ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (512.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (512.)

    Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)

  16.07.2005. СЕКСАПИЛ И ЛЮБОВНА ЛИРИКА (1.)

  Всяко нещо си има период на узряване, а моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът ми и не съм вече сигурен, че тази стара мечта изобщо си заслужава толкоз усилия, търпение, смиреност. Всичко останало пренебрегнах: любов, кариера, свое семейство, и защо ми е тази книга? Позачетох от стиховете на Жак Превер (1900-1977) тази сутрин и ме порази пак онази вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши канона на класическата форма и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.

  Голяма школа е Превер, противоположното на строгостта във формата при неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като гейзер, като горещ фонтан – първият; сдържан, човеколюбив – вторият. Тези като Превер живеят сравнително доста по-дълго и умират в леглото си: обикновено от естествена смърт, докато перфекционистите на формата нерядко се самоубиват драматично и показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден преди Националния празник на отечеството си. 

  20.07.2005.

  Тази сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите и поне половин час се любувах на пищната зеленина и лекия утринен бриз с дъх на свежест. Цветята ми цъфтят, полудели в артистичен безпорядък, листа нямат толкова, колкото китки... Полях ги, па седнах на северното балконче току край клоните на липата – да погледам изгрева на слънцето, това чудесно космическо събитие, което – понесени в делнична врява, преставаме да забелязваме, щом захванем да страним от детенцето у себе си. Липата откъм кухнята ми се извишила вече на метър-два над парапета, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли, греят! Сварих си кафенце, отпивам първата глътка и си мисля: Така подреден и величествено ведър си, Живот! Да не ми се пречкаха лошите хора, доста повече да съм постигнал.

  Двама, които имах за приятели, ме измамиха. Виждам наоколо как като че ли всеки, който има малко от малко власт и влияние, съсипва което успее да докопа. И кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха тези объркани хора, по-щастливи станаха ли? А може би тъй, като ми се съпротивява мечтаното и като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-упорита се утвърждава у мен, тропа с краче, присвила устничка, ме гледа с пламтящи оченца. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона дето ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно подробностите наоколо и пак ми е хубаво – макар без усещането на тръпката по жена.

  Жените са същества силно зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога да си търсят мъж, кога (и дали!) да раждат деца, да чезнат по рожбите си и да се състаряват в делнични дреболии, подреждайки дом и вещи. В плен на Времето, което при тях много по-бързо лети. Мъжете, достигнали висини, като богочовекът Христос, ап. Павел, Левски, Карол Войтила – споминалият се римски папа, и дори изчадия като Сталин и Хитлер, са невротици, изключителни самотници, монаси в личния си живот. Това закономерност ли е?

  Мечтата за книга ме е обсебила дотам, че пренебрегвам май разпиляването по жени; просто ми се струва унизително да губя време с тяхната чаровна, интуитивна и нежно упорита компания. Все същият хлапак съм си в отношението към тях – само дето по-дълбоко зарових у себе си изкусителната страст към прегръдки, галене и целувки. От време на време изпитвам страхотната потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата хубава, знойна дяволита жена и все повече се убеждавам: самотата е обичайно състояние на духа. Гледам жените как ловуват и си казвам: Леле, колко са зависими от материалното! Леле, колко ги привлича лъскавото и успехите у мъжа! Но точно с тези две неща някак не мога да се похваля, пък и не ми е нужна такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към уют и уседналост. Хубавите ми интелигентни две дъщери – ами че те са същите. Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, та не мога да си ги представя в сътрудничество с някой мъж, за когото би пренебрегнали своя мил, вроден и чисто женски егоизъм.

  Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно това съчетание от Нехайство, Смешно, Самоирония и Печал, което излъчват стихотворения като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и пр. Подтекстът е: че нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно, тъй като всички сме мимолетни и уязвими, ефимерни, преходни на този свят; всичко е Динамика, търсеща хармония и рушаща установени вече граници и забрани. Стиховете от "Порто Фино" наподобяват по стил грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност, печална представа за едрите неща, като стойност в нашето съзнание, в нашата душа. Този подход заимствам от французина Жак Превер, само с разликата, че Превер е по-сантиментално-патетичен. "Където двама се обичат, аз съм на тяхна страна, аз съм с тях" (предадено по смисъл**) моят лирически двойник или моят шепнещ резоньор не би изрекъл толкова категорично; видимо е отдалечен и по-ироничен, струва ми се. Но дистанцията оставя героите ми по-самостоятелни, автономни в чудатата си логика.

  Това, както и при французина Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите артисти с добро самочувствие, са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието сюжет в случая) и случката, като силно въздействаща атмосфера, оставям повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде, обаче – тук-там се изкушавам и хващам бика за рогата.

  В показността на нехайството към рима и ритъм се спотаява деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ритъм у човека. Никой нормален човек не бърбори в мерена реч, нали! Това нехайство, обаче, е само трик, заблуждаваща маневра, чиято цел е да изкуши четящия да оспори автора като институция обективна, подобна на Господ Бог, немилостива към драмата на своите марионетки в шоуто, т.е. в някое стихотворение.
Нежността при стиховете в "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайството към т.нар. "висок поетичен слог" – такава ми е идеята относно формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише...
Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични колонии като коралов риф, и не ми остава нищо друго освен да се радвам как пред удивените ми очи се появява от делничната пяна нещо красиво (поне по замисъл). 

  Следва    

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv,edited by 17 mar. 2021

___

* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos".

** В превода на Валери Петров тази идея звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":

Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на "ти" -
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече.

Между другото, във френския оригинал стихотворението звуково напомня ромолене на дъжд по тенекиите на покрив чрез разнообразни съчетания на сонорния звук "р". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (511.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (511.)

    Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)

  28.11.2007.

АНТИТЕЗИ *

В памет на Франсоа Вийон 

Спокоен като пън, мечтая морски бури;
мърморя малодушно, авантюрист по кръв;
животът ми е сън, ала мечтите – щури;
в обоза уж се гуша, в пердаха влизам пръв.
 
С плесник ли през устата подлец ме зашлеви,
целувам му ръката и шепна: C'est la vie*;
унил, сразен, наплашен, се виждам уважен,
за почести и слава на бога отреден.
 
Добре ли ме приемат, изпадам в силен смут;
световно неизвестен, с това съм най-прочут;
изпаднал в дни на леност, коси ме адски бяс;
рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз.
 
В калта добре овалян, за себе си съм бог;
глупака ако хваля, към умния съм строг;
изпитвам смут, когато цената ми расте;
които ме ругаят, най-близки са ми те.
 
Рекат ли ми: Ужасен! – знам, нежен ставам с тях;
нещата щом са ясни, изпадам в смут и страх;
сърцето прокърви ли, свирукам окрилен;
остана ли без сили, по-жив не знам от мен!
 
Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз;
узреят ли житата, в душата ми е мраз;
щом моето момиче ми каже: Мили мой! –
преставам да обичам и гледам зло, на бой.
 
Внезапно разлютена, най-мила ми е тя –
щом пак ми прави сцени, добре сме в любовта;
разбирам, че не мога да преживея ден
без нежната тревога: тя може ли без мен?!
 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 mar. 2021

–––

* Такъв е животът (фр.). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (510.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (510.) 

    Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)

ДВОРЪТ НА ДЕТСКАТА ГРАДИНА*

Като гледам в пухкавия сняг малките деца 

как тичат, като ги гледам как падат,

търкалят се,

изправят се като въстаници

на барикада

и тичат пак до колене,

до кръст

в снега... 

Като гледам белотата как се сипе,

как се стича

от свечереното небе на тласъци,

 подхвърляна от ветровете...

Като гледам,

подпирайки с длан небосвода,

оставайки жив все пак, –

безкрайно

нежно

страдание ме обзема. 

Вали

над всичко този сняг. Вали,

натрупва и не зеленее

тревата с остри копия,

не пъплят

сълзите на надеждата по мъртвите

 есенни листа. 

Скоро няма да ни има даже.

Ще отлетим

към небесата, о деца!

И вие вече няма да сте същите.

Крилата

заякват само със усилното летене,

в такава зима... 

В такава зима искам да си ида –

с очи във пухкавия сняг,

с очи, които падат

като въстаници на барикада,

възкръсват

и се повтарят в теб,

човечество. Ала

планетата е пухкава от сняг... И там

 едно Голямо Черно Куче важно се разхожда. 

Уморен,

тъй жаден за почивка

от толкоз преживени дни и тъжни нощи,

от толкоз преживени чужди драми

и приятелски предателства,

просто

нямам право

да умирам. Би било

крайно неприлично...

докато този кръвожаден

мрачен пес

кръжи наоколо, и всъщност,

най-много

кръжи около Детската градина,

о, човечество,

кръжи с огромни огнени очи

и лапи,

и муцуна хищна, окървавена от злост

 и от надменност нечовешка, дръзка.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 mar. 2021

––––

* От сб. "Кардиф", Самиздат от 1998 г. в тираж 300 екз. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (509.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (509.)

    Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)

ЦЕЛУВКАТА*

  Прибра се от работа във фирмата, и като се повъртя из стаите, реши, преди да се е преоблякла, да се качи десетина етажа по-горе до съседка, която беше на същия хал – две дечица, пазаруване, готвене, чистене, пране, и мъж, който всяка минута, когато е по-свободен, гледа да е сред компания с приятели и все е някъде наоколо, ама извън дома. И понеже й бе дошла до гуша пустата му женска самотия на прилежна съпруга, поне ще покани съседката Радка на кафенце с по чашка фин ликьор, ако нейничкият, разбира се, случайно не е заседнал срещу телевизора заради поредния футболен мач или състезание за някаква си много специална и безсмислена от женска гледна точка лъскава награда. Та излезе от къщи, както си бе гримирана и прочие, и висна да чака на площадката пред асансьорите... Цън-цън – автоматичната тенекиена врата изпъхтя и почти безшумно се отмести. Вътре в асансьорната клетка – метър на метър и нещо, полуобърнат, с лице към изхода, стоеше тъмнокос някакъв висок мъж в спортно яке. Не му обърна внимание, само попита:

  – За кой етаж сте? Щото аз съм за четиринайсетия.

  Обаче отговор не последва, и тя решително натисна бутона. А в момента, след като вратата се затвори, усети, че тук нещо трябва да се случи. Ей тъй, с шесто или седмо чувство, което вероятно само младите и по-хубавичките жени притежават. Хвърли му небрежен, хем доста дискретен поглед през рамо. Онзи в този миг също я гледаше, та очите им се засрещнаха. Млад. Всеки случай, поне седем–осем години по-млад от нея едва възмъжал довчерашен юноша. Прилично облечен – с марков пуловер, джинси и прочие, ако не се брои якенцето. Някакво черно възкъсичко кожено яке, бронирано с огромни катарами и твърде голяма яка. Кимна й, като не сваляше очи от нея. Стана й неудобно, че някак особено я гледа в устата, Боже мой! Защо я гледа в устата? Какво толкова има във формата на устните й. Усмихна й се, пристъпи, нещо хищно имаше в държането му; и всичко това само за секунди, докато асансьорът лети нагоре. "О не, господинчо!" – рече си наум и му обърна гръб. Малко рязко наистина му обърна гръб, но... В следващия миг усети нещо хладно да опира в шията й. Нож, Боже господи!!!

  – Не се притеснявайте, моля ви! – рече й. Обаче май не беше молба: ръката с ножа трепереше; ама не беше и заповед, по-скоро бе като вик за помощ. Дали убийците не страдат заедно с жертвата?!

  Би трябвало да крещи, да се втурне объркана – да направи опит да се съпротивява, но не, усети само, че коленете й омекват.

  – Какво ти има бе, момче? – тури длан на гърдите му, пред сърцето. – Болен ли си?

  Междувременно асансьорът бе спрял на четиринайсетия етаж и вратата му почти безшумно се плъзна встрани, отвори се, после пак се затвори и тъй двамата останаха неподвижни с очи един в друг. Фиксираше го отблизичко с длан върху гърдите му, не смееше да мръдне. И ръката с ножа лекичко се поотпусна:

  – Пръстена... Сваляй пръстена!

  – А, не! Годежния пръстен няма да ти дам – чу решителния си глас, сама от себе си изненадана.

  Той пак опря ножа върху нежната й кожа под брадичката... Загледа го в очите, и той извърна глава; чу омекналия му глас:

  – Хубава си! Много си хубава!

  – Знам – впери се в него.

  Той натисна бутона за двайсет и втория етаж, кабинката пак се затресе и се понесе нагоре. Спря. Вратата се отвори и затвори. Стояха един до друг, тя – прелъстителна, със зачервени страни и блестящи от вълнение очи, сложила длан на гърдите му, той – обгърнал я тъй изотзад, неопитен, но физически излъчващ самочувствие на младо мъжко животно. Рече й:

  – Целуни ме. 

  – Защо?

  – Целуни ме! Хайде целуни ме.

  – Не! – И посегна към таблото със светещите бутони. Той я превари и хвана ръката й в китката, обърна я с лице към себе си. И понеже залитна, тя се опря... какво ти, баш си полегна върху него, докато той непохватно се опитваше да я целуне.

  – Никога ли не си се целувал? – Пусна я. Тогава тя продължи насмешливо: – Как ще принудиш насила една жена да те целува? Как?!

  – Ще ми покажеш.

  – Сбъркал си адреса! – пристъпи към затворената врата, но той й препречи пътя:

  – Няма да те пусна.

