събота, 3 юли 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (644.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (644.)

    "Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето..." – Никос Казандзакис (1883-1957)

  18 noe. 1997


ЛЮБОВ КЪМ ПЪРЖЕНИТЕ КАРТОФКИ*

Двама се срещат незаконно и тайно;
двама – значи, мъж и млада жена...
но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!

За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези 
срещи продължават вече години 
несъобразени с моралната чистота,
дъждовете и пустинните бури,
движението на планетите и он
ези щури
предсказания за близкия край на света.

Независимо от кандидатпрезидентската
достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените
главорези в Близкия Изток,
от напиращите да нахълтат 
мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от 
глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,
земетресения,
вулкани
космични катастрофи,
слънчеви изригвания,
кървави бунтове
и освободителни въстания,
все към този мъж 
стреми се тази жена,
все към нея препуска той запъхтян
и сврени зад някоя
надупчена от терористите стена,
нещо особено интим
но си споделят там.

И отиват после в нелегална една 
квартира,
продължавайки да дискутират оживено:
той пита тя 
какво толкова у него намира,
а тя – 
дали с нея не му е студено...

И какво следва от тези невчесани 
строфи:
очаквате може би кой знае какво да стане,
обаче... 
тя сега бели картофи,
а той просто излива олиото в тигана.

И когато накрая вечерята 
е сложена,
споглеждат се дяволито 
двамата конспиратори**...
и оказва се тази 
тяхна среща, 
тайна и някак възторжена,
е най-важното нещо под Небесата.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 03 uli 2021
–––
* От "Порто Фино" (1999), неиздаден сборник с текстове. 
** Които дишат с един дъх (вероятно първичният смисъл на думата), Бел.м., tisss. 


 

петък, 2 юли 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (643.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (643.)

   "Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето..." – Никос Казандзакис (1883-1957)

  02 uli 1996

АКО ЖЕЛАЕШ

Ако желаеш да ме видиш, ела!
Ела тук,
където светът свършва,
житата и булевардите свършват
и човек може да си бъбри с Небето
както дете, което люлее крачета
съвсем в крайчеца на Вселената.
 

Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата басмяна рокля,
разпусни косите така, че
вятърът да ги разреше,
евтините червени сандали сложи,
и ела.
Ела по тънката пътечка
в тревите и храстите. Ела,
прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
влез, без да почукаш,
в сърцето, което е
винаги отворено за теб.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 02 uli 2021

____
* От сб. "Кардиф" (1998), бел.м., tisss.


четвъртък, 1 юли 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (642.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (642.)

   "Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето..." – Никос Казандзакис (1883-1957)

  05 avg. 2008

РОКЛЯ ОТ КОПРИНА 

На една жена умираше мъжът й,
с две думи казано, душа береше,
а тя бе млада, тя цъфтеше
и при шивача беше ходила два пъти,
за да й вземе мерките,
да й приготви
една хем траурна 
и хем прилична рокля.

Не понасям запуснати жени,
но този случай си е показателен
и Боже мой, направо назидателен
за драмата на онзи господин,
който – лежейки в брачното си ложе,
навярно си е въобразявал, че умре ли,
съпругата до него ще положи
живота си сред китки и дантели.

За трети път тя при шивача тича
и на шивача позволява
сам
да
я
съблича,
за да й вземе мерките по-точно,
естествено съвсем непорочно.
И там, в ателието 
останали самички
сред купчината блузки,
костюмчета, полички,
пред старото олющено печално огледало,
като видя шивачът това изящно тяло,
обърка всички мерки и грижите си сиви,
иглите и конците, шаблончетата криви
и спусна се,
извади
от дъното на скрина
една такава рокля –
червена,
от коприна,
чак до петите дълга,
с дълбоко деколте...
И седем денонощия мериха я те!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 01 uli 2021 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (641.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (641.)  

