ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (563.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (563.)

  Един лаком глупак без скрупули и с високо самочувствие заради ловкостта си да мами и лавира е в състояние да загроби не индианско племе, а хилядолетна нация, като я предаде за разграбване и унищожение на най-върлия й враг. – Аноним (1947)

  03.12.2000. 

ОБРЕЧЕНА ЛИ Е БЪЛГАРИЯ

  Сънувам. От какви пластове на подсъзнанието се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а докосване – присъствие на угрижен и притеснен човек. Носим четири пакета край пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрекъснато профучават и в двете посоки. Малко преди жп-естакада обаче, току зад завой в усойна дива планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква и своите две вързопчета и вече се колебаем дали да не се сгушим сред релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе долу в ниското, когато съглеждам тичащ с фенера си към нас иззад завоя висок сух железничар, размахващ отдалеч ръка бързо да се отстраним и зад него с набъбващ грохот израства силуетът на огромна колкото четириетажна масивна сграда от чугун многотонна жп-машина... И се събуждам. Шест часът, часовникът пиука да ставам. Какво ли щеше да се случи по-нататък и как така сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на онази, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си, освен няколко сиви пейзажни спомена, в които отсъства, макар и да са по време свързани някак с присъствието й в моя отминал живот? Какви послания идват към мен от дълбините на подсъзнанието? Има ли този сън значение за днес или за близкото утре?... Наивни, глупави въпроси! 

  Бъдещето е като зад плътна плюшена завеса; и не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рехава мразовита мъглица, пръски от разбушували се сини вълни, блъскащи яростно муцуни в стръмен каменист сумрачен бряг... Предпочитам екшъни, в които добрите надделяват над злодеите. Тук, обаче, не знам кои са добрите. Единствено съзнавам, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъци, а отвращението му замъглява мозъка. Кому е нужно? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недоимък на духовна енергия за живот и творчество и у отделния човек, и у цяла нация. Пресъхващ, губещ жизнената си енергия извор, от хилядолетия бликащ насред Балканите в райския кът на Европа.

  Волфганг Борхерт. Завърнал се изтощен и болен от войната. Умира съвсем млад в клиника (Базел, Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. Разказът му "Жълтурчето" за група пленени през войната затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, поникнало по чудо между камъните край затворническото каре за разходки, този тъжен разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, докато чета сух пасаж от "Светът като воля и представа", писана и приключена от Артур Шопенхауер, когато бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише: 

  "Ако и най-закоравелият оптимист обиколи по болниците, лазаретите, из килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета и местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от хладния поглед на любопитните, той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове".    

 Съпоставям 30-годишния (от 1818 г.) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947 г.) Борхерт: 

  "Бих искал да съм фар в нощта и вятъра -

  за дребни и големи риби,

  за всяка лодка -

  а пък самият аз

  съм кораб във беда!"

  и какво се получава от тази съпоставка? Какво се получава от съпоставката между двата текста? – питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира у нас оптимизма като мечта, вяра, изход от лабиринтите на нравствения упадък. Изстраданият оптимизъм, ето нещо което ме възхищава. Противна ми е слабостта, маскираща се с копринените драперии на песимизма, пък дори и да ми е представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни аристократи като великият г-н Томас Ман и прочие.

  Българската ни земя, населявана от мъже и жени с български обичаи и манталитет, традиции, поверия, минало и реч, все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива! 

  Село Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се е и казвало Пейково, пък било в пределите на османска Турция, та каненият за освещаването поп се изплашил да изпълни християнския ни ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко везано облекло, един от своите, турили му наместо калимявка бакърен съд върху главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с козяк вместо църковен епитрахил, и тъй навръх 12 септември 1912 г., навръх Малката Богородица, с веселие и глъч, с празнични хора и ръченици, и с песни параклисът бил понародному осветен не пред клира, а пред Бога и света. 

  Каква е тази сила! Има ли коварна власт, отродничество, предателство, мизерия да я възпре? Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, мизерните из цяла Странджа параклиси бяха изоставени и разграбени, и съсипани поради нехайство или страх от някой симпатичен, начетен партиен доносник, като днешния конституционен съдия г-н Георги Марков, единствено това местенце – сякаш напук, продължавало да мъжди; грижели се за него неколцина от родата на същия онзи див полуезически или полурелигиозен "владика". Сънувала прясна невяста от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока смърдяща локва затънала. Пък кобилката се преобразила в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Та ето там сторили градежа на христовата вяра. 

  Какви комплекси избиват квакащите по стъгдите на държавата, какъв е тоз жабешки концерт от насилващи се да се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим – величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла, тя като че винаги е била такава, ала българското пак оцелява, и даже по-жилаво става, дами и господа честити европейски граждани и горди НАТО-вци, колкото по-нищи духом са ни днес политиците речовити и техните яко гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на унижавана от свои и чужди България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 apr. 2021

___

* Артур Шопенхауер (1788-1860), Волфганг Борхерт (1921-1947), Томас Ман (1875-1955).

** През лятото, на 12 срещу 13 август 2014 г., с приятел от детските години нощувахме под облачното небе в двора на селска къща на 20 км. от Балчик. Някога циганите тук бяха три-четири семейства. Кипящото от живот някога българско село Тригорци днес, подир четвърт век "демократично управление", населяваха 18 (осемнайсет) възрастни, отрудени, престарели българи и 180 (сто и осемдесет) цигани. Буренясалото, яко занемарено селско гробище с хлътналите, отдавна изоставени християнски гробове, крещи до небесата за нравствената разруха на цялата ни държава. Младите се разпилели по градовете и по чужбина; останали тук от българите шепа старци и двама-трима младоци. Така го видяхме набързо и съседното многолюдно някога село Гурково, родно място на поета Йордан Кръчмаров - Данко (1948-1986) – многолюдни цигански семейства превзели изоставените български къщи, включително и къщата на Данко, която местната власт някога гласеше за музей на един от най-нежните поети на Добруджа. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (562.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (562.)

  За цивилизоваността у каквато и да е общност съдя изключително по отношението на общността към изпадналия в беда, към момичето и младата жена. – Аноним (1947)

  02.12.2000. 

И НЕКА ШОУТО ДА ПРОДЪЛЖИ

  В тези мои зрели години смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалена степен самочувствие, да не река – грандомания, откривам в т.нар. интелектуалци. Да се обявиш за божество, като си присвоиш функциите на Бог, не ми изглежда героично, а тъжно, нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а от позиция на простосмъртен пловдивчанин, ценящ уравновесеното мислене. Студент, някъде около 1970 г. в квартирата си на софийската уличка "Петър Митов" № 8, кажи-речи, върху темето на Слатинския редут над Подуенската жп-гара, с велико търпение и най-скрупульозно пребродих затлачената от обстоятелственост и типична немска, отчайваща сухота и преднамереност философска сага на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ на гения, за чийто прототип на г-н Томас му послужил Фридрих Ницше*. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес този обемист роман си остава връх на суетността, защото си е пример как абстрактното може и да люшка камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, към конкретния грешен човек. От този тип отвратителна суетност от невежество и дива лакомия тръгват най-величествените, ама и най-жалките експерименти с човечеството, с планетата, която населяваме по милост вероятно на много по-напреднала от всички нас небесна сила.

  Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост: напомня ми на запуснат дом с буренясала отпред градина и паяжини по ъглите... Картината ми е от Добруджа, от селата Гурково и Тригорци край Балчик. Там се губех, когато баща ми е бил още жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Иисусова усмивка и изобщо, липсва ми подредеността, здравината на онзи наш живот, където анонимния за света простосърдечен и доверчив мебелист-дърводелец ми е ориентир, еталон за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небесата над облаци от суетност, нагла алчност, войнстващо невежество. Философите, които ми занимават ума напоследък: мосьо Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пеленки, хранени със златни прибори. Че аз какво общо имам с тях?! Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек, този естествено е родствен на Христос: не му се и налага да се прави на чудак и луд, на нещо изключително. Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това ми харесва, това за мен е хубаво, изпълва ме с преклонение пред увереността на влюбения в естествения ход на живота. Раждаш се, по-скоро: някакви хора те раждат и те отглеждат, ти раснеш, раждаш на свой ред свои рожби, те отлитат, а ти бавничко гаснеш, накрая изчезваш от света, както си и дошъл.

  Доста дива посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото, като качество, е уравновесено, а не угоднически наклонено към нашия интерес и изгода. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да изоставим собствения си ритъм на живот и на възгледи; претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. Та ето, в този смисъл вдъхновителите се явяват главни надзиратели за свободата у личността, независимо за чия изключително красива наглед и вкус прогресивна кауза гръмко ни призовават. Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас тук позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били, а и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер и пр. самозвани глашатаи на истини от последна инстанция, то е само докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представата за самите начала в обществото на хилядолетната ни християнска цивилизация.

  Степени на убеденост, като фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. Всичко това само да не си помислите, че убеждава! То е поза, предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, ами отваря рани, раздухва пожари и кървави граждански войни, когато родни братя тръгват с духова музика и бойки патриотически песни взаимно да се избиват. Трудно ли е да се разбере, че за да имаш правото да съдиш, първо трябва да обичаш, тъй че съденето да е импулс, породен от грижовна любов към съдения?!

    Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
    и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
    Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
    наистина ли през отлъката не ме забрави,
    нима наистина не съм ти отмилял?
    Грижовна моя! (...)
    Недей ме пита! Замълчи!
    За пътя извървян, за моята тегоба
    не всеки има майчините укорни очи. 

  Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, поемата "Дни на проверка", 1958 г.)* и не ми дреме каква точно идея напористо е преследвала по петите автора на тези редове; откривам рядка житейска мъдрост – че най-строго съди не кресльото, а силно обичащият, че това съдене не е за да отблъсне; а е съдене за приобщаване на блудния. Всъщност, то е печал мълчалива, укорна, грижовна. Питам, колцина между майсторите на гневни речи умеят да се видят отстрани и да успокоят разбеснялото се отмъстително, отблъскващо, само не и приобщаващо отрицание. Вместо да помогне, идиотът усилено пречи, задръства с пози гръмотевични пътечката за покаяние. Боже мой, защо толкова разпалени напират да назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш като осъден на смърт чрез разстрел към зида, ако наистина си демократ, християнин или по-общо казано, добронамерен човек и стопанин на своето едничко мило отечество?!

  Ама не – въсят чело. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от муцуната им; и от цялото това тяхно театро научаваш единствено колко честолюбиви, как глупави и суетни са идиотите, които ни се представят за светци**.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 apr. 2021

Илюстрации:

- Арест, подготвен като шоу...

- И нека шоуто да продължи!.

___

* Вж. https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=212&WorkID=6754&Level=3 

** Вж. https://toest.bg/narodut-sreshtu-desislava-ivancheva/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (561.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (561.)

  Щом любов нямам, нищо не съм*. – Ап. Павел (~10-67), послание I до коринтяни

  Много важно е какво си преживял, но по-важно е как си го преживял и какъв опит си отнесъл от преживяното, особено когато става дума за любовта. – Аноним (1947)

    02.12.2000. ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ

 Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Спомням си, татко държи шперплатова лентичка и тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. А майка е хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, обаче от дръжката по не боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а пък те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем: не-е, не уплашен, само изненадан, но и скимтящ от унижение. Да съм бил, да съм бил не повече от 8-9-годишен.

  А в десетата си година се разболях от жълтеница. Отначало всички помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в разбрицана линейка: кремавобяла шкода с два кървавочервени кръста върху задните две врати. После майка остана някъде, а мен ме поведоха като арестант из огромни доста хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в едно огромно фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е тъй – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.

  Сложиха ме в болнична стая с четири легла, почти под прозореца и вдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец, със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги. Изнесоха го още на втората седмица, а името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – чудесен мъж, около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, като фигурките ги нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява сестрата с инжекциите, лицето му става напрегнато, а пък шегите са изричани с крива усмивчица: "Аман ма, сестро! Станал съм вече на решето. Сестро, вече можете да ме ползвате за сито". Четвъртият беше Яшара – циганин на неопределена възраст. Мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбената му кльощава фигурка, когато се изсулва от завивките или когато бавничко си иде от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш нещо изгубено много ценно търси да се търкаля по пода.

  Онзи, който смени дядо Гьорги, някак ми се губи, не го помня, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, ами мъртвия, сякаш е жив. Обичах да седна в слънчевите пролетни следобеди върху прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите си бъбрят, хем без особено да се съобразяват, че съм си хлапе; от бъбрежа им научавах, че тук при нас, хепатитните, живот си живеем, обаче виж, при тифозните всеки ден отнасят поне един на носилка върху болничната количка почернял и добре изсъхнал като чироз, покрит през лице с чаршаф с печатите на държавната болница.

  На няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане – все ми заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа мирно и кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам докрай пюрето. Изобщо бързичко свикнах с отсъствието им. Липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да играем на шах, а с дядо Гьорги говоренето бе той да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са ни учителите или не. Другият, който легна в неговото легло, него не си го спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, цели часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана, сякаш обмисля всички световни неправди и идиотщини.

  Една утрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. И две медсестрици се вмъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото вляво от вратата, нещо шепнешком си рекоха, па си излязоха. Дойде възрастната санитарка, разгъна цветен параван около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни махаше мило за сбогом, вързаха с бинт двете му китки пред гърди и тъй го изнесоха. Сетне махнаха паравана с цветята, наредиха да излезем ние, само двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Когато се върнахме подир час, вътре светеше от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара: застлано с чистак новичко синьо одеяло с щамповани големи бели пеперуди.

  Някъде другаде ще разкажа по-подробно за най-симпатичната сестра Колева, която като че ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, която ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята на тавана на внушителната четириетажна сграда, в чието мазе знаех, че разрязват труповете. От махаличката покрай болницата под Джендем тепе бях хлапе и леле, колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно събудили се възкръснали, които се чудили защо са голи голенички сред циментовите сиви корита на моргата, с картонче, привързано към палеца на десния крак. Моята любима сестра Колева ме угощаваше с ябълки или сушени сливи, грозде, бисквитки; току се обърне към двете си съквартирантки – и те медицински сестри: "Вижте го! Не е ли сладък, а? Не е ли сладичък!" И тричките в унес следят как се храня или се въртя гузен на стола и си чопля носа. Що гузен ли? Ами щото бях влюбен.

  Двайсет години по-късно – вече млад мъж, женен, с две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра" и пак в таванска стаичка. Само че сега – срещу моето основно училище "Сашо Димитров". Пак в компанията на съквартирантка ме посреща четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й останал все още онзи до болка познат хитроват приятелски блясък в очите. Стаята й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя. Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за "стабилен мъж с материално положение", както бъбреха жените из махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка току край тенекиената врата към дворчето срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.

  Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си – ами че аз израснах, сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане". И когато го споменах преди години в есето "Корени" за местния областен партиен всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Не мога обаче да престана да ги обичам... И колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки до сърцето си ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от този – да го оскърбяваш непрекъснато, непрестанно да го биеш по лице, да го ожесточаваш и да го отблъскваш. Така младият Лъв израства корав от усилието да отстоява себе си, неприкосновената си територия, своите ловни полета и тучни зелени морави с цветя и летящи между цветята чудни бели пеперуди.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 apr. 2021

Илюстрации: 

- На ул. Ниш, 6-годишен в униформата на хлапе от забавачката;

- В 25-ата ми година, заснет от баща ми в м. Юндола на 7 август

___
* Ап.Павел, І послание до коринтяни (13:2). Целият текст от гл.13: Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо ме не ползва. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат. Защото донейде знаем и донейде пророчестваме; но кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне. Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото. Сега виждам смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (560.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (560.)

  Едно от най-противните неща на света е мъж да насилва жена, да посяга на честта и достойнството й, особено когато издевателството се извършва от името на властта и закона. – Аноним (1947)

  18.06.2012. 

СБОГОМ, ЛЮБОВ!

Мечтата, която без жал изоставиш, 

като пес те преследва до гроб.
Цял живот храним печал и забрава, 
а внезапно понявга избухва любов.

Побегни, напусни я, и ще усетиш
какво е за теб и можеш ли сам.
О, майко мила на мъртви поети
и на идиоти без капчица срам!

  Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 apr. 2021

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (559.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (559.)

 Бяхме като скачени два съда, разбирахме се от половин дума. Какво ти, разбирахме се с поглед, без думи и ръкомахане. Просто изключи звука на телевизора и погледай как смешни изведнъж се оказват всички онези палячовци, от които трепери нацията. Важните неща не могат да се опишат с думи. Най-същественото е в промеждутъците сред потока от думи, в спомен за нещо преживяно, в блясъка на очите, когато твоето момиче е греело срещу теб. – Аноним (1947)

  28.01.2008. ПЯСЪЧНА ЛИЛИЯ* 

или за любовта и илюзиите, без които всъщност няма живот 

  Има една френска мелодия, правена в арабски стил, няма как да не я знаеш, "Айша". Наистина бая нежна мелодия. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в занемарено полупразно кафене покрай къмпинг "Каваците" след Созопол. Брулеше силен вятър. След дни на жеги времето внезапно се беше развалило и ята от гларуси с разперени криле летяха ниско над нашата маса. В кафенето бяхме сами, плюс младо семейство с хлапенце. Картината ми се е запечатала в ума и изплува винаги, чуя ли мелодията, която през поривите на вятъра тогава се просмукваше до нас откъм олющени, някога боядисвани в зелено поръждавели тенекиени тон-колони... Един от миговете щастие, свързан точно с тази мелодия. Днес нищо вече не е същото, но мелодията ме връща към време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тази причина щастлив, много щастлив. 

  Десетте дни изкарахме в крайно занемарена почивна станция, при това в най-скучна компания от местни досадници. Нали, като се приготвяш за романтичен воаяж, и ти би се ядосвала, ако някакви лепки досадно се примъкнат към вашата двойка! Пък в онзи момент двамата тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците... Всяка нощ пренасяхме оскъдния си багаж и преспивахме винаги в различна и винаги абсолютно празна барака от три-четири стаи. Всяка нощ, след като съединим две празни легла и метнем отгоре им по два дюшека, Re. навиваше пружинката на бяло плюшено зайче с барабанче, което цънцънка една и съща мелодия, докато ние се гушкахме в тъмното. Жигулата ми съвсем бе сдала, едвам се дотътрихме до този силно запуснат къмпинг, претоварени от багажа на приятели, заради който брах сума дертове, а и заради които мили хора провалихме замисления преход от Бургас на север до Балчик и Каварна, и до нос Калиакра с преспиване по мотели, къмпинги и евтини крайбрежни хотели. 

  Странното е, че днес, хиляди години по-късно, това е един от... ама може би е и най-хубавият ми спомен от преживяното дотук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 apr. 2021

___ 

* Пясъчната лилия се среща само край Созопол (м. Каваците), Приморско (м. Аркутино), Царево (устията на реките Велека и Силистар) и Несебър (м. Иракли). Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (558.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (558.)

 Иван Рилски живял в пещера, хранел се с корени и лекувал духа и тялото на хората, и когато след няколко покани, които останали без отговор, Цар Петър със свитата си прекосил Българската земя, за да разговаря с монаха и се изправил в подножието на пещерата, рекъл царят: "Иване слез!". И Иван тогава му рекъл: "Който иска да говори с мен, нека се качи при мен". – Аноним (1947)*

  28.07.2012. 

ПИСМО ДО ТЕБ

Какво да се прави, кажи,

като слушамe само лъжи,

и нищо нормално не става

в таз объркана наша държава,

откъдето реших да ти пиша

без предвземки, без въздишки –

че онез там добре подредени

не им пука за теб и за мене;

а и що ли нас да ни мислят,

като любим ние начисто!

Пък и кой ще те трае такава,

щом за тях любовта се продава?

И врабците край Сена ще кажат,

че и там е от камък паважът...

А дали пък не е все едно –

кой съм аз, че да те жаля?!

Парижани си чакат Годо,

ние тук гоним Михаля.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 apr. 2021

–––

* Вж. украсената версия за тази несъстояла се среща между сина на Симеон Велики Цар Петър и отшелника: http://www.sveta-gora-zograph.com/krashtelnik/Cvete_ot_rila/razkaz.php?id=6 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (557.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (557.)

 Не знам по-непретенциозно, по-скромно на вид, но и по-жизнено нещо на този свят от тревата на моята родна България. Колкото и странно, всички ние дължим живота си на нея. – Аноним (1947)

  25.01.2012. 

ХЛОРОФИЛ

Боли ли я косената трева,
нима очакваш нещо да ти каже!
Вдигни очи, виж тази синева
в зеленината как ни прави снажни,

през колко стръвни зими и до днес
пренася тя товара ни човешки.
Да съди който ще, но – и злочест,
ще ти прости тревата всички грешки.

В ухание от нежен хлорофил,
лице заровил и в калта, ще зная,
че на косената трева съм бил
един от синовете й до края.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 apr. 2021