Районния съд, залепена за легендарната Аптека Марица, онази пищна барокова сграда с орнаментите, с фризовете, нишите с бюстове и статуи на древногръцките богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите разрушиха. Нещо, което научавам от братовчед ми, сина му Георги: ядосан на една от обитателките, буйният ми чичо я изхвърля като чувал картофи от балкона долу на тротоара срещу изхода от Пловдивския районен съд, а пратените да го озаптят петима милиционери прогонил с метална тръба. Връщат се разлютени, здраво нахъсани онези ми ти шапкари, въоръжени до зъби и с подкрепление... и той им се предал. 

  Трудно е да си представя нормален човек в годините подир касапницата на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е – настоява братовчедът, само че когато най-после ни пуснаха при него на свиждане с мама и Нина, не можахме да го познаем, предните му зъби изкъртени, той целият потрошен, подут, обезобразен. И ми минава през ум: дали брат му Стефан, онзи Течо, който заминал за София да служи на Новата власт, не го е отървал от смъртта? Вярно, потрошили му костите на този буен брат, взели му здравето, акъла може би му взели, а по-скоро затвърдили у него вродения му инат, но жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Новата власт. 

  Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена и частица от атмосферата между баща – бедния харманлийски бирник и синове. Когато обявих в 24-ата си година, че смятам да се оженя за момиче от Добруджа, баща ми, дърводелецът Кирил нищо не рече, само изсумтя към майка ми: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отиде да ми се разпищоли". За какво ли пищолене става дума? Дядо ми Георги не влизал в кръчмата, в махалицата били най-бедните, нищо че бил бирник, общински чиновник. Научавам двайсетина години по-късно от колегата Катя Димитрова, чиято майка и моят баща са връстници, израснали в същата тази махалица. 

  Чешит беше Насо Гащара. Слушал съм ги независимо един от друг да се заричат с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тази държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света няма да стана, защото съм се родил стопанин. И наистина, до края на живота си ни един от тези двамата не заряза великата своя мечта да има работилничка, дето сам на себе си и на занаята си да е господар. Неуморим мухабетчия, появява се изневиделица у дома, гладен, изпосталял, а в изрядно огладен костюм, с риза от най-скъп плат, копринена вратовръзка, лъснат-бръснат, овонян на одеколон, а в кецове. Сваля си кецовете в антренцето, а пък от нозете му смърди. Отвратителен чистник: косъмчета и трохи от реверите си чисти. Четири-петгодишно хлапе, криех се, щом чуех, че иде – плашеше ме неистовата му любвеобилност. Вече в последния клас на гимназията, окръжен шампион сред младите местни състезатели по каяк, вървя си аз към Гребната база, виждам го този мой чичо, метнал през рамо две чанти, пълни с ябълки капушки, които сбирал край пътя, бъбри с войничетата от някогашното десантно поделение в района на сегашната Братска могила, черпи ги великодушно. Същински Божи човек! Такъв остава в паметта ми. Две или три години са го държали в психиатрична клиника, всъщност бил е концлагерист нейде си из чукарите на Югоизточна България за вицовете и непремерените му приказки срещу властта на БКП.

  В барака на хълм над психиатрията, живеел сам-самичък; сбирал около себе си лагеристите да им посвири на китара, да попее, да им поприказва. Откриват го три дни, след като в самотията си издъхнал. Десетина години най-близките му – синът, дъщерята, внуците, за които може да не е знаел, не са наясно трупът му къде е заровен. Текстът "По траверсите" е за този супер-рядък образ от бащиния ми род, трети между петимата мъжкари на Господинка и бедния бирник дядо ми Георги. Бил съм бая наивен: търсел съм си със свещ белята, когато отнесох стихотворението в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас" и Александър Бандеров (1933-2007) взе, че го допусна за печат този текст барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било... да е било през 1978 или 1979 г. Като са ми се дразнели за нещо, баща ми и майка ми току като клетва все повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш". Между другото, когато съм се родил, единствен той в онези години на ужасна оскъдица открил влог на мое име в пловдивския клон на банката, който влог, като навърших двайсетте си години, открих, че натрупал като лихви "зашеметяващата" сума от 8 (осем) лева. Може затова да ми е специално отношението към този мой чичо, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

                По-горе билото, майстори! Иде женихът –
                Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.** 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тази черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам – моят чичо се завръща.
                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...
                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на своите врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:
                     – Хей!
                           Каквото и да става,
                           не виждаш по-красив,
                           по-горд от него
                           и по-достоен в целия ви род!

  Жена му, на снимката по-горе, е леля на актрисата Аня Пенчева от Троян. Майката на Аня и чинка ми Кети (Катерина) – съпругата на Насо Гащара са две сестри от Устово, Смолян. Имат брат – Кирчо, кротък мъж, от когото у дома имам дарени негови снимки, като добри приятели с баща ми Кирил.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited on 5 apr. 2022

Илюстрации:

- Фрагмент от скулптура на Давид.

- Авторът на горния текст – 1978 г.

–––

* Моя си сентенция.

** Сафо (630-580 пр.Хр.),"Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100. Бел.м. tisss.