За да те унижи, завоевателят първо наема мекерета да ти пренапишат националната история по начин, който му е удобен да те държи с глава в задника и подвита опашка. Когато решат да унижат една нация, наемат мекеретата на новите господари да пишат история, която никога не е била, робството наричат присъствие, и по това ще узнаеш кои са тук отродниците от Българския ни род и вековен жизнен опит. Аноним (1947)
30.05.2008. ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3)
Следвайки мечтата за собствена мебелна работилница – 24-годишен, бъдещият ми баща се явява на изпит, въз основа на който придобива така лелеяното Майсторско свидетелство. Документът във варакосана рамка зад стъкло едва през 1966 г. когато се нанесохме най-после в собствен имот, окачи на лично място над дърводелския си тезгях в избената стаичка, та който влиза, още от вратата документът да му се набие в очите. Бяха се спазарили с вдовицата на адвоката-писател срещу три хиляди лева на ръка, дадени от Борис Дявола, плюс хиляда спестени свои, и баща ми да й оправи на Петра Крумова мебелите – да ги обнови срещу приспаднати от нея хиляда лева от обявената обща сума за първия етаж с прилежащи една трета част от тавана, избата и двора на къщата. Пет хиляди лева през лятото на 1965 г. си бяха недостижима сума за нашето дередже; и да не беше лютият Борис Дявола да долети със симсонката си от Пазарджик със своите три хиляди лева суха пара, такъв имот нашите, дето има един лаф, щяха да бленуват или да си го гледкат отдалече само през крив макарон, демек: ни-ка-гда!
Дядо ми долетя делови в шейсет и петата си година, силно подгърбен, в изтумбени на коленете вехти панталони, с ватенка мазна, кирлясала, сред лято с гумени ботуши, сякаш е тръгнал за риба. