ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (944.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (944.)

  Животът понякога е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия!* – Аноним (1947)

  19 maj 2008

ЛЮБОВТА ЦАРУВА ОТВЪД КАНОНА (2.) 

  Млади и хубави, изпълнени с луд копнеж и надежди за бъдещето в най-гладните години след войната, когато левът силно се обезценил, чичо ми Насо обикалял селата да ремонтира шевни машини. Местните хора там му плащали с произведеното от тях сирене, брашно, ориз, фасул, мед и пр., та у дома в тъмната ни изба, където живеехме под наем, на улица "Ниш" 4 честичко се напомняше колко предприемчив бил Бате Наско във вълчите години след Девети. Питал съм баща ми що го наричат Насо Гащара, и той ми каза: "Ами на бате Наско гащите му все до коленете бяха, затова". Най-големите Митко (1909) и Дончо (1910) все заедно, най-малките двама Течо (1920) и Киню (1922) – и те все заедно; само с Насо (1912) никой брашно не мели, че от хлапак Насо бил и любвеобилно див, и своенравен. Веднъж, когато ни беше дошъл на гости, вече в нашия си дом срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, като излапа манджата и със залче изчисти до блясък чинията, обра с длан трохите от масата и ги метна в уста, разтопил се от кеф, сит, очевидно доволен, се обърна към брат си: "Киньо, на Олу-дере посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)! А? Помниш ли, помниш ли?" Прозвуча ми почти като Димчо-Дебеляновото "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни..."

Местността Олу-дере край Харманли...

Отзад на семейна снимка от 1941 г. третият от Господинкините петима сина написал: "На милото ми братче Кинчо, от Атанасъ"

  Още ми е пред очите блестящият му от никел и в основен цвят сребрист металик с тъмночервени ивици мотоциклет, бижу на австрийската фирма "Puch", с който Насо се отнасяше почти любовно. Катастрофирал и лежал в кома три дни, а не съм сигурен от катастрофата или от пердаха, дето ял в полицията преди Девети (септ. 1944) и в милицията подир Девети, ала докрая на живота остана не съвсем с ума си. Подземаха го братята Митко, Течо и Киню за грандиозните му планове с иронична приказка "Хайде, пак завъртяха перки Насовите огнени мелници". У него съм откривал и мерак, и велики планове за бъдещето, какъвто рядко съм срещал у яко стъпилия на земята типичен българин.

  Между четиримата – без онзи, когото не съм срещал, понеже едничък от братята не напуща Харманли – Дончо, втория, роден през 1910 или 1911 г., музикант и волно пиле: оженил се, създал две деца, развел се, после пак се оженил, пак се развел, за трети път се оженил, родил му се син, докато накрая от потрес, че се изтърколил от товарен вагон най-големият тъпан, най-скъпият му на сърце тъпан, толкова яко се притеснил, че се споминал от мъка. Но според мен Насо Гащара ще да е бил и най-буен, и най-сербез.

  Живееше някога чичо ми Насо със семейството си и с други наематели на пъпа на Пловдив, на втория етаж в силно занемарена сграда с открита тераса над улица Шести септември, точно срещу входа на Районния съд, залепена за легендарната Аптека Марица, онази пищна барокова сграда с орнаментите, с фризовете, нишите с бюстове и статуи на древногръцките богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите разрушиха. Нещо, което научавам от братовчед ми, сина му Георги: ядосан на една от обитателките, буйният ми чичо я изхвърля като чувал картофи от балкона долу на тротоара срещу изхода от Пловдивския районен съд, а пратените да го озаптят петима милиционери прогонил с метална тръба. Връщат се разлютени, здраво нахъсани онези ми ти шапкари, въоръжени до зъби и с подкрепление... и той им се предал. 

