Живец на изкуството, изобщо на всяко творчество, това е любовта, преди всичко любовта като усещане за живота, природата, вселената и човека.– Аноним (1947)
19 avg. 2011
ПЕРМАНЕНТНО ВЛЮБЕН
Приятелите ме предупреждават
да скъпя времето, да не се пилея по илюзии,
но какво да сторя, като съм
вятърничав –
видя ли жена с чар,
благовъзпитана,
гръм ме удря сякаш по
кратуната.
Гръм в планината е това като че ли
и
всъщност съм перманентно
влюбен.
Смятат, че ми върви с
момичетата,
завиждат – казват, за лудия ми
късмет,
а не си дават сметка, че
да се влюбиш в жена, означава
да я боготвориш. Което е лоша работа,
от която и страна да я погледнеш,
ала от себе си как да избягам!
Как да избягам, като не ми се бяга?
И се виждам понякога ударен от
гръм. Да, бе! – гръм падна в планината.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 27 uni 2021
Илюстрацията долу:
- Фрагмент от снимка от 1978 г. в Пловдив*
–––
* Край Гребния канал с Васил Бармов (1944) – метранпаж в печатницата, който свързваше младежкия ни вестник "Комсомолска искра".
Ти помниш ли морето и машините, и трюмовете, пълни с лепкав мрак? И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста? Ти помниш ли поне един моряк, не хвърлил жаден взор далече, там, дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства?...
Из "Писмо" на Никола Вапцаров (1909-1942)*
28 fev.2008
ФАМАГУСТА, НЕНАГЛЕДНА МОЯ
Изтърколи се като бабин хляб препечен
по небосклона в облаци бухлати слънцето,
в просташка реч с години наслоена пепел
току ме перне по носа, в лице ме лъхне.
Косите неусетно, гледам, вече посивяват,
зад девет планини – и ти, Любов момчешка,
понякога ме изненадваш като тъжна крава,
която дреме сред поляната от грешки.
Ветрец вечерен пръсне овче стадо,
през хлопки и звънци – дъх на угнила шума
и в спомените си все тъй сме още млади,
ужасно доверчиви, дяволски безумни.
Сега какво ли друго ни остана да си кажем,
освен че някак бързичко летял животът
и днешната България вони екарисажно
като кожухчето на умъртвено коте.
А някъде далеч оттук все пак се слива
човекът с порива си за изкуство
и цялата Вселена тръпне жива
по едрите звезди над Фамагуста.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 26 uni 2021
–––
* Поетът, когото ренегати първом обявиха за икона на
комунизма, ала след Десети ноември 1989 г. над чиято памет други ренегати се
гавреха, за да докажат, че са демократи, а той бе просто един необикновен българин и антифашист.
Бел.м., tisss.
Най-съкровеното се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо... – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944)
09.10.1998., прод. ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (2.)
Като се обръщам към миналите 100-150 години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумири, въздигнати почти като туземски идоли. Че кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата! Кой?! Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Стамболов, Фердинанд, Д. Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари на болшевизма сред нас. Всеки от тях по неповторим начин подтиснал християнската представа за човека, по свой неповторим модел впрягал себе си (а то значи: и своите последователи) в една страст, да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който ето, всеки момент трябва да се появи на хоризонта, но все не се появява.
Дали натискът над съзнанието на милиони Адамовци и Еви не рушил естествените механизми на обществения живот да се самоочиства от инфекциите, от отпадъка на човешката ни природа? Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната страст е нужна за тази наглед простичка операция; не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към обикновеното наше човешко съществование, към растенията и животните, към всичко материално и нематериално около нас. Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж, груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е изключителна духовна материя. И защо внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока?... Сега и тук, докато съм на този свят, докато дишам, работя и мога да си позволя и да помечтая – не е ли това основното?
Разговорите ми с Бог съвсем не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; нима виждате нещо ново в това?!... Но те са моя си начин да надникна в себе си. Господ ми е необходим не като повелител, комуто да целувам краищата на наметката Му, а като образ за съвестта на шест, седем или осемте милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да е; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешния подтик с нравствеността на битието – нещо заложено сякаш още преди притчата за сътворението на Адам от кал. И какво са "свръхчовеците" на Ницше, ако не са образи на грандоманията! Ако не го съзнават, то извинява ли ги? Ако се преструват, че не съзнават, по-зле за тях.
Е, добре де! А свръхчовек ли е Левски?
10.10.1998.
Снощи дотътрах жигулата пред блока ни. Едната гума – спукана, акумулаторът – без грам ток, генераторът не зарежда... Това са засега моите си констатации. Не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие на зелено и хич, ама хич не ми харесва, за пропуските на автотенекеджията. Разбрахме се след петнайсетина дни да отида пак при въпросния Димо, че да пооправи някои грешки по покритието.
Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено, в цвят металик, страхотно външно и вътрешно осветление, озвучаване, низ удобства. Четирите тонколони леят писклива и мяукаща циганско-турско-сръбска чалга.
Проживял през времето кротко по съвест, кажи-речи, два пъти повече от мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на даскалския ми труд поне колкото четвъртинка от кяра на Димо, нито пък че ще седна някога зад волана на колица като неговата. Това е жалкото – че ме гризе завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу мен си. Инак Димо ми е симпатичен: сериозен, експедитивен, най-важното – не си изпуска из очи изгодата. Знам какво точно ми взе в повече, ей тъй... нехайно, като недоглеждане уж – но кротко си трая. От четирите литра боя употребил три; дадох му допълнително пари да купи кутия шприц-кит, а китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята. Дребна работа, а ми е чоглаво: що ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, дотук ме е изръсил над сто и петдесет.
Момченце, прогърмява ми в ушите, я зарежи книжните занимания, стани един Димо! Яж, пий и се весели, и ще си честит, и ще имаш и за приятели; ще си господар на себе си, ще помагаш на деца и роднини. А сега...! На щерките си какво даде?... Нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората наоколо ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб, никаквецо, заради книжните ти занимания.
И ето го върхът на унижението – четири черни като кюмюр циганчета тикат току-що боядисана, досущ автомобилче от панаирджийска въртележка, разбрицана таратайка, по която всичко скърца, стърже, почуква, трака, тресе. Събота вечерта. Чудесно лято. Сезонът на радостта и веселието, на сладките авантюрки... Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи лимузини – ще те издухат дори само с присъствието си върху асфалта, и ти – с череп потънал между щръкналите раменца, свил се в така свидната тенекиена каручка, прекосяваш оживения празничен булевард по Пътя към Цариград като същински завалия, като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли, или да ти се смеят? Колко са изобщо вересиите, с които си се оправял криво-ляво в нескопосния си досегашен живот! На кого да си пример? Пример... Боже мой!
Материалното ти се плези от всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, право в челото те прострелва, почуква те с пръст по сърцето: Ей, де ти е умът! А? Живее ли някой в тази кратуна! "Като си умен, защо си беден!" И що да отговориш; в планината, в пустинята ли, или в някой манастир да се скриеш от обидния факт, че не си дори от статистически нормалните?! От друга страна, дали пък точно този вечен недоимък в материалното не е цената да си в съгласие сам със себе си? Че богат ли е Омир? Ами Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Левски, Ботев, бай Петко Славейков, Алеко Константинов, Вапцаров. Тези българи* нима тънат в разкош! Повечето от тях – недохранени, дрипави, скитници, хора, дето не ги свърта на едно място.
Ей от тази обреченост чат-пат ми дотежава, а инак – що! – нима не съм щастлив, че съм такъв, какъвто съм си по род, по кръв и по опакия си български характер?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 24 uni 2021
Илюстрацията горе: Омир
___ * И Омир, и Сократ в моите си размишления са преди всичко българи. Бел.м., tisss.
Най-съкровеното се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо... – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944)
ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (1.)
08.10.1998.
Внучката Невена навършва днес четири годинки. Още се питам какво общо имам с това своенравно момиченце. Виждам, че е "отворено", любознателна душица, но не ми никак харесва, че отрано се е научила да се налага над онези баба и дядо. Нашите комуникации с невръстната госпожица засега са объркани, неясни, грапави. "Обичаме се" е силно да се рече, но и двамата май усещаме, доколкото разбирам нейното мило кокетство, притворство и скрит интерес, че от застиналите ни отношения след време може и да избуи нещо силно и ясно очертано. Няма начин – повтарям си, няма начин, нали е моя кръв, мое семе! Като си давам сметка, че в гените й се плискат послания и от потомствената моя памет... Бр-р-р!
09.10.1998.
Има дни, когато всичко, което дотук съм писал, ми се струва безсмислено и суетно. Никаква съпротива... Няма ни възражения, нито отрицания. Замахваш с рапирата и тя потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Но не е тишина продуктивна, а вид овче щастие, което емен-емен и да ме залее... Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост!
В книгата на Абдурахман Авторханов "Технология на властта" том II, цитат от Ницше ме хвърля в потрес, откривам бездна – по крайчеца на страховита пропаст сякаш съм вървял, ала ето, че се явява Спасителят в ръжта от метафора на Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс. Ей ти, момченце, което безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцелял дотук, ако не пърхаше твоят ангел небесен над кратуната ти рошава? Защо си на белия свят! И не са ли напразни усилията ти да подредиш някак хаоса от впечатления?
И как се смиряват самонадеяните ни пози в унили, уж човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-ех, да речем, преди хиляда години... нещичко рязко и значително и ти си сторил. Пак сладки лъжи!
За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга светиня, това е законът – цитира Ницше авторът на "Технология на властта". И по-нататък: Не се оставяйте да ви заблудят – "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на ума, се доказват чрез скепсис. За основни неща (отношение към ценност и неценност) хората на убеждението не могат дори да бъдат вземани под внимание. Убежденията са затвор. (...) Свободата от всевъзможни и разни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст, основа и власт на битието, още по-ясно и деспотично отколкото е самата, взема целия му интелект в служба(на делото). (...)
Далече се стига само по пътя на убеждението. Великата страст има нужда да ползва убеждението, но тя не му се подчинява, тя умее да е суверенна. Обратно – нуждата от вяра към безусловното да или не е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на себе си, може да бъде само средство, нуждае се от някой, който да го използва. Неговият инстинкт оказва особена почест към морала на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание, само-отчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение би станали причина за незабавната му погибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от убедените хора фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станал свободен дух – макар великата позиция на тези болни мозъци, тези епилептици на понятието, да въздейства върху масата...(Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)
"Ще дойде ден – твърди Ницше, – когато с името ми ще се свързва нещо чудовищно – кризата, подобна на каквато е нямало на Земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко, в което досега са вярвали, очаквали са и смятали за свещено. Тогава понятието "политика" ще се превърне в духовна(идеологическа – бел.м., tisss) война, всички механизми на власт в старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – те винаги са се крепели върху лъжа: ще има нечувани досега войни на Земята. Започна от мен, на Земята ще има Голяма политика."
Авторханов пише след цитата: "Без Ницше няма как да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява, че сталинизмът и фашизмът са духовни рожби на една философия: за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте Божи заповеди.. Питам се: А къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превращения на Доброто в Зло. Човечеството се накланя към американизма, т.е. към консуматорския инстинкт. Както опитни бели мишлета световните масмедии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И ние се впускаме да търсим щастие не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за могъщество и материален просперитет. Инстинктивната тревога, заложена у нас, сочи традицията като временен заслон от яростно връхлитащите вълни на бездуховност: секс-мании, наркотици, сциентизъм, генно инженерство, издевателства над милионни множества от човешки същества чрез проектирана в тайните лаборатории пандемия, масови насилия, все по-унищожителни свръх-оръжия, изсичане на горите и отравяне на реките и океаните на планетата, издевателства над флората, екзекутиране на цели видове от фауната със смъртоносни отрови в промишлени дози, разпръсквани чрез военна транспортна авиация целенасочено, планомерно, злонамерено...
Злото е навсякъде около нас; в нас обаче е богът, т.е. собствената ни съвест. И на кого да обясняваш!? Не е ли твърде слабичък твоят глас! Кой ще чуе? Освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя, непрекъснато променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни запраща в плен на развихрилата се в адски мащаби, нахлуваща откъм благоустроения Запад планирана безумна пошлост.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 24 uni 2021
–––
* Илюстрации: Горе: Лу Саломе (1861-1937) и Ницше (1844-1900), вж. https://dama.bg/article/lu-salome-muzata-na-nitsshe-rilke-i-frojd/9486/; долу: "Носете си новите маски, момчета!" (по стих на Стефан Цанев, 1936). Бел.м., tisss.
Ако валеше тази нощ, бих се оттеглил/ далеч оттук на хиляди години...* – Сесар Вайехо (1892-1938)
23 apr. 1996
МОМИЧЕТО, КОЕТО ПЕЕШЕ ФАЛШИВО
Над нотната тетрадка се поти и срича двойкаджийката на този весел клас. Тя не е хубава, но е момиче със дрезгаво фалшив ужасен глас.
