ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (836.)
Лицемерието сред нашия политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на актьорите в Xоливуд, предполагам. – Аноним (1947)
03 mar. 1998
ПРЕСТАРАЛ СЕ
Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко родно и възвишено. Помните ли случая с подполковника, който нощем, когато приключвала първа програма на някогашната наша, ама наистина родна, не турска, не американска, ами Българска телевизия, вдигал челядта си от леглото и командвал на всички да застанат мирно, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край"! Идиотът буквално така ги тероризирал, че намразили България с всичките й аxмашки простотии, келешлъци и салтанати. Понякога и тате го прихващат родолюбивите красти. Навръх Втори юни тъкмо обядваме в кухничката и той тъкмо се въртеше край печката, за да си сипе за трети път манджа в паницата, когато градските сирени наддадоха тревожен вой, а пък грохотът на голямата черковна камбана от "Света Петка" го изненада с пълен черпак в ръка. Като гвардеец, Тотю зае стойката "За почест", притисна черпака като автомат Калашников и с чупка в кръста, вдървен, издул гърди и задник, замръзна, да речеш, чадър сякаш е глътнал.
Видя го сестра ми, четиригодишната Юлка, изпусна си лъжичката и се разплака:
– Мамо-о, мамо, мама ма... Какво му стана на татенцето!
– Ти не чу ли какво съобщиха по радиото! – избръмча с траурен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният Тотю, и Юлка още по-високо ревна, та мама грабна възглавницата и я зафучи по гвардееца с черпака.
– Акъл няма чешитът му с чешит!
– Не чу ли, ма? Обявиха го по радиото – рече Тотю. – Не шавайте!
Юлка трие сълзички:
– А оня, дето клати камбаните на "Света Петка", той не шава ли?
Намеси се леля:
– Камбаните, миличка, сега ги клати г-н клисарят в чест на падналите за свободата на отунзана* от чужди навлеци, разположили се като турски паши в нашата България.
Тотю се отгипсира след точно една минута и отиде да занича през прозореца.
– Я, да зърна аз кво става навън! – Първо се наежи и разтревожи, после се захили и се успокои: – Хе-хе-е, един манго с бели гащи крачи ли, крачи. Не са те кат нас прости българи, нормално е да крачи мангото, кво че камбанаджията бая зор си даде!
Седнахме пак около масата и леля разправи какво им разказала завчера колежка от детската градина за чугунения паметник на Гьорги Бенковски в не знам кой си градец на Северозападна България... Седял си, значи, насред площада еднокракият наперен Гьорги Бенковски без сабля, с половина отскубната от местни манговци скрападжии ръка и липсващ от коляното надолу ляв крак в бронзов ботуш, та общинската управа, за да замаже някак положението относно тихите си далавери, поканва чужда някаква си делегация официално да им гостува. Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за географските ни ширини табиети и салтанати, ще им спретнат банкет с иху-иха, като маймунки насам-натам ще ги поразведат из китна майка Бългейрия, па като ги отпратят по живо-по здраво от замляната с китки жп-гара, чрез гостуването ще оправдаят липсите в общинската каса. Родна нашенска управа, ако се не пооблажи по време на управлението, що се е трепала за предизборни харчове, кюфтета, каси бира и панаири за сеир на електората и нагледна агитация! Че що инак им е да се натискат да управляват, нали! Желязна логика има в това. Та така...
За целта натоварили двамина все още с ума си живи родни класици да им съчинят ритуал за поднасянето на венци, благи речи, рецитал на местните поетеси и певачки от белокосата местна пенсионерска агитка "Еделвайс, ти свеж планински дъxав мой", народни песни за турското роб... сакън! – мирно присъствие, изпети от смесения хор при администрацията в общинското предприятие "Паркове, гробища, ред и чистота". Общинарите настоявали Гьорги Бенковски да бъде засипан до веждите с гирлянди от цветна хартия, борови клонки, шишарки и проч., да не личи как скрападжиите са ни го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената пък към небето сабля, понеже се явява типичния знак за мъжка потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал сред китките – при липса на музейно оружие, да му монтират калъчка от чам, вапцана с бял бронз, или в краен случай със сребърен феролит, с който сребърен феролит през година и две вапцат двата вехти реактивни сокола на изтребителната ни бойна авиация.
– Ами да – рече Гица, – бронзът трябва да лъщи като стомана. Гьорги Бенковски е това, не може хем на куц крак, хем без оружие.
Случило се, каквото се случило, ето я, значи, делегацията. Апнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските четири мерцедеса из околностите: посетили четири манастира, трите местни заводски цеxa от недотам окрадените. Целта била хептен да изморят джигитайците, та онези много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще има сили да пита за целта на занятието, нали! Местните вестникари интервю взели, местните фотографи под паметника изнащракали двеста пози как кметът – обновен комунист-социалист, ухилен до уши, се гушка с тартора на местния синдикат "Подкрепа", с когото инак органически не могли да се понасят, пък да мелят брашно, и дума да не става! И значи, онуй ми ти ръкостискане с целувка три пъти се явявало повече от историческо събитие за градеца В. Сетне глутницата им се завтекла към паметника с маскирания Бенковски и онази сабля, да му поднесат венец от дъхави цветя, анджък според класическия сценарий на академиците от София.
– Обаче – лудо се изкиска дяволицата Гица, – човек предполага, тънки сметки човек си прави, а съдбата, драги мои, с всички нас шегички си бие.
Подухнал едвам планинският ветрец. Струпали се дъждовните облаци над площада като биволи на водопой. Вихрушка внезапно се извила и точно когато джигитайците, начело с господин кмета и неколцината държавници, сред които издувал бузи самият Бакърджиев, същият Евгений, дето пет години по-късно щеше да гръмне мавзолея с тленните останки на Героя от Лайпциг... И в сюблимния исторически миг полуделият Старопланински вятър тъй зафучал, тъй се развихрил, ама тъй ги насмел всинца там нафукани големци и мазняри, че първом разпердушинил прическите на най-знатните госпожи и господа, после из ръцете им изскубнал венците, букетите, китките, всичкия им инвентар по посрещането, най-сетне дотъркалял бронзирано парче чамова летва току пред патъците на Негово Високо (метър четирийсе и седем) сиятелство Главния джигитаец, и онзи, значи, като положил ръка върху сърцето си, опрял челце в земята, както им е обичаят в Далечния Изток, и се поклонил на чамовата летва.
– Културни хора, брей! – възхити се Тотю. – Туй трябва да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото японче. Ами за японеца саблята е свещен символ, не като нас: нож за кълцане на зеле.
– Дали японецът не усетил, че е чамова летва, а не сабя? – рекох.
– Как ще усети! Как ще стане това, ако бронзът е качествен и бояджията си свършил качествено работата? Дръжки ще усети! – рече леля.
Мама се обади откъм мивката:
– А...! То ний, щото сме Царе на фалшивите мурафети! Пък вчера, като се прибирах от Четвъртък-пазара, паметниците, покрай които мина автобус № 26, заринати бяха в цветя. Демек, надвили сме си ний на масрафа, китките ни само кусур.
– Аз що сабахлен не видях таз китна украса? – оживи се Тотю.
И се наложи Гица да му обясни как и що се върши в града ни по случай Втори юни, Деня, когато си спомняме за героите и за онези, дето загинали за милото отечество.
– Значи – отметна чорлави коси от чело, – кметството сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и три тона борови и елxови клонки с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс томатос енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернешънъл". Фирмата доставя всичко това, обаче не в насипно състояние, а под формата на гирлянди, живописни букети със синя лентичка (за господата и госпожите от СеДеСе) и алена лентичка (за другарите и другарките от БеСеПе) с ажурна фльонга и съответния надпис от жълт бронз. За целта наемат мангасарки от Аджисън махала, Арман махала, Шекер махала и Столипиново, които да придадат вид на празничната украса под надзора на Колю Карамфиловски, бивш автобояджия в ДАП-а, модернист, плакатист, експресионист и шурей на управителя на ритуалния дом "Вечен покой енд погребения всекакви". На 1 срещу 2 юни нощя украсата се надипля край паметниците, късните минувачи виждат тази украса и си казват: "Евалла на нашия господин кмет, Господ здраве да му дава на господин кмета, на следните избори пак ще гласувам за него!" В късна доба, кога по време на дежурство и полицията спи като къпана, нейде към трети петли чавета от четирите маxaли прибират де що докопат от тази украса.
Леля вирна нос, изгледа ни един по един отгоре-надолу и заключи:
– Ей тъй сутринта на Втори юни опоскани няколко китки се мъдрят край гранитните истукани, а на крачка-две от тях мургави братчеди предлагат с кофи венчета, байряци и букети на добра цена.
– Ей, ами че така всеки лично може да си поднесе свойто букетче – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли по-добре тъй! От една страна, бизнесът си е бизнес, от друга, има си я почитта. Представяш ли си, мила Ленче – наведе се да гушне мама, – ако само крадяxа китките и после не ни ги продават?... Нямаше да имаме с какво да почетем наште герои. Исторически камфуз щеше да се получи. Реша, примерно, аз да си поднеса мойто букетченценце дъхави теменужки...
Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотюво букетче... била се наслушала на простотии, ами се досетила за чугунения четириметров паметник на Христо Ботев във В. – недотам запуснат планински град. За случая й разправила съседката Бонка, Бонка-Бонбонка, дето е родом от В. и във В. се спасява от нашите Пловдивски жеги.
– Та-а – подхвана бодро мама, – като спечелили изборите през дивендисент и втора, местните сини пишман-демократи взели, че демонтирали Ботйов, понеже на каменния му пиедестал бил изчукан кощунственият за тяx надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". За тази му простъпка заврели го те чугунения Ботйов зад старото автобусно депо, дето вече било новичкото им градско сметище. Лашнали го Ботйов в дълбок, от багерист копан ров, с лице в земята, майко, черната и задник в небeто – в цвят седесарско синьо. Яд ги било да гледат изчуканите в камъка думи, с които Ботев агитирал за най-омразния враг на седесаря, несполучил по Татово време партиец на мама да стане. А надписът хвалел именно комунизЪма.
Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали кротко дърмите и на сцената се завръщат отново пак истинските господари на града. И значи, вот тебя чай на Кавказе!** – бумти мощно духовата музика на местния според милостта на американците оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатните тупанджии, ще спукат двата тъпана от бумтене и юнашко блъскане. Армия от двайсетина шкембелии, стригани нула номер, опнати като по конец. Величествено по централната улица на градеца В. пърпори съветски камион "Краз", тапициран с ален тензух и петолъчки, следван от автокран, той пък маскиран като Начко Комунистчето – талисмана на любимия за обновения член на Татовата БеКаПе вестник "Дума". През Червения площад, префасониран с ново име площад "Демокрация", прекарват морно полегналия по корем Христо Ботйов. И всички другарки и другари весели, щастливи, а в храстите зад официалната трибуна седесарите газ пикаят.
Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов пак поема към сметището. Обаче там вече не с багер копана, а с артилерийски взрив изровена, двайсетметрова яма зее. Хвърлят горкичкия Ботйов в ямата като египетски фараон, курдисват му отгоре дванайсет бетонни панела, бракувани барабар с теxния Домостроителен комбинат, понеже им навява кофти спомени от соца, същевременно от Балкана младежи, активисти на СеДеСе, отгоре му на Ботйов три морени с кървава пот и адски зор дотъркаляли. Дотук: всичко по ноти, в стил "а ла Филип Димитров и Иван Костов", но подир следващите избори, предсрочни заради неумелите далавери на "сините", войводата Ботйов пак изпъплал из сметището. Xем със същия автокран го вадят от дупката и го монтират насред площада на В., и сега "червените" два пъти повече гюрултия вдигат, докато монтират Ботйов с духова музика, топовни салюти и прочие салтанати – зурни, партизански песни, ура, бира-скара, тостове, прочувствено слово за Многострадална майка България и любимая Матушка Рус.
И така вече двайсет години Ботйов го разxождат назад-напред из областния център В. Дойдат "червените" на власт, ей ти го Ботйов – цъфнал на пъпа на града; спечелят ли "сините", хай, драги ми Ристьо, поемай към сметището!
– То – въздъхна мама, докато бърше чиниите, – ако вземе да слезе от Околчица, ще ги разкара двете глутници помияри, с куршум ще да ни отърве от тия, дето му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.
– Мамо, нали Ботев е написал "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин"? Мамо, той хайдук ли е бил?
– Не, Ванчо – рече ми леля, и вместо мама се зае да ми обясни. – Бил е войвода на триста души храбреци. Да кажеш "хайдук", не е редно. Едно време им викали хайдути, а сега онези ми ти двеста и четирийсет, дето се мотаят в Парламента и се кемерят от лъскавите мерцедеси и телевизионния екран, са наследници на нявгашните хайдуци. "Хайдутин" и "хайдук" си мязат, Ванчо, ама имат различен смисъл. И двете означават луда глава. Първият от тези двама обаче, милее за България, а вторият все мисли как да бастиса народа с по-високи данъци и такси, да ни продаде на чужденците, кръвта да ни изпие, да ни разпилее по света, да ни загроби, да ни поднесе в дар на чуждите Ян-Кеседжии.
Телевизионният екран затрептя. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на превърнатия в частен имот Шуменския конезавод, галопират кипро напред-назад по площада като че ли в нашенска носия: потури, червен пояс и везано елече, с черен овчи калпак, пък кой знае защо, наметнати с брезентово платнище като червеноармейци. Нашият Гьорги Бенковски не ми мяза на българин, ами на Будьони, изкуфелия любим маршал на Чичко Сталин. Българската ни телевизия представяше, доколкото може, Хвърковатата чета от Април 1876. Докато им се любуваме, ето че на екрана цъфна Светилникът на Родната ни невеxнеща литературна класика – вечният душеприказчик на управляващите държавата, аверът, достът Тутуруткин***, който с гробовен глас захвана да реди траурни стихове от въздебел бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешивото си теме лявата ръчица в юмруче, знака на Рот фронт от Испанската гражданска война през 1936 г., Тутуруткин представяше пред целокупния Български народ най-новата модна лирическа линия ода, понеже го вадят на екран в съдбовни за нацията моменти: кога най-висш държавник ритне камбаната, когато се наложи да ни докажат колко сме верни на новите ни приятели янките, колко я мразим гадната Русия и прочие красоти. За народния трибун и оратор, за любителя на тихата аванта, запоите и женските прелести каквото да се рече, все не ще да е вярно. Сякаш за този несломим дух на Българската литература, вечно изплъзващия се като мокър сапун от заплетени положения Тутуруткин някой си г-н Шекспир някога възкликнал: "Непостоянство, твоето име е жена". Пишещият ще рече: Непостоянство, твоето име е Тутуруткин. Какво натворил и какво представлява еталонът за възход в държава със затихващи функции, ще изясняваме в следващите няколко епизода от "Историйките на ученика Ламски", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.
КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО ИСТОРИЙКИ
Паметта е калпаво, упорито нещо. В антракта на политическо събрание през есента на еуфоричната 1990 г. лидери и членове на партия, известна с яростта си към Русия, и особено срещу русите, възкресяваха сладки спомени от годинките, прекарани във висшата партийна школа в Ленинград. Епизодите, които следват, са всъщност щрихи от трагикомедия под надслов "Крахът на комунизма в Нова България". Комунистите си били отишли. Е, хайде холан, оставете тези паешки приказки! Ами че в почти всяка парламентарна сила у нас кои са най-влиятелните персони? Двигателите на прогреса, тъй да се каже, в българския политически живот де са расли, де са пасли, къде са се учили на лицемерие и демагогия? Съветската партийна школа нацвъка семенцата на Сърпа и Чука из нароилите се като отровни гъби след дъжд подир 10 ноември 1989 г. лъже-демократически партии и движения, и така минира "чистата и свята Република" както усърдно снася яйчицата си молец в прогнил стар гардероб с чеиза на миналите поколения доверчиви българи.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 21 dec. 2021
Илюстрации:
- Спомен от т.нар. Виденова зима, януари 1997 г.
- Герои на модната днес национална литература.
___
* Местен жаргон: ограбена.
** Тъй отговаряли защитаващите отечеството си съветски войници на нацисткия немски блян: немецът като господар на света да си пие чая в Кавказките планини: "Вот тебя чай на Кавказе!" или както е пловдивският ни лаф за подобен случай от някогашните тютюневи складове, когато беднячките склададжийки решили да отмъстят на една сред тяx, че преспала със сина на соственика: "Бой по шундата с налъма!"
* Местен жаргон: ограбена.
** Тъй отговаряли защитаващите отечеството си съветски войници на нацисткия немски блян: немецът като господар на света да си пие чая в Кавказките планини: "Вот тебя чай на Кавказе!" или както е пловдивският ни лаф за подобен случай от някогашните тютюневи складове, когато беднячките склададжийки решили да отмъстят на една сред тяx, че преспала със сина на соственика: "Бой по шундата с налъма!"
*** Тутуруткин е събирателен персонаж. Прототипите на Тутуруткин са креслива тълпа окичени с държавни, академични и литературни знаци за престиж бивши чиновници, т.нар. писатели, поети, журналисти и пр.
ЗАБЕЛЕЖКА: Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан през 1994-2004 г.,допълван по-късно и доработван, както е с Основния закон на САЩ с неговите стотици и хиляди поправки. Бел.м., tisss.
.jpg)