ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (845.)
Има ли сред тях някой да знае, че зад песните ни има песен,
Има ли сред тях някой да знае, че зад песните ни има песен,
и тя не може да бъде предадена в звук и уловена в акорди? Има ли сред тях такъв човек, който може някога да проумее радостта на нашата мъка, но и мъката на нашата радост?*
18 sep. 2007
и тя не може да бъде предадена в звук и уловена в акорди?
Има ли сред тях такъв човек, който може някога да проумее
радостта на нашата мъка, но и мъката на нашата радост?*
18 sep. 2007
ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ
ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ
Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми,
Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми,
за турчин – мислех, трябва да е черен,а той бе рус, и луничав дори,когато търсех си приятел верен.Припалвахме преди да стане пети хуквахме със двата беларуса:аз – килнал нимбата на слаб поет,а той пред мен, развял косата руса.
В онази добруджанска мараняс две стари ремаркета из браздитес по седем пласта бали и назадпо осем курса дневно съм отчитал.И после в Гурково, в едно кръчмеракия пиехме с големи чаши:Наджми – сврян в ъгъла и насаме,а аз естествено сред хора наши.
Тъй гласовити, сладкодумни, тезомесени от глина добруджанци,говореха за Българската чест,за песни, за моми и за поганци.Ех, как съм се гордеел покрай тях,гърди издувал съм и песни пял съм,а после посред облаците прахв Тригорци се завръщахме пияни!
Три дни преди рождения ми денза малко с трактора да се претрепяи "нашите" минаваха край мен,че всеки норма гонеше нелека.Наджми тогаз единствено дойде,подаде ми ръка като приятели старото разбито ремаркеизвлякохме ний двама от браздата.
Седяхме дълго после във нощтаи кротко той живота си разказа:при мил любовник – милата жена,а той – с три малчугана сам наказан.Не рече лоша дума, не прокле,в смирението му нямаше покруса;обгърнал го с ръка през рамене,по-свой друг и до днес не съм почувствал.
Plovdiv, edited on 30 dec. 2021–––
* Из "Писма" на Джубран Джубран (1883-1931), писател и художник от Ливан, творил в САЩ, https://arabculture.wordpress.com/2013/01/10/%D0%B4%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D1%85%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BB-%D0%B4%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%80/** Туркиня – студентка от хасковските села, както в стайчето на вестник "Софийски университет" една зимна вечер на 1969 г., след като изневиделица се бе появила и повече не я видях, ми предрече, че около трийсетата си година ще имам премеждие, което може да сложи край на живота ми. Текстът е писан по действителен случай... Посред четирикилометровия път между селата Гурково и Тригорци край Балчик вероятно сега щеше да има знак, че там, на онова място, на 4 август 1977 г. – три дни преди да навърши своите трийсет години, се пребил някакъв млад глупак от Пловдив, дошъл да дели мегдан с коравите добруджанци. Освен за трите си хлапенца, съседът ми в с. Тригорци – мълчаливият Наджми, който единствен сред наперените момци и мъже спря да ми помогне да изтегля беларуса и ремаркето с разпилелия се 4,5 тона влажен царевичен силаж, сам се грижеше и за болнавата си майка. И тогава внезапно прогледнах, че хората се делим не по етнос и религия, а по нещо, много по-съществено в този побъркан от горделивост шарен свят кой е по-по-най – най-важен, най-силен и велик. Бел.м., tisss.
за турчин – мислех, трябва да е черен,
а той бе рус, и луничав дори,
когато търсех си приятел верен.
Припалвахме преди да стане пет
и хуквахме със двата беларуса:
аз – килнал нимбата на слаб поет,
а той пред мен, развял косата руса.
В онази добруджанска мараня
с две стари ремаркета из браздите
с по седем пласта бали и назад
по осем курса дневно съм отчитал.
И после в Гурково, в едно кръчме
ракия пиехме с големи чаши:
Наджми – сврян в ъгъла и насаме,
а аз естествено сред хора наши.
Тъй гласовити, сладкодумни, тез
омесени от глина добруджанци,
говореха за Българската чест,
за песни, за моми и за поганци.
Ех, как съм се гордеел покрай тях,
гърди издувал съм и песни пял съм,
а после посред облаците прах
в Тригорци се завръщахме пияни!
Три дни преди рождения ми ден
за малко с трактора да се претрепя
и "нашите" минаваха край мен,
че всеки норма гонеше нелека.
Наджми тогаз единствено дойде,
подаде ми ръка като приятел
и старото разбито ремарке
извлякохме ний двама от браздата.
Седяхме дълго после във нощта
и кротко той живота си разказа:
при мил любовник – милата жена,
а той – с три малчугана сам наказан.
Не рече лоша дума, не прокле,
в смирението му нямаше покруса;
обгърнал го с ръка през рамене,
по-свой друг и до днес не съм почувствал.
Plovdiv, edited on 30 dec. 2021
–––
* Из "Писма" на Джубран Джубран (1883-1931), писател и художник от Ливан, творил в САЩ, https://arabculture.wordpress.com/2013/01/10/%D0%B4%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D1%85%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BB-%D0%B4%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%80/
** Туркиня – студентка от хасковските села, както в стайчето на вестник "Софийски университет" една зимна вечер на 1969 г., след като изневиделица се бе появила и повече не я видях, ми предрече, че около трийсетата си година ще имам премеждие, което може да сложи край на живота ми. Текстът е писан по действителен случай... Посред четирикилометровия път между селата Гурково и Тригорци край Балчик вероятно сега щеше да има знак, че там, на онова място, на 4 август 1977 г. – три дни преди да навърши своите трийсет години, се пребил някакъв млад глупак от Пловдив, дошъл да дели мегдан с коравите добруджанци. Освен за трите си хлапенца, съседът ми в с. Тригорци – мълчаливият Наджми, който единствен сред наперените момци и мъже спря да ми помогне да изтегля беларуса и ремаркето с разпилелия се 4,5 тона влажен царевичен силаж, сам се грижеше и за болнавата си майка. И тогава внезапно прогледнах, че хората се делим не по етнос и религия, а по нещо, много по-съществено в този побъркан от горделивост шарен свят кой е по-по-най – най-важен, най-силен и велик. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар