ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (829.)
Това са си пловдивски истории, но когато в течение на десет години: между април 1994 и май 2004 г., писах книгата, заничах иззад Швейк на Ярослав Хашек, без и през ум да ми мине да сравнявам разкапваща се бивша Австро-Унгария с моя роден град, средище на лицемерни кресльовци по трибуните на обедняваща България. – Аноним (1947)
12 dec. 2001
ЗАГОВОРЪТ СРЕЩУ ТУТУРУТКИН
Из книгата "Историйките на ученика Ламски"
След запивка в подбрана компания с крехко мезе и станимъшко мускато, разредено с натурален лимонов сок и кубченца лед, Мишо Бодков – редакторът на "Позлатени страници", литературен кьорфишек за бледи изнежени интелектуалци и самоуверени закоравели сноби, даде идея да се обърне по-особено внимание върху дейността на Тутуруткин.
– Заради грандоманщините Тутуруткиновски ний напоследък хептен мержелеем. На Тутуруткин най-престижните софийски издателства поредния том блудкава проза му издават, а ний... Тутуруткин е в читанките, Тутуруткин всяка година го канят да държи реч сред Цар-Симеоновата ни градина в чест на Ботев и Солунските двама братя. На всяка манджа меродия е Тутуруткин. Ето, и в Античния театър му предстои рецитал с дудук, флейта, родопски чанове и сто каба-гайди по идиотщините Тутуруткиновски. И о-о, ужас, билетите бясно се разпродават! А нас кучета ни яли, а нас кой ли ни бръсне за слива? – завърши с риторичен въпрос Бодков.
Подир разбора и съвещание заговорниците се споразумяха какви мерки изобщо и в детайли немедлено и най-конкретно да предприемат, че да се отърват от тази напаст, т.е. от конкуренцията на класика графоман. Следния ден, четвъртък, на път за работа в Стария град редакторът Мишо Бодков откри точния човек за ювелирно планираната от заговорниците акция. Когато го съгледа: хептен изпосталял, с празен взор, овонян на цигари, праз и манджа, кирлив, брадясал и с хлътнали бузи – типичен хъш!... да се шматка немил-недраг из пловдивската Главна, на Мишо Бодков тутакси му просветна, че завеяният лирик идеално пасва предвид дискредитирането, или както е възприето да се казва между нас – окепазяването и омаскаряването на книжевния титан. Според заговорниците: петима нежни лирици, плюс Бодков, вегетиращи в сянката на Негова светлост, сред които първа цигулка свири Федя Куришкинов, официално приеман за пръв приятел на гения, Тутуруткин би следвало да бъде унизително изложен подобно захабени мъжки долни гащи насред Червения площад, известен напоследък в чест на демокрацията като площада с двайсетте дървени сергии на Злия Муравей*. За ролята на Брут ("И ти ли, Бруте...!" – чети "История на Древния Рим") проектирали енергичен, млад, с много вятър между ушите, абсолютно невръстен в литературните интрижки и ежби пройдоха. И ето го, значи, Човека! Ecce Homo, както говорели древните. Появил се местният Божи човек.
Витко Челибашев до онази най-случайна среща бил известен на широката публика с нескопосан сонетен венец в чест на циците, муцунката и задника на г-жа съпругата на третия челист от местната ни филхармония и с вечните дребни заеми, с които милият едвам поминувал, ала по принцип никога и не връщал. Бодков прихванал през кръста младичкия мърляв хаймана, и като отлично знаел за хроническия му глад вследствие перманентното му безпаричие, то пък последица от дълбок мързел, присъщ за всеки новоизгряващ поет, любимец на местните музи, отвел последния в "Златната круша", едно не чак дотам долнопробно кръчме на успоредната на Главната – павирана улица "Отец Паисий". Там двамцата изконсумирали общо пет алуминиеви шолички шкембе-чорбасъ: младежът – четири с много сол, чесън, оцет и лют червен пипер, два хляба от по 600 грама и печени зелени чушлета, благодетелят – една-едничка без хляб, тъй да се рече, скромно, която деликатният Бодков изкусал с отчаяно себеотрицание поради естетическо отвращение от подобен род свински и овнешки карантии и с изнежения стомах на потомствен язваджия, диабетик и човек с бъбреци и камъни в жлъчката.
Като позабърсал с крайчеца на салфетката мазни уста, редакторът хвърлил влажен поглед към неспокойния местен Петрарка и му предложил да го наеме за литературен сътрудник, което в прав текст ще да рече: от време на време да му брои пари за онзи, дето клати гората и на гората листата.
– Сит на гладен вяра не хваща, но сега и двамата нали сме сити! – рекъл Бодков, па се заел изкъсо да подработи почвата: – Значи, всеки Божи ден, от глупави по-глупави книжлета заливат книжния пазар. Хай да си го кажем правичката: не всичката плява е за печат, ама хора с утвърдена фирма и фамилия е невъзможно да не печаташ. Нали! Първом, драпаш за име, после името начева да работи за теб. Та вий, драги Витко, сте в началната си фаза творец... – Поокашлял се тежко-тежко, пооправил вратовръзката.
На това място Челибашев се уригнал звучно, па заразглеждал събеседника, както се гледа под китайска лупа за 1 лев гол охлюв, или казано по нашенски, лигав плужек:
– Та-а... за кво иде реч!
На това място Челибашев се уригнал звучно, па заразглеждал събеседника, както се гледа под китайска лупа за 1 лев гол охлюв, или казано по нашенски, лигав плужек:
– Та-а... за кво иде реч!
– Ето за какво – забарабанил с пръсти по кръчмарската сметка редакторът. – Какво му трябва, какво му е нужно на младия многообещаващ велик автор?... А де! Какво?
– Жени и вино, вино и жени** – диво се изкискал младият поет. Понеже вече бил сит, не му пукало от никого и от нищо поне през този и през следващите два дена, че няма власт над глава, която не се стреми към власт, както се изразява софийски артист на изящното слово***. Особено когато и тумбакът е сит.
– А защо да не си обвържете името с фирмата на утвърден и доказан със сто печата жив класик на Родната ни литература? – продължил да намила редакторът Бодков. – Всяка приятна дума за най-новия му възглупав патриотический роман "Възвишение" ще носи и вам известност. Поклонниците му ще се заинтересуват и от вашите сонети, па ще ви възприемат като личност и ще ви наложат сред интелектуалния елит. За вас ще се заговори, драги. Представяте ли си само каква златна мина ще стане името ви, вашият материално овеществен талант, Витко. И парите, хонорарите на талази ще се втичат в джобовете ви, в портфейла ви и в банковата ви сметка, и най-великото – вас люто ще ви ненавиждат, ще ви завиждат, но същевременно ще ви се подмазват колко сте велик. А какво по-солидно доказателство, че в България сте успял творец! Нали?
– Хууво де, ко трее ти изпедепсам?**** – клъвнал онзи. Ама не бил още докрая поел кукичката със стръвта и предвидливият Бодков го поканил в своята светая светих, в умирисаното на битови аромати и кисели телесни изпарения стайче на втория етаж в културна съборетина нейде из калдъръмите, музеите и механите на Стария град. Заел се най-подробно да обясни как – разхвалвайки Тутуруткиновата сага "Звездоструйна татковина", апологичната (хвалебствена) Челибашева рецензия ще разбуни духовете на завистта сред стадото литературни магарета и говеда и ще заухае интелектуалната атмосфера около местната фауна и флора на озон и въздух под налягане пред буря.
Така, от една страна, младият лирик ще стане симпатичен на тутуруткиновци, от друга – противен на университетските брадати козли и на конкурентите. Това противоречие диалектически ще засили любопитството, т.е. интереса към собственото му (на Витко Челибашев) недооценено досега от световната лит.критика оригинално творчество.
И в онзи исторически момент поетът Челибашев, който вече час и нещо мълчаливо съзерцавал редактора Мишо Бодков, храносмилайки свинската карантия, неочаквано реагирал в модернистичен епически стил:
– Виж сеа! Талантът ми е електронен бомбардировач от стратегическата авиация, а ти глей кво ми предлагаш! Предлагаш да атакувам паянтовия гириз***** на комшията в двора.
