Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)
01.07.1992.
ГЕРБЕРЪТ*
Царица е розата – за мен лъха печал и богатства, които не съм преживял. Карамфилът е скучен, любовник заклет. Нарцисът носи душа на поет. От вятър полюшван, макът в полето навява ми спомени детски в сърцето. Синчецът следи маргаритката бяла както мъжко око – мома напращяла. Минзухарът е свеж удивителен знак. Кокичето... знаем го: колко и как в мразовитата пролет пробива снега и храбростта му, значи, не е на шега. А пък лалетата – като мометата: шумни девици с напъпили цици. Гергините – като балерините, с техните пусти колосани фусти, целите: разкошно предчувствие.
...И ето че твоят гербер червен избухва пред моя взор удивен.
И виждам това зачервено петле как над боклука изпъва вратле, над вонящите люспи, над огризките гнили от банани и тикви, от зелки и сливи над цялата шумна смрад на пазара, покрай сергиите и тротоара.
Продавачката казва: "Да увия ли, значи, три стръка в хартия за две десетачки?"
– О-о, достатъчен ми е и един.
"А какъв си харесахте, жълт или син? Един без луксозна хартия, от тез ще ви струва ни левче по-скъпо от шест. Шест лева, и ще отнесете един на своя любезен и мил господин."
Какво са шест лева?!** О, нищо не са, но когато ги нямаш, тъй много са те, и срамежливо, с въздишка в гласа питаш за гербера в кофата смет.
"Ах, този ли! – продавачката сива боцва те леко с усмивчица крива: – Вземете го, моля. За вас е. Безплатно!"
...И ето, ти идваш с туй цвете в ръката, ти влизаш сияеща в бедната стая и аз, като виждам това, вече зная, че дошла си и вече оставаш у мен с този гербер в ръка до сетния ми ден.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 26 mar. 2021
–––
* За съжаление, десетилетия по-късно чудесното цвете
гербер невежи и нагли хора превърнаха в символ на политическа формация, която
няма нищо общо с любовта. ** През 1992 г., когато е писан текстът, учителската
ми заплата беше колкото да си платя тока, телефона и водата; и за храна, да
изкараме с двете ми дъщерички до аванса или следващата ми заплата, и пак добре, че с три канчета носех у дома храна от училищния стол, която ми излизаше по-евтино. Бел.м., tisss.
Жените се влюбват в онова, което чуват, докато мъжете се влюбват в това, което виждат. Затова по природа жените се грижат, докато мъжете лъжат. – Д-р Хаус от едноименния тв-сериал.
ПИСАНО ДНЕС.
ГАДНИТЕ ГЛАДНИ ГОДИНИ НА СОЦА
– Как да си взема хонорарите от популярен софийски сайт, където от години пускат мои авторски текстове? Нали си спец счетоводител!
– Като наемеш адвокат, или като идеш и се добереш до баш-шефа и си ги поискаш в прав текст... Което естествено няма да направиш. Така че пий една студена вода!
– В момента точно пия чаша вода... В твоите софийски среди няма ли някой, който получава хонорари за нещо, което са му публикували, да речем, в сайта "Дневник"?
– В кои мои среди? Моите са производствени, а не писателски.
– Па те пишещите са повече по заведенията и пият бира, огнена вода... Къде другаде може човек да ги срещне!
– По заведенията?! Те да не са милионери!
– Може да не са, обаче обичат тези злачни местенца: хем народът да ги види, хем и те да видят колко са обичани от народа.
– Знаеш ли, че едно ядене – от телешко например, вече е между 40 и 50 лв., водката и уискито са 10 лева голямата, в някои заведения – и малките (50 мл), та не знам какво и как обичат писателите, ама едва ли киснат по заведенията.
– За тези пари в прованса Пловдив печен бут от теленце може да си поръчаш.
– Пък и кой ще ги види, като никой не ги познава! Явно отдавна не си бил в кръчма.
– По време на моите студентски години (1967-1971), 100 мл полска водка виборова в луксозния някога ресторант "Ялта" срещу СУ-то* беше 40 стотинки. За един репортаж във вестник "Народна култура" в касата на вестника ми изплащаха хонорар колкото месечната заплата на баща ми, мебелист, VII разряд в пловдивския ДИП "Напредък".
