In memoriam
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (638.)
Живец в изкуството, изобщо на всяко творчество, това е любовта, преди всичко любовта като усещане за живота, природата, вселената и човека. – Аноним (1947)
7 uli 2002
ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ
1.
Заговорихме завчера с Емил (1932)* за отиващите си напоследък от този шарен свят значими за Българската ни нация личности. Наскоро, на 82 години тежко болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребахме актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините снощи съобщиха – издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече три часа в днешния следобед, а и досега вали. Небето плаче.
С кончината на политик или мафиот драматично се разтърсва тъничка прослойка от общественото пространство; докато физическата смърт на истински артист, човек на изкуството – да го кажа по-ясно, бележи началото на низ от равносметки в сферата на масовото съзнание. Живият актьор, писател, музикант, поет или художник в известен смисъл сам ни пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания на кофти характер или – обратно: пози на скромност, пози – казвам, не така естественото смирение на простосмъртния, по всякакъв начин пречат на оценката ни. И ето го и жалкия факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците груба гробищна пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло едва след като близки, кибици, приятели изплакнат очи от сълзите и след като траурните речи отшумят като утринен бриз.
Животът продължава, и значи, същинският, а не набеден! – творец заживява в духа на нацията истински едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, българите. А може би навсякъде по света е тъй, независимо от стандартите на живот и охолство.
– Бих поставил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната паметна плоча – казвам. Пием си кафенцето с Емил, ръми ситен дъждец като маргарит, по булеварда със свистене и весел шлейф от сребърна мъглица прелитат леки коли, неделя е: тъкмо време за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за Хайтов бих отредил по-високо и усамотено място. Които идват при неговата тлен, да им се наложи ма-а-алко да се позадъхат от изкачването.
– Как никой не каза, че е велик, когато бе жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.
– Е, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам; та събрат по дух как да наречеш велик!
2.
Николай Хайтов е от онзи тип значими български автори на днешна България, които са възможно най-неподходящи да адвокатстват за собственото си творчество. Какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачкаш нищожеството, ах Боже мой! Тъй избухлив, тъй вулканичен темперамент, и все до невъзможност, докрай убеден в своето, в оценките си. А пък естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както отбелязват онези 666 мъдреци, сътворили според легендата Библията, има си време за събиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни.
Не виждам по-чувствителна, повече преизпълнена с тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие тук, в нашата опоскана България. Чарът му е в неговата невъздържаност; и предизвикателствата му идат откъм онази страна на унижаваните и оскърбявани от наглеци и грандомани обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна в идиличния ни следдеветосептемврийски прилежно подреден йерархично пейзаж на родната култура. Можеш и да не се съгласиш с него, но не можеш да отминеш, да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. Затънали до ушите в това мило тържество на духовни травестити и курви, на палячовци, насилващи се да говорят на света и нацията уж от името на българина, велики пигмеи с хаванска пура в ръка и чаша скъпоценно уиски, разни Тошо-Тошевци, Петьо-Блъсковци, говорещи с изкусно задебелен глас, напращели от ехидничене, от пошлост и сарказъм с циничен подтекст, персони с претенции, но без грам домашно възпитание... Затънали до уши в преднамерено създавания по поръчение отвън вече четвърт век хаос от прекатурени нравствени стойности, едва сега разбирам, страшно ни е нужен Николай Хайтов като духовно излъчване.
3.
В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги учители в хранилището на училищната библиотека. Ваканция. Отварят приказка за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото колежка на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните висши ръководители на държавата, но виж, господин... назова името на един от по-големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да кажем, презокеански параход за рождения ден на любимата Дарина. Та и този господин Биг Мафиот се примъкнал към множеството опечалени, положил скромно букетче в сандъка с мъртвия Хайтов, мълчаливо свел чело, постоял минута и пак тъй мълчаливо излязъл от полезрението на пищните светлини и тв-камерите.
– Каква работа има тарикатът, да се мотае из онова осветено пространство в такъв момент! – изкрещях. Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале?
– Що бе! – рече на глас колегата по физкултура Димитър Радев. – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Що да не иде на поклонението? Що като е бандит! То си е негово човешко право. Кой си ти, да му забраниш! Чуваш ли се какво говориш?!
Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой съм! Нима е забранено на мафиота да изпитва съчувствие, жал, съжаление, почит към писателя Николай Хайтов, човещина, лично пристрастие? Слушал съм, и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното Лошо момче! Та ето по този повод се наложи да разправя, доколкото мога, сцена от класически готин холивудски трилър с Робърт де Ниро (1943)...
Значи, двама братя се срещат в миниатюрната гостна в дома на майка си. Дошли са поотделно, обаче случайно се засичат тук. Наконтеният лигав като плужек хитрец на дребно и противен, очевидно пропаднал нагъл тип, вече си сърба кафенцето, когато на сцената се появява Биг босът. Босът (Робърт де Ниро) е могъща фигура, дон, един от страшните кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето, па сетне, значи, прибира се да трака там нещо си – да готви в омърлявената си кухничка. Като фон, от съседното помещение долита говор и сладникав шлагер от местна някаква си радиостанция. Непретенциозна и яко скучна, делнична ситуация.
Какво в такава ситуация може да се случи?!
И тъй... Големият внимателно, ама много внимателно поема чашката с кафенцето и започва да си разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко надясно по дължина на масата, където се е настанил кокошкарят, зализаният тарикат. Две минутки трае цялата сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си – още не се е обадило, ама то се разбира: следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой могъщ брат. Потракването на лъжичката в кафената чашка, бъбрежът от радиото, мълчанието... Тръпки ме побиват, колчем си припомня точно този епизод от доста дългия класически трилър. Спокойно великият Де Ниро (1943) произнася, вероятно ужасно неточно предаден от мен, онзи страховит монолог на разгневения брат. Повтарям, всичко е изречено с равен тон, почти кротко:
– Братко мой! Ти си мой брат и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат! Защото сме синове от една майка. Имал си, и пак ще имаш и занапред, всичко, което си пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Курви, пари, пътешествия, екзотични пътешествия? – Всичко-всичко, което си пожелаеш: лимузини, яхти, замъци, най-добрите адвокати, висока длъжност в директорски борд, банки, заводи. Всичко, разбираш ли!... Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно... Не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще й се обаждам да я предупредя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не ща да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма ти, шегите, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и последен път те предупреждавам: видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 28 uni 2021, четири дни след Еньовден***
____
* Емил Калъчев (1932-2013).
Велислава Дърева: Уличих Хайтов в кражба...***
** Тази нощ небето се отваря и се случват чудеса, https://www.edna.bg/svobodno-vreme/praznici/utre-e-eniovden-tazi-nosht-nebeto-se-otvaria-i-se-sluchvat-chudesa-4648969
*** В. Дърева (1953): Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния, http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/
БЕЛЕЖКА: Текстът е отпечатан в бр.6-8 от 2002 г. на в. "Арт-клуб" – Пловдив. На 30 юни т.г. се навършват 19 (деветнайсет) години от смъртта на Николай Хайтов, който бе безпощаден към отрепките, лицемерите и мекеретата, обслужващи изгодата на външните централи от целенасоченото разрушаване на България. Бел.м., tisss.