  Трудно е да си представя нормален човек в годините подир касапницата на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е – настоява братовчедът, само че когато най-после ни пуснаха при него на свиждане с мама и Нина, не можахме да го познаем, предните му зъби изкъртени, той целият потрошен, подут, обезобразен. И ми минава през ум: дали брат му Стефан, онзи Течо, който заминал за София да служи на Новата власт, не го е отървал от смъртта? Вярно, потрошили му костите на този буен брат, взели му здравето, акъла може би му взели, а по-скоро затвърдили у него вродения му инат, но жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Новата власт. 

  Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена и частица от атмосферата между баща – бедния харманлийски бирник и синове. Когато обявих в 24-ата си година, че смятам да се оженя за момиче от Добруджа, баща ми, дърводелецът Кирил нищо не рече, само изсумтя към майка ми: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отиде да ми се разпищоли". За какво ли пищолене става дума? Дядо ми Георги не влизал в кръчмата, в махалицата били най-бедните, нищо че бил бирник, общински чиновник. Научавам двайсетина години по-късно от колегата Катя Димитрова, чиято майка и моят баща са връстници, израснали в същата тази махалица. 

  Чешит беше Насо Гащара. Слушал съм ги независимо един от друг да се заричат с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тази държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света няма да стана, защото съм се родил стопанин. И наистина, до края на живота си ни един от тези двамата не заряза великата своя мечта да има работилничка, дето сам на себе си и на занаята си да е господар. Неуморим мухабетчия, появява се изневиделица у дома, гладен, изпосталял, а в изрядно огладен костюм, с риза от най-скъп плат, копринена вратовръзка, лъснат-бръснат, овонян на одеколон, а в кецове. Сваля си кецовете в антренцето, а пък от нозете му смърди. Отвратителен чистник: косъмчета и трохи от реверите си чисти. Четири-петгодишно хлапе, криех се, щом чуех, че иде – плашеше ме неистовата му любвеобилност. Вече в последния клас на гимназията, окръжен шампион сред младите местни състезатели по каяк, вървя си аз към Гребната база, виждам го този мой чичо, метнал през рамо две чанти, пълни с ябълки капушки, които сбирал край пътя, бъбри с войничетата от някогашното десантно поделение в района на сегашната Братска могила, черпи ги великодушно. Същински Божи човек! Такъв остава в паметта ми. Две или три години са го държали в психиатрична клиника, всъщност бил е концлагерист нейде си из чукарите на Югоизточна България за вицовете и непремерените му приказки срещу властта на БКП.

  В барака на хълм над психиатрията, живеел сам-самичък; сбирал около себе си лагеристите да им посвири на китара, да попее, да им поприказва. Откриват го три дни, след като в самотията си издъхнал. Десетина години най-близките му – синът, дъщерята, внуците, за които може да не е знаел, не са наясно трупът му къде е заровен. Текстът "По траверсите" е за този супер-рядък образ от бащиния ми род, трети между петимата мъжкари на Господинка и бедния бирник дядо ми Георги. Бил съм бая наивен: търсел съм си със свещ белята, когато отнесох стихотворението в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас" и Александър Бандеров (1933-2007) взе, че го допусна за печат този текст барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било... да е било през 1978 или 1979 г. Като са ми се дразнели за нещо, баща ми и майка ми току като клетва все повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш". Между другото, когато съм се родил, единствен той в онези години на ужасна оскъдица открил влог на мое име в пловдивския клон на банката, който влог, като навърших двайсетте си години, открих, че натрупал като лихви "зашеметяващата" сума от 8 (осем) лева. Може затова да ми е специално отношението към този мой чичо, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

                По-горе билото, майстори! Иде женихът –
                Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.** 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тази черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам – моят чичо се завръща.
                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...
                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на своите врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:
                     – Хей!
                           Каквото и да става,
                           не виждаш по-красив,
                           по-горд от него
                           и по-достоен в целия ви род!

