ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (806.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (806.) 

  Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в някоя незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далече по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както живописците, например, улавят характера по чертите на лицето, по израза на очите, без да обръщат внимание върху останалите части на тялото, така и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата и по тях да пресъздам живота, а пък военните подвизи оставя на други автори. – Плутарх*, из животопис на Александър Македонски

   6 uli 2004

КНИГАТА (1.)

  Предстои ми да се уговоря с неколцина за подробности около появата на книгата ми: първо, с местната телевизия "Евроком" за рекламен клип; второ, за хартията, с Нели Барбова някоя си в Панаирното градче; трето, да си извадя кредитна карта; четвърто, със Здравко Комитов, някогашен мой ученик, да уговоря да ми направи е-mail адрес, плюс личен профил в Интернет. И още, и още... Сред най-романтичните проекти около появата на книгата "Историйките на ученика Ламски" бе пътуване до с. Славянци в посока Бургас, селото, където произвеждат най-качествения български вермут "Чочосан"; и онези хора с техния вермут имах идея да ги ползвам за реклама. Прекрасни идеи, фантастични блянове и налудничавост едва сдържана да не избие навън вътрешна еуфория. Греел съм отвътре като онези кукерски фенери, където в издълбаната с лъжица диня гори свещ и нощем това нещо свети призрачно и красиво. Целият да съм напомнял издълбан с лъжица карпуз с палнатата отвътре църковна свещица пред олтара на глупавата ми радост. Ай, че наивник! Ай, колко щастлив бях в онези дни на април, май, юни, юли 2004 година!**

  От осем докъм единайсет с Тодор Ряпов на кафе и биричка, бъбрим си за това и онова... Есенцията от приказките му: Чувствал манипулацията, която се върши над всички нас, като българи, над нашите деца и внуци, а не може да го изрази с думи, както според него съм умеел. И от вуйчо ми Любен (1926) и двете лели Василка (1928) и Виолета (1932) от Пазарджик съм слушал нещо в този смисъл: Много сме преживели и ти си длъжен да ни опишеш каквито сме, защото можеш, защото иначе, отидем ли си от този свят неописани, този опит, тази мъка ще се попилее, а онези подир нас трябва да узнаят какво сме преживели; ти си сред нас пишещ, трябва да разкажеш за нас!

  Приятелят Тодор Ряпов, между другото, никак не одобрява стила ми на живот, особено отношенията ми с женския свят. Смята ме за човек, който си позволява повече свобода, отколкото ни се полага, отколкото е редно. Гледа ме внимателно, недоверчиво, като казвам, че живея монашески, не тичам по фусти, а момичетата не са дотам чести гостенки в монашеската ми обител. И пак не ми вярва, муси ми се и свежда укорно очи. Виждам го изморен, сякаш наживял се; хем си е почти същия във физически облик, хем смирил се, състарил се, трудно излизащ извън бронята, в която сам се е оковал. Макар че под пластовете рутина и преживяно, като приятели от детските години, вече над четирийсет лазарника, усещам го, жив е още у него онзи наперен хлапак от годините на общото ни юношество и ранна младост (1959-1967), когато пак така страстно обсъждахме света наоколо и живота на всеки от нас. Може би жена му Меди (1947) е причина за това отчайване, но не му го казах, да не се засегне. И си давам сметка, че кога са в брачно съжителство, мъжът и жената са в онази възраст в духа, на която се чувства по-силният характер между двамата. В случая жена му е водещият помежду им, а у него е причината да се примири. Че милият ми произнесе и назидателно слово що толкова съм си държал на свободата.

  Снощи преди да заспя имах странно усещане, че някакви преображения ми предстоят. Подсъзнателно се виждам пред разворени врати и езерно спокойствие. А това ме изпълва с напрежение, та се разкуцуках от вчера по обяд. Затънал съм в дългове: към стотина лева, които ще погасявам до края на месеца. Ситуацията около книгата ме тревожи, така зависима от своенравния печатар пиянде, когото съм си наел. До 22 юли, обещава ми, вперил зъркели в храстите на дворче в село Рогош край Пловдив, ще си видя книгата отпечатана, а защо нещо ми нашепва да не съм сигурен! 

  В края на август в Пловдив вероятно ще се появи Милена П. (1965) от Англия; и там има нещо неясно, понеже гоня щурата идея да я изкуша да преведе книгата на английски. Не знам как си преподава английския на онези там англичанчета, но си мисля, че особеният пловдивски сленг с присъщите му идиоматични изрази и нюанси на местната ироническа реч, изпъстрена с турцизми и гърцизми, трябва да й иде отръки, щом е израснала в този град. Всъщност, последните месеци нямам го онова нежно женско присъствие покрай мен, което винаги ме е зареждало с авантюризъм, страст и желание за писане. Чоглаво ми е и от тихото безветрие в най-интимния ми живот. Е да, занимания си намирам, както винаги, но... Любов, къде се запиля, мила! – ще ми се да изкрещя с все сила от върха на Джендем тепе, където раснах с другите хлапаци от бедняшките махалици на бежанци и пришълци тук, в подножието му.

  Печатарят ме уверява, че печата книгата ми вече на обемна 70-грамова финландска офсетова хартия. Ама взел с моите пари онези 500 листа 45-грамова вестникарска хартия за сина си Стоян. Току-що говорихме пак по телефона в Рогош. Казах, че във вторника ще му закарам още две хиляди листа 70-грамова офсетова, бяла като мляко, да допечата допълнителни сто екземпляра от книгата, тъй че тиражът да стане 250 екземпляра. Защо са претенциите от моя страна ли? Ето защо. От фирмата "Папирснаб" ми съобщиха цени, доста по-ниски от онези, които печатарят бе обявил (хем без включените 20% ДДС), 185 лв. за 3 000 листа хартия, плюс картона за кориците на уговорените отначало 150 екз.; реалната сума за всичко (с включен ДДС) се оказа 112 лв. Като питах за разминаването между 185 и 112, пияндето смотолеви: "Ще ти върна пари". Казах: Пари не ща от теб. Искам книги! И затова че се опита да ме лъже, ще допечата още 100 (сто) екземпляра от книгата, без да плащам повече. Каза: "Ама тази офсетова сега трябва да я имам, докато печатам първите коли". Щял да си дойде в Пловдив още утре, и без да го каня, се зарече: непременно щял да ми се обади. Като в онзи лаф: Тате каза, ще ми купи велосипед, ама друг път!  

  Отбих се в офиса на банката за кредитната "MasterCard". В петък, най-късно в понеделник картата ще я имам. И разбира се, ще изтегля 200 лв. за допълнителната хартия.

  7 uli 2004

  Днес е храмовият празник на Араповския манастир "Света Неделя", на 7 км. от Асеновград. Човека стореното от него добро го закриля. Проблем ми е как опакия бивш кмет на Стария Пловдив, яко хвален поет-печатар и търговец на карамфили, лалета и зеленчук по пазарищата, да преобърна с добрата му страна към мечтата ми. Знам неприятната максима "Където се намесят пари, там няма приятелство, няма майка и баща, ни близки, ни роднини!" В подобен стил ми се представи и сестра ми, като заграби моя дял от майчиното и бащиното наследство и отнесе като куцо пиле домат всичко, каквото успя да присвои, и от гордото момиче, от любимата моя по-малка със седем години сестрица пред очите ми се превърна в жално хленчещо същество: ходи наоколо и ми досажда. И тъй като все пак съм най-първият внук на Борис Дявола, който бе в състояние човек да убие само защото идиотът отсреща, в качеството на сърдечен и мил приятел, се изкушил да го измами за дреболия макар, та ето защо не желая да губя печатаря като чешит, който ми е бил някога на сърце. Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш. И го разбирам, мислел съм си: притиснат от разни страни, няма си постоянен приход, а животът му така се сложил, че за да продължи, принудил се е да изхитрува. И вероятно престанал да вярва в честността, понеже е срещал само проспериращи отрепки или доверчиви наивници, които допускат да станат жертва на тържествуващия негодник. Неприятно ще ми е да го изгубя като приятел. Ала как с човешкия си глас, и дори без думи, да му подскажа, че ценя таланта му да пише стихове, но ме притеснява малодушието да хитрува на дребно като типичния селски кокошкар! Българинът е цар да си погубва приятелствата заради грехове мимолетни. Изкушил се да се усети велик, мачка сбъркалия, притиска го до стената с възторжения възглас "Видя ли се каква си отрепка!" Могъл бих да съм на негово място, обезверя ли се в моите си качества. Не ми е бил, всъщност, никога приятел в онзи най-великолепен смисъл на това понятие, заради който смисъл приятелите са ти и най-добронамерените укоряващи – казват ти истината, ама не заели назидателна поза насред площада, а в тишината и уюта на човечността, на четири очи. Не съм в същото време убеден възможно ли е приятелство между хищници.

  Много неща по текстообработването научих, пък и бих могъл да науча от Тодор Чонов (1945). Двамата, общо взето, трудно живеем в съсипана и ден подир ден унищожавана от дръзки тарикати България, та не е нужно да се настройваме един срещу друг. Едно вече отлично знам: може да ми бъде съмишленик, но за приятел не става. Силата ми, ако глупешки не се заблуждавам, е в настойчивостта да следвам набелязаната веднъж цел; неговата сила, според мен, е в артистичността и в умението бързичко да се пренастройва според обстоятелствата в материалния пейзаж на лъже-демокрацията. Могло да сме успешен тандем – всеки със своите качества в общото дело, уви! Върху плаващи пясъци палат не се гради! Просто е: не мога да бъда янки, защото си оставам българин до мозъка на костите.

  Духовното пространство на днешна България е окупирано от джуджета на духа, които на всичкото отгоре се опитват да минат за интелектуалци, за елит на нацията, а пък са си само едни шмекери, симпатични сламени палета. Според обърканата мерна система у този елит от сламени кукли, Ахмед Доган (1954) е днешният наш Васил Левски, Иван Костов (1949) – днешният Стефан Стамболов, Петър Стоянов (1952) – мъжът на века, че допълзели или били монтирани на върха в държавата и общественото пространство. Ала има и друга йерархия – йерархия на духовното, и там множеството ни от седем (само че вече под пет) милиона простосмъртни граждани на Българската държава по-инак преценява. В това множество е духовната енергия на България, но някой трябва да го изговори ясно с човешкия си глас: да се надсмее над самозванците, а великолепието на честността да посочи наред с тихото печално достойнство у българина пред кресльовците на света. И сега, докато скрибуцам на пишещата си машинка, виждам онзи възрастен мъж в родното селище на прапрадядо ми – Калугерово, откъдето е единият от корените на майчиния ми джинс, онзи омерзен човек от Калугерово е пред очите ми: предпочел сам да си сложи край на живота, но да не позволи да бъде унижаван. В моя случай – никога да не си видя мечтаната книга за преживените илюзии, ала със самоирония и през луд смях разказани. 

    Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 22 noe. 2021

____
* Плутарх (Plutarchus;46-126 г.), древноелински есеист, историк и философ-платонист.  

** Пасаж, добавен на 6 май 2007 г. в текста. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (805.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (805.) 

  На отвъдокеански задочен приятел, роден през 1953 г. – някогашен кореспондент на Радио Свободна Европа, който се изтрепва напоследък да пише жлъчни статии, както и да участва в нефелни политически проекти... С обич и омерзение! – Аноним (1947)

   7 noe. 2001

ОБРЕЧЕНАТА ВОЙНА НА МЪРФИ*

С други дертове зает, не с идиоти да воювам,
виждам ти се зъл, проклет, както ми се струва.

Моля да не ме виниш! Да ме разбереш опитай –
дадени са свише дни не за да броим звездите,

не за да редя слова в стих за прелетните птички;
 не е от тъга това, от любов се пише всичко.

Да си стиснем с теб ръце – истината е стипчива,
но на честното сърце истината най отива.

Не, не виждам в тебе враг! Като мен и ти си,

и понеже нямам брат, малко ще ми липсваш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 noe. 2021

Илюстрации:

- Актьор с ирландско потекло (1932-2013)**.

- Байкът ми край Гребния канал в Пловдив.

–––

* Доколкото разбирам, в англоезичния свят Мърфи е образ на типичен несретник, чешит, почти като нашия Марко Тотев. 

** Вж. https://e-vestnik.bg/25441/prochuti-piyachi-pitar-otul-ot-butilka-na-eks-do-palen-trezvenik/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (804.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (804.) 

  За Историята няма никакво значение дали – събирайки нещата си в книга, авторът е живял охолно и честито или в духовна и материална мизерия. Но тъй като пиша за честта на милионите безименни хора, които гладувахме и бяхме жестоко унижавани и оскърбявани от своите червени или сини управници, много държа да се знае за нас – които не престанахме да се стремим към благочестие и лично достойнство дори и в най-свирепи времена, когато бандитите се гордеят със себе си, а медиите разхвалват лъжци и лицемери, закриляни от най-високите етажи на властта. О, това не е реакция срещу погрома над духа и душата на един от най-уравновесените и силно изстрадали народи на континента... Тази книга има претенцията единствено да регистрира онова духовно съзряване, което остана скрито за света. Названието "българин" няма нищо общо с понятието "вулгарен". Вулгарни в България винаги са били само стремящите се към власт, особено сега, в последните години на двадесетото столетие от Христа.

   Зимата на 1997 година* – Аноним (1947)

  19 avg. 1998

САНТИМЕНТАЛНОТО ЧЕНГЕ

   Брадаткото Евгени – симпатичният оперативен служител от VI РУП на МВР, снощи ми каза, че в сборника "Кардиф"**, според него, имало недонаписани стихотворения, като да кажем "Учителят по мечти". Там можел да допълни още нещо между средата и финала. В други стихотворения пък той би написал фразите другояче – по-ритмично и звучно. "Ама да не се засегнеш – рече, – стиховете са особени..." Що да се засягам – отговарям, – това, което ми казваш, е най-положителната критика, която съм слушал. Този стил на писане с грапави фрази си е мое лично изобретение.

  Едва след отпечатването на сборника с удивление откривам, че в подобен стил са подреждали фразите си над две-три хилядолетия преди мен Сафо, Алкей и Архилох, доколкото българският превод дава представа... А че у Евгени стиховете събуждали желание да ги доработва и дописва, е качество – според мен, на добрата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш, като оставяш отворени пространства, където да се включи творческото въображение у човека, и така твоят читател, слушател, зрител... от пасивна, съзерцаваща публика е изкушен да бъде активен разум, т.е. съ-творец.

  Литературата не е регистратор на факти, призвана е да индуцира жизнелюбието или интелектуалната енергия у една нация или цял един континент. Да, говоря за Европа. Учението на Христос е такава енергия от по-висш разред. У всекиго от нас в латентно състояние съществува по рождение този вид инвенция; у мнозинството от човеците, обаче, тя е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за по-велики дела. "Великите произведения (...) ни обезсърчават – откровеничи Атанас Далчев. – Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, с. 22). Но е прав, според мен, наполовина: защото велика е творбата, която те зарежда с желание за творчество, а не когато ти го отнема, и задъхан от възхита, немееш пред това чудо.

  Дончо – полицай, приятел на криминалиста Евгени, познава лично мафиотския бос Васил Илиев, основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото усмъртиха ден преди да навърши трийсет и шестата си година. На погребението освен страховити типове с тъмни очила, да речеш, изсипала се Сицилианската мафия, явиха се и любимците на Българската нация Христо Стоичков, Боби Михайлов, Туньо (Трифон Иванов), Наско Сираков и поне още шестима, които вече не помня. Гордостта на нацията – коравият Стоичков бършеше сълзи с кърпичка, лично носеше сандъка с онзи труп. Та по този повод снощи отворихме дума за серията криминалета на някой си Христо Калчев за българската мафия, където описал фамилията Илиеви с алегорични прякори Нерон, Калигула, Месалина и връзките на тази фамилия с тип, напомнящ Андрей Луканов в литературния образ на политически дон с прякора Пентхауз***.

  Едрият, масивен Дончо настоява: "Христо Калчев е фиктивно име. А може и да има такъв автор, дето шкодичката му я гепили апашите, па той се обърнал за помощ към свирепите мутри, станал им симпатичен, и значи големите мутри почнали да му пеят пикантерии от биографията си, може! Но друг е истинският автор, и той е по-горен от висаджийските главатари, по-властен ще да е дори и от старите-новички структури на Държавна сигурност. Идеята им е да замаскират най-лакомите в днешна България".

 Беше вече притъмняло. Навън ръсеше досаден дъждец. Миришеше на угнила шума и старо олио от близката пивница. Миришеше отвратително и на пържена в старото олио риба. Седяхме върху пластмасовите столове под двата ярки фирмени чадъра на "Кока-Кола", пък Евгени доливаше от време на време в чашите ни пивка и уханна мускатова ракия. Денят си беше отишъл, унила отпуснатост витаеше над главите ни.

 "Васко Илиев беше доста интелигентен мъж и не съм го чул да говори по хъшлашки цинично. Наистина беше организатор и мозък... като Ахмед Доган, например. Смачка кокошкарите – най-дребните апаши, и изгради дисциплинирана армия сред хората си; захвана се с твърде големи игри; намеси се в сферите на едрия бизнес и диктуваше положението в цялата ни скапана държава – продължи Дончо. – Виж, брат му Георги наистина е идиот, всичко можеш да очакваш от него. Книгите за двамата и сестра им, обаче, са писани с определена цел."

  Обади се Евгени: "Целта беше да се покажат именно тези, а не големците, които им предоставиха свобода за действие, докато зад гърба им разграбваха България. Само че за големите акули никой не смее уста да отвори. Много са нависоко във властта... Те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Е, един Красимир Премянов, кой може да му каже нещо! Ама до него няма как да стигнеш, ако тръгнеш да го разследваш".

  Дончо допълва: "Има си г-н Премянов мрежа от чейндж-бюра. Негови хора държат обменните бюра за валута по цялото Черноморско крайбрежие. И да не си помислиш, че има тук нещо незаконно? О не! Всичко е според закона. Ами Иван Татарчев?!"

  Чакай – казвам, – поне главния прокурор Татарчев не закачай!

  "Докато Татарчев е на върха на правосъдието тук, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Андрей Луканов, с когото не могат да си поделят наследствен македонски някакъв техен имот в Ресен и затова не се понасят, тези двамата са бащите на Българската мафия. А бе, ние сме си направо продадени. Най-прогнилата държава в тази част на Европа сме ние!"

  Забравяш Русия! – пресичам го.

  "Не е така – продължава Евгени. – В Русия всичко е разпределено по области и по отрасли, известно е кой какво и откъде взема. Докато у нас е боричкане и хаос между тарикатите, които ни грабят."

  Виж Илия Павлов, шефът на Мултигруп, колко почтено си живее – казвам. – Наскоро четох интервю със съпругата му: как добре си прекарвали с трите им деца в Ню Йорк ли, в Калифорния ли, и как нашата Дарина от шоуто на Слави Трифонов си общувала със съпругите на господата от американския финансов елит: благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки, кампании за озоновата дупка, фондации за бездомните кучета, котки и прочие. Та тя де, готината съпруга на г-н Мултигруп, тъй се изразява: "В живота – казва – всичко е случайност"... Това, доколкото схванах, бил девизът й. Хвали колко прилежен съпруг и баща е мъжът й Илия и колко щастливо се любували на живота и свободата в Щатите, какво яко доверие царяло помежду им.

  "Пътник е той! – обади се Дончо. – Мацето вярно си е правило сметката. Присъдата може вече и да му е прочетена, и някоя сутрин ще осъмне безутешна млада вдовица с милионите му. Такива като него не живеят дълго."

  Че защо! Добре си ръководи хората и бизнеса – казвам.

  "Той ли ръководи! – снизходително ме изгледа Дончо. – Смяташ, че нещо зависи от него?!"

  Харесва ми Богомил Бонев, мъжкар и половина – реших да сменим старата плоча за лошите хора у нас. – Ако някой в правителството днес ми вдъхва доверие, това е той. "Абсолютен професионалист!!! – възкликва Евгени. – Знае какво иска, а знае и как да го постигне." 

  Само дето между него – баш министъра, и вас – редовите полицейски служители, някъде се къса връзката – допълвам.

  "Знаеш ли какво си мечтая? – прекъсва ме Евгени. – Нещо простичко е... Да ме цени прекият ми началник, това си мечтая. А то на практика нас само ни навикват. Работа – бол, районът ни – голям, по цял ден трябва пеш да обикалям улиците, да се катеря по блоковете. Началството пита: Що не си хванал крадеца? А как да го хвана? Дванайсет часа вървя по петите му, накрая ми се измъкне. Ама шефовете това не ги интересува, те питат: Що не си го заловил! Затрупани сме от бумащина. Преди да хукна по адреси, трябва да представя план. Когато се върна, трябва пък да напиша отчет. Само като си помисля, че ще трябва да пиша, нервите ме хващат! Това ли ни е работата! На писари сме се обърнали."

  Да ви кажа ли, момчета, какъв ще да ви е проблемът? – подхващам. – Обикновеният българин, този, дето и мафиотите, и кокошкарите, и държавниците го мачкат... той не ви вярва. Няма ви доверие, и още по-лошо: страхува се от вас. А точно този унижен и обезверен, ама пак честен човек може да ви бъде най-верният помощник в борбата с престъпниците. Ето, съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми. Когато й предложих да дойде с мен при вас, да ви разправи какво видяла посреднощ, вика ми: "А, полицията ли?! Полицията не си върши работата"... Че как да си върши работата, като не искаш да й помогнеш! – казвам й. И тя знаете ли какво ми рече!... Разправи ми как нейния мъж преди два месеца го напада група мъже сред Столипиново. Били го, ритали го. Повалили го на земята. Прибрали му портфейла, документите. Прибира се пеш от работа и за по-напряко минал през Столипиново; и като се довлякъл целият в кръв и насинен у дома, рекъл на жена си: "Никъде няма да се жалваме! Ще ги хванат, ще ги пуснат, после още по-лошо ни се пише. Онези манговци у дома ще довтасат да ни тормозят, по документите ми знаят вече къде живея, къде работя, къде си плащам данъците, тока, водата. Били ме, обрали ме... Забрави! Прави се, все едно нищо не ми се е случило, да не ни се струпа по-голяма беля на главата!"

  "И е права!" – за моя изненада се съгласява с нея точно оперативният служител по криминалните истории, най-печеният криминалист в този район на Пловдив, според хората наоколо, които са си имали работа с него.

  Е – казвам, – вече деветнайсета година откак се занимаваш с измета на обществото; подир някоя и друга годинка ще се пенсионираш... Като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш? Какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно става, калта ни залива вече до раменете. 

  Замисли се. Отпива от чашата си, гледа пред себе си. Бавничко започна: "Възрастна жена теглила заем и със спестени в беднотията парици си купува цветен телевизор. Докато да му се нарадва, на втората седмица й разбиват апартамента – задигнали й телевизора. И тази старица идва при мен... Открих крадеца. На другия ден я викам да си получи телевизора, а тя се разплака. След половин час, гледам, стои на вратата на канцеларията ми. Питам: Какво има, да не са изнесли и нещо друго край телевизора?! Държи ръцете си зад гърба. Влезе, остави ми върху бюрото кутия локум и лимонада. Вярвай, сега на мен ми се доплака".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 noe. 2021

   Илюстрации:

   - Криминалистът Евгени напомня дългокосия актьор.

   - Една от стариците, ограбвани от политическия елит.

___
* Предговорът към сб. "Кардиф" е писан през т.нар. Виденова зима, когато учителската ми заплата се равняваше на 5 американски долара.
** Книга стихове, която издадох през 1998 г. на мои разноски в тираж 300 екз.

*** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху плосък покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (803.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (803.) 

  Година след година според много подробен план слуги на Биг Брадър унищожават отечеството, българинът стана персона нон грата в бащиния си дом. – Аноним (1947)

  20 dec. 1980 

ЧЕРНА ПЕПЕРУДА*

У съседа ми отруден
на гости е дошла Смъртта
и върху тъжната врата
залепна Черна пеперуда.

Пристигна по обяд една
раздрънкана кола и бледа
отпътува със съседа
угрижената му жена.

Цветя положихме на гроба,
тя си поплака от сърце
и пак с разстроено лице
оттам замина към завода.

Животът пак ще плисне лудо,
съседът няма да е с нас;
но как ли да забравя аз
онази черна пеперуда!

Унил, без порив за победа,
да свиеш тъжно знамена! –
повтарям си. – Та той нима
приживе сам не се погреба?** 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 noe. 2021

Илюстрации:

- Бедняшка сергия край Централна жп-гара.

- Ритуал в пловдивското общинско гробище.

–––

* От сборника "Сутрин рано" на издателство "Христо Г. Данов" от 1983 г. в тираж 1100 екз. – https://knizhen-pazar.net/products/books/2427884-sutrin-rano

** По действителен случай. Съседът Васил Новев в трийсетата си година два месеца агонизираше в етажа над нас и жена му Славейка от Кърджали слизаше у дома, изоставила съпруг и трите им дребни дечица, да си поплаче на воля в кухничката при жена ми Ася. Веселяк беше Васко и май всички от входа го харесваха заради веселия му нрав и гръцките песни, а нощем с омачкан милиционер – мрачен пенджуек в униформа, с моторетка вършееха около Пловдив по микроязовири и частни водоеми да бракониерстват едри шарани. Два месеца чувахме Васко как стене, а жена му скришом ходеше да си шие траурна рокля за погребението му. Когато изнесоха трупа долу, пред входа на блока, положиха в ковчега чистак ново тесте карти за белот и аудиокасетка с любимата му гръцка музика. А пък знойна съседка от най-горните етажи, като си скубеше косите истерично изплака: "Васко-о, на кого ни оставяш, Васко?!" И клюкарките даже бършеха насълзените си очи. Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (802.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (802.) 

      Децата ни, учениците, по-младите, с които влизаме в досег, всъщност не се учат от думите ни, колкото интуитивно попиват умението да ги разбираме. – Аноним (1947)

   10 noe. 2004 

НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА

  Писано след полунощ... Легнах да спя снощи около седем. Събудих се към полунощ и се позагледах в руския филм "За отровата или История на световните отровители". Заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля цигара. Личните ми дела уж не вървят, но сега изведнъж откривам: нищо ценно свое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по навик от години и ей на какъв текст съм си забил показалеца: "Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене"*. Наивник ли съм?! Голият факт – купища загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и си имам от всичко, което ми е необходимо да работя, включително – разочарования: за да ме зареждат сякаш с допълнителна енергия. Усещам у себе си любов – меко някакво упорство да следвам мечтата си: да си видя отпечатани ръкописите, спокойствие, дори слабостта, че мога да обмислям, да усещам интуитивно хора и събития – по жестовете, гласа, мимиките да отгатвам що за птица е насреща ми, човек или фукльо лицемер; ей такива!

    29 noe. 2004

 Палнах свещичка в памет на баща ми, седя сам в кухничката, пуша. Готвя сух фасул, включил съм компютъра в съседната стая, ровя в ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP. И внезапно ми идва на ум: какво да правя с поета-печатар и виден общественик Тодор Чонов (1945), който ачик лъже, прави опит да ме изнуди за още пари, уж някакви 300 лева решил, че дължа на сина му Стоян? И отново посегнах към Библията, та ето пак забучих пръста си напосоки: "А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни запечата и даде залог на Духа в сърцата ни".** Уплашил ли се е поетът-печатар Чонов от книгата "Ламски"? Там е показана идилията на т.нар. "пишещи негодници лицемери" – братя и сестрици от неговия обаятелен тип самозванци.

    06 dec. 2004

  Правя малки жестове към хора, както винаги е било и откак се помня, без да заемам поза на благодетел. И нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими да поддържам представата си, че не съм лош човек и недостоен. Моите добрини към другите не ми носят материални ползи. Моето добро основно не работи за мен, ни за тщеславието ми. Напротив! Почти без изключение винаги подир сторено добро са ме унизявали Нехайството или Слепотата откъм отсрещния, че моето е жест и че по своя воля и в знак на човечност съм постъпвал, явявал съм се като пожарна команда, като спешна помощ в определена заплетена за клетия човек ситуация. Егоизмът ми шепне: Защо го правиш? И в такъв един момент си се чудя и се питам: Бе, аз глупак ли съм?

  Снощи със съседа Митко Йовчев (1945) излязохме за около час да се поразходим в квартала, а насреща ни – Елена, някогашна моя ученичка, от онези чаровни същества в моите монашески представи. Усетих как се зарадва, като ме видя... Такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам по нощите, ми е хубаво. Не-е, не случайно съм й бил учител! Бъбрихме на крак не повече от две-три минути. Обръщам се към Митко:

"Това е момичето, дето веднъж ми рече: Господине, обичам ви". И като си поехме пак пътя, разправям му как се случи. Бях й писал шестица за добре написано съчинение, и тя – до онзи момент нехайна, макар и доста интелигентно същество, беше до такава степен изненадана, че грееше сякаш, излъчваше толкова силен чар, та се задъхах чак от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, очите ми се наляха със сълзи и й креснах да ми се маха от очите – и тя, и двете й приятелки.

  Ей такива неща помня, те ме зареждат и с енергия за писане, със сладостта, че си струва да живее човек, каквито и неприятности да среща. Нередно ли е да обичам по този начин! Тя бе изключително красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и на сбогуване й заръчах:

  – Кажи на твоя момък много да те цени, защото си хубава. И душата ти е хубава.

  Отдалечавайки се, след десетина крачки тя се спря, обърна се, махна ми с ръчица:

  – Добре, господине.

  – Ето – рекох на съседа, – тя наистина ми е ученичка. – И споменах колко неприятно същество беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името, Христина май се казваше; учеха в една и съща паралелка, беше цинично, грубо, мързеливо, отпуснато същество. Как става то, нали една и съща майка ги е раждала!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 noe. 2021

Илюстрации:

- Край Марица, преди по неволя да стана учител.

- Елена си беше почти копие на известна актриса.

___
* І послание на ап. Павел до Тимотей, гл. І, ст. 12.
** ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 21-22. Бел.м., tisss.