  Партията се стреми към властта изключително заради самата власт. Ние не се интересуваме от доброто на другите, ние сме заинтересовани единствено от властта, чистата власт... – Джордж Оруел

ХАОТИЧНИ ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ НИ РАБОТИ 

  От първия ми бележник, записки по улиците и спирките на моя Пловдив, докато – като шофьор на частно такси, допълващ мизерната си учителска заплата (170 лв.), чакам клиент да ме наеме. Първия ден се чувствах като местна проститутка, излязла на лов по улиците на най-древния град.

   08.03.1995.-01.07.2021. 

  Нямам нищо против ниския ни жизнен стандарт като нация, ако наоколо да не вонеше така остро на гузна съвест. Зловоние излъчва преди всичко телевизията. От трийсетина години насам именно телевизиите вкараха в дома на българина уродите: духовни травестити, курви, отчайващо алчни невежи политически мъже и жени, блестящи с невежеството си и с липса на някогашното домашно възпитание, характерно за дома на българина.

  Някои стоки за обикновения простосмъртен българин, са толкова скъпи, че притежанието им е сигурна улика за следователя (ако си е на мястото).

  В нашата опоскана държава докато бедният храни гладните, заможните тарикати плячкосват и разпродават съграденото с мерак, труд и кръв от поколения българи преди нас. А наивно съм си мислел, че Демокрация е уважение преди всичко към личността.

  С каква цел поставят лика на Левски зад гърба и бюрото си? Може би за да им пази завет, да не ги издуха свирепият вятър на разрухата по план.

  Политиците ни се предлагат като добре узрели тикви на селската сергия. Като наивници, избираме най-голямата тиква, после се чудим защо е куха.

  А дали идеалът не е много по-грозен от действителността?

   18.03.1995. 

  Нация, която е все недоволна от себе си, в никакъв случай не е нация с ниско самочувствие.

  Иззад творбите на Иван Вазов и Йордан Йовков прозира лицето и нрава на угрижения стопанин, зад творбите на Елин Пелин – лицето на ратая.

  На тукашните днешни политици им липсва търпение и великодушие към отсрещната страна. Покаянието на редовия член на бившата управляваща БКП или ГЕРБ си е негова строго лична работа; какво искат – да ни засипе с думи на покаяние и да си скубе косите насред площада?!

  Предпочитам ясните неща. Народ, комунизъм, демокрация са все мътни, неясни понятия. Ако някой тъпак е противна личност, какво значение има в коя партия членува, на чий гроб плаче и пред коя икона пали свещи?

  Ако я няма съвестта, законът се заобикаля леко – скок-подскок и готово!

  Кълнат се в Апостола Левски, защото не е жив да ги прати по дяволите.

  Ако искаш да проумееш подлеца, погледни към него с... любов!

  Отвращението от онова, което наричаха у нас комунизъм, се изплесна в отвращение към онези, които тръгнаха да ни насъскват едни срещу други.

  На отрепката й е лесно да си мени убежденията – тя отлично знае какво иска. Какво ли! Пари. Власт. Слава. И петима папи да я галят по кратуната.

  Нещо пак за отношението ни към миналото... И Византия, и Османската империя страшно много са ни отнели като народ и общество; предстои ни обаче спокойно и трезво да обсъдим какво са ни дали.

  Омръзна ми да се боря с когото и да било; искам най-после да заживея като човек в цивилизовано, в нормално общество; писна ми от фанатици.

  Който не е страдал, не знае да прощава; виж кои най-злобно квакат и си скубят косите по площадите на днешна България, па сам си отговори дали не са именно най-високо квакащите фалшивите страдалци!

  Преди години по поръчение свише ми наредиха да съчиня некролога на известен местен комунистически функционер – на пловдивчанина Никола Балканджиев (1901-1973), излязъл от средите на най-бедните, унижените*. Курдисаха ме в запълнена с шкафове мижава канцелария и огромно като фурнаджийски тезгях бюро пред дебела папка с досието на починалия. И тогава, докато рових из документите му, ми просветна, че християнският Господ прощава, ала Партията ни-каг-да!... Бяха го наказвали, че проявил мекошавост, разбирай: проявявал състрадание пред жалбите на унижени бедни хора, изпаднали в критично положение.

