За цивилизоваността у каквато и да е общност съдя изключително по отношението на общността към изпадналия в беда, към момичето и младата жена. – Аноним (1947)
02.12.2000.
И НЕКА ШОУТО ДА ПРОДЪЛЖИ
В тези мои зрели години смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалена степен самочувствие, да не река – грандомания, откривам в т.нар. интелектуалци. Да се обявиш за божество, като си присвоиш функциите на Бог, не ми изглежда героично, а тъжно, нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а от позиция на простосмъртен пловдивчанин, ценящ уравновесеното мислене. Студент, някъде около 1970 г. в квартирата си на софийската уличка "Петър Митов" № 8, кажи-речи, върху темето на Слатинския редут над Подуенската жп-гара, с велико търпение и най-скрупульозно пребродих затлачената от обстоятелственост и типична немска, отчайваща сухота и преднамереност философска сага на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ на гения, за чийто прототип на г-н Томас му послужил Фридрих Ницше*. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес този обемист роман си остава връх на суетността, защото си е пример как абстрактното може и да люшка камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, към конкретния грешен човек. От този тип отвратителна суетност от невежество и дива лакомия тръгват най-величествените, ама и най-жалките експерименти с човечеството, с планетата, която населяваме по милост вероятно на много по-напреднала от всички нас небесна сила.
Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост: напомня ми на запуснат дом с буренясала отпред градина и паяжини по ъглите... Картината ми е от Добруджа, от селата Гурково и Тригорци край Балчик. Там се губех, когато баща ми е бил още жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Иисусова усмивка и изобщо, липсва ми подредеността, здравината на онзи наш живот, където анонимния за света простосърдечен и доверчив мебелист-дърводелец ми е ориентир, еталон за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небесата над облаци от суетност, нагла алчност, войнстващо невежество. Философите, които ми занимават ума напоследък: мосьо Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пеленки, хранени със златни прибори. Че аз какво общо имам с тях?! Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек, този естествено е родствен на Христос: не му се и налага да се прави на чудак и луд, на нещо изключително. Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това ми харесва, това за мен е хубаво, изпълва ме с преклонение пред увереността на влюбения в естествения ход на живота. Раждаш се, по-скоро: някакви хора те раждат и те отглеждат, ти раснеш, раждаш на свой ред свои рожби, те отлитат, а ти бавничко гаснеш, накрая изчезваш от света, както си и дошъл.
Доста дива посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото, като качество, е уравновесено, а не угоднически наклонено към нашия интерес и изгода. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да изоставим собствения си ритъм на живот и на възгледи; претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. Та ето, в този смисъл вдъхновителите се явяват главни надзиратели за свободата у личността, независимо за чия изключително красива наглед и вкус прогресивна кауза гръмко ни призовават. Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас тук позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били, а и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер и пр. самозвани глашатаи на истини от последна инстанция, то е само докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представата за самите начала в обществото на хилядолетната ни християнска цивилизация.
Степени на убеденост, като фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. Всичко това само да не си помислите, че убеждава! То е поза, предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, ами отваря рани, раздухва пожари и кървави граждански войни, когато родни братя тръгват с духова музика и бойки патриотически песни взаимно да се избиват. Трудно ли е да се разбере, че за да имаш правото да съдиш, първо трябва да обичаш, тъй че съденето да е импулс, породен от грижовна любов към съдения?!
Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! (...)
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, поемата "Дни на проверка", 1958 г.)* и не ми дреме каква точно идея напористо е преследвала по петите автора на тези редове; откривам рядка житейска мъдрост – че най-строго съди не кресльото, а силно обичащият, че това съдене не е за да отблъсне; а е съдене за приобщаване на блудния. Всъщност, то е печал мълчалива, укорна, грижовна. Питам, колцина между майсторите на гневни речи умеят да се видят отстрани и да успокоят разбеснялото се отмъстително, отблъскващо, само не и приобщаващо отрицание. Вместо да помогне, идиотът усилено пречи, задръства с пози гръмотевични пътечката за покаяние. Боже мой, защо толкова разпалени напират да назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш като осъден на смърт чрез разстрел към зида, ако наистина си демократ, християнин или по-общо казано, добронамерен човек и стопанин на своето едничко мило отечество?!
Ама не – въсят чело. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от муцуната им; и от цялото това тяхно театро научаваш единствено колко честолюбиви, как глупави и суетни са идиотите, които ни се представят за светци**.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар