ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (944.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (944.)

  Животът понякога е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия!* – Аноним (1947)

  19 maj 2008

ЛЮБОВТА ЦАРУВА ОТВЪД КАНОНА (2.) 

  Млади и хубави, изпълнени с луд копнеж и надежди за бъдещето в най-гладните години след войната, когато левът силно се обезценил, чичо ми Насо обикалял селата да ремонтира шевни машини. Местните хора там му плащали с произведеното от тях сирене, брашно, ориз, фасул, мед и пр., та у дома в тъмната ни изба, където живеехме под наем, на улица "Ниш" 4 честичко се напомняше колко предприемчив бил Бате Наско във вълчите години след Девети. Питал съм баща ми що го наричат Насо Гащара, и той ми каза: "Ами на бате Наско гащите му все до коленете бяха, затова". Най-големите Митко (1909) и Дончо (1910) все заедно, най-малките двама Течо (1920) и Киню (1922) – и те все заедно; само с Насо (1912) никой брашно не мели, че от хлапак Насо бил и любвеобилно див, и своенравен. Веднъж, когато ни беше дошъл на гости, вече в нашия си дом срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, като излапа манджата и със залче изчисти до блясък чинията, обра с длан трохите от масата и ги метна в уста, разтопил се от кеф, сит, очевидно доволен, се обърна към брат си: "Киньо, на Олу-дере посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)! А? Помниш ли, помниш ли?" Прозвуча ми почти като Димчо-Дебеляновото "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни..."

Местността Олу-дере край Харманли...

Отзад на семейна снимка от 1941 г. третият от Господинкините петима сина написал: "На милото ми братче Кинчо, от Атанасъ"

  Още ми е пред очите блестящият му от никел и в основен цвят сребрист металик с тъмночервени ивици мотоциклет, бижу на австрийската фирма "Puch", с който Насо се отнасяше почти любовно. Катастрофирал и лежал в кома три дни, а не съм сигурен от катастрофата или от пердаха, дето ял в полицията преди Девети (септ. 1944) и в милицията подир Девети, ала докрая на живота остана не съвсем с ума си. Подземаха го братята Митко, Течо и Киню за грандиозните му планове с иронична приказка "Хайде, пак завъртяха перки Насовите огнени мелници". У него съм откривал и мерак, и велики планове за бъдещето, какъвто рядко съм срещал у яко стъпилия на земята типичен българин.

  Между четиримата – без онзи, когото не съм срещал, понеже едничък от братята не напуща Харманли – Дончо, втория, роден през 1910 или 1911 г., музикант и волно пиле: оженил се, създал две деца, развел се, после пак се оженил, пак се развел, за трети път се оженил, родил му се син, докато накрая от потрес, че се изтърколил от товарен вагон най-големият тъпан, най-скъпият му на сърце тъпан, толкова яко се притеснил, че се споминал от мъка. Но според мен Насо Гащара ще да е бил и най-буен, и най-сербез.

  Живееше някога чичо ми Насо със семейството си и с други наематели на пъпа на Пловдив, на втория етаж в силно занемарена сграда с открита тераса над улица Шести септември, точно срещу входа на Районния съд, залепена за легендарната Аптека Марица, онази пищна барокова сграда с орнаментите, с фризовете, нишите с бюстове и статуи на древногръцките богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите разрушиха. Нещо, което научавам от братовчед ми, сина му Георги: ядосан на една от обитателките, буйният ми чичо я изхвърля като чувал картофи от балкона долу на тротоара срещу изхода от Пловдивския районен съд, а пратените да го озаптят петима милиционери прогонил с метална тръба. Връщат се разлютени, здраво нахъсани онези ми ти шапкари, въоръжени до зъби и с подкрепление... и той им се предал. 

  Трудно е да си представя нормален човек в годините подир касапницата на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е – настоява братовчедът, само че когато най-после ни пуснаха при него на свиждане с мама и Нина, не можахме да го познаем, предните му зъби изкъртени, той целият потрошен, подут, обезобразен. И ми минава през ум: дали брат му Стефан, онзи Течо, който заминал за София да служи на Новата власт, не го е отървал от смъртта? Вярно, потрошили му костите на този буен брат, взели му здравето, акъла може би му взели, а по-скоро затвърдили у него вродения му инат, но жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Новата власт. 

  Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена и частица от атмосферата между баща – бедния харманлийски бирник и синове. Когато обявих в 24-ата си година, че смятам да се оженя за момиче от Добруджа, баща ми, дърводелецът Кирил нищо не рече, само изсумтя към майка ми: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отиде да ми се разпищоли". За какво ли пищолене става дума? Дядо ми Георги не влизал в кръчмата, в махалицата били най-бедните, нищо че бил бирник, общински чиновник. Научавам двайсетина години по-късно от колегата Катя Димитрова, чиято майка и моят баща са връстници, израснали в същата тази махалица. 

  Чешит беше Насо Гащара. Слушал съм ги независимо един от друг да се заричат с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тази държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света няма да стана, защото съм се родил стопанин. И наистина, до края на живота си ни един от тези двамата не заряза великата своя мечта да има работилничка, дето сам на себе си и на занаята си да е господар. Неуморим мухабетчия, появява се изневиделица у дома, гладен, изпосталял, а в изрядно огладен костюм, с риза от най-скъп плат, копринена вратовръзка, лъснат-бръснат, овонян на одеколон, а в кецове. Сваля си кецовете в антренцето, а пък от нозете му смърди. Отвратителен чистник: косъмчета и трохи от реверите си чисти. Четири-петгодишно хлапе, криех се, щом чуех, че иде – плашеше ме неистовата му любвеобилност. Вече в последния клас на гимназията, окръжен шампион сред младите местни състезатели по каяк, вървя си аз към Гребната база, виждам го този мой чичо, метнал през рамо две чанти, пълни с ябълки капушки, които сбирал край пътя, бъбри с войничетата от някогашното десантно поделение в района на сегашната Братска могила, черпи ги великодушно. Същински Божи човек! Такъв остава в паметта ми. Две или три години са го държали в психиатрична клиника, всъщност бил е концлагерист нейде си из чукарите на Югоизточна България за вицовете и непремерените му приказки срещу властта на БКП.

  В барака на хълм над психиатрията, живеел сам-самичък; сбирал около себе си лагеристите да им посвири на китара, да попее, да им поприказва. Откриват го три дни, след като в самотията си издъхнал. Десетина години най-близките му – синът, дъщерята, внуците, за които може да не е знаел, не са наясно трупът му къде е заровен. Текстът "По траверсите" е за този супер-рядък образ от бащиния ми род, трети между петимата мъжкари на Господинка и бедния бирник дядо ми Георги. Бил съм бая наивен: търсел съм си със свещ белята, когато отнесох стихотворението в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас" и Александър Бандеров (1933-2007) взе, че го допусна за печат този текст барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било... да е било през 1978 или 1979 г. Като са ми се дразнели за нещо, баща ми и майка ми току като клетва все повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш". Между другото, когато съм се родил, единствен той в онези години на ужасна оскъдица открил влог на мое име в пловдивския клон на банката, който влог, като навърших двайсетте си години, открих, че натрупал като лихви "зашеметяващата" сума от 8 (осем) лева. Може затова да ми е специално отношението към този мой чичо, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

                По-горе билото, майстори! Иде женихът –
                Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.** 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тази черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам – моят чичо се завръща.
                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...
                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на своите врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:
                     – Хей!
                           Каквото и да става,
                           не виждаш по-красив,
                           по-горд от него
                           и по-достоен в целия ви род!

  Жена му, на снимката по-горе, е леля на актрисата Аня Пенчева от Троян. Майката на Аня и чинка ми Кети (Катерина) – съпругата на Насо Гащара са две сестри от Устово, Смолян. Имат брат – Кирчо, кротък мъж, от когото у дома имам дарени негови снимки, като добри приятели с баща ми Кирил.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited on 5 apr. 2022

Илюстрации:

- Фрагмент от скулптура на Давид.

- Авторът на горния текст – 1978 г.

–––

* Моя си сентенция.

** Сафо (630-580 пр.Хр.),"Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100. Бел.м. tisss.