  Жена му, на снимката по-горе, е леля на актрисата Аня Пенчева от Троян. Майката на Аня и чинка ми Кети (Катерина) – съпругата на Насо Гащара са две сестри от Устово, Смолян. Имат брат – Кирчо, кротък мъж, от когото у дома имам дарени негови снимки, като добри приятели с баща ми Кирил.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited on 5 apr. 2022

Илюстрации:

- Фрагмент от скулптура на Давид.

- Авторът на горния текст – 1978 г.

–––

* Моя си сентенция.

** Сафо (630-580 пр.Хр.),"Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100. Бел.м. tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (943.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (943.)

  "Бой се от бога, почитай царя!"/ Свещена глупост! Векове цели/ разум и съвест с нея се борят... – из елегията "Борба" на Христо Ботев (1847-1876)

  31 uli 2004

ЛЮБОВТА ЦАРУВА ОТВЪД КАНОНА (1.)

  Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството (жестове, глас, аромати, докосване) привлича и изкушава. Не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. Орнаментите отвън върху фасадата или във вътрешността на мюсюлманския храм би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са красиви, е очебийна, настойчива, носи усещане за прекаленост и преиграване, което за мен, сина на простосмъртен дърводелец, е дори отблъскващо. Човешкото е нормално, когато допуска грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави близък до обикновения човек, за разлика от строго осъразмерен и могъщ в излъчването си, и затова именно подтискащ идол. Аллах или с други думи, Бог-отец, като образ, ме угнетява, вероятно защото гневните Му апологети чрез страх и ужас се опитват да докажат, че хармонията – която е другото име на красотата, може да бъде назидателна, непоколебима, мрачна, гневна към човешкото у мен. Такъв образ няма как да ме увлече.

  Чувствата се пораждат в граничната област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен и никак не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост и едва прикрита неприязън към греховния човек зад големите кухи фрази за любовта. Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният духом не би позволил да го оковат, т.е. над главата му не Звездното небе, а орнаментирана чудна везба на изкусни манипулатори да го очарова. Това, което те назовават "вяра", в повечето от случаите изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, велик ужас да не нарушиш канона, да не разгневиш Силата.

  В името на човечността унищожават най-човешкия ни рефлекс – склонността ни да грешим, да се изкушаваме, с други думи, малко по-ясно изречено – сурово подтискат стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск за живота си, но и с тръпката на откривател. Фанатизмът де факто е родил инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната самоувереност у члена на партията, у нациста, у иранските аятоласи, у афганистанския талибан, у завоевателя-грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.

  Любовта се обновява не в строга праведност, а в неистовия стремеж към вярност и съвършенство. Съвършеното обаче ме прави безразличен; това е приключен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да му се подчинява. Учениците на Иисус за мен са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Някои наивни хора у нас горещо съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране за християнски светец (защото, спасявайки се, е убил чорбаджийски слуга), а не би трябвало да съжаляват. Васил Левски е образ от граничната територия, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му – хем прилича на нас, обикновените, хем носи у себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците. 

  Ако вече не сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени самозванци – Анастас п. Хинов, Димитър Общи, сеячи на раздори, ала Левски не слиза до тяхното ниво на злост. Идеалната окръжност е символ на съвършеното, на свършеното. Като велик творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Възражда се там, където ще се появи нещо различно от установеното. Докато има грешници, ще има прошка и Любов.

  01 avg. 2004

  Ако нямаме съпротива, няма Любов. Любовта е априори творчество, стремежът ни към качествено ново. Където всичко ни е открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, от такива Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, но ни Уважението, ни Респектът, ни Подчинението няма как да я заменят. Парадоксална е свързаността между Бога-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ взор, унижава чрез назидателност и настояване множествата да повтарят колко е могъщ, всеопрощаващ, великодушен; Иисус, напротив – уязвим е, но колкото по-жестоко се отнасят към него, толкова по-близък го усещам. Сякаш е един от нас. 