– Беше, ама по соца! Сега бутилка в магазина е 70-80 лв., в заведение 50 мл алкохол е от 15 лв. нагоре. А пък и какви кръчми, като кръчмите не работят от месеци! В тихия глух провинциален град всички се познават, и това може да е претекст да се появяват някъде, но тук** трябва да се появяват само в най-скъпите заведения, ако искат някой да ги забележи... ако въобще ги познае. Пък за такива (глезотии) пари те нямат.
– Не може да не ги познават, след като поне 2-3 дузина пишещи са все в телевизора ми или в някое шоу за клюки.
Съученик – Пламен Станев, отличникът на класа в моето основно училище, който в онова гладно време учеше в най-престижния институт ИСИ***, ми е разправял как с негов приятел, обличат единствените си свестни костюми от абитуриентския бал и в неделни дни ходят да напълнят тумбака край някоя сватба, като се присламчат към сватбарите. Питам го: А не ви ли усещат близките на младоженците? И той: "Че двата рода едва ли се познават толкова помежду си, та затова минавахме за роднини: ядем и пием на корем, ставахме и да танцим, че и да поздравим булката и младоженика от микрофона с любим за нас някой шлагер. И накрая пак не забравяхме да си отнесем и по някоя вилица, лъжица, пепелник, кристална чаша с емблемата на заведението". В сиромашка таванска стая под керемидите на жилищна кооперация близо до площад Славейков ми показа дузина "спомени" от софийските тузарски сватби.
Прякорът му беше Тънкито, с ударение на Ъ, беше кльощав, а баща му – инженер в Централната пловдивска поща, и майка му – медсестра в Държавната болница срещу училището. Ходили сме някога, като хлапетии от бедняшките махали и от класа, да го съзерцаваме как се упражнява да свири всеки ден след училище на разбрицана една цигулка, а пък Дибиша (Дебеличкия Петър Дончев Калчев – татко му беше шофьор на рейсчето към нашия пловдивски ВИХВП****), дето живееше с родителите си под наем на втория етаж в същата къща на улицата срещу училището, му се подиграваше: "Два часа всеки ден стърже с тая шибана цигулка, надува ми главата, аман! То е ясно, че от него цигулар няма да стане, ама що дразни комшиите?!"
– И на моята сватба се бяха намърдали две двойки да ядат на корем, ама ми дадоха и по един плик с пет лева.
– Честността по време на соца беше на мода... Поне са си платили част от масрафа.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 25 mar. 2021
Илюстрациите са от любими наши филми
–––
* Софийския университет "Климент Охридски".
** Има предвид София.
*** Висш инженерно-строителен институт. Конкуренцията там бе голяма, но влизаха само пълни отличници, точно когато Лесотехническият висш институт беше в дъното на класацията за престиж, както бе и специалността Право в Софийския университет, където приемаха едва изкарали тройка по милост. След славния Десети ноември нещата се обърнаха с главата надолу, Право стана най-престижната специалност, а правистите се намърдаха във властта.
**** Някогашният Висш институт по хранително-вкусова промишленост в Пловдив. Бел.м., tisss.
Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)
24.03.2013.
ЗРЯЛАТА ЖЕНА
Дълбоко в себе си жената зряла теб ще те допусне, след като за ръка те преведе покрай алеята й с рози и позволи да вдъхнеш от плътта й като миг изкуство, естествено тъй както само опитен ловец го може.
Триж по-щастлив ще стигнеш с нея ти до края, отколкото с припряна в любовта си някоя дивачка, която из трънаците в луд бяг със страст ще те подкара додето прокървиш като жребец, нахапан в люта схватка.
Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)
24.09.1998.
СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ**
От няколко денонощия сън не го лови. Романът, който бе започнал, тъй си и стоеше на писалищната маса. До страница трийсет и трета всичко уж върви по мед и масло – очерта кръга от основните образи, обстановката: провинциално градче, скудоумие и читалищен идеализъм, закостенял ръководител на местната общинска управа взема под крилце амбициозен младок без скрупули, който пък си има романтична връзка с директорката на местната музикална школа; възход, разцвет и упадък на младока; от тресавището го измъква не друг, а самият секретар на местния общински комитет на партията. Сблъскват се два възгледа за живота и така в края на краищата, нашите ще натрият муцуните на гаднярите-седесари; и за да не изглежда лимонадена, историята завършва със смъртта на увлечената шефка, която (както ще се окаже впоследствие) била бременна... Па от кого ли? Това читателят трябва сам да се досети. Криминална интрижка, ама без забежки по евтино ефектното; психологизъм, бабам, психологизъм изпипан, тъй че написаното да се възприема в два, три, че защо не и в четири плана.