  Антиподи – които едва се изтрайват помежду си, ала губят смисъл един без друг. Политическата сцена у нас е пълна с антиподи; знае се даже кой кому от противниковия политически лагер е антипод. Цирк на тарикатите!

   26.03.1995. 

  Ред в България – начин да разрушат естествената хармония на живота.

  Априлското въстание от 1876 година е жесток, много трагичен опит да се ускори естественият ход на Българското национално съзряване. И вместо образ на българина-стопанин се получили вкиснати гримаси, не личности.

  Бай Ганьо се появява винаги там, където грубият материален интерес и лична изгода разрушават из основи достойнството и националната чест.

  Понякога епохата се оказва тясна две алчни нищожества да се разминат, да кажем, Иван Костов да се размине с Ахмед Доган.

  Европа, към която се стремим, е всъщност стил на живот, но и начин на мислене. Това Алеко го е отчел с онази фраза: "Бе, европейци сме, ама не дотам".

  Наближава времето, когато разбогателите се мошеници ще пожелаят да бъдат възприемани от света на простолюдието като заможни добри хора.

  Какво да правим с шупналата пяна от негодници! Храмът (Народното ни събрание) е препълнен до камбанарията с побеснелите им от лакомия и простотия, от властолюбие и зло лицемерни муцуни. Както винаги, онези, които ни ограбиха, най-много се натискат да ни защитават достойнството и националната чест, а злостният ни призовава да бъдем добри, хе-хе!

   12.04.1995. 

  Понякога се учудвам как силно си приличат гаднярите от двете страни на политическата фронтова линия. 

  Да те принизи до своето ниво и манталитет е идея на всяко нищожество, не забравяй това! С такива не се воюва, такива се заобикалят мълчаливо.

  Че нали гласовитият самохвалко, като вири показалец над множеството, цели точно това – да слезеш на неговото ниво?

  Когато получаваш каквото и да е, без да си дал, Сатаната те кредитира.

   14.04.1995.

  Великден... Важно е не какво казват на висок глас, а какво премълчават. С много приказки нищо да не кажеш: например, Филип Димитров, Симеон Сакскобурготски – за това се иска ум, обигран ум на школуван демагог.

  В името на демокрацията унищожават моралните стойности. Qui bono?**

  Един и същи тип – футболистът Христо Стоичков, сочат като символ на националното ни достойнство, но добре помня как ронеше сълзи и сополи над трупа на топ-мафиота Васил Илиев. Като българин по нрав и потекло, как да го преглътна! Не футболиста, а слабостта у човека имам предвид.

   19.05.1996. 

  Защитник на народа не може да бъде политическа партия или коалиция, а единствено интелигенцията. Как ви се струва, възможно ли е това у нас?

  БСП (префасонираният образ на бившите т.нар. "най-достойни рожби на нацията") ще си иде не когато реши политическият лъже-елит, а кога узрее съзнанието у обикновения българин. Разчитам, вярвам в невежествената лакомия на разбогателите се бивши гробокопачи на капитализма; тя ще ни помогне да прогледнем като общество и нация. Партиите на статуквото от трийсет години насам са до една рожби на БКП и Държавна сигурност.

  Демокрацията е преди всичко култура – само че нека си изясним култура придобива ли се за кратко, даром ли е или е натрупване на низ поколения!

  Съм решително против строителство на християнски параклиси, черкви и манастири, като начин за оневиняване на големите престъпници у нас. 

  Жорж (Ганчев) дава акъл на Жан (Виденов) що да стори с Ахмед (Доган), че да прокопсаме и ние, дето сме с българско национално самосъзнание?

   02.06.1996. 

 Днес обявиха, че някой си Петър Стоянов*** – не особено популярен наш, пловдивски адвокат по бракоразводните дела, известен с готиния прякор Пешо Петолевката, спечелил предварителните вътрешни избори в СДС за кандидат-президент от опозицията. Щастливият г-н Петър Стоянов в тесен кръг приятели на халба пиво и съратници в една от пловдивските хладни механи (според Иво х.Калчев – член на висшия орган в Демократическата партия на фамозния Стефан Савов) казал: Най-доброто в случая било, че предизборната кампания ще докара клиенти в западналата му адвокатска кантора. Виж, за президент, не се и надявал, но Иван Костов тъй наредил.

  В това село, разбирай – в България, умните не знаят, младите не могат, кметът е глух и сляп за местните неуредици, а попът не се разбира с Бог.

  За загладилия козина пес светът е триединен – дивеч, кучки, господар.


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 01 uli 2021

Илюстрации:
Борис Ангелов (1900-1972), внук на Ангел Керемидов от Четата на Бенковски.
- 1937. Джордж Оруел (1903-1950) като войник в Испанската гражданска война.
–––
*Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%91%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2
** !лат.) Кой печели, кой има изгода?
*** Вж. http://politika.bg/article?id=47302 Бел.м., tisss.

сряда, 30 юни 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (640.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (640.) 

 Живец в изкуството, изобщо на всяко творчество, това е любовта, преди всичко любовта като усещане за живота, природата, вселената и човека. – Аноним (1947) 

    20 uni 1998
ОДИСЕЙ И ПЕНЕЛОПА 

  Тече световното първенство по футбол във Франция... Снощи нашите паднаха от нигерийския отбор с 0:1. Но какво общо има този народ с "нашите"? Повърхностни и показни знаци често се явяват с претенцията да ни представят като нация. Ако нация е обществото на един народ, т.е. социалното му самосъзнание, това може би е вярно: ритнитопковците на зелената морава на "Парк дю пренс" представяха моментното ни състояние като общество. Но "народ" е нещо по-основно, и в такъв смисъл хич не ме радва, че тези десетина яки, тренирани младежи търчат назад-напред подир кожения мехур в моя чест и за честта на моите клани от башибозук два майчини рода.

  Спортът си е спорт, ала тези паралии, които търчат с емблемата на Републиката ни върху гърдите си, са само част от каймака или от пяната, докато истинските грижи на българина са доста по-дълбоки и по-драматични. В крайна сметка, и футболът както всяко спортно състезание, разчитащо на сила и ловкост, е една атракция, странична фикция, която ни представят за излъчване на българския или какъвто и да е друг дух на народа.
Търсим белезите, манталитета на рода си върху нещо вторично, зависещо повече от случайности, отколкото от реални нравствени качества и исторически опит. Спортният бяс или нахъсване е само временно състояние, не система от възгледи за света и живота; тъй че спортът нека да си остане при игрите, при забавленията, та да не му се отделя повече внимание, отколкото заслужава!

  Превърнах моето балконче – метър на два и петдесет, в обсерватория. И си казвам, животът в себе си е много по-интересен, по-вълнуващ от живота извън себе си. Какво отличава монашеската килия от този сив панелен апендикс!? Уютно ми е тук, усещам благосклонното небе и това огнено цвете, вдигащо се от изток с прелитащите птичи ята в свежия утринен въздух, с шумящите листа на липата край мен и под нозете ми; разбирам, природата ме обича както може би и родната ми майка не ме е обичала.

  О, това е страхотна сила; от нея черпя енергия за думите, които редя. Самонадеяно ли е да си глас, който говори от името на безименни, изразява онези, които не умеят да се изказват находчиво, подредено, литературообразно, а пък са ти по-скъпи точно защото са стипчиви и грапави, какъвто е всъщност животът ни! Едно научих дотук за тези петдесет отминали години: всичко лъскаво е фалшиво. Няма съвършени неща; съвършена единствено е Смъртта. Животът е несъвършен; и с това ме изкушава.

  Жените са повече душа, отколкото тяло. Колцина мъже разбират това!? Окови едно сърце, и то ще строши оковите. Свободата е естественото пространство на Любовта.

  Опияняващо е гъвкавото, лъкатушещо движение при привличането между мъжа и жената. Ако тя всекидневно и всеки миг не си източва оръжията, че каква жена ще е? Желанията на мъжете я шибат като жребче. Колко красота има в животното, когато е подвластно на тръпката и на вътрешния си нагон! И колко тъга лъха от дресираните животни в цирка!

  Моя млада тигрице, харесвам те в прериите на живота; едновременно ме плашиш и ме изкушаваш; в мъркането дочувам нежното ти ръмжене и в меката лапичка усещам железните ти нокти. Видимо нищо не ме обвързва с теб; наоколо е пълно с мъркащи котки; мога да си тръгна, веднага щом реша. Но не съм ти се наситил още и вероятно точно затова че желанията ми са повече, отколкото обстоятелствата ми позволяват. И дано дълго да е тъй. Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те до дъно, няма да ми остане нищичко за постигане.

 
Искаш ли да изгубиш един мъж – един ловец, запуши сетивата му с плътта си, стани му сянка, постарай се все да си му пред очите! Гладът изостря страстта, недоимъкът е гориво за любовните схватки. О-о, не сме приятелчета ние двамата с теб! Мога да ти съчувствам, мога дори да се преструвам на паж и слуга от свитата, но ловецът у мен беснее от изкушението да те мачка, да пие от плътта ти като вампир.

  Божидар Чапъров (1941)* онзи ден бе подхванал нещо за прераждането; казвам му: "Спри се! Там е бездна. Така ми харесва този живот, че не желая да знам нищо друго. Харесва ми да усещам с кожата си, с петте си сетива лекия ветрец, аромата на липата, топлинката на слънцето, зеленината наоколо. Стой си на земята, моля ти се".

  Ние с теб, мило момиче, сме цар и царица; в пространството, където съм с теб, ще допускаме само онези, които страстта ни пожелае. И пришълците, мила, желателно е да не са посредствени: тогава великодушно бих те споделил и с някой друг. Макар че какво ти великодушие! – на пищен пир ловецът кани приятелите си от егоизъм, да им се похвали, да се види отстрани как недостижим и ловък изглежда в техните очи.

  Дали те ревнувам! Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам импулси, които излъчва всяко здраво полигамно женско животно. Тези фантазии най-вероятно ми ги нашепва сърцевината ти, това може би са утробни хлипове.

  Хайде да си представим картинката – защо Одисей бягал от Пенелопа! Защото то си е бягството на всеки способен да опложда самец от рутината на делника, от тегобата на еднообразието. А извън семейството са му авантюрите, които изкушават истински мъжа, там са приключения, рискове, състезания, сражения, рани от интимни схватки, непознати и незавладени територии...

  Бил 40-годишен, Пенелопа – вероятно на 16; такава е моята представа. Зарязал я с кърмаче на ръце (синът им Телемах бил 6-месечно бебче; когато баща му се връща, Телемах вече е около 20-годишен). Десет години Одисей е под стените на Троя, десет години след Троянската война пътува към родната Итака. Би могъл да се прибере за няколко месеца, за броени седмици, за дни...

  Ала за да е все още желана и за да може да ражда, Пенелопа не би следвало да е по-възрастна от 36 (трийсет и шест).

  Имал ли е Одисей любовен, сексуален живот през тези двайсет години отсъствие?! Наистина ли Пенелопа съхнела, в буквалния смисъл, двайсет години по съпруга си? Той се завръща 60-годишен, документирано е от Омир. На 60 години мъжът – знам ли, като че започва да се вълнува от кръвното си налягане, киселините в стомаха, унася се в спомени, обича да поучава, изобщо, по свой си начин да досадничи на околните. Защо се прибира Одисей у дома е ясно: въобще, мъжките истории са логични и лесни за обсъждане. Защо обаче – и дали, Пенелопа знойната, свикналата сама да се справя със себе си и със слугите, с напористите за тялото й мъжкари, го чака – ей това никак не ми е ясно. Психологически погледнато, основното действащо лице в семейната им драма е тя, не прехваления, преславния, премъдрия Одисей.