  Всъщност, Богочовекът се уподобява на простосмъртен, за да внуши увереност, че може да си губещият в изпитанията на материалния бит, но именно за губещия човек звучи химнът на любовта, а човешкият дух се чисти от налепите на самодоволството, лакомията и от най-страшния грях: от възгордяването, от надменността. Позволеното е територия на Бог-отец; Иисус е великолепен като унижаван и страдащ, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на Божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви води, е Любов, а не страст за притежание!

  Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и това всъщност е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, Която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; а Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си пребиваване, когато е в човешка плът, неуморно се позовава на Бог-отец, от когото черпи енергия за чудеса. И какво излиза! Духовното укрепва и засиява, очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на Абсолютната власт, която тиранизира всичко на Земята и Вселената. Фундаментализмът в исляма, доколкото в качеството на обикновен човек го разкодирам като философия, губи от огласените претенции за непогрешимост и праведност. Според Корана, всичко живо е под строгия надзор и властта на Върховния суверен, следователно – няма движение, няма развитие. Пак според тази велика Книга, Духовното ни се представя във вид на застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса.

  В привидния хаос на простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените на най-мрачния затвор Свободата е най-силно желана. Затова силно религиозните, обладаните от фанатизъм общества нищо съществено ново не са сторили досега за човечеството, или ако го има, то най-същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. Авицена* ми идва наум в този момент. А пък злоблението, което възпроизвеждат фанатизираните общности от лъже-праведници вследствие унижения, на които сами са се подложили, подтиска живота на земята в материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния княз. Фанатичният ислям е отблъскващ като всеки фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в Отвъдното мразените до пароксизъм "неверници". Какво е това! Може би отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение. Тук няма място за Любов** и самият правоверен вече съвсем не е герой, а инструмент на Ненавистта.

  Християнството, като подход към човека, е ключово завоевание на днешната наша цивилизация. Без да назидава човешката ни природа, това е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да оковава любознателността и без изпод вежди да се отнася към изкушенията, към непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия, уязвим в плътта, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.

  Представен като част от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е, според Свещения Коран, принизен до един от многото пратеници на Бог. Чрез тази незначителна сякаш редакция върху християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бог-отец и Богочовека Иисус отнета е най-съществена част от християнската етика и философия – идеята чрез Любов и съгласие да се решават жестоките противоречия между хората и държавите.

  Бог-отец, Бог-син и Бог-дух, в триединство си, са подход, обновяващ нахъсването на огромни множества срещу всички, които не споделят едностранчивото мислене. Великолепието на християнския подход е в това, без да отрича Бог-отец, без дори да се усъмнява в Неговата власт и огромна енергия, Го прави важна част от духовното мироздание на човечността. Избягната е конфронтацията, озлобяването заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността: според жизнения си опит, настойчивост, генетични заложби, умения, сама да прецени кое е Добро и кое Зло. Доверие, проявено към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисения мислещ разум. Та от дълбока древност до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем с личната си участ и драма, като настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където Посредствеността ражда Злост и тържествува самодоволно, кичейки се със звания и титли, които не й принадлежат.

  Модерната цивилизована общност в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, с прояви на издевателства над невинни бедни хора. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си нечовешко отношение към проблемите на света и на отделния човек. Наивни ли сме, или сме дотолкова интелектуално недоразвити, че да не забележим сърцевината на Злото! Противопоставяне между християнство и ислям е непродуктивен подход. Мислещите умове днес би трябвало вече да са разкодирали посланията в Легендата за Богочовека, който – без да отрича Бог-отец и позовавайки се на Бог-отец, извършва поврат в мисленето... Нежна, но вероятно най-решителната революция в сферите на духа от вече над две хилядолетия насам.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 04 apr. 2022

Илюстрации: 

- Авицена е преди всичко духовна личност.

- Разпнатият Иисус над римските легиони. 