Не му спореше точно заради тези няколко плана в изображението. Свикнал бе да си казва нещата точ в точ, както волът дълбоко оре в браздата; ай сега, ще се правим на модернисти! Ами че доскоро тези ми ти двуплановости, триплановости и пр. подтекст не намирисваха ли на идеологическа диверсия западен терк, на загнил капитализъм и упадъчно влияние от Пруст, Джеймс Джойс, Бекет, Кафка, Ницше, Киркегор, Маркузе!?
Обаче нали вижда другите господа от писателския съюз как промениха тактиката...
– Преустройваме се, братлета, ох, пренастройваме се – въздишаше и той с няколко попревтасали дядковци в кафенето на културните дейци сред града. – Ш-шт, кой знае какво ще излезе и от тази кампания на партията! Паживьом-увидим! Та и това чудо...
Ама кой ли го слуша! Табунът пишещи братя и сестри гони Върховете на Олимп. За пари шоуменът в литературната чалга пей-дава да се гаври и с господин президента.
Към полунощ кучето тръгваше да обикаля из стаите: идва, тика муцуна в халата му, в джоба със сухарите, гледа го с едни умни, да речеш, човешки очи. Ей, старче, що не си лягаш – сякаш му казва. – Ха, миличък, лягай, почини си. Светът ще мине и без теб, без твоите съображения, страхове, опасения. "А което не се купува с пари, с бол пара самичко ти се навира в лапите", американците отвъд океана са го измислили. Всичко опира до ваксата, да уцелиш дамара, и ските ти сами тръгват към Олимп, към Успеха!
До страница трийсет и трета Наглият тип изпъкна в цялата си грозна мощ; взират се двамата – автор и литературен герой, от упор почти няколко денонощия, и ръкописът не мръдва от страница трийсет и трета. Героят напира да деребейства, хем не само в измисления си живот, ами посяга да му съсипе и схемичката: разтуря, издевателства, окупира идеята, участта на положителните герои, накъсо – яко пречи. Отвратително!
Сутринта се появи инкасаторката за водата; надникна в банята, записа си там нещо, и тъкмо да си тръгне, в антренцето вече... за да избяга от неприятното чувство, че е безполезен, че никой вече не го е еня за неговите романи, а пък и сам на себе си вече взе да доскучава и опротивява, предложи на простовата женица да пият по един чай.
– Имам жасминов – рече, – много полезен за кръвното, прочиства бъбреците. Имам и чай от гинко билоба. Знаете ли какво е гинко билоба?! По телевизора постоянно му правят реклама, че укрепва паметта и прочиства мозъка.
– Не съм опитвала жасминов чай – рече тя, – а за гинко билоба ми е още раничко.
И поседнаха в кухничката. Очите му бяха подпухнали, зачервени, сълзят; та дали от учтивост или да избегне неловкото мълчание, тя попита:
– Да не е конюнктивит? Баба ми...
– Вадя си очите нощем. До късно вися над машинката – взе леко да скромничи той.
И тя внезапно се въодушеви:
– Чела съм! О-ох, чела съм. Знам кой сте. Чела съм. Пък веднъж по радиото слушах вашата пиеса за едни партизани, които полицията преследва в Балкана през зимата.
Стана му драго, но не посмя да пита като как ги намира тези негови неща, карат ли я да се позамисли над живота и хората, и над себе си, вълнуват ли я, изречено вкратце.
– Знаете ли – рече тя, – отдавна се каня да ви разправя историята... да, историята на моя тъжен живот, така да се каже, обаче вие... вие, то се знае, вие сте така зает! – И го стрелна с очи, преливащи от боязън и възхищение.
– Че защо да не ми разправите! – реши да я предразположи. И си помисли: все пак е жена, не кой знае каква жена, явно наивна, глуповата... но хм, човек от народа все пак, добродушна, проста, доверчива и пряма, и искрена като самия наш български народ.
И онази женица отсреща, като да потъна в себе си сякаш, ей тъй заразправя...
Глухо село край провинциално градче. Родителите – простовати люде, еснафи; не й давали да продължи учението, та постъпва като библиотекарка в местното читалище "Пробуда". Веднъж в читалнята й влязъл непознат строен блондин с очи като цвят на метличина. И пламва искра. Впоследствие се оказал безотговорен и много подъл тип. Пратили го с партийно поръчение да оправя батаците в общината, а пък той тук други батаци забърква, тоест, кметът Ципорков, като надушил що за птица са му изпратили партийните другари отгоре, прикоткал го, омагьосал го. Сдушили се тези двама и тъй изниква едноличната фирма за производство на шноли, телени закопчалки, ципчета и копченца от керамика и бронз "Рафаелло". Любимият й се пренасочва към кметската щерка – куцичка, че и грозновата, казано между другото, и в деня на сватбата им, да... в деня на сватбата изоставената тя си прерязва със старо бръснарско ножче вените, прави опит, значи, да си сложи край на живота. Реже си вените и братчето Стефанаки отърчава при сватбарите, при младоженика, оладжак, и: "Бате Милене, бате Милене, пък кака..." И хуква онзи ми ти Милен, както си е в официален костюм Версаче, окичен с нанизи от двайсетолевки... Каква сватба, моля ти се, какво празненство! И пак бурна любов и така нататък, и така нататък цели два летни месеца. Обаче до брак не стигат.
– Метна го случайно Геле Перушана с ремаркето на трактора. Може и случайно да е, че напоследък на какви ли работи се не наслушахме, па и какво ли пред очите на цяла България се не върши! Е, на, братчедите от махалата от години ток не плащат, вода и смет не плащат, а помощи само на тях се дават и си се разхождат – Господ да ги убий, с талиги нощем, из къра шетат, пропищели са селата на нашата Тракия от тази напаст. Крадат, и няма кой да ги озапти, че властта ни е кекава, не е вече власт, ами хайдушка задруга, пък коза в съседното село Трилистник окози яре с две глави, и това ако не е поличба, здраве му кажи!
– Ами какво стана с младежа, с онзи напорист Милен? – загледа я Старият писател, лекичко подразнен от словоохотливостта й, по-точно казано, от агнето с двете глави.
– Ми какво, какво! Какво да стане! Завалията нозе си няма. Изработиха му протези от първокачествен немски алумин. Щях да се венчая за него, да не бях малко бременна.
– Бременна?! – възкликна, нещо у него се откърти, самичко се откъсна от дън душа.
– Ами да! В шестия месец, от същия оня чешит Геле Щурото. – Наведе главица, попи очевидно сълзичка в крайчеца на окото.
Старият писател я съзерцаваше зяпнал: – А местният мафиотски бос?! А общинският комитет на управляващата ни партия?
– Ама какъв бос, какви управляващи! – изхълца тя, извади карирана мъжка кърпа за нос, голяма колкото родопска престилка, извърна се и здраво се изсекна. – Общински комитет... хм! Няма таквоз нещо. Я в кое време сме! То да не ти е Живковото време?
– Ча-а-кай-чакай! Ча-а-кай! – припираше Старият писател, – кмета не го ли съдиха за корупция и присвояване на общинска пара? И му се размина.
– Да, бе...! Разминало му се, ама друг път! Излежа си ги като "Отче наш, Ти, Който Си на небето". Престоя половин година в ареста, и чак тогава излезе. Вий откъде знайте?
– Е... Аз всичко знам! – опита да се пошегува, ала между тях отново увисна неловка, тягостна тишина.
– Не може тогава да не сте чували за Нушка... Нушето.
– Теменужка! Теменужка това си ти. – Теменужка бе кръстил положителната героиня на бъдещия екшън. Облегна се тежко на бюрото и посегна да палне луличката – личен дар от лидера на партията за юбилея на Априлския пленум, пък и заради кампанията на обновената БеСеПе за предстоящите избори, но ръцете му трепереха.
Когато подир час, след като инкасаторката вече бе напуснала самотната занемарена селска къща, надигна задник от фотьойла и влезе в пералнята, отсипа на песа Гуджо от кофата кухненска помия да лочи и затътри нозе към спалнята да си легне. И ето го, лежи в мразовитата мартенска нощ изпружен върху сплъстения изгнил дюшек, блещи се в полумрака, гледа как светлинка от мъждукащата печка бродира пулсиращо петно върху тавана и за първи път от хиляда години насам внезапно се почувства излишен, абсолютно излишен, унизен като пакостник, застанал пред бездната на собствения си измислен живот.
Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. –Анаис Нин (1903-1977)
21.11.1991.
РОГАТА
Скрити в уютния здрач от погледи любопитни, мъж и млада жена разговарят в нощта. Те не знаят защо са си нужни, но греши, който мисли, че това е любов.
За какво му е тя? За какво й е той? Тя си има у дома своя Аполон. Той си има своето Разочарование и това е изворът на неговите страдания, поради което се налага тя да му звъни и да си мисли за него в почивните дни, когато няма как, ах! когато няма как да му звънне тайно в полунощния мрак и да започне онази безкрайна верига от въздишки и думи като взети от книга.
Седнала по турски върху плюшения диван, за всичко, за всичко тя иска да му разкаже, от което пък той се чувства по-важен и въобще, мъничко поласкан.
Да, но когато съпругът е вкъщи, тя все намира за какво да се мръщи, и щом го отпрати от семейния дом, като орел се спуска върху онзи телефон и в слушалката, задъхана, съобщава нещо, от което на мъжа отсреща му става горещо и към Небесата очите печални обърнал, пита Господ с поглед посърнал:
– О, Боже! Какво става с нея? Какво става с мене? Какви са тези проблеми по никое време!? Тя не е моя. Тя, значи, е чужда, а пък аз от моето момиче си имам нужда. Но моето момиче с някакъв тип ми изневерява, и значи, онези двамата там какво да ги правя, освен да си посипя кратуната с пепел и света да гледам свирепо, и да грача сам в здрача, и да казвам, че нищо ми няма, когато свят ми се вие от тази измяна.
* * *
И авторът, като вижда така разклонени рогата му, Боже! – ей такива големи, се пита: ще издържи ли мъжът и докога на онзи съпруг да не сложи подобни рога?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 23 mar. 2021
Илюстрация:
Ан Хатауей (1982) напомня момичето, в което бях влюбен
POST SCRIPTUM
– Ама че любовни терзания! Вярно, не знаеш какво искаш.
– Пропуснала си да забележиш кога е писан текстът. Преди време на приятел, който беше изправен пред същия проблем, важен за мъж, себе си уважаващ, а не отрепка, дадох акъл да не се измъчва, защото където наистина е Любов, всичко останало е на заден план. Нормално е мъж да се изправи някой ден пред този проблем, да търси отговор.
– Знам кога си го писал. Сетих се за после, когато всичко е станало така, както ти си искал, и нищо не си направил, за да се изпълни докрай мечтата ти.
– 21 ноември всяка година за мен е особена дата. Тогава за пръв път се сблъсках с проблема. Момичето настояваше веднага да се разведе и да се оженим, а и дъщерите ми ме обвиняваха, че не съм го сторил. Защото я харесваха.
– Още ми е чудно защо.
– Бях вече щастливо разведен, наглед не би трябвало да имам проблем. Но реших, и това съм настоявал през всичките години, когато сме се срещали с нея – че не бива да си разваля семейството. След като откри подходящия, по нейна преценка, мъж, тя се разведе и половин година по-късно се омъжи повторно. При срещите ни по нейно желание, след като вече пак се беше омъжила, а аз – наранен, странях от нея, все пак не пропускаше да ме обвини, че съм се правил на вегетарианец, когато е предлагала да се съберем като съпруг и съпруга. Двайсет години разлика са си двайсет години, а тя бе прекалено хубава и проч.: навсякъде, където сме сядали да пием кафе, правеше впечатление на околните, че цялата грееше. А моят стил на живот е монашески – едва ли би й харесало да живее с монах, който предпочита да седи сам вкъщи и там да си драще неговите нещица, докато на нея й се шеташе по света, така както, виждам, и теб ти е присъщо. В известния роман "Богат, беден" на Ъруин Шоу има образ, подобен на подобен тип мъжкари. Човекът по цели дни е в студиото да си пише романите, докато влюбената в него съпруга ходи по танци с веселата си компания. И не казвам, че съм бил прав. Истината за мен е, че никога не съм се виждал като човек, който би станал повод (не причина) семейството да се разтури заради нещо дотолкова неуправляемо, каквото е любовта. Знам и че зад гърба ми сред познатите и близките си създаваше легенди за мен, май толкова бе влюбена! Приятелките й ме гледаха с респект, говоря за две-три от най-близките й приятелки. Доста време, след като вече се разделихме, получавах послания, че съм й помогнал да премине през един от трудните периоди в живота. Може би защото и ти си 100% процента жена, едва ли ще ме разбереш; ама те харесвам точно затова. Мъжете и жените сме различни – в това различие е тръпката. Да, момичето винаги е право, но истинският мъж не би се възползвал от слабостта й
Революционно действие е да казваш истината по време на универсална измама. – Джордж Оруел (1903-1950)
Мисия на писателя е не да каже това, което всички можем да кажем, а онова, което не можем да кажем. – Анаис Нин (1903-1977)
29.11.1988.