– Ама какви са тези глупости, моля! – неприятно изненадан, възразил редакторът. – Случайно да не сте болен? Или метафорите и алегориите дотам са ви замъглили ума, та хич и не съзнавате какви ми ги дрънкате? – Бащински се пресегнал да тури длан на челото Витково, да се увери внезапно да не би Витко да е развил висока температура.
На това място последвала ръкопашна схватка. Поетът зашлевил угрижения Бодков, последният тутакси се озовал приседнал под масивното си редакторско бюро, докато Челибашев препуснал през коридорчето със съскане и див кикот. Прескачал през две и през три паянтовите, наядени от дървояди стъпала, квичал бетер жена истерично:
– Едиоти-и-и... Некъдърници-и-и... Смотани шибаняци-и-и... Аз на вас мамицата ви...!
Двете кръшни, леко попрезрели редакторки на местното дамско списание "Момина ласка", помещаващо се в мазенцето на музейната съборетина – Мичето и Сийчето, на следния ден се превъзнасяха колко импозантен им се видял прелитащият край тях по стълбите Витко Челибашев, как от очите му искри видели във въздуха, от ноздрите – жълтеникав серен дим, от портокаловите му устни – пяна, баш като морската пяна, от която изскокнала някога при остров Кипър богинята на любовта Афродита. Двенките гнусно фиксираха разположилите се на слънчице пред кафенето срещу Балабановата къща в Стария Пловдив безобидни, избелели старчета-културтрегери с козя брадица тип "катинарче" и на висок глас, да ги чуе повече шматкащ се народ, се възмущаваха:
На това място последвала ръкопашна схватка. Поетът зашлевил угрижения Бодков, последният тутакси се озовал приседнал под масивното си редакторско бюро, докато Челибашев препуснал през коридорчето със съскане и див кикот. Прескачал през две и през три паянтовите, наядени от дървояди стъпала, квичал бетер жена истерично:
– Едиоти-и-и... Некъдърници-и-и... Смотани шибаняци-и-и... Аз на вас мамицата ви...!
Двете кръшни, леко попрезрели редакторки на местното дамско списание "Момина ласка", помещаващо се в мазенцето на музейната съборетина – Мичето и Сийчето, на следния ден се превъзнасяха колко импозантен им се видял прелитащият край тях по стълбите Витко Челибашев, как от очите му искри видели във въздуха, от ноздрите – жълтеникав серен дим, от портокаловите му устни – пяна, баш като морската пяна, от която изскокнала някога при остров Кипър богинята на любовта Афродита. Двенките гнусно фиксираха разположилите се на слънчице пред кафенето срещу Балабановата къща в Стария Пловдив безобидни, избелели старчета-културтрегери с козя брадица тип "катинарче" и на висок глас, да ги чуе повече шматкащ се народ, се възмущаваха:
– Туй сегашните мъже ли са! Ондулирани, педикюросани, епилирани, дезодорирани, с чорапогащници под панталоните ходят. Туй сегашното не са мъже, мила! Ами не са!
– Какви мъже, ма? Майчето още му сменя памперсите, сополите му бърше. Не смей педеругата му с педеруга и да те напсува, камо ли нещо по-съществено. А помниш ли, мила, какви мъже шетаха преди по нашата Главна, как само се млатеха край Джумаята или пред нощния ресторант "Пълдин", или покрай луксозния "Тримонциум"! За нас се пердашеха, за на-а-ас! Като те стисне такъв, кокалите ти пукат-пукат. Изгинаха онез ми ти мъже. Остана ни сал един Витко Челибашев, и той... Ох, той! За коя по-напреж?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 12 dec. 2021
Илюстрации от автора.
___
* Муравей Радев (1947) – министър в правителството (1997-2001) на Иван Костов (1949).
** Рефрен във вакханално стихотворение на поета Кирил Христов (1875-1944).
*** Мирон Иванов (1931-1988), "Няма власт над оная глава, която не иска власт", вж. https://m.facebook.com/groups/bnrculture/permalink/5659990064073623/
**** Хубаво де, ама какво трябва да ти напиша?
***** (От тур.): затънал в лайна селски нужник. Бел.м., tisss.
