ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (731.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (731.)

  Изпий горчивата чаша докрай и отмини с полученото познание. – Аноним (1947)

   1 maj 2006

СЪЛЗА

Тук, в мизерния и древен Пловдив,
който изобщо не може да бъде звезда,
едва успях да се вредя да се родя.

Няма град, който повече да ненавиждам,
дето повече да съм бил лъган, обиждан,
по-злостно да са ме тикали във калта
заради най-пловдивската родна черта –
да бъде смачкано всичко, което лети,
пуска листенца и покълва с мечти.

Тук, в тази касапница и скотобойна,
мина и моето детство нестройно
в ръката с комат хляб и бучка сирене,
с онзи познат възглас подире ми:
"От теб, сине, стока няма да стане!" –
с който ме кълнеше милата ми майчица,
а понякога – и двамата със баща ми.

Обидено до смърт, хлапето у мен
още живее с онзи рефрен
и се питам: Тогава защо
наричам това място "родно гнездо",
този мъж и жена какви са ми на мене
и пред гроба им защо заставам смирено
в тракийската пръст като гвоздей забит,

толкоз по-горд, колкото повече бит, 

и защо когато вдигат на България флага, 

усещам в очите си пареща влага

и сред множеството от бедни и унижени 

и аз мълвя: Родино, ти рай си за мене!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 sept. 2021

Илюстрации:

- Януари 1988 г., в Банкя с Мария Комитова.

- Януари 1953 г., пред избата на улица Ниш.

–––

* От сб. "Порто Фино" (1999, неизд.), бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (730.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (730.)

  Изпий горчивата чаша докрай и отмини с полученото познание. – Аноним (1947)

  28 noe. 1997 

СМИРЕНИЕТО 

Повод за това стихотворение
е кротката дума "смирение".
Колко дълго я търсих
и къде ли не –
в писмата и в коша за мръсно пране,
в леглото с бельото,
с прегръдките сладки
и в ученическите мои древни тетрадки,
в старите шкафове,
вмирисани на сяра от гафове,
в изгубени безвъзвратно кухи илюзии,
ругатни и проклятия, от гняв изхлузени,
в раздели печални и гневни свади –
то става често, когато сме млади,
но и когато сякаш за миг одъртеем,
не преставаме гадничко да злобеем
в делника и празника на този народ,
в глупостта и бедите на своя живот.

Като ловец, в храстите свит
с нехаен и непукистки вид,
свит на четири зад разлистена трънка
край пътечката от постъпки човешки
с внезапни падения и печални грешки
и често отчайващо сам,
загледан в небето, унил, разтерзан,
опитвах се да си представя
как в смирение човекът сам се оправя.
 
И тъкмо открил, че то е у мене,
започваше моето световъртене –
като плондер от страсти издут
се изхвърлях в облаците като луд:
назидавах, заплашвах, сочех с пръст.
Горд, обладан от праведна мъст,
призовавах да бъдат осъдени всички
до шия затънали в греха си душички.

О, Боже, и някой да не помисли,
че злото с повече злоба се чисти?
Напротив, напротив... Преставах да спя,
обладан от жаждата етикети да лепя,
да издавам безапелационни изявления,

жалби, заклинания, молби, наставления
относно разните му там прегрешения,
ситни и по-едри нарушения на морала,
биех камбаната на съвестта заспала...
 
Докато на самолюбието пред олтара висок
един ден ми се видя диво да се правя на бог,
с нозе в калта, с чело в звездите.
И така започна моето лично падение
с писане именно на това стихотворение.
Накрая – каталясал, брадясал,
опротивял сам на себе си, озадачен,
открих, че смирението никне у мен,
подава листенца от чернозема
и сърцето ми отвътре нежно превзема.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 sep. 2021

–––

* От сб. "Порто Фино" (1999), неизд. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (729.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (729.)

  Доверчивия човек можеш и цял живот да го водиш за носа, група човеци можеш известно време да лъжеш, но целия свят няма как да измамиш. – Аноним (1947)

  28 noe. 1997

АНТИТЕЗИ 

В памет на Франсоа Вийон

Спокоен като пън, мечтая морски бури;

мърморя малодушно – авантюрист по кръв;

животът ми е сън, ала мечтите – щури;

в опашката се гуша, бленувам да съм пръв.

С плесник ли през устата подлец ме поздрави,

целувам му ръката и шепна: C'est la vie*;

унил, сразен, наплашен, се чувствам уважен,

за почести и слава се трудя всеки ден.

Добре ли ме приемат, изпадам в тежък смут;

световно неизвестен – с това съм май прочут;

обзет от кротка леност, коси ме адски бяс;

рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз.

В калта добре овалян, се перча като бог;

мизерника разхвалвам, към честния съм строг;

изпитвам гняв, когато цената ми расте;

които ме ругаят, най-близки са ми те.

Рекат ли: Ах, ужасен! – знам, нежен бил съм с тях;

нещата щом са ясни, треса се цял от страх;

сърцето прокърви ли, свирукам окрилен;

остана ли без сили, по-жив не знам от мен.

Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз;

узреят ли житата, в душата ми е мраз;

щом моето момиче ми каже: Мили мой! –

преставам да обичам и гледам зло, на бой.

Ужасно разлютена, по-мила ми е тя:

щом пак ми прави сцени, добре сме в любовта;

и виждам, че не мога да преживея ден

без нежната тревога: тя може ли без мен?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 sep. 2021

–––

* От фр. Такъв е животът. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (728.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (728.)

  Старите къщи са като изоставени момичета; още си стоят там, обвити в гирлянди от храсти и спомени за едно минало, което безвъзратно си е отишло. – Аноним (1947)

  9 apr. 1980

УЧИЛИЩЕ*

Шумят и отшумяват ветрове.
Те разпиляват
на грижите световни пепелта.

Да стъкнем
огънче от старата жарава,
да се върнем
към детството като във стара къща...
Забравихме ли ключът й къде е скрит –
дали под изтривалката от стара черга
или под скърцащия праг?

Уви,
ръждясала е старата ключалка
и превърта мракът големи,
блеснали очи
от любопитство:
какво ли там се крие!

Съкровища от мигове,
на купчинки, като ориз...
И там – учителят,
за всяко малко зрънце
подробно обяснява,
изпива чашата горчива,
горещи се,
чертае тебеширени реки от знания
и самота.

Самотен и до днеска той е:
след тридесет,
след петдесет,
след петстотин години.
И това е
най-страшната от всички самоти.

Сега сме поколение
от възрастни,
една гора със яки корени,
с корави клони,
и къщата на детството се е снишила –
потропва със бастунче и разнася
по шепа жар за всякое сърце.

Учител на учители се чувствам.
И в тази глъчка на сърцата избуяли,
чувам,
свирят тънко,
отшумяват
събития и хора,
ала гори пак огънчето:
че сме живи,
докато се учим,
докато сме ученици,
докато животът –
тази класна стая,
с могъща длан обгръща рамената ни
и ни говори...
А пък ний го слушаме
с по детски блеснали очи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 sep. 2021

Илюстрации: 

- 1999 г., с Чечо край Марица на 12 км от Пловдив.

- 1979 г., Вера, Надя и шевната машина "Сингер".

–––

* Този текст четох пред колеги учители в големия салон на някогашната Профсъюзна школа в Пловдив, превърната по време на лъже-демокрацията в луксозен хотел "Империал" – частна собственост на бивш пловдивски кмет и настоящ лидер на местна партийна организация. Бел.м., tisss..

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (727.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (727.)

  Старите къщи са като изоставени момичета; още си стоят там, обвити в гирлянди от храсти и спомени за едно минало, което безвъзратно си е отишло. – Аноним (1947)

  3 uni 2015

РАЗКОШНАТА СТАРА СГРАДА*

По стъпалата й днес никой се не качва,

като любовница, обречена на самота,

за нея няма вече горко кой да плаче –

любимите мъже са си отишли от света.

Ехтели някога тук смях и дръзка врява,

тълпели се контета – офицери, господа,

 с файтон пристигали, и както подобава –

със дарове, лорнет и карамфил в ръка.

Ех, Минало, тъй лесно забравимо,

не помнят даже името любимо,

вратите – хлопнати са, вече няма

по-ясен знак, че всичко е измама.

Тук някога били май Портите на Рая,

просмукани са тухлите с въздишки,

ала едва ли някой иска да узнае

тавана с рокли, писъмца и мишки.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 sep. 2021

–––

* Излапахме по три току-що свалени от скарата кебапчета с чаша ледена бира в евтиното кръчме срещу пловдивската централна жп-гара. Бяхме четирима: Кирчо Соколов (1935), Митко Йовчев (1945), Николай В. – професионален войник (1977), и аз, дето не обичам бира. Мръднах наоколо и попадам на разкошна силно занемарена сграда, която заснех с моята "моторола". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (726.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (726.)

  Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник оправяше евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, Пешо си беше в родния град Кубрат, а аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу къщата, вперил очи в очакване кога най-сетне прозорецът на мазето ще се отвори и светлината на включената лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам и да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е София на прасетата и кокошките в купища от боклук, сгурия и плешиви тлъсти плъхове в коритото на мръсния канал с помийна вода, зад който денонощно тракаха машините на мърляв предачен цех. В онази късна есен по радиото на Богдан често пускаха хита "Светът в ми-септима".– Аноним (1947)

  5 uli 2008

 ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ

  За пръв път вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия си велосипед. Все покрай реката, покрай реката, та ето ме на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка, аксесоар към сребристия ми велосипед, пък това в отлично разположеното заведение край Гребната база с езерце и кокетно мостче над езерцето, т.нар. Втори ресторант край рехава горичка от високо извисили се борове.

  Лъхна ме атмосферата от моето детство, юношеството и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство, и не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с Re., но и начин да поема дъх в яко ограничения напоследък откъм положителни емоции мой личен живот на провинциален даскал.

  Обиколих стартовите блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилно въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателната регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, внимателно свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши или хлапаци от спортистите ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял в тяхното царство...

  От късия разговор с двама треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... е, не съвсем здрав, имал проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стоял, общо взето, у дома.

  Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това райско кътче на спортни страсти, любов и хъз отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ум да сваля от стелажите една от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк, да повъртя поне два-три километра гребло в Гребния канал, но бих могъл най-малкото да се гмурна, да поплувам, както стотици пъти съм го правил, но се спрях. Отказах се, макар в новичкия сак – аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт бански гащета.

  Когато поех обратно към къщи, полекичка позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула току край финиша пъстро облечени и добре изглеждащи пред чаша кафе или халба бира посетители. Рекох си: това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба, що да не си позволя това удоволствие, нали!

  За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че не срещнах нито един от някогашните приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, срастнали се и те като мен навярно с това райско местенце на моя роден град.

  Никъде не мърдам от Пловдив, никъде не мърдам от България, мамка му! 

  Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно тази вечер бях в тиха еуфория. Та ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябва, за да си върна онзи чуден стил на живот от годините на юношеството и младостта.

  Подир застоя от последната седмица, пришпорвал се и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се – ами да! Нищо не е изгубено, драги ми господине, докато сам се не предадеш. Животът е разкошен дар именно заради неочакваните си обрати, а когато изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно положение, отваря ти се хоризонт към нови драми, нови авантюри. Защото човекът е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 sep. 2021