___
* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина (Авицена), живял ок. 980-1037 г., е лекар, философ, учен, поет, музикант. Автор е на 450 книги върху теми, преди всичко от сферата на философия и медицина. Писан под влияние на Аристотел и неоплатонизма, неговият "Канон на медицината" от пет части е преведен на латински през ХІІ в. и няколкостотин години е ръководство за лекарите в Близкия изток и Европа.
** Думите променят буквалния си смисъл, когато се ползват в разговорен стил.
*** Агитатори на върховния духовен тиранин, княз, деспот, монарх. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (942.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (942.)

  Знаеш ли кое осмисля живота? Идиотите казват, че това е да направиш добри пари, професионална кариера, да се прославиш, да те сочат с пръст като важен човек с име в обществото. А пък аз си мисля, че това е твърде малко пред разкоша да усещаш до себе си единственото момиче, което хем ти създава неприятности, хем не можеш да си представиш света и живота без него. Че каква жена ще е, ако не ти пили нервите! – Аноним (1947)

  02 noe. 1976

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.

Навън е дъжд, такова тъжно време!

Лилав е здрачът зад прозореца

и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича

пространството край шадравана. 
Тихо е.

Ръмежът на дъжда едва се чува.

Изтрил е някой от небето птиците,

в небето само облаци. 
Не зная как

сам с лошите си мисли да се справя,

но времето на този свят усещам

как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято?

(поляна горска, в утрото разцъфнала.

Целувките. Косите ти изтичащи.

Спокойствието. Плахата усмивка.)

Но в тази длан, която знае толкоз много,

днес в тази длан как нищо не остана:

две капки – дъжд, сантименталност

и малко здрач, от миглите ти паднал!

Как искам да те видя, да ти кажа...

Подтиснат съм от слабостта си, Обич.

Желал бих всичко твое да забравя,

да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни,

лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,

гори у мен... и ненаситна жажда

да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.

От старост оглушал е телефонът.

Навън – и дъжд, и облаци, и хора,

и всичко там в мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде Зима.

Сега ще се загърна с малко нежност.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 3 apr. 2022

–––

* Писах този текст на прима виста в голямата редакционна стая с четирите бюра на вестник "Комсомолска искра" около пет часа надвечер. Бе мрачен, тъжен и кишав ден. Бях кажи-речи сам в цялата редакция, бях слязъл за малко преди това до хлебарницата и за чаша кафе от ресторант "Астория", и тогава видях едни светли очи на млада жена, втренчени в мен, което ме удари като електричество, развълнува ме внезапно и силно. Това е текст за безнадеждно отлетялата любов. Най-напред го показах на Иван Желязков, колегата от отдел "Селска младеж", който се върна мокър до кости някъде към пет и половина часа. Иван го хареса. За мен е може би най-доброто от сборника "Сутрин рано". До последния момент се колебаех дали "Дъжд в следобеда" да не е заглавие на целия ми сборник. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (941.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (941.)

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли ония, които те дразнят. – Аноним (1947)

  25 apr. 2005

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (3.)  

Не изобличавай кощунника.*

  Ден първи от Страстната седмица за Иисус, когото с възгласите "Осанна!" тълпите приветстват, качен върху магаренце при влизането Му в Йерусалим, а четири дни по-късно крещят "Да бъде разпнат!" и така принуждават Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея, ритуално да си мие пред света ръцете от кръвта на Иисус... Оттогава "измивам си ръцете" вече над две хиляди години ехти над стълпотворения от наивници, когато демагог реши да измие от себе си отговорността и прехвърли личната си вина върху невежествената креслива сган, тълпяща се в нозете му – ситуация, емблема за всеки, докоснал се до Известността и Славата. Ето затова, ако в слънчев или дъждовен сив понеделник тълпата те въздига, бъди нащрек каква беда те грози, човече яко суетен. Непостоянна, преходна е любовта на т.нар. народни маси, или на изискано наречения електорат. Вождът, в понеделник обкичван с венци и празнични песнопения, честичко бива кощунствено изритан по-късно от същите горещи хвалители и последователи. И най-странното в човешката ни природа е, че именно най-преданите апологети и слуги обикновено са в първите редици на ентусиазираните съдници, същите онези, които с подпухнало от злост лице си дерат ризата на площада, посипват си кратуната с пепел и настояват за най-жестокото наказание от името на полъгания народ... Кому да вярва евентуалният въздигнат в облаците от изблик на всенародна любов вероятно е голям проблем, страшен проблем! Да се бои преди всичко от най-приближените, мисля си.

  И ми иде наум аналогичен случай с възпитаник на Ленинградския висш марксически институт за кадри на философията и психологията, пред очи са ми най-разпалените и видимо най-гневящи се на соца и комунизма членове на новосформирани движения и партии от бивши мекерета на властта – от преподобния старши асистент Иван Костов в Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ) до анонимния, но самоотвержен до 10 ноември 1989 г. квартален, селски, заводски или университетски доносник, когото виждам в предавания у нас от екрана на коя ли не родна телевизия.

  Снощи по телевизията въртяха публицистичен филм на ББС за синчето на Филип II Македонски – Александър, когото майката – четвъртата жена на Филип II, Олимпиада, нахъсва от невръстно детенце. Александър Велики – съсипал не само своя живот, но и променил цивилизационната еволюция на човечеството, включително до наши дни. Гений във военната стратегия и тактика, нищожество в личния си живот, приключен едва на 32 години. Та ето ключови два персонажа за размишлениe над умението да се живее, първия – в човеколюбие, другия – под знака на стръвта към набези, под знака на маниакална злост, от идиотското желание да властва над света.

ЕНТЕЛЕКТОАЛЦИ...

  Химичката днес нахокала учителката по български Мариета Николова пред колеги в учителската стая. От какъв зор?** В дневника на класа химичката написала "не учебен ден" грешно, вместо правилното "неучебен ден", а нещастницата Николова проявила наглостта в часа си по Българска граматика да поправи грешката, па и да я обясни на учениците си, без да подозира, че седмичната програмка в дневника не е написана от ученик, който бърка граматиката, а от класната, т.е. от химичката Цветанка Ганзурова.
  – Кой ти дава правото да ми подронваш авторитета, ма-а! – крещяла извън кожа от ярост химичката, и тъй да се каже, навряла в кучи гъз притеснителната радетелка за правилна българска реч омайна, сладка.
 
  Минути след скандала се разминавам с накокошинената възрастна дама. Тя цялата излъчва електричество, химически бойни отровни вещества. Намразила беше в онзи момент вероятно всички българици по света, та ме изпепели с поглед и ми изсъска:
  – Знам аз, зна-а-ам кой им пуска фитилите на младите колеги! Знам аз защо младите колежки нос са навирили и не си знаят мястото в колектива.

  Наглостта и невежеството царуват, отвори ли им се възможност. Така преди години, през пролетта на 1990 г., когато тъкмо създадохме първата синдикална секция към КТ "Подкрепа" между 120-те учители в училището ни с 2 400 ученици, пресрещат ме пред административното крило двечки. Пенка Кръчмарова, родом от село Старо Железаре, дотогава поне десетина години несменяем профпредседател в казионния профсъюз, сръга с лакът дружката си Цвета Иванова, по онова време зам.-шеф по учебната част: "Виж го ма, Цвето! Ей го главатаря им на анархистите. Всички сме другари и другарки, само той, моля ти се, Цвето, само той господин. – И заби показалец в стомаха ми: – А бе, господине, защо ти е още една профорганизация? За да разцепиш колектива ли?!"

  Първият епизод с химичката ми напомни история с цитат от Вазов – на четири реда текст: общо шест правописни и пунктуационни грешки, обесен... не Вазов, а цитатът с червени букви, афиш над главата ми, рисуван върху луксозен кадастрон. Нямало кой да ми каже, че цитата го е рисувала лично колегата Йоана Георгиева, завършила тоже благополучно специалността Българска филология, и то не в някакъв провинциален институт, ами в Софийския университет, та използвах афиша й за нагледно пособие в час по Българска граматика с тогавашните ми седмокласници за илюстрация как дори и доброто намерение може да бъде съсипано от недоглеждане. С двамата ми набори, пловдивските живописци Александър Филев и Христо Стойчев, и със Стефан Лютов и Кирчо Цифкански по онова "жестоко време" в Панаирното градче майтап си биех, че правописните им грешки висят по калканите на Пловдив с пъстрите надписи, халтура тип Ден година храни, нацвъкана из Пловдив заради Международния мострен панаир.

  И пак от онези еуфорични времена: на границата между соца и лъже-демокрацията, ми се мотае в ума тежък случай на даскал рабфаковец, някогашният партиен секретар в квартала ни и официален доносник Атанас Стойков, който като във вица за Гарабед Шпионина не се и криеше: гордееше се, че Партията му е гласувала доверие да служи на правата вяра. На въпросния Атанас Стойков специална глава отделих в ръкописа "Историйките на ученика Ламски". Тъй да се каже, Наско нахлу през Парадния вход в сюжета, дойде си от реалния живот в книгата ми; дори си наложих да посъкратя част от фантастичните простотии на този велик образ на типичния рабфаковец, понеже се появи опасността читателят да го приеме за подигравка с Българския учител. Описах едно към едно как преподава – заканите с юмрук, крясъците му, войнишкия рапорт в началото на всеки учебен час, плюс усилията да прикрие отчайващото си невежество в сферата на наука, която преподаваше със сатанинско вдъхновение, разбирай: чрез вдъхване на страх и паника у учениците, а и сред колегите учители, с присъщите за духовен плебей магарешки инат и отмъстителност до ламарината, до победен край, до гроб. Подобен тип чешит през живота си дотук съм виждал в лицето на неколцина, тръгнали да си отмъщават, без да си дават сметка, че злобата никога не е решение.   

  БЕЛЕЖКА от 14 януари 2014

  Ако можеш, заобиколи или прескочи калната локва, и си свиркай! Не искаш ли, това вече е участ. Нарекох си фирмата от 1994 г. "Гарван", като имах предвид, че Гарванът се храни с мърша. Това му е призванието: да пази света на нормалните от навлеци, от жалки самозванци. За да унижат българина, Азис бяха изтипосали шест месеца срещу Лобното място на Левски. Шест месеца огромен цветен афиш върху фасадата на 30 м срещу Паметника Левски показвала любовно надупения страдащ Азис с надписа: "Как боли!" – реклама на бленуваната от Васил Левски "чиста и свята република"... Хиляди столичани в течение на месеци минавали край рекламата на чалга-иконата за днешна България, надупена срещу лобното място на Апостола, по-вероятно любувайки се на полегналия Азис***.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 apr. 2022

Илюстрации:

- Духовността изкачва своята Голгота непременно по Виа Долороса.

- "О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш!" 

___
* Из Притчи Соломонови, IX-8. Автентичният текст: "Не изобличавай кощунника, за да те не намрази".
** От въведението на Паисий към История славянобългарска: "О неразумний и юроде, поради что се срамиш да се назовеш българин?" 

*** Преди години предизвикателен билборд на Азис срещу паметника на Левски в столицата бе свален по разпореждане на тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов. "Какво да направя аз, че точно там са го обесили?" – попита Азис вече столичния кмет Бойко Борисов. Обидената фолк-звезда рекламираше по онова време новия си макси-сингъл "Как боли". "Нямам нищо против Азис" – опрадаваше се клетият Бойко Борисов, а иконата, любимецът на нацията отвърна: "Не мога да се сърдя на един толкова хубав мъж". Вж. https://www.dnes.bg/zvezdi/2007/11/20/svaliha-grydta-na-azis.43964  Бел.м., tisss.