ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (844.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (844.)

  Победителите пишат историята, като завоевателите я пренаписват и нагласят чрез помазани летописци, въздигнати от Новата власт за апостоли на Истината. – Аноним (1947)

  29 uli 2006

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (3.)

  Двама от гаврилите се с Петрович, според Емил Калъчев, са перфектни (съвършени) в изкуството – Тодор Биков (1956-2016)* освен че е изящен поет, бил автор на "висока публицистика", а Добромир Тонев (1955-2001)** – поет от екстра класа... Не ми е нужно да споря с приятеля Емил***, ала споря: 

  – Как е възможно до болезненост грандоман да е и талантлив, и изящен? Че не е ли грандоманията им знак за тяхната посредственост! – Разбира се, че не съм прав. А не мога и май не искам да се спра – пред очите ми е разколебаният обезверен Петров, та мрачно ухилен до ушите, се обръщам към Емил: – Че какво стойностно са сътворили дотук двамата велики поети! Нима в ребусите на Тодор Биков откриваш образ, мисъл или чувство освен претенция, за публицистиката му освен жежко наплевателство**** и патос, пак заради позата да плещи назидателно! Това ли е високата публицистика? Не откривам и помен от усилие да проумее чуждото мнение. За мен, да си талантлив е да се стремиш към ясен изказ и хармония, не вражди настръхнал да сееш. Ай, колко силно си се обичат тези двама! Да, притежават усет как да се впишат в конюнктурата, но това си е качество за търговеца или за предприемача, не и за човек на изкуството, който поначало е повече нехаен как щели да го възприемат оценителите – понеже е в духовността, не в материалното. Все едно да си представя Иисус, размечтал се да се разположи върху трона на Ирод в златовезани одежди на традиционния тип монарх...

  И понеже застиналият Емил мълчи и си пафка цигарката, а пък мен вече съвсем ми е накипяло, продължавам да се горещя, като че калугеровският джинс на майка ми се обажда от мъгливия мразовит Април на скитащата из околностите чета на Бенковски:

  – Познавам отблизо университетски светила, дето бъкел не разбират от литература, въпреки че са професори в тази област. Такъв чешит съм го спипвал по бели гащи в елементарно непроумяване на творчеството у много известна добруджанска поетеса, благодарение на чийто стихове сума печатни коли натрупа. Онези като г-н професора (1934-2020) окачат нимба и крилца на шмекери и нагли некадърници в изкуството.

  – Това е известно – учтиво отбелязва Емил и си поразмърда задника; демек, показа признаци на живот. Сега, след като са минали доста години, се питам: Леле, какъв ли плондер съм представлявал в онази все още прохладна юлска утрин в кафенето. Чак ме досрамя заради себе си. И това е истината, факт, няма как да се отрека от себе си. 

  – А кои са учителите на Петров? – питам все така разпален и пак сам си отговарям: – Георги Райчевски, Николай Гюлев, лектори от местния им клуб самодейци. От кого да се учи! От самодейните кръжоци, от любители, дето взаимно си се четкат по косъма, подбелват очи от прехласване по римушки или водят махленски свади кой е по-скъп, по-мил на редактора на литературната притурка към местния тъпашки всекидневник? Счетоводителят имаше едно качество – израснал е сред нравствени личности, между които е и злополучният Кръстю Раковски. Да-а, не е имал условия да усъвършенства стила си; но като случай, е показателен за печалния факт колко хитро, колко ловко у нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното на изкуството: неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртния, а не на вълците в овчи кожи, според онзи учебникарски за моето поколение българчета стих у Ботев*****.

  – Лесно му било да пише за несправедливости от Миналото – (най-сетне, уррр-аа!) – не успя повече да се сдържа спокойният чак до безразличие Емил, – но какво правил Петров, когато ставали тези безобразия?! Мълчал си е. И той, както мнозина сегашни разпалени критици на комунизма... Тогава!... Тогава да е писал! Ама си траел, нали?!

  И като ми вдигна така пас за забиване, разправям му на моя приятел и автор, когото обичам и уважавам за уравновесения му характер, колко пъти Петров е тръгвал сам и беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го е принуждавала, и колко пъти е бил преследван и унижаван баш от хубавите хора, устроили се покрай трапезите на властта и местната конюнктура. Този неврастеник, този самоук "графоман" всъщност е твърде уязвим, за да приеме какъвто и да било компромис с представата си за чест и достойнство, и родолюбие. Но събеседникът ми не знаеше тези подробности; знаем ги неколцина, плюс Марин Кадиев и съпругата на простосмъртния счетоводител.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 30 dec. 2021

Илюстрации:

- Пловдивският митрополит, образ на религиозен фанатик.

- Аптека "Марица", шедьовър на местната архитектура******. 

___

* Тодор Биков (1956-2016) – поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения, ст. експерт към Народното събрание на Република България, в Комисията по вероизповеданията и парламентарната етика. Автор е на стихосбирките "Звук от светлина" (1990), "Високи съзвучия" (1998), "Кристално наднебесие" (2003), "Душа зад хоризонта" (2007) както и на стихосбирката "Стихослужения" (2012). Съставител е на манускриптивния сборник "Пловдивски поети и художници за любовта" (1993) и сборник с хайку-поезия "Прагове" (2005) на български и на английски език, Вж. https://pzdnes.com/2016/05/25/in-memoriam-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B8-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%BD-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA/

** Добромир Тонев (1955-2001), вж. https://www.marica.bg/kultura/nevinni-spomeni-za-kentavara

*** Емил Калъчев (1932-2013) – български писател. Начално и средно образование получава в родния Пловдив. Огняр и общ работник в книжна фабрика в Пловдив (1955-1956), редактор на многотиражка към Баташкия водносилов път (1956-1958), вестниците "Комсомолска искра" (1959) и "Народна младеж" (1960), редактор на многотиражка в Лъки (1961-1962), редактор на периодични издания в Смолян (в."Родопски устрем"), Пловдив, Карлово ("Карловска трибуна"), София, завеждащ художествената редакция и главен редактор на издателство "Христо Г. Данов" (1974-1990). Автор на книгите "Свидетелство за честност"(сб. разкази, 1962), "Носач на взрив" (повест, 1964), "Отражения" (сб. разкази, 1966), "Дочакай деня" (роман, 1970), "Кариера" (сб. разкази, 1976), "Прощално за времето на самотата" (роман, по-скоро новела, 1983), "Храбрите приключения на Бин и Бен" (роман за деца, 2003). Пиесата му "Право на име" (1968) е била поставена на театрална сцена в Пловдив, пиесата му "Случаят Личев" (1974) – в Хасковския драматичен театър. Негови творби са преведени на руски, полски, чешки, немски. Оказа се, че в "Комсомолска искра" в деня 26 декември 1972 г. съм наследил бюрцето, на което е седял преди това Емил. Той ми го каза.

**** От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя, оплюя; 2. Прен. в разговорната реч: пренебрежително да се отнеса към някого. Вж. Руско-български речник на Сава Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488. 

***** ...Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на всяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци в овчи кожи...
(Христо Ботйовъ, из "Борба", 1871 г.) 

****** Един от шедьоврите на пловдивската архитектура, унищожен от невежествената власт по времето на соца – сградата с фризовете, бюстове и барелефи на лечители и богове, някогашната Аптека "Марица". В сградата току зад Аптека "Марица", на същия ред, живееше със семейството си някъде до 1960 г. чичо ми Насо (Атанас) роден през 1912 г., третият от петимата харманлийски братя – синове на общинския бирник в Харманли Георги Бояджиев, бащата на моя баща дърводелец, който заклевал синовете си да странят по-далече от политиката, да си гледат занаята, жената, челядта и къщата, понеже всички друго е бошлаф, а политиката е занимания за нечестни хора, които не се свенят да лъжат и да се мазнят. Бел.м., tisss.