  – Не се ли страхуваш, че ще ни видят?

  Не й отговори, обаче ножът, опрян върху шията й, се отдръпна. Тя примига няколко пъти, поизправи се, чак гърдите й щръкнаха:

  – Добре! Само че махни ножа... Дай... Дай ми този нож! – Посегна и издърпа ножа от ръката му: – Така-а! Значи, първо искаме златото, после целувки...?

  Бе я прихванал около кръста, та бедрата им плътно се допираха. Гледаше я с такъв екзалтиран вид! Тя постави свободната си ръка на рамото му, отпусна главица назад с полуотворени устни, но пък със здраво затворени очи. И понеже той като че ли още се суетеше, колебаеше се, опря ножа в гърба му, полекичка го боцна и му се усмихна иронично, дяволито:

  – Ей! Сега пък какво ти стана?

  – Не мога така.

  – А-а-а! Виждаш ли – рече победоносно и му подаде ножа. – Я си прибери туй чудо!

  Когато той сгъна и прибра оръжието в джоба на коженото си якенце, тя обви шията му с две ръце и така страстно прилепи устните си върху неговите устни на брадясал млад мъж, че ако най-случайно нещастната съседка, или не дай си, Боже, законният й съпруг видеше какво става тук, щеше да хлъцне от изненада и веднага да изтърчи до някоя местна адвокатска кантора около Четвъртък-пазара да се развежда.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 mar. 2021

––––

* Из цикъл действителни сюжети. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (508.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (508.)

    Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)

УНИЖЕНИЕ*

  Когато дойдоха да отведат мъжа й, тя переше, ръцете й до лактите бяха в сапунена пяна. Пред портичката беше спряла полицейска джипка, а от покрива на къщата им се стичаше снежна вода. Видя го да излиза с едно съвсем овехтяло кожено якенце – той, който толкова държи на облеклото, с което тръгва всеки Божи ден по своите мъжки дела. Прекосиха дворчето, портичката жалостиво изхлипа, хлопна се веднъж вратата на полицейската машина отпред и потеглиха. "Ей сега ще се върна!" – каза й. Това "ей сега" се проточи цяла година. Ама тогава тя беше много млада, детенцето им току-що прохождаше, денят бе ярък, слънчев и ветрецът край Марица разлюшкваше големите мокри белоснежни чаршафи.

  Имаше бадемови очи, косата й беше до средата на гърба – дълга и тъмна, блестяща като коприна; кожата – мургава, а устните – малко тъжни, като у човек с нелек живот. Преди да се омъжи, ходеше редовно на градския стадион и отбелязваше там някакви постижения във високия скок; на тренировките биеше с лекота съперничките, защото бе грациозна, пъргава, силна като млада антилопа. Липсваше й обаче онова, което тук наричат спортна злоба, и май затова губеше в решителните моменти. Поплакваше си встрани, по-далеч от спортната площадка, усамотила се зад храстите, забравена дори от приятелките.

  Година или две, преди да се омъжи, надвечер посещаваше залата за спортни танци. Веднъж с партньора й спечелиха второ място, а после той се ожени за най-веселото момиче в отбора. Продължиха да тренират, но когато и тя скоротечно се омъжи едва месец след това, онзи, който й стана съпруг, по мъжки отсече: никакви танци, никакви състезания по висок скок. И тя си остана вкъщи. После пък колелото на живота така я завъртя, че постиженията във високия скок, успехите във валса и в испанските танга, отличните бележки в зрелостното й свидетелство – всичко, всичко избледня. Нощем, когато си мислеше понякога, струваше й се сякаш онзи живот не беше го живяла тя, а някоя друга – не винаги весела, обаче жизнена, изпълнена с планове и мечти.

  Той работеше нещо, някакви модели от кожа и сребро, а понякога и злато. Моделите му се харесваха където трябва и това се отразяваше и на материалното положение в семейството. Успехите му го изстреляха дотам, че на някаква си национална изложба в София в стъклена витринка с неговото име разположиха цяла колекция от бижутата му. Въобще, името му се разчу и тя искрено се гордееше, че жените лудеят по обеци и колиета, диадеми и пръстенчета, изработени по негови проекти. Да-а, ето какво нещо е истинският мъж, успешният мъж! Странно, но защо той не обсъждаше с нея своите великолепни идеи, нима не забелязва, че тя изгаря от желание да му предложи нещо свое – детайл, нещо дребничко макар, но с отпечатъка на нейната печална, сдържана и всеотдайна природа?

  Постепенно, ден подир ден, месец подир месец нещата се промениха дотолкова, че той просто разцъфтя и придоби самочувствие; парите какво ли не правят! – докато тя заприлича на врабче около своя пъстър и прелестен паун. Паунът взе да се заседява повече пред огледалото: по около два часа траеше тоалетът му, за козметиката, която употребяваше, си беше отделил цял шкаф. Ставаше от леглото чак по обяд, капризен и раздразнителен. За току-що изпраната риза, която смятал днес да облече, вдигаше врява, псуваше, размахваше юмрук. Все по-често се връщаше посреднощ с компания; кръшният смях на момичетата и боботенето на приятелите му мачкаха изнуреното й от всекидневната домакинска работа сърце. И врабчето подреждаше масата, палеше ароматните свещи в хола, доливаше коняка, уискито, ликьора или вермута в чаши от купения наскоро кристален сервиз – истински кристал, а не долнопробна стъклария. Опитваше се понякога да му каже и нещо за себе си, но отзвукът бе водопад от укори, съвети, наставления.

  Ех, каква сила си ти, любов! Ама дали ще може някой някога да обясни болката на оскърбените и унижените заради любов? Пък и да обясни, нима ще промени нещата?! Чудна направа е човекът, още по-чудна е любовта, която го кара да се самоизтезава и погубва. Междувременно, ей така, от само себе си се роди детето. Пък родителите на пауна тръгнаха да се развеждат на стари години. А пък брат му пожъна доста успехи, като музикант в естрадната музика. А пък дърветата до старата къща низ от пролети цъфтяха и прецъфтяваха, изпълвайки глухата крайречна уличка с вълнуващ аромат. Въртеше се колелото на живота й, въртеше се и поскърцваше чат-пат като макара на стар занемарен кладенец, от който никой вече не черпи вода. И кофата се спуска все по-дълбоко и все по-често покрай вода за пране или пиене загребва мътилки и тиня.

  Постоя той към година където не трябваше, успя и там да се уреди между капките – не затвор, курорт караше: разбира се – не даром, а заради умението си да рисува... и излезе. Излезе три пъти по-егоист, по-хитър, по-печен и по-напорист в желанията си. Завъртя му главата една от онези лъскави свраки с лъскавите им оченца, и врабчето започна да го отегчава. Какво пък, човешко е да не ти е скъпо онова, което получаваш даром! И сам уреди развода им. Заведе я един мартенски следобед при адвокатката си, направиха подялбата, остави й детето, остави й хубавите и горчивите спомени от младостта им и си я върна на родителите й. Здравей-здрасти и сбогом, мила моя!

  Седяхме в кишав мартенски ден с това врабче в кварталното кафене. Обичам да си пия кафенцето с две лъжички захар, защото инак ми нагарча; пък ми се ще горчивото и сладкото да са поравно. Тя обаче предпочиташе да й е горчиво кафето. Седеше си срещу мен с рано прошарили се коси, отпиваше бавно, мълчеше и аз, почти увлечен по нея, внезапно си помислих, че тя все още си го обича, та и може би мен вече ми е време да се прибера у дома и трезво да премисля своя живот и моите мъжки мераци.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 mar. 2021

–––

* Из цикъл действителни сюжети. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (507.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (507.)

      Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)

МАЙКА МИ

Ако те нямаше в сумрака на живота,
в чашата на утринния здрач –
една студентка кафявоока
пред вратите на Девети*,
объркана от четене на книги
за принцове с мазолести ръце...

Ако те нямаше наивна и гореща
между Пазарджик, баща ми и света
на кухненските прибори,
на купища пране в неделя
сред облаци от синка и сапун...

Ако те нямаше в бедняшките квартири,
в заводските ръждясали дворове,
край тъжните освирепели гари
на нашите провинциални грижи...

Ако те нямаше ревниво нежна
към моите несбъднати успехи,
към моите неслучили геройства,
към моите световни грешки...

Ако те нямаше, какво би била Тракия,
какво – Марица с пясъците топли
и тези неуютни редове!

Бих ходил разпокъсан, зъл, наплашен,
един човек без нерви, без покъщнина,
бих пил отровни сокове от всичко,
което мъчи плахото сърце.

Мамо...
Какво ли щях да нарека тогава
с името Надежда,
ако те нямаше?** 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 mar. 2021 

Илюстрации:

- 1942 г. Пазарджик, майка ми, когато е 17-годишна.

-  1955 г., с мама и тате в Чепино, пред ез. Клептуза. 

–––

* 9.IX.1944 г., начало на публични съдебни процеси и екзекуции в следвоенна България.

** От сб. "Кардиф", самиздат, 300 екз. 1998 г. Бел.м., tisss.