ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (943.)
"Бой се от бога, почитай царя!"/ Свещена глупост! Векове цели/ разум и съвест с нея се борят... – из елегията "Борба" на Христо Ботев (1847-1876)
31 uli 2004
ЛЮБОВТА ЦАРУВА ОТВЪД КАНОНА (1.)
Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството (жестове, глас, аромати, докосване) привлича и изкушава. Не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. Орнаментите отвън върху фасадата или във вътрешността на мюсюлманския храм би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са красиви, е очебийна, настойчива, носи усещане за прекаленост и преиграване, което за мен, сина на простосмъртен дърводелец, е дори отблъскващо. Човешкото е нормално, когато допуска грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави близък до обикновения човек, за разлика от строго осъразмерен и могъщ в излъчването си, и затова именно подтискащ идол. Аллах или с други думи, Бог-отец, като образ, ме угнетява, вероятно защото гневните Му апологети чрез страх и ужас се опитват да докажат, че хармонията – която е другото име на красотата, може да бъде назидателна, непоколебима, мрачна, гневна към човешкото у мен. Такъв образ няма как да ме увлече.
Чувствата се пораждат в граничната област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен и никак не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост и едва прикрита неприязън към греховния човек зад големите кухи фрази за любовта. Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният духом не би позволил да го оковат, т.е. над главата му не Звездното небе, а орнаментирана чудна везба на изкусни манипулатори да го очарова. Това, което те назовават "вяра", в повечето от случаите изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, велик ужас да не нарушиш канона, да не разгневиш Силата.
В името на човечността унищожават най-човешкия ни рефлекс – склонността ни да грешим, да се изкушаваме, с други думи, малко по-ясно изречено – сурово подтискат стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск за живота си, но и с тръпката на откривател. Фанатизмът де факто е родил инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната самоувереност у члена на партията, у нациста, у иранските аятоласи, у афганистанския талибан, у завоевателя-грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.
Любовта се обновява не в строга праведност, а в неистовия стремеж към вярност и съвършенство. Съвършеното обаче ме прави безразличен; това е приключен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да му се подчинява. Учениците на Иисус за мен са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Някои наивни хора у нас горещо съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране за християнски светец (защото, спасявайки се, е убил чорбаджийски слуга), а не би трябвало да съжаляват. Васил Левски е образ от граничната територия, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му – хем прилича на нас, обикновените, хем носи у себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците.
Ако вече не сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени самозванци – Анастас п. Хинов, Димитър Общи, сеячи на раздори, ала Левски не слиза до тяхното ниво на злост. Идеалната окръжност е символ на съвършеното, на свършеното. Като велик творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Възражда се там, където ще се появи нещо различно от установеното. Докато има грешници, ще има прошка и Любов.
Ако нямаме съпротива, няма Любов. Любовта е априори творчество, стремежът ни към качествено ново. Където всичко ни е открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, от такива Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, но ни Уважението, ни Респектът, ни Подчинението няма как да я заменят. Парадоксална е свързаността между Бога-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ взор, унижава чрез назидателност и настояване множествата да повтарят колко е могъщ, всеопрощаващ, великодушен; Иисус, напротив – уязвим е, но колкото по-жестоко се отнасят към него, толкова по-близък го усещам. Сякаш е един от нас.
Всъщност, Богочовекът се уподобява на простосмъртен, за да внуши увереност, че може да си губещият в изпитанията на материалния бит, но именно за губещия човек звучи химнът на любовта, а човешкият дух се чисти от налепите на самодоволството, лакомията и от най-страшния грях: от възгордяването, от надменността. Позволеното е територия на Бог-отец; Иисус е великолепен като унижаван и страдащ, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на Божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви води, е Любов, а не страст за притежание!
Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и това всъщност е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, Която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; а Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си пребиваване, когато е в човешка плът, неуморно се позовава на Бог-отец, от когото черпи енергия за чудеса. И какво излиза! Духовното укрепва и засиява, очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на Абсолютната власт, която тиранизира всичко на Земята и Вселената. Фундаментализмът в исляма, доколкото в качеството на обикновен човек го разкодирам като философия, губи от огласените претенции за непогрешимост и праведност. Според Корана, всичко живо е под строгия надзор и властта на Върховния суверен, следователно – няма движение, няма развитие. Пак според тази велика Книга, Духовното ни се представя във вид на застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса.
В привидния хаос на простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените на най-мрачния затвор Свободата е най-силно желана. Затова силно религиозните, обладаните от фанатизъм общества нищо съществено ново не са сторили досега за човечеството, или ако го има, то най-същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. Авицена* ми идва наум в този момент. А пък злоблението, което възпроизвеждат фанатизираните общности от лъже-праведници вследствие унижения, на които сами са се подложили, подтиска живота на земята в материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния княз. Фанатичният ислям е отблъскващ като всеки фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в Отвъдното мразените до пароксизъм "неверници". Какво е това! Може би отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение. Тук няма място за Любов** и самият правоверен вече съвсем не е герой, а инструмент на Ненавистта.
Християнството, като подход към човека, е ключово завоевание на днешната наша цивилизация. Без да назидава човешката ни природа, това е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да оковава любознателността и без изпод вежди да се отнася към изкушенията, към непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия, уязвим в плътта, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.
Представен като част от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е, според Свещения Коран, принизен до един от многото пратеници на Бог. Чрез тази незначителна сякаш редакция върху християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бог-отец и Богочовека Иисус отнета е най-съществена част от християнската етика и философия – идеята чрез Любов и съгласие да се решават жестоките противоречия между хората и държавите.
Бог-отец, Бог-син и Бог-дух, в триединство си, са подход, обновяващ нахъсването на огромни множества срещу всички, които не споделят едностранчивото мислене. Великолепието на християнския подход е в това, без да отрича Бог-отец, без дори да се усъмнява в Неговата власт и огромна енергия, Го прави важна част от духовното мироздание на човечността. Избягната е конфронтацията, озлобяването заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността: според жизнения си опит, настойчивост, генетични заложби, умения, сама да прецени кое е Добро и кое Зло. Доверие, проявено към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисения мислещ разум. Та от дълбока древност до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем с личната си участ и драма, като настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където Посредствеността ражда Злост и тържествува самодоволно, кичейки се със звания и титли, които не й принадлежат.
В името на човечността унищожават най-човешкия ни рефлекс – склонността ни да грешим, да се изкушаваме, с други думи, малко по-ясно изречено – сурово подтискат стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск за живота си, но и с тръпката на откривател. Фанатизмът де факто е родил инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната самоувереност у члена на партията, у нациста, у иранските аятоласи, у афганистанския талибан, у завоевателя-грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.
Любовта се обновява не в строга праведност, а в неистовия стремеж към вярност и съвършенство. Съвършеното обаче ме прави безразличен; това е приключен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да му се подчинява. Учениците на Иисус за мен са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Някои наивни хора у нас горещо съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране за християнски светец (защото, спасявайки се, е убил чорбаджийски слуга), а не би трябвало да съжаляват. Васил Левски е образ от граничната територия, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му – хем прилича на нас, обикновените, хем носи у себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците.
Ако вече не сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени самозванци – Анастас п. Хинов, Димитър Общи, сеячи на раздори, ала Левски не слиза до тяхното ниво на злост. Идеалната окръжност е символ на съвършеното, на свършеното. Като велик творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Възражда се там, където ще се появи нещо различно от установеното. Докато има грешници, ще има прошка и Любов.
01 avg. 2004
Ако нямаме съпротива, няма Любов. Любовта е априори творчество, стремежът ни към качествено ново. Където всичко ни е открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, от такива Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, но ни Уважението, ни Респектът, ни Подчинението няма как да я заменят. Парадоксална е свързаността между Бога-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ взор, унижава чрез назидателност и настояване множествата да повтарят колко е могъщ, всеопрощаващ, великодушен; Иисус, напротив – уязвим е, но колкото по-жестоко се отнасят към него, толкова по-близък го усещам. Сякаш е един от нас.
Всъщност, Богочовекът се уподобява на простосмъртен, за да внуши увереност, че може да си губещият в изпитанията на материалния бит, но именно за губещия човек звучи химнът на любовта, а човешкият дух се чисти от налепите на самодоволството, лакомията и от най-страшния грях: от възгордяването, от надменността. Позволеното е територия на Бог-отец; Иисус е великолепен като унижаван и страдащ, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на Божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви води, е Любов, а не страст за притежание!
Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и това всъщност е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, Която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; а Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си пребиваване, когато е в човешка плът, неуморно се позовава на Бог-отец, от когото черпи енергия за чудеса. И какво излиза! Духовното укрепва и засиява, очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на Абсолютната власт, която тиранизира всичко на Земята и Вселената. Фундаментализмът в исляма, доколкото в качеството на обикновен човек го разкодирам като философия, губи от огласените претенции за непогрешимост и праведност. Според Корана, всичко живо е под строгия надзор и властта на Върховния суверен, следователно – няма движение, няма развитие. Пак според тази велика Книга, Духовното ни се представя във вид на застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса.
В привидния хаос на простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените на най-мрачния затвор Свободата е най-силно желана. Затова силно религиозните, обладаните от фанатизъм общества нищо съществено ново не са сторили досега за човечеството, или ако го има, то най-същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. Авицена* ми идва наум в този момент. А пък злоблението, което възпроизвеждат фанатизираните общности от лъже-праведници вследствие унижения, на които сами са се подложили, подтиска живота на земята в материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния княз. Фанатичният ислям е отблъскващ като всеки фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в Отвъдното мразените до пароксизъм "неверници". Какво е това! Може би отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение. Тук няма място за Любов** и самият правоверен вече съвсем не е герой, а инструмент на Ненавистта.
Християнството, като подход към човека, е ключово завоевание на днешната наша цивилизация. Без да назидава човешката ни природа, това е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да оковава любознателността и без изпод вежди да се отнася към изкушенията, към непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия, уязвим в плътта, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.
Представен като част от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е, според Свещения Коран, принизен до един от многото пратеници на Бог. Чрез тази незначителна сякаш редакция върху християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бог-отец и Богочовека Иисус отнета е най-съществена част от християнската етика и философия – идеята чрез Любов и съгласие да се решават жестоките противоречия между хората и държавите.
Бог-отец, Бог-син и Бог-дух, в триединство си, са подход, обновяващ нахъсването на огромни множества срещу всички, които не споделят едностранчивото мислене. Великолепието на християнския подход е в това, без да отрича Бог-отец, без дори да се усъмнява в Неговата власт и огромна енергия, Го прави важна част от духовното мироздание на човечността. Избягната е конфронтацията, озлобяването заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността: според жизнения си опит, настойчивост, генетични заложби, умения, сама да прецени кое е Добро и кое Зло. Доверие, проявено към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисения мислещ разум. Та от дълбока древност до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем с личната си участ и драма, като настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където Посредствеността ражда Злост и тържествува самодоволно, кичейки се със звания и титли, които не й принадлежат.
Модерната цивилизована общност в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, с прояви на издевателства над невинни бедни хора. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си нечовешко отношение към проблемите на света и на отделния човек. Наивни ли сме, или сме дотолкова интелектуално недоразвити, че да не забележим сърцевината на Злото! Противопоставяне между християнство и ислям е непродуктивен подход. Мислещите умове днес би трябвало вече да са разкодирали посланията в Легендата за Богочовека, който – без да отрича Бог-отец и позовавайки се на Бог-отец, извършва поврат в мисленето... Нежна, но вероятно най-решителната революция в сферите на духа от вече над две хилядолетия насам.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 04 apr. 2022
Илюстрации:
- Авицена е преди всичко духовна личност.
- Разпнатият Иисус над римските легиони.
___
* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина (Авицена), живял ок. 980-1037 г., е лекар, философ, учен, поет, музикант. Автор е на 450 книги върху теми, преди всичко от сферата на философия и медицина. Писан под влияние на Аристотел и неоплатонизма, неговият "Канон на медицината" от пет части е преведен на латински през ХІІ в. и няколкостотин години е ръководство за лекарите в Близкия изток и Европа.
** Думите променят буквалния си смисъл, когато се ползват в разговорен стил.
*** Агитатори на върховния духовен тиранин, княз, деспот, монарх. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар