ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (846.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (846.)

  Еква гръм. Руква яростен дъжд.

  Литва птица със мокри криле.

  Как животът е прост и могъщ

  в това чисто и зряло поле! – Николай Гюлев, от сб. "Пръст и вода" 

  17 uli 1998

СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

  Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а пък вече пенсионер; старшина-огнеборец, бивш. Примижаващият насреща ми Минчо изтипосал двайсетина картини в неугледни рамки по стените на миниатюрната зала в пловдивския клуб "Младост", току зад спирката откъм Капана**. Платната му – cредна хубост, а художникът ме убеждава в скритите им достойнства. И има вероятност да е прав.

  Попадам в това гнезденце поради неочаквано плисналия пороен дъжд, който като че ли само чакал да изскоча от автобуса по линия № 26, та да ливне на талази-на талази, че и с пльоканчета (мехури) отгоре. Запътил се бях към магазина за авточасти през няколко преки за ограничителен болт, обаче дъждът ме принуди да се огледам за сушинка, и значи, втурвам се презглава към първите изпречили ми се пред очите стрехи, навеси, тенти, чадъри. И ей ме сред мижаво едно кафене в компанията на пловдивския поет Николай Гюлев (1942-2017), споменатия Минчо Палавров (1947)*** и покрай захабена бяла пластмасова маса: Елена Атанасова (1963-2015) – младата съпруга на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат пилешки бульон, свили се като мокри кокошлета, хем зъзнат, хем весели. Водата отгоре им плющи, шурти, капе, просмуква се през подгизналите рекламни шарени тенти и чадъри. 

  Няколко разноцветни нишки ми се преплитат в тази тук преживелица: 56-годишният Николай, поне двайсетина години по-младата негова съпруга, артистичното им хлапенце Лилия, от една страна; от друга – огнеборецът художник; от трета – личните ми дертове по ремонта на жигулата. Сега си мисля, моите си грижи ми дадоха неочаквано предимство в шарената им компания – хем да съм с тези особени хора, хем и да съм някак вътрешно отстранен, зависим единствено от пристрастията си на пловдивчанин. 

  Каквото казах и сторих си беше импровизация, вид непукизъм, но само привиден. Тъй да се рече, дегустирах, надникнах под черупките – разучих образите, кой как си играе ролята в това своего рода театро, но и какъв е всъщност под маската, доих нужна за книгата, която пиша****, информация за манталитета и участта на хора, с единия крак в изкуството, с другия – в посредствеността на отчайващи битови неудобства – участ, която ми е до болка позната; накрая лекичко им поставих моята си оценка: на художника – с приятелска ирония, на поетесата – с премълчано съчувствие, на онова невъзпитано хлапенце – с пренебрежение, на таткото Николай Гюлев – с уважение за изстраданата бедняшка гордост на честния, която излъчва.

  Появих се посред тях с поломената си автомобилна част. Театърът си е театър, ала докато те играеха ролята си на артисти, събрах материал поне за десетина глави от книгата "Историйките на ученика Ламски".

  Ето ги тези сюжети!

  Първият... Огнеборецът в Калофер. Пожар. Униформени темерути: два броя, и нашият човек – цивилен, който "ги действа като редници"... Минчо Палавров представя историята като лично преживяно, но предполагам, то си е брадясал анекдот, виц от фатмашкия им фолклор. Свекърът Райчо на едната от щерките ми, родом от село Руен над Пловдив, бивш старшина от армията, ми е разправял за абсолютно същата ситуация в... ямболския гарнизон уж, в забутано нейде си, забравено от Бог и от Министерството на фатмаците поделение, където попада като най-обикновен служител по снабдяването. Наметнал Райчо шинелка с генералски пагони и онези там шушумиги притреперали от притеснение пред фалшивия генерал-майор.

  Та натоварил камиона с продукти старшина Райчо от Руен, па за кефа си строява на гарнизонния плац шматкащите се безцелно като шугави овце наоколо (нормално агрегатно състояние за родната наша армия) офицери-кибици и им дръпва слово относно боеготовността, военната опрятност и честта, националните ни идеали, и разбира се, нашата Майка България.

  Вторият... Усилията на Елена да изглежда артистична... 

  Третият... Артистичната им госпожичка на сем. Гюлеви. Сами кесим тук за известно време в заличката на местния литературен клуб "Младост"... Пуша, издухвам си дима през едва открехнатия прозорец. Госпожичката подхвърля изпусталял котак, учи го да прави задно салто. Пробвам да я заговоря: "Как се казваш?" Присвива розови устенца: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на поетесата Елена Атанасова". Светкавично й отбивам удара с шпага: "А аз съм синът на Кирил Бояджиев". "Че кой па е тоя?" – боцва ме гневно с оченца. Правя се на умряла лисица: "Ами-и-и, такъв един. Дърводелец". Обзета от съжаление за печалната ми участ: "А-а- аха!..." И престана да ми отделя от така ценното си внимание.

  Подир четвърт час, обаче, откъм детските розови устенца на изящната аристократка захващат да изхвърчат невероятно гадни за годинките й, да речеш, букет подбрани такива ми ти едни: "Идиот!" (към пенсионирания огнеборец и изгряващ художник от световна класа, фотограф, журналист, поет и прочие), към татко си Николай: "Хей, я донеси ми чаша вода, че ме мързи да стана!"; и пак към огнебореца, но зад гърба му: "Ще му спукам гъза на тоя!" и още таквиз едни, със страст запратени като Стреличките на Амура по възпълничкия добродушен тъжен Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи!" (Нашият мил плюшен педераст, демек.)

Кеми Тодороуф (1954)*****

  Подобна картинка сред нашенките сноби представляваше преди време известната естрадна глезла Камелия Тодорова (1954), която след някакви си десетина години шетане по Немско и Щатско дотолкова милата се беше вживяла в хамериканския манталитет, та като да беше като че забравила българската реч, появи се тук, в Бългейрия с поамериканченото си силно изкълчено име Кеми Тодороуфф, па и с телохранители, които отпървом неколцина като да бяха, и с дваж по-яко изкълченото си произношение на "родната реч омайна, сладка"; сетне от само себе си главозамайването й като да попремина, проговори си Кеми пак на чист български, спомни си майчиното име, спомни си тоже и таквази хубава подробност, като колко корав българин бил нявга дедо й на г-жа Кеми. Е, ами човешки слабости!

   

  Четвъртият... Затрупан в миньорската шахта бачкатор Минчо Палавров, барабар с 23-годишен изкопчия от Родопите. Шест дни (история, чини ми се, наедро тропосана, хем с крив тегел) гризали чамови дъски от кофража, близали от стичаща се по скалата водица, живели в абсолютния мрак. И онзи да вземе да превърти – пипнешком в тъмнилката търсел наш Минчо да го... изяде. Докопва му ботуша, заръфал му ботуша и Минчо тутакси го фраснал с миньорската си лампа. "Ако да не беше с каска, одма да съм го усмъртил; нямаше да припадне, ами черепа да съм му пръснал!" Като ги измъкнали най-сетне на светлото, сурата къдрава четина на помака била снежнобяла като у мериносова родопска овца.

  Елена, както префърцунената Кеми Тодороуф (Камелия Тодорова, 1954), ми е симпатична. Но този силен грим, наплескан в обилни количества, ми иде в повече. За драмата им на умни дами иде реч. Мимолетна е женската хубост, а суетата женска – до гроб, казват старите хора на село. 

Художникът-огнеборец Минчо Палавров (1947)

                                       

  Петият... Минчо Палавров в Москве или в Ленинграде, на Беларуской вокзале. В тарапаната някой се пробвал да му отнесе балтона...; стига се дотам, че Минчо, като докопва апаша за ръчица, ей такива едни захваща да му говори: "Значи, аз, братушка милъй тъй дарагой мой, пет хиляди километра път бия при своите авери да дойда, а ти, братушка, за добро дошло, миличък, хочеш родния си брат да обереш, балтона от гърба ми да смъкнеш... Ну-у, гад! Паимай! – наметнал апаша с балтона си. – Влачи, нещастник!"

  И онази ми ти бляд (подла, долна курва – па русскаму язъйку) да вземе да се разчувства, разкиснал се, мамицата му и апашка! – сълзите му капят от зъркелите върху брадясалата физиономия, блъска се идиотът с юмрук по мордата (муцуна, по болгарскаму), косите си скубе; отчаян, завтекъл се милият под мотрисата да се метне; наложило му се на наш Минчо надежда и кураж за живот да му вдъхва, оладжак (както казват турците), свежа вяра в утрешния хубав ден да му даде.

  Хлътнали двамцата в гаровия ресторант; апнали-пийнали, приказват си, взаимно се утешават: ай мамицата му и живот, какво нещо е това съдбата! – тупкат се по рамената, прегръщали се, целували се страстно; превалила нощта, а на заранта помъкнали се да си отспят в комуналката на Альошка; спали там, колкото спали, и значи, споглеждат се на следващия ден един-друг като два мърляви мъртатота (котараци в любовния котешки период) надвечер, гладни, с пресъхнало гърло, а после, ех, после! Поели двамата естествено към най-близкото, как сказат тоже па русскаму, пъйтейнойе. По отработения тертип: "Ешчьо водку! Ешчьо сельодку, мат твая сукина!!!" И се заточили едни ми ти цветни делници и празници, не ти е, майко, работа! Летели неотлъчно двамата из Петербургските кръчми рамо до рамо като сиамски близнаци; то бил почти сушчий валшебний сон на нерушимата българо-съветска дружба; двамцата запойчици даже не успявали още да изтрезнеят и пак, и пак, и пак се налоквали до козирката. Сладка работа!

  Накратко, явил се онзи сущий Вергилий за нашия Данте в Съветския Ад: повече от гид – велик благодетел за нашия окумуш българин. Асъл, Биг Брадър, както казват хамериканците. Преувеличавам, разбира се, обаче историйката си я бива. Рекъл (уж!) Минчо фразичка; фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране, ала и с присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровеното кътче на душата, оттам, дето си бетер гол охлюв пред Съвестта, пред Бога у себе си, сам с личните свои  страдания и страхове, които светът не бива да знае.

  Ей тук му свалям шапка на пожарникаря о.з., ако и да откривам, че ми пробутва притоплена манджа. Защото чувал съм я вече и тази история от свата Райчо от село Руен над Пловдив – свекър на по-голямата ми щерка Вера, о.з. фатмак, старшина с велик боен опит в лъжите и лакърдиите.

  Шестият... Николай. Поуморил се да бъде образ, който си е избрал. И в същото време онова, заничащо иззад фасадата му и камуфлажа хлапе от първите години на болшевишката напаст в моя роден Пловдив – време на убийците с червена лента на ръкава: "Ама знаеш ли, че дядо й на Елена е собственик на хотели и на магазините "Яффа"? Как! Не си чувал нищо за веригата "Яффа"? Някога това беше много известна фирма". И малко по-късно, след минута-две: "А пък моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Сега да я имам аз тая къща там, в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!"

  Седмият... Преди години братовчедка ми Нина Бояджиева (1942-1980) – съученичка на актрисата Цветана Манева, довела 16-годишната Елена в редакцията на "Комсомолска искра". Вие сте първият, който ми е оценил стиховете". "Тъй ли! И какво съм казал?" Полекичка се усмихва, притаява се, и в този миг, виждам, стана загадъчно красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". И после, вече като ме гледа право в очи: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е. – да си я купя), нали?" "Ами не можах – казвам, – там едни сантиментални бабки от ръцете ми я издърпаха." (Лъжа като циганин в небрано лозе.) Тя разбира, че мамя, но съпругът й Николай се хваща на лъжата: "Я-я! Натискали се за книгата ти, Елена... Виж ти! Виж ти какви работи!"

  Осмият... Картините на Минчо. Непрекъснато скача да разтваря врати и прозорци, въздух да влезе. Пък Николай ги затваря същите тези врати и прозорци, че ставало течение, духало му, па и малката дяволица Лили – "Виж Лили как трепери". Минчо отсипва в заплескана чаша гореща вода подозрителна смес от бурканче за бебешка храница: "Пия си виаграта! Ами-и то, смесил съм каквото ми попаднало под ръка: чесън, магданоз, чушки, домати, копър, лук, чубрица, кервиз. Туй ми е на мене виаграта". Казвам: "Е, щом ти помага!" А той: "Помага-помага... и още как". И хваща да обяснява как се оставял хазяйнът да му надвива на шах през цялата игра, да, обаче накрая: хо-о-оп... в един само ход (Глупости, не знае кому ги разправя тези!) матира си хазяина и какъв кеф му било да си играе на котка и мишка с онзи пишман шахматист, хазяина му, оладжак.

  Питам: "Що си приглушавал ярките бои в картините? Какво толкоз ти се случило, че бягаш от ярката багра, от свежото?" И той: "Яркото – рече, – е характерно за платната на художничките... Ний, мъжете, ги приглушаваме интензивните ярки бои". И понеже гледам учуден: мога да посоча поне три дузини мъже, ценени от света художници, които рисуват с ярки багри, ала си замълчавам. И като не го подкрепям в тези му теоретични разгревки, опитва да се заяде: "Може ли (минаваме на Вие), например, да посочите един истински велик художник, който да рисува с ярки бои?" Отсичам: "Няма такъв художник". И той, зачервен до уши, мига-мига насреща ми: "Ама не е ли тъй?" "Тъй е!" – казвам строго и минаваме на друга тема.

  Деветият... Обстоятелствата как най-случайно попаднах на това място. Да не беше скъсаният ограничителен болт за агренажната верига, да не бе внезапно плисналият порой, да не беше и споменът за Ганковото кафене (из Вазов), когато веднъж преди това с Венчето Ичевска, т.е. с г-жа д-р на филологическите науки Невена Ичевска, и по-малката й сестра Танчето –асистентка на проф. Иван Сарандев в Пловдивския университет, бях вече идвал тук... 

  Това клубче, това спарено, като излъчване на душевност, островче на Вечната Неостаряваща Сладка Илюзия за Голямото Чисто Изкуство сред стадата неандерталци, от всичко правещи кариера, слава, пари или власт! Съчувствие, болезнена жал ме обзема към тези хора тук: Николай Гюлев, съпругата Елена, пожарникаря, дъщеричката ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, и сега ги виждам... от огромна, от космическа бездна. Но това моето не е грандомания, не! Та нали и моя милост е един от тях! Десетина години след смъртта им никой не ще ги помни. За всекиго от тях бъдещите наперени, целунати от общественото внимание литературни критици и прочие важни оценители на изкуството вече ще са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво ли са се надявали, ще бъркат името, лицето им. Ала, мисля си, точно такъв тип хора, с такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено във време на настървяване, алчност, наглост, войнствена злост, пошлост, откровен див цинизъм.

 

Петнайсетина години след онзи кишав юли младата поетеса****** Лилия Гюлева (1987)

   От друга страна, защо ме обхваща досада, когато си мисля по-дълго за тях! Няма я тръпката от непредвидимата игра на този луд вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, ала защо е така унил, защо имам усещането, че отвътре се е предал? Къде е интригата, големите залози? Какви са тези шегички на дребно! Което му се е случило, ако е вярно, е величествено и смешно; такива премеждия мен не са ме спохождали, а и дали бих ги надживял... Не знам.

  Тесничка, скучновата е тази снобска клетка, но те си я харесват такава, и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на книжлето, издадено от местен щедър меценат ("супер-експресно издание", както отбелязал на челно място печатарят от с. Рогош). Та такваз една ми ти книжчица от 24 (двайсет и четири) страници, досущ църковно календарче, следващата сряда ще представи пред публиката, пак в туй тъжно, спарено салонче зад спирката край Тунела поетът Николай. Редактор на стиховете, както и автор на предговора ще е този път съпругата Елена. И т.н., и т.н...

   Не! Решително не приемам този стил. Прав е огнеборецът, че все скачаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон, но и с отровна влага, с опасни дизелови сажди и лют мирис на свобода и на риск въздух.

  Десетият... Видях ги тези добри хора в отрязък от живота им; сега по навик мога да възстановя: умозрително, разбира се, начина, по който са били мачкани и натикани в миша дупка тези някогашни мои необиграни, несресани, и май точно затова очарователни идеалисти. Но днес, подир толкоз години, какво ти очарование! Те приели унилостта за свой принос в изкуството, и така от нещо, призвано да зарежда света с жизненост, за тях този техен принос се превърнал в печална и унила житейска драма.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 dec. 2021

Илюстрацията най-горе:

- Литературно четене на поетите Николай Гюлев и Елена Атанасова

__
* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка.
** Част от сърцето на Пловдив в карето между Небеттепе, главната търговска улица, строената през ХV-ХVІ век турска Чифте-баня и Тунела под Амфитеатъра от епохата на великолепния Тримонциум.
*** Вж. http://toross.blog.bg/politika/2015/01/22/devata-ot-plovdiv-rund-chetvyrti.1332363

**** "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

***** Вж. https://www.blitz.bg/article/6645
****** Вж. http://literaturensviat.com/?p=80907 , бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (845.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (845.) 

  Има ли сред тях някой да знае, че зад песните ни има песен,

  и тя не може да бъде предадена в звук и уловена в акорди?

  Има ли сред тях такъв човек, който може някога да проумее

  радостта на нашата мъка, но и мъката на нашата радост?*

  18 sep. 2007

ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ

 Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми,

за турчин – мислех, трябва да е черен,

а той бе рус, и луничав дори,

когато търсех си приятел верен.

Припалвахме преди да стане пет

и хуквахме със двата беларуса:

аз – килнал нимбата на слаб поет,

а той пред мен, развял косата руса.

В онази добруджанска мараня

с две стари ремаркета из браздите

с по седем пласта бали и назад

по осем курса дневно съм отчитал.

И после в Гурково, в едно кръчме

ракия пиехме с големи чаши:

Наджми – сврян в ъгъла и насаме,

а аз естествено сред хора наши.

Тъй гласовити, сладкодумни, тез

омесени от глина добруджанци,

говореха за Българската чест,

за песни, за моми и за поганци.

Ех, как съм се гордеел покрай тях,

гърди издувал съм и песни пял съм,

а после посред облаците прах

в Тригорци се завръщахме пияни!

Три дни преди рождения ми ден

за малко с трактора да се претрепя

и "нашите" минаваха край мен,

че всеки норма гонеше нелека.

Наджми тогаз единствено дойде,

подаде ми ръка като приятел

и старото разбито ремарке

извлякохме ний двама от браздата.

Седяхме дълго после във нощта

и кротко той живота си разказа:

при мил любовник – милата жена,

а той – с три малчугана сам наказан.

Не рече лоша дума, не прокле,

в смирението му нямаше покруса;

обгърнал го с ръка през рамене,

по-свой друг и до днес не съм почувствал.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 dec. 2021

–––

* Из "Писма" на Джубран Джубран (1883-1931), писател и художник от Ливан, творил в САЩ, https://arabculture.wordpress.com/2013/01/10/%D0%B4%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D1%85%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BB-%D0%B4%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%80/

** Туркиня – студентка от хасковските села, както в стайчето на вестник "Софийски университет" една зимна вечер на 1969 г., след като изневиделица се бе появила и повече не я видях, ми предрече, че около трийсетата си година ще имам премеждие, което може да сложи край на живота ми. Текстът е писан по действителен случай... Посред четирикилометровия път между селата Гурково и Тригорци край Балчик вероятно сега щеше да има знак, че там, на онова място, на 4 август 1977 г. – три дни преди да навърши своите трийсет години, се пребил някакъв млад глупак от Пловдив, дошъл да дели мегдан с коравите добруджанци. Освен за трите си хлапенца, съседът ми в с. Тригорци – мълчаливият Наджми, който единствен сред наперените момци и мъже спря да ми помогне да изтегля беларуса и ремаркето с разпилелия се 4,5 тона влажен царевичен силаж, сам се грижеше и за болнавата си майка. И тогава внезапно прогледнах, че хората се делим не по етнос и религия, а по нещо, много по-съществено в този побъркан от горделивост шарен свят кой е по-по-най – най-важен, най-силен и велик. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (844.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (844.)

  Победителите пишат историята, като завоевателите я пренаписват и нагласят чрез помазани летописци, въздигнати от Новата власт за апостоли на Истината. – Аноним (1947)

  29 uli 2006

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (3.)

  Двама от гаврилите се с Петрович, според Емил Калъчев, са перфектни (съвършени) в изкуството – Тодор Биков (1956-2016)* освен че е изящен поет, бил автор на "висока публицистика", а Добромир Тонев (1955-2001)** – поет от екстра класа... Не ми е нужно да споря с приятеля Емил***, ала споря: 

  – Как е възможно до болезненост грандоман да е и талантлив, и изящен? Че не е ли грандоманията им знак за тяхната посредственост! – Разбира се, че не съм прав. А не мога и май не искам да се спра – пред очите ми е разколебаният обезверен Петров, та мрачно ухилен до ушите, се обръщам към Емил: – Че какво стойностно са сътворили дотук двамата велики поети! Нима в ребусите на Тодор Биков откриваш образ, мисъл или чувство освен претенция, за публицистиката му освен жежко наплевателство**** и патос, пак заради позата да плещи назидателно! Това ли е високата публицистика? Не откривам и помен от усилие да проумее чуждото мнение. За мен, да си талантлив е да се стремиш към ясен изказ и хармония, не вражди настръхнал да сееш. Ай, колко силно си се обичат тези двама! Да, притежават усет как да се впишат в конюнктурата, но това си е качество за търговеца или за предприемача, не и за човек на изкуството, който поначало е повече нехаен как щели да го възприемат оценителите – понеже е в духовността, не в материалното. Все едно да си представя Иисус, размечтал се да се разположи върху трона на Ирод в златовезани одежди на традиционния тип монарх...

  И понеже застиналият Емил мълчи и си пафка цигарката, а пък мен вече съвсем ми е накипяло, продължавам да се горещя, като че калугеровският джинс на майка ми се обажда от мъгливия мразовит Април на скитащата из околностите чета на Бенковски:

  – Познавам отблизо университетски светила, дето бъкел не разбират от литература, въпреки че са професори в тази област. Такъв чешит съм го спипвал по бели гащи в елементарно непроумяване на творчеството у много известна добруджанска поетеса, благодарение на чийто стихове сума печатни коли натрупа. Онези като г-н професора (1934-2020) окачат нимба и крилца на шмекери и нагли некадърници в изкуството.

  – Това е известно – учтиво отбелязва Емил и си поразмърда задника; демек, показа признаци на живот. Сега, след като са минали доста години, се питам: Леле, какъв ли плондер съм представлявал в онази все още прохладна юлска утрин в кафенето. Чак ме досрамя заради себе си. И това е истината, факт, няма как да се отрека от себе си. 

  – А кои са учителите на Петров? – питам все така разпален и пак сам си отговарям: – Георги Райчевски, Николай Гюлев, лектори от местния им клуб самодейци. От кого да се учи! От самодейните кръжоци, от любители, дето взаимно си се четкат по косъма, подбелват очи от прехласване по римушки или водят махленски свади кой е по-скъп, по-мил на редактора на литературната притурка към местния тъпашки всекидневник? Счетоводителят имаше едно качество – израснал е сред нравствени личности, между които е и злополучният Кръстю Раковски. Да-а, не е имал условия да усъвършенства стила си; но като случай, е показателен за печалния факт колко хитро, колко ловко у нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното на изкуството: неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртния, а не на вълците в овчи кожи, според онзи учебникарски за моето поколение българчета стих у Ботев*****.

  – Лесно му било да пише за несправедливости от Миналото – (най-сетне, уррр-аа!) – не успя повече да се сдържа спокойният чак до безразличие Емил, – но какво правил Петров, когато ставали тези безобразия?! Мълчал си е. И той, както мнозина сегашни разпалени критици на комунизма... Тогава!... Тогава да е писал! Ама си траел, нали?!

  И като ми вдигна така пас за забиване, разправям му на моя приятел и автор, когото обичам и уважавам за уравновесения му характер, колко пъти Петров е тръгвал сам и беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го е принуждавала, и колко пъти е бил преследван и унижаван баш от хубавите хора, устроили се покрай трапезите на властта и местната конюнктура. Този неврастеник, този самоук "графоман" всъщност е твърде уязвим, за да приеме какъвто и да било компромис с представата си за чест и достойнство, и родолюбие. Но събеседникът ми не знаеше тези подробности; знаем ги неколцина, плюс Марин Кадиев и съпругата на простосмъртния счетоводител.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 30 dec. 2021

Илюстрации:

- Пловдивският митрополит, образ на религиозен фанатик.

- Аптека "Марица", шедьовър на местната архитектура******. 

___

* Тодор Биков (1956-2016) – поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения, ст. експерт към Народното събрание на Република България, в Комисията по вероизповеданията и парламентарната етика. Автор е на стихосбирките "Звук от светлина" (1990), "Високи съзвучия" (1998), "Кристално наднебесие" (2003), "Душа зад хоризонта" (2007) както и на стихосбирката "Стихослужения" (2012). Съставител е на манускриптивния сборник "Пловдивски поети и художници за любовта" (1993) и сборник с хайку-поезия "Прагове" (2005) на български и на английски език, Вж. https://pzdnes.com/2016/05/25/in-memoriam-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B8-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%BD-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA/

** Добромир Тонев (1955-2001), вж. https://www.marica.bg/kultura/nevinni-spomeni-za-kentavara

*** Емил Калъчев (1932-2013) – български писател. Начално и средно образование получава в родния Пловдив. Огняр и общ работник в книжна фабрика в Пловдив (1955-1956), редактор на многотиражка към Баташкия водносилов път (1956-1958), вестниците "Комсомолска искра" (1959) и "Народна младеж" (1960), редактор на многотиражка в Лъки (1961-1962), редактор на периодични издания в Смолян (в."Родопски устрем"), Пловдив, Карлово ("Карловска трибуна"), София, завеждащ художествената редакция и главен редактор на издателство "Христо Г. Данов" (1974-1990). Автор на книгите "Свидетелство за честност"(сб. разкази, 1962), "Носач на взрив" (повест, 1964), "Отражения" (сб. разкази, 1966), "Дочакай деня" (роман, 1970), "Кариера" (сб. разкази, 1976), "Прощално за времето на самотата" (роман, по-скоро новела, 1983), "Храбрите приключения на Бин и Бен" (роман за деца, 2003). Пиесата му "Право на име" (1968) е била поставена на театрална сцена в Пловдив, пиесата му "Случаят Личев" (1974) – в Хасковския драматичен театър. Негови творби са преведени на руски, полски, чешки, немски. Оказа се, че в "Комсомолска искра" в деня 26 декември 1972 г. съм наследил бюрцето, на което е седял преди това Емил. Той ми го каза.

**** От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя, оплюя; 2. Прен. в разговорната реч: пренебрежително да се отнеса към някого. Вж. Руско-български речник на Сава Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488. 

***** ...Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на всяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци в овчи кожи...
(Христо Ботйовъ, из "Борба", 1871 г.) 

****** Един от шедьоврите на пловдивската архитектура, унищожен от невежествената власт по времето на соца – сградата с фризовете, бюстове и барелефи на лечители и богове, някогашната Аптека "Марица". В сградата току зад Аптека "Марица", на същия ред, живееше със семейството си някъде до 1960 г. чичо ми Насо (Атанас) роден през 1912 г., третият от петимата харманлийски братя – синове на общинския бирник в Харманли Георги Бояджиев, бащата на моя баща дърводелец, който заклевал синовете си да странят по-далече от политиката, да си гледат занаята, жената, челядта и къщата, понеже всички друго е бошлаф, а политиката е занимания за нечестни хора, които не се свенят да лъжат и да се мазнят. Бел.м., tisss.