Горката, не разбира нищичко от ноти. Кой Моцарт е и кой Шопен не знае тя. За Бах не подозира, но в живота й като симфония нахълта Любовта.
По улицата с цъфнали дървета тя се усеща сто пъти проклета, реве безпомощна, сълзите й се стичат, че жалко е да любиш, а теб да не обичат.
Какво значение за клетата девойка играе някаква си музикална двойка! За друга двойка в нейната душица тиха два облака от Страст и Свян се сбиха. Затрепка плахото сърце като ранено птиче, че жалко е да любиш, а теб да не обичат.
И плисна дъжд. И в уличната локва отчаяна от таз неправда цопва... Тъй странна е човешката природа – запя момичето от болка и тревога.
И може би понеже беше кално, понеже беше антимузикално, във пеещата му от скръб душица съзрах внезапно наранена птица и питам: Всъщност, кой е Моцарт, Шопен и Бах – и те! – какво са пред туй сърце отчаяно, кървящо, което песничката си ни праща за плахото сърце, за ранено птиче,
Ако валеше тази нощ, бих се оттеглил/ далеч оттук на хиляди години...* – Сесар Вайехо (1892-1938)
03 oct. 1972
СЕДМИЧЕН КАЛЕНДАР
Какво вълнуващо преживяване,
каква красива рамка са косите за лицето ти, Любима. И не зная захласът откъде ли иде този ден. Товарът непосилен на четвъртък, на петък благодатен, на събота и на ленивата неделя стягам, изкачвам се по хълбока на вечерта в усилна сряда – смирен и хитър,
подъл като воин индианец, който се преструва на заспал.
И защо ли са ми това хитруване с преструвки снажни, като не успявам дори и себе си сам да опазя от себе си, когато очите ми – ах, очите, по ручеи от твоя свян плувнали надолу, бъбриво всичко ти разказват!
Каква нежна приказка си ми, Любима!
Ала посегна ли, опасявам се да не те разпилея, да не съсипя твоя мимолетен образ. И тогава дали всичко няма тук да се разпадне
на делнична студена пепел и кал,
дали грак от чужди смехове няма да ме затрупва цяла нощ
и вторникът ще ми се види черен?
О, как ненужно е да знаем всичко един за друг! Така че предпочитам да те виждам
как минаваш край прозореца ми горда и шията източена да знам, че знак е, и вирната – брадичката ти нежна
с полуоткрехнатите начервени устни, и носът над тях – незабележимо като въздишката на заек скършен, да ми говорят гръмко и свадливо:
Спри, недей разваля илюзията;
днес е твоят Свети Понеделник.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 uni 2021
Илюстрацията долу: Дъждовният февруари 1972 г. на кея в Балчик.
___ * Сесар Вайехо – илюстрацията горе, из "Покана за обяд или вечеря". Превод Ал. Муратов и Ат. Далчев. Бел.м., tisss.
В потока бистроструен, от жажда пак умирам; разпален като огън, пак леденея в мраз...*– Франсоа Вийон (1431-1463)
28 noe. 1997
ПОГУБВАТ МЕ, НО ЖИВ ОСТАВАM
На всички мои унижавани сънародници Спокоен като пън, мечтая морски бури; мърморя малодушно – авантюрист по кръв; животът ми е сън, ала мечтите – щури; в опашката се гуша, бленувам да съм пръв. С плесник ли през устата подлец ме поздрави, целувам му ръката и шепна:C'est la vie**; унил, сразен, наплашен, се чувствам уважен, за почести и слава се будя всеки ден. Добре ли ме приемат, обхванат съм от смут; световно неизвестен – с това ще съм прочут; обзет от плахост, леност, коси ме адски бяс; рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз. В калта добре овалян, приемам се за бог; мизерника разхвалвам, към честния съм строг; изпитвам гняв, когато цената ми расте; които ме ругаят, по-важни са ми те. Рекат ли ми: Ужасен! – учтив съм бил към тях; нещата щом са ясни – смутен, усещам страх; сърцето прокърви ли, свирукам окрилен; остана ли без сили, по-жив не знам от мен. Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз; узреят ли житата, в душата ми е мраз; щом моето момиче ми каже: Мили мой! – не знам дали обичам и гледам зло на бой. Но щом е разлютена, по-мила ми е тя – щом ми погажда сцени, добре сме в любовта; и виждам, че не мога да преживея ден без нежната тревога: тя може ли без мен?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, editedon 19 uni 2021
–––
* Авторизиран превод на известно стихотворение на Вийон.
.jpg)