  От Малоазийския бряг, където е Омировата Троя, до остров Крит днес, в края на ХХ век, фериботът пътува между 12 и 16 часа. От остров Крит до Итака са не повече от 14 часа. Прекият курс по море от Троя до остров Итака е не повече от десетина часа при днешните транспортни връзки. Въпросните днешни десет часа благонравният Одисей ги пропътувал за... десет години, милият!

  Завръща се у дома състарен, побелял, сбръчкан, хленчещ, опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че все пак се поизпуснал: "...при помътен от вино разсъдък, се стапям от сълзи".

  Душевното равновесие у Пенелопа Вярната не ми подсказва за особени любовни, в смисъл – сексуални, лишения. Стопанинът й зачезнал, забравил да се прибере. Десет години скитори по разкошните селища на Крит и по разните екзотични островчета. Да вярваме ли на изреченото от нея пред маскиралия се като парцалив просяк съпруг?...
Отговорите могат да са най-разнообразни и до един двусмислени: хайде де! – жената, която не само някога се е любила с него, но има и чудесен син от този шейсетгодишен хаймана, нима ще се заблуди, не ще го разпознае, ако не по състареното мъжествено лице, то по жестовете, по говора! После как стават тези неща! Преследвана отвсякъде (свекър и свекърва, син и родители, слуги и куп кандидат-женихи), но самостоятелна, решителна жена ще захване да споделя житие-битие пред непознатия, и най-случаен, подозрителен дори за древните нрави пришелец на острова и в дома й?

  И тъй, Одисей разправя на жена си... за Одисей. Ето я милата двусмислена сцена, в която видимото, според както не е подозирал вероятно дори и самият Омир, ако той е авторът, а не някоя интелигентна древна хетера, е ирония, карикатура на Истината:

Много лъжи Одисей тъй разказа...
А насреща му:
Вслушана, лееше сълзи жената, топеше ланити  

  демек, толкова жално-милно й станало, че бузите й подгизнали от плач...

  Съзнавал ли е древният автор какъв паметник на женското притворство оставя за поколенията слаби, объркани, озадачени от хитростта и силата на женската интуиция мъжлета! Парадоксалното обаче не свършва дотук. Патриархалният стил на мислене и подредба на живота вижда Одисей като Големия Мъж, а Пенелопа – наивна гугутка. Е, така искат, така си го и тълкуват! Но чувам хохота на боговете, който от три хиляди години насам просвредлява облаците над многострадалните ни наивни мъжки глави.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 uni 2021
____
* Археолог и специалист по Историческа география Основната му дейност е разкриване и проучване на тракийско-български обекти от дълбоката античност в пазвите на Родопите, 
Божидар Чапъров (1941)
Вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B4%D0%B0%D1%80_%D0%A7%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.

вторник, 29 юни 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (639.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (639.) 

 Живец в изкуството, изобщо на всяко творчество, това е любовта, преди всичко любовта като усещане за живота, природата, вселената и човека. – Аноним (1947) 
  
    29 uni 1996

ТРУПАЩИТЕ ОРЪЖИЕ*

Каква е тази световна глупост,

купища оръжия да се трупат!
Искаш ли мир, готви се за война –
ечи от незапомнени времена
и като че ли не виждат,
и като че ли не знаят,
че даже и един вирус
може мамицата им да разкатае,
че една настинка,
една кашлица дори
армия въоръжена да зъби да покори.

И генералът, тъй величествен и смел,
който пред народа се перчи като петел,
е в действителност кръгъл простак.
 Някой трябва да им го каже все пак!

Понеже войничето,
натикано в строя,
е много по-възвишено
не да умира в боя,
а да умира от обич и да губи сили
в прегръдките сладки на своята мила.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 uni 2021

Илюстрации:
- Сцена от съветския филм "Съдбата на войника"**
- Омир – най-великият летописец на Древна Елада
____
От сб. "Порто Фино" (самиздат,1998), готов за печат, но неиздаден заради средства.
** Вж. https://www.dnes.bg/kino/2019/07/13/za-onezi-chiito-jivot-e-bil-tvyrde-kratyk-balada-za-voinika.414841 Бел.м., tisss. 

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...