Колкото и хубаво да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967)
21 yan. 1991
РЪЦЕТЕ ДА СПЛЕТЕМ*
Ръцете да сплетем, да ги изтръгнем от тиранството на джобовете прашни,
на тез торби със сребърни пари за черни дни. Ръцете ловки, ръцете дръзки – наедно с ръцете нежни,
над мекатакосица на детето, ръцете, дето ножа точат,
дето го забиват, ръцете – казвам – да обединим ида изчистим оборите на Авгий, където дреме скрита ръждата на омразата, ръмжи и хапе от снагата на народа ни.
Ръцете – казвам, – не ума и не сърцето; в ръцете ми е цялата надежда.
Че твърде възгордява се умът и се самозабравя, в пищни замъци обича да лежи, а на сърцето трудно се разчита, че конче без юзди е то – в зеленото поле след ветровете тича.
Ръце! Ръце работни, потни длани, мазолеста повърхност прогорена, в теб ми е надеждата. И чувам химна на хилядите пръсти, свити във юмрук. И се нарежда най-отпред, разбира се, умът, и плаченай-отзад, естествено, сърцето... от щастие или от страх, това не знам.
Колкото и хубаво да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967)
21 oct. 2006
ЗА УГРИЗЕНИЯТА*
Животът е по-фантастичен от литературата, до този извод стигнах преди около трийсетина години, три години преди местни пловдивски шефове да ме изритат от младежкия вестник "Комсомолска искра", когато открих какво се случва около мен. Докато преписвах текста от далечната 1987 г., тук-там пооправяйки някои пасажи и изрази, преживявах отново тази кой знае колко пъти преживявана, а и премислена ситуация. Отвратително! Отвратително! – крещеше всичко у мен. – Това аз ли съм бил? Аз ли съм бил това чудовище?
Лятото и есента на онази година баща ми няколко пъти ме водеше със себе си до София, където беше консултант по рекламациите в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ. Зад витрината с мостри от всички мебелни заводи на някогашна България му бяха отделили местенце и до обяд всеки ден там приемаше рекламации от клиенти, изписваше детайли за подмяна, които идваха пакетирани от съответния завод, пък подир обяд ходеше по адреси из София да ги монтира. Все по този повод милият се беше запознал и сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов и Тодор Колев, писателя Димитър Осинин (или Остоич, кой от двамата не съм сигурен). Последният проявил интерес да се запознае лично с мен – сина на дърводелеца, но – навирил нос, категорично отказах каквито и да са намеци за протекция. Както между другото с високомерие отказвах и опитите на доверчивия ми баща да ме запознае със заможно семейство лекари, които имали, както ми рече с ентусиазъм, присъщ на наивен човек, кога хитрува, да улови птичката на щастието за сина си. Та открил моят пресметлив дърводелец семейство софиянци, чиято дъщеря студентка, както се изрази, била "момиче, хубаво като капка, като сълза".
Други сълзи мен ми се бяха насъбрали! От притеснение и от угризения на съвестта започнал бях да се превивам от болки в кръста: влачех единия си крак, касапски нож все едно ми бе забит от кръста до коляното, последица от травма при скок с парашут над старото пловдивско летище, бленуващ да стане пилот в бойната авиация, една от щурите ми мечти. Снимката най-долу е правена в местността Юндола сред Родопите. И дотам ме бе отвел с мотоциклета си NSU – 500 куб. см, с кош от BMW Romel, в чудо виделият се мой баща, с когото, докато беше жив, се разминавахме по всички линии, простичко казано, хич не се разбирахме. Погледна ли я тази черно-бяла фотография на 25-годишния Жорес, обзема ме съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен и разтерзан, но и толкова дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото и вода да е изтекла от лятото на 1972 година, този е може би най-истинският ми, привидно най-непоколебим за света образ – неизменното мое ужасно Аз, в чиято чест са всички тези текстове, писани в течение на половин век, кой знае от какъв зор.
Може би защото тъй си останах с мечтата да имам син, който на мен да мяза. Мисля си понякога, че от Небето, от Отвъдното този ненаименуван нероден син внимателно ме наблюдава, и толкова години след добруджанската ми одисея единственото, което мога да сторя, е да го моля да е снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти неосъществил се баща, който така и не го допусна да влезе в живота тук долу, на земята, в объркана от натрапения отвън хаос България.
ИЗ РАЗГОВОР
Monreal, Canada – Plovdiv, Bulgaria, 22/26 uni 2016
– Нещо, което трябва да уточня, но ще стане едва кога ида в Тригорци да поговоря със сестра й на Ася. От Ася съм чувал, че с добруджанския поет Йордан Кръчмаров (1948-1986) са роднини, братовчеди някакви се явяват. У Ася (сега чак, след смъртта й, си давам сметка) я имаше същата неистова жажда да се впуска презглава в какви ли не авантюри – нещо, което го имаше и у Данко, доколкото помня подвизи, а и както научавам от разкази на приятелите му. Инак, докато сме ергенували-ловували, Данко си бе притеснителен, ала и той като мен, беше вълк единак. Това, мисля си, е част от магията на добруджанския характер. По темата Ася… Нямам прошка към себе си.
– Ако сам не си простиш, как ще си обективен разказвач? Всеки на този свят прави каквото може. Тази вътрешна претенция към себе си убива: защитаваш всички освен героя си, няма баланс. Ако имаш прекрасни две щерки, простено ти е, време е и ти да си простиш.
– Мъжете сме по-резки, но Силата на слабосттау вас, момичета, както се изразяват, винаги ме е възхищавала. Тъй че не е само присъда текстът. Не успях да внуша обич у дъщерите си към майка им, към онова деветнайсетгодишно някогашно момиче Ася. Това ми е проблемът.
– Децата си обичат родителите, независимо какво говорят; достатъчно е само да не им пречиш. Не виждам да имаш вина, а текста отдавна съм оценила.
– Пристрастна си. Има теория в психологията, според която, когато се ражда син, то е изпит за майката, когато се ражда дъщеря – изпитът е за бащата. Пиша "изпит", а ти разбирай "изпитание".
– Според древна хипотеза ("Атинянката Таис" на Иван Ефремов), полът на рожбата подсказва кой от двамата родители е обичал повече.
– Минавало ми е през ум и това, но не съм сигурен да е истина.
– По-силно обичащият материализира обекта на любовта си.
– Твърде красиво звучи, за да е истина.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 3 sep. 2021
Горният текст е послеслов към новелата "Ася".
–––
* На този ден (3 септември) през 1952 г. в семейството на
Петър и Виктория Ненови от добруджанското село Тригорци се ражда втората им
дъщеря, която нарекли в знак на уважение към тъщата Анастасия с името Ася. Ася
в края на 1972 г., 29 декември, бременна в осмия месец, официално пред света ми
стана законна съпруга и така живяхме заедно петнайсет години, когато реши да се
разведем, а аз си отдъхнах най-сетне от грижите, нервите, изобщо от треперенето
по нея, за огромна нейна изненада. В мислите ми обаче Ася, която издъхна на 5 януари 2017
г., до днес за мен си остава загадка по темата "жена", не мога да не
й се възхищавам за неистовата сила, с която я привличаше животът, въпреки
бедите. Бел.м., tisss.
Колкото и хубаво да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967)
20 mart 2011
РЪЖЕНАТА НИВА
Кой тичал в ръжената нива нощес под пълната луна и при своя мил отивал, привързал с панделка душа, ала косите си разпуснал – ветрецът с тях да поиграй и кой със начервени устни оттук е минал? Кой го знай!
Докато сън дълбок сме спали в очакване на Любовта, докато нежно сме мечтали, край нас притичала е Тя – с коси златисти или черни, разпуснати или на кок, с очи учудено вечерни и дъх на сладък гроздов сок.
След нея като шлейф на рокля нощта разтваряла се там със усета на мъдра сова подир мишле от смут и свян, не знаела защо самичка притичва в нощния покой и всъщност тя ли го обича, а и обича ли я той,
дали не е хитрец измамник, обзет от мъжки бесове, дали любима нейде няма, която "мила" да зове, и Боже мой, какво тогава ще трябва да се обясни – не вярвате ли, че такава е всъщност Любовта, уви?
Неопитно женче, съседка, кралица в зрелия си чар или бъбривата кокетка – съпруга на приятел стар, коя от вас би устояла, когато в ненадеен час открие, че е пожелала плътта й някого от нас!
Да казвам повече не бива и се налага тук да спра, открих във ръжената нива една единствена следа и стори ми се, че момиче е минало нощес оттук и някой много я обича, и някой е по нея луд;
какво помежду тях се случва, не ми е работа, уви, животът и така е скучен, животът някак не върви, уж слава и пари си имаш, дом, вещи и какво ли не, докато Ръжената нива случайно не те призове
и не откриеш най-случайно, че даже и не си живял, живял си някак си на сляпо с успехи уж, но и в печал. Къде е Ръжената нива? – остава да попитам аз, и първо мене да питам: отлитна ли, Любовен бяс!
...При твоето рождение, в деня – когато ти се роди – пъпа ти не отрязаха, с вода те не умиха за очистяне, със сол те не посолиха и с пелени не повиха. Ничие око не се смили над тебе, та от милост към тебе да ти направят нещо от това, но те изхвърлиха на полето от презрение към живота ти, в деня на твоето раждане. И минавах Аз покрай тебе, и те видях, захвърлена да те тъпчат в кръвта ти, и ти казах: "в кръвта си живей!" Тъй ти казах Аз: "в кръвта си живей!" – Из Книга на пророк Иезекииля, 16:4-6
КНИГАТА(3.)
11.07.2004.
В петък ми дадоха "MasterCard" и от банкомат пред административната сграда на Пловдивския мострен панаир изтеглих 150 лв., с които купих 2 хил. листа финландска офсетова хартия и я откарах на печатаря в Рогош. Докарах го този нещастник от селото Рогош у дома да пооправя четирите си сбъркани плаки на компютъра ми, за да извади копия на принтера ми. Можеше на ксерокс да ги разпечата, но моят принтер му харесал; па като свърши тази работа, рече, че си забравил на село ключа за апартамента в съседния жк Тракия, та хайде пак обратно до село Рогош. И там, докато пием кафе под навеса към лятната им кухничка, с дрезгав глас, както ме гледа навъсено, рече, че големият му син Стоян недоволен бил, ядосан бил, баща и син току-виж се скарали що над уговорените 150 екземпляра от книгата ми при допълнителни 100 екземпляра вече на хубавата хартия да не изкяри и синътq онзи намусеният, дето си сурка чехлите наоколо!
Отвърнах, че до момента над заема от 2 000 лв. съм натрупал вече над 300 лв. борчове, тъй че да правят, каквото си решат с тези 150 екз.: стоте върху офсетовата, от мен доставена хартия, останалите 50 – на хартията, за която печатарят ме излъга, че платил бил 187 лв. барабар с картона за кориците. Този картон струва, както разбрах по-късно, 25 лв., не повече.
Предложих двамата със сина, който все така се мотаеше по дворчето: суркаше си чехлите наоколо, но не дойде при нас, та предложих: двамата – баща и син, да си решат дали наведнъж ще печатат всичките общо 250 екземпляра, или първо 150-те, пък като им дам исканите отгоре 200 лв. в края на октомври, пак ще си настройват печатарската машина да печатат онези допълнителни 100 екземпляра. Дотук за печат на книгатаразходите ми са около 1550 лв. Смъкнах цената за 1 екз. от книгата "Ламски" на 9,90 лв. продажна стойност, тъй че при 150 екз. продадени, без да пресмятам колко ще си поиска търговецът (минимум 40% от продажната стойност), ще си върна вложените парици само при разпродадени всичките 250 екз. И каква ще ми е мен печалбата от десетгодишните усилия и от вложените за моето дередже луди пари за онзи, дето клати гората???! Само че това нямаше как да го река на тези двамата, баща и син, ами го преглътнах, та и кафето им като да ми се видя хем слабо, хем ми приседна на гърлото.
Разделили на три части книгата за удобство при печатането: І – от 1 до 144 стр., ІІ – от 145 до 312 стр., ІІІ – от 313 до 496 стр., та двете части (вече върху пауси) втора и трета, са при мен. До четири днес след обяд четох третата част, като поправях грешки; оставих пет или шест грешки, които не бъркат смисъла на текста. И после седнах да правя сметка към колко хора и институции съм влязъл в дългове и кога, па и как ли, ще успея да погася дължимите суми. Листчето с цифри-дати за погасяване преписах начисто с червен маркер и го лепнах от вътрешната страна на вратата в спалнята, че да ми боде очите. До Коледа си бях осигурил, дето се вика, светло бъдеще – значителни за даскалски хал парици потрошени срещу едно Голямо Нищо насреща и куп дертове около продажбите на книгата след отпечатването й.
Допълнителни приходи не виждам как да си осигуря... Допълнителен приход мога да имам само ако книгата по най-бързия начин се озове на пазара и успешно започне да се харчи. Но това там – за продажбите на книгата говоря, е нещо, което от мен няма как да зависи.
12.07.2004.
Франсиско Гойя, "Сламеното чучело"
Тази сутрин приключих четенето и коригирането върху пауси на части ІІ, ІІІ и ІV – както е по моята подредба: "Виктор", "Отнесени от вихъра" и "Кафене Анасон". Така намесата ми в текста и оформлението на книгата приключва. Имам идея: ако пазарът дръпне, да направя самостоятелни книги от частите І, ІІ, ІІІ и новопоявилата се част ІV "Кафене Анасон" – т.е. общо четири книги от по 150-200 стр., като нарисувам поне още двайсет илюстрации в стил, заимстван от сериала "Семейство Симпсън". Оттук насетне всичко по печатането зависи от печатаря, каквито и съмнения да ми се струпват като градоносни облаци над главата за всичко, което ми се явява с хубавичкото име "Измамници от селото Рогош".
В 496-те страници на книгата оставих дузина грешки незначителни: при членуване на съществително, промъкнала се или повторена дума. Па се обръснах, пометох с прахосмукачката, изкъпах се. Рано сутринта, между четири и шест беше притъмняло от оловни дъждовни облаци. От шест до седем се изля дъжд като из ведро, а сега: около девет вече, небето синее чисто, слънцето пече и съм си отново на балкончето, а моята лястовица цвърчи, кацнала срещу прозореца на спалнята ми. Рогошлията тарикат завчера подметна с най-приятелската си усмивка, която съм забелязвал у него: "Тази лястовица като че специално за теб долита да пее".
Сестра ми се появи вчера (неделя) към три след обяд с кофа кайсии от вилата им над близкото до Пловдив село Белащица. Откарах я към пет и половина до къщата, която заграби от наследствения имот от родителите ни, и тя ми донесе повреден вентилатор:"Батко-о, на! Подарявам ти го". До девет вечерта си поиграх с този блокирал вентилатор: разглобих го на части, почистих го, смазах го, и – не щеш ли, той взе, че проработи.
Сънувах тази нощ, чес новия си съпруг бившата ми приятелка Re. се е пренесла да живее в къщата на родителите ми, пък колата си господинът паркира в мебелната работилничка на татко... Ама че сън!
* * *
В десет и четирийсет и пет тази сутрин от уличен автомат (тъй рече) по телефона ми се обажда Re.Върви, пък не вярвай на сънища! И ето какви й бяха думите: "Лесно ти е на теб, занимаваш се единствено със себе си, а аз за четирима трябва да се грижа!" Звучеше доста изнервено, въпреки че не разбирам с какво съм й виновен. Не попитах и защо тъкмо на мен е решила да си изкара яда. Не посмях да питам каквото и да било; слушах развълнувания, до болка познат глас, като ехо отгласях през трийсетина секунди по едно ангажирано и дълбоко печално, а всъщност лицемерно от моя страна съчувствено "да". Ей така сладко-сладко си побъбрихме с моето някогашно ужасно мило момиче. И като пиша за нея, още ме боли сърцето. Повтаряше, че зле ме чува и няма минута покой, непрекъснато търчи ту за едно, ту за друго. Има проблеми с фирмата си май. Съпругът й не можел да си движи колата по не знам каква си там причина, пък тя, като пробвала веднъж сама да подкара дяволската кола, всичко й било неясно, терсене, страхувала се, та й се налагало да взема поне няколко опреснителни урока по кормуване при някогашния й инструктор, който пък от своя страна имал бил същата кола... и т.н., и т.н. Отдавна не бях подлаган на такава чисто женска инвазия с приказки, които суровият ни мъжки свят обикновено не изрича или мълчешком преглъща.
Вероятно не това бе целта на обаждането й, но от своя страна не съм протестирал, нищичко не съм й казвал, освен че както всеки и аз си имам "некои проблеми", обаче те не ме невротизират, докато тя ми се вижда като че "леекичко се е невротизирала". Ето това естествено наля масло в огъня, даде й повод за жестоки и гневни нападки. Да бе, как може да съм толкова ангажиран само със себе си, а при нея, ето на! – господинът й боледувал, крак си ударил или нещо се схванал, пък не може да си кара колата, и пр., и пр. все с този характерен за колоратурно сопрано красив назидателен тон на знойна, чудесна, млада и силно взискателна особа.
Интересно, този нощескашен сън как предвиди кой ще ми се появи на хоризонта от сумрака на близкото минало! Трябва да запаля свещица за паметта на родителите ми в черквата "Св. Петка". Що в тази черква, идея си нямам, но живо си представих олтара, чергите, отчето, кандилата и свещниците именно в този стар християнски храм на пъпа на Пловдив. 13.07.2004.
Храмът "Света Петка". На 1 октомври 2004 г. според християнския ритуал
в присъствието на моите петокласници и родителите им тук беше осветен Българският национален байрякза класната ми стая по Български и Литература на втория етаж в училище "Симон Боливар".
Зетят Зарко, съпруг на по-голямата ми щерка, сутринта в неделя дойде да пием кафе, пък всъщност дойде да побъбрим двамата. Като го видях в петъка пред задния вход на Панаирното градче, както се бях натоварил с онези 2 000 листа хартия и картон за печатницата в село Рогош (набаба жигула задницата клекнала, калобраните стържат по асфалта), зарадвах му се, усетих го близък, все едно ми е син. Та и сега същата доверчивост към него ме обзема. Обаче не се държах като по-възрастен, а ми е кеф да приказвам като с по-млад мъж, на когото мога да подскажа не с лакърдии колко съм велик и пр., а със стила си на живеене – нещо по-съществено, което мъжът научава не толкова с победи, колкото със загубите си през годините.
Вероятно съм му странен с тази моя щура гонитба подир блянове: било за самостоятелна фирма, било за десетината ръкописа, които мечтая да видя във вид на луксозни книги в ограничен тираж. Гледам покрай мен мъжете, които като да са се предали. Ами тез здравеняци сякаш си нямат идея как да продължат да живеят: пляскат карти и се псуват на поразия!
Новичкият, присадил се към Re., ашладисал се колкото магарешки трън може да се кръстоса с китайска роза, ми е през тези няколко дни тема за размишление. За да ми се обажда тя толкова нервна, едва ли завалията е успял да обуздае енергиите у нея. Знам си, пак тя влачи основния товар, и това ще да е причина за нейната дивна ожесточеност и за отчаянието й. Познавам и щастливи брачни двойки, ала правило като че ли в семейния живот е с Любовта да се отнасяме като да е котка в клетка. Ей, приятели жарки, Любовта как ще оковеш, как ще й подрежеш крилата! Мечтая си за жена, която хем да е нежна, хем горда и самостоятелна, ама не Дулсинея дел Тобозо, нуждаеща се от мъж за товарно муле, което й мъкне багажа.
Несретна е женската участ; щерките ми дали следват моя стил на живот в независимост! Мразя да ме напътстват, мразя и да напътствам. Жената между 30 и 40 години, когато е активна в личните си планове, е много по-изящна в любовните си авантюри от матроната, която живее в сянката на съпруг и е робиня на рожбите си. Две птици в полет – така си представям успешната любовна, пък и успешната семейна двойка. Макар при втория случай нещата да са много по-трудни за амбициозно момиче.
14.07.2004.
Мюсюлмани заклали българин. Проклета да е мюсюлманската общност на фанатици, която е Утроба на Злото в глобализиращия се свят! Нашият човек лошо не им сторил: като шофьор на автовоз, закарал там десетина леки коли втора употреба в Ирак. Автовоза наел... Беден човек, българин явно, името му е Георги Лазаров. Другият българин, Ивайло Кепов, също чакал да бъде ритуално обезглавен. Ивайло Кепов... Ами че Иван Кепов е перущенлията, публикувал през 1931 г. книга със свидетелски разкази за изкланите, насилените, гонените из къра като дивеч, бастисвани, където ги стигнел мюсюлманинът, живи изгорени, с най-модерната артилерия за онова време по Перущенската черква "Св. Михаил" избивани невръстни деца, жени, старци християни, сред които е и Хаджи-Трендафиловият ми род по майчина линия... Ивайло Кепов. Може би вече заклан? Кадрите на клането от видеозапис, излъчен по арабската телевизия "Ал Джазира", са потресаващи, чувам реплика на коментатора. Клан бил като животно.
Националните общности носят вина, както отделния престъпник. Това, което фанатиците на исляма вършат, е заложено като рефлекс в бита и манталитета на общността, каквото и да ми говорят. Не знам по-жестоко божество от представата за върховния им бог. Проклет да е не богът им; проклети да са идиотите, които колят невинни, за да славят божеството! Ще повторя, трябва непрекъснато да се повтаря: няма нищо божествено в образа на върховния творец, който нахъсва обявилите се за праведни, правоверни и верноподанни към издевателства над невинния човек.
Ходих на гроба на майка ми и го почистих от бурени; после бях на гроба и на баща ми. Гроба, обрасъл с млади акациеви храсти, едва почистих. В черквата "Света Петка" турих за помен на двамата ми родители по свещ в сандъчето с пясъка и свещички пред иконите на Богородица, Иисус и пазителката на живите българи откъм света на Отвъдното Света Петка. Пих кафе на масата пред павилиончето на мюсюлманина от Афганистан таджика Маруф, слънчевия Маруф и откарах в селото Рогош паусите за редактираните ІІ, ІІІ и ІV част на книгата "Историйките на ученика Ламски".
Печатарят ми иска да доплатя вече не 200, а 300 лв. за допълнителните 100 екземпляра. Казах: 200 лева мога да ти дам едва в края на октомври, останалите 100 – в края на ноември, но кога най-после ще видя книгата сиготова за пазара! И отново за кой ли път "моят мил печатар" сериозен, угрижен сякаш повече от мен за книгата, рече: "Книгата ти ще е готова до края на юли, в най-лошия случай около началото на август ще получиш петдесетина бройки". Предстояло обаче на моя компютър да изработи паусите за корицата в четири цвята, което значи четири двойни страници тепърва ще ги работи, па сетне ще ги разпечати на принтера ми, за да ги отнесе на машината за пауси в жк Тракия, па и оттам отново в онзи негов омагьосан кръг Пазарджик – Пловдив – Рогош – Пловдив, дето има една приказка, колай за Македония, драги Калитко! Разтакава ли ме чешитът!?
Изрично настоях стоте и колкото се може отгоре екземпляра да печата на финландската офсетова 70-грамова хартия, а колкото остават до сто и петдесетте екземпляра, нека ги печата на избраната от него сивкава най-евтина 45-грамова вестникарска хартия. До гуша съм затънал в дългове, а с рогошлията мохабетът ни е: аз му говоря, че искам да видя най-после книгата си, той ми говори, че иска от мен още пари. И каква стана тя? Как я мислех, а в какъв батак се виждам до веждите накиснат!
17.07.2004.
Най-обожествяваната през ХХ век личност
Чета втори месец спомените на 70-годишната Анна Ларина – съпруга на висш функционер на Съветската държава*, опозорен и разстрелян от глутницата идиоти край Йосиф Сталин, ето нещица, дето ми идат на ум...
1. Животът е разкошен такъв, какъвто е зададен първоначално като постепенно просветляваща се Разумност, основана върху реалност и практичните нужди на човечеството. 2. Илюзиите на компилатора Карл Маркс (1818-1883) повтарят амбициозните, оказали се създатели на кръв и ужас, химери за успех чрез фанатизъм над познатия статус на живота. 3. Революцията в Царска Русия и Средна Азия всъщност се явява погром над естествения развой на поколения човешки същества. Унищожението на паметта относно Миналото, отрязване издъно на родовите корени на общността, префасониране на спомените и на мъдростта от вековете под сянката и в услуга на умозрителна идея – са причината за личния крах на милиони човешки същества. 4. Не южноосетинецът Йосиф Джугашвили (1878-1953), а грандоманията сред политическия лъже-елит на Русия, като манталитет и съзнание, формирали се във войни със съседни империи и държави, е причината за появата на тази огромна 70-годишна Империя на Злото**, влияе и върху участта на много нации, сред които и българите.
5. Говорим за идеологии, но не виждаме, че зад всяка убийствена химера е национално безумие, плод на озадачаваща грандомания и алчност.
Християнството, като учение на Иисус от Назарет, ни съветва: човекът да се пази преди всичко друго от грандоманията, която е извор на всички останали грехове. Всеки народ сам си кове участта, докато националните конгломерати чрез грандоманията си влияят върху живота на планетата. През последните 300 години въздействие над света са оказвали:
1)Френската нация – чрез Наполеоновите щури походи на Изток;
2) Германската нация – чрез горчив опит за световно господство;
3) Янките – чрез действителна световна хегемония от 1945 г. до днес.
В естествения ход на поколенията планетата се очиства безболезнено от Злото. Протуберанси на Жестокостта и Злото обаче обгарят понякога половин хилядолетие, както е с Ислямския фундаментализъм в епохата на Османската империя, както е в арабските кукленски държави, където фанатици на вярата определят вътрешната и външната им политика.
Корана е химн на Надменността, връщане към преодоления от Иисус т.нар. Стар завет. Облагородяването на Разума, колкото и странно да ни изглежда, идва откъм Тибет: с неговата бедност, и от тибетските монаси, сред които от 12-та до 33-та си година, според легендата, школува Иисус. Изкушено да живее все по-охолно и по-удобно, човечеството неизменно досега се е сблъсквало с хищничеството на разума. Има неясен за всеки от нас, но твърде строг ритъм в прогреса на човешката ни популация. И този ритъм може да е априори зададен от надхвърлящия изблиците на ентусиазъм и романтични блянове непонятен Свръх-разум от Космоса.
Какво постигнахме с илюзията Свобода, Братство, Равенство от зората на ХХ век? Разпиля достойното на Русия, унищожи го, противопостави го на животинското. Резултатът: нация, където пияницата е нещо нормално, бандитизмът носи успех, подлизурството е начин да си успешен. Такива грехове не се изкупват лесно! И лесно не се преосмислят. Или бъркам, а?
Българското ни обществено съзнание все още (и не се знае докога) е в плен на същите форми на безнравственото. Най-пропаднали персони са по върховете на България, пазят ги всички институции, вкл. Църквата.
Народите плащат за греховете си по същия начин като отделния човек.
Неслучилият обущарски син, семинарист и поет Йосиф Джугашвили не би бил Сталин в друга среда, в друго ментално обкръжение. От "жаркий революционер" в нашите си български традиционни модели на живеене би израснал изряден диктатор не по-лош от всеки зъл диктатор по света. Панайот Волов (1850-1876) е типичният роден интелигент – безпомощен пред енергията и стремежа към успех на всяка цена при Грандоманията.
Любопитно ми е как грандоманът в ограничен период придава енергия на огромни човешки множества, дисциплинира ги, праща ги на заколение в името на някоя умозрителна мечта. Александър Македонски, Наполеон Бонапарт, Адолф Хитлер, Бенито Мусолини са грандомани. Без Сталин не би го имало въоръженият до зъби с ядрено оръжие Съветски съюз.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 1 sep. 2021
____ *Николай Бухарин(1888-1938). ** Израз на президента на САЩРоналд Рейгън (1911-2004), който с все по-нарастващо основание може да се отнесе вече и към Съединените американски щати. Бел.м., tisss.
...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
5 avg. 2007
ГОВОРЕЩИТЕ ВЪВ СЕНОТО
– Защо ти е таван, когато небето цялото ще имаш сред гроздове звезди?
– Така е, мила, но на лято, когато нощите са тихи и сгушена до мене ти.
– Иззад захлопнати прозорци ухание как ще усетиш от полските треви, жита?
– Не ще усетя, но в умора желая зиме в студовете с теб да се приютя.
– При мен е тесничко и шумно, съпруг и две дечица дребни, аз – друга там.
– Така е, но това са думи, а ти на мен си ми потребна, че ми омръзна сам.
– Какво предлагаш да направя, нима съм луда да зарежа граденото дотук!
– Но аз обичам те такава очарователна и свежа, по теб съм луд.
– О, да! Чудесно е, мой мили, ала не ще съм вечно млада, така че – забрави!
– Ужасно е, че ще ми липсваш, без теб навярно сам ще страдам, целувай ме и си върви.
Така си бъбреха в сеното онези двама и защото омъжена бе тя, прегърнати, опиянени един от друг току пред мене, не ме усетиха в ръжта.
Обърнах се и отдалече реших, че трябва да ги пазя от зли очи и тази нощ.
С мъжа й пихме цяла вечер, бедата си той ми разказа и ромът му не беше лош.