ПО СЛЪНЧЕВАТА СТРАНА НА УЛИЦАТА
Не че беше посредствен, но не беше и от онези, чието име се носи върху крилете на славата; даже не бе толкова активен, а бе само наблюдател сред мнозинството, което шуми, вълнува се, тревожи се, кипи, лашкано от разните преходни моди, настроения, турнирни битки, пандемии и психози. Живееше в панелен апартамент в покрайнините на занемарения град, заобиколен от същите като него невзрачни обитатели с нелепа жалка участ, а сред тях най-лични са кавгаджиите, побойниците, фукльовците, леките момичета, вечните клюкарки от опашките край местната бакалия, запуснали се жени с претенции и с коси в крещящи цветове, в дреха, отдавна излязла от мода, т.е. дрехи и обуща втора употреба, купени по за лев или два на килограм от битака, женици, които постоянно абортират, защото са неверни, изневеряват на мъжете си, правят опити да се самоубият, а прането им все виси да съхне на тела, но е захабено, сред прахоляк и воня от близкото сметище и екарисажа на отсрещния бряг на разлялата се по блата и мочурища голямата национална река, едва ли не същински символ на държавата ни.
Наглеци, крадци, изнудвачи, търгаши с дълбоки честни очи и ловки ръчички, народ, затънал до шия в простотия, невежество и грубост, тълпа, която псува всичко светло и невинно. Същинска мизерия в духа, където псувнята е "Добър ден!" или "Здрасти!", почитатели и поддръжници на местния футболен отбор, Жорж Ганчев, Исус Христос и поредния министър-председател, тъпанари, вярващи в баячки-врачки, екстрасенси, извънземни, кълнящи всеки, пръкнал се от тяхната мрачна среда, допълзял, докопал се със зъби и нокти до властта.
Живееше с двете си хлапенца и съпругата, която дискретно, затова пък редовно, му изневеряваше, и всички съседи, освен него, бяха наясно с това, но тя пък му готвеше прекрасно, поддържаше жилището чисто, макар вечер да се оплакваше от преумора, главоболие, болки в кръста или всичко заедно, накуп. Всеки в нашата държава, след като влезе в пълнолетие, си е свободна валенция, тъй да се каже, свободен електрон, молекула безумна и хаотична – някаква си обидно нищожна адски нещастна браунова частица, следователно: има право на свой личен живот, тъй че жена му беше нежна и жизнена, мечтаеше за властен мъжкар над себе си. Но той не беше нито властен, нито решителен, нямаше космата могъща гръд и едро развито мускулесто туловище. Беше нормален: постоянно изпитваше съмнения от най-различен род; бъбреше й например за това, че да си честен в този лъжовен див свят е лукс. Та всъщност поради неговата мания да е на всяка цена честен тя не можеше вече да го понася. А възможно ли е да речеш на глупака, с когото живееш криво-ляво десетина години: "Мили, не те обичам! Мразя те заради глупавата ти честност". Никак не върви, ама никак! Нали?
А той си я обичаше. Не, не, хич не бяха леки тези десетина години сред лишенията и униженията в милата родина. Женицата му три пъти прави опит да си сложи край на живота. Винаги малко късмет не й достигаше – и всеки път с омраза към лекарите се връщаше отново и отново към живота. И при четвъртия опит, когато се покачи върху рамката на прозореца в спалнята, упътила се към Отвъдното, той, свидетелстващият, честният наивник, изтърча да я спасява, макар тя да крещеше, с нокти да дереше кожа от лицето му: "Пусни ме, идиот! Пусни ме да се хвърля!"
Това, че е писарушко, е утежняващо вината обстоятелство. Поетът Атанас Далчев* пише на едно място, че честният човек е чудовище за своите приятели и близки. Защо изобщо са нужни цитатите! Нали виждаме кой е с блестяща кариера и кой не. Какво да се прави, но някои мисли идват под конвой. Това го твърди друг, някой си Станислав Йежи Лец** – пан польскего, когото пишещият настоящия объркан текст бая харесва. Та същият този господин Лец, да, на същия този благ, мъдър, уравновесен и спокоен господин Лец му се наложило да убие. Знаете ли с какво?... С най-обикновена лопата, милостива госпожо. Да, истина: убил с лопата нищо неподозиращия мирен чиновник в есесовска немска униформа и автомат в ръцете, за да зарови чиновника в дупката, която усърдно копаел за собствения си гроб... и после – преоблечен в онази чудесна есесовска униформа на екзекутора си, се изсулил.
Лесно му било на Лец: вдигнал лопатата и – хряс по врата, чисто и просто; но как да убиеш онази, дето не само ти трови живота и те съсипва с курвенските си истории, но на всичкото отгоре готви благоуханни манджи, пере те, глади те и като че се грижи за двете ви хлапенца! И като не можеше да я погребе в себе си, нашият скъп наивник си внушаваше, че я обича – ходеше напред-назад по света и разказваше все такива едни романтични истории за вечната съпружеска любов: любов грандиозна, величествена като Кьолнската катедрала и като Менделсоновия сватбен марш. Женските му образи бяха все такива едни, в плен на вътрешната си чистота, всеотдайни. Ама че глупак!...
Глупак ли! Не казахме ли, че този човек е само един тих, кротък наблюдател. Дали не си противоречим, а? Сякаш въпросът е по-завъртян – понеже говорим за жените и мъжете, на които същите жени изневеряват. Всъщност, въпросът може да се постави и тъй: Ако ви дадат възможност да избирате, по коя страна на улицата ще преминете, по слънчевата, или по усойната и сенчестата? Като майката от притчата за двамата й сина – единия, който майсторял чадъри, и другия, който майсторял сламени капели... А майка им все ронела сълзи: слънчево ли е, оплаква онзи с дъждобраните; рукне ли дъжд, жали за шапкаря. И се явила случайно тогава скитаща някаква бабка, и рекла на нещастницата – да се радва, когато е дъждовно, заради Царя на омбрелите (чадърите, демек), и да е доволна, когато слънце пече, заради Царя на капелите и шапките... Е?!
Ние с теб, читателю, откъм коя страна на улицата ще минем? Наистина – ако крачим по усойната страна на живота, винаги ще сме застраховани от гадни изненади. Нали?! Вървим си, значи, гледаме под око профучаващите бясно край нас парвенюта, ловки шмекери, тарикати, хитреци, патриоти, горди идиоти невежи, но с "Диплома за вишу", абсолютно некадърни, обаче погалени от папата или от вселенския патриарх, които и с Бога, и с Дявола са на "ти" – с единия вечерят и му палят свещи, с другия си въртят далаверката, и сме щастливи, ако прогнозите ни за киша и гадно време не се сбъднат. Така е удобно, да-а, удобничко.
А сега представи си, че е сутрин рано и улицата – бррр! – лъха на арктически мраз; колко хубаво е да си вървиш по слънчевия тротоар. Ей тъй, хоп-хоп-хоп! Здравейте, господине! Добро утро, госпожо! Ха, приятелю, ами ти накъде тъй намусен? Усмихни се! Хайде, моля, усмихни се бе, човек! Бъдещето на света е в ръцете на добрите и на кротките хора.
** Роден е на 6 март 1909 г. в Лвов, в семейството на барон Бенон де Туш–Лец и Адела Сафрин, евреи, които впоследствие се приобщават към протестантството. Преди Първата световна война семейството се преселва във Виена, където синът получава начално образование. През 1933 г. се дипломира по право в Лвовския университет. Пише лирика. Поезията и политиката са неделими, според Лец. През 1939 г. излизат негови два тома със сатира. След окупирането на Полша от нацистка Германия бил арестуван и отведен в Тарнополския концлагер. Осъден на смърт след втория си опит за бягство, през 1943 г. все пак успява да избяга, като убива екзекутора си с лопатата, дадена му да изкопае собствения си гроб.
През 1950 г. поради несъгласие с тоталитарния режим в Полша, се заселва в Израел с жена си, сина и дъщерята. Две години по-късно се връща във Варшава, но полските власти многократно издават забрана да бъдат публикувани неговите творби. Въпреки това, издава четири книги с поезия и сатира. Издъхва на 7 май 1966 г. във Варшава. В България името му по време на соца беше емблема на мислещите българи. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%99%D0%B5%D0%B6%D0%B8_%D0%9B%D0%B5%D1%86 Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (523.)
.bmp)
.jpg)
.jpg)
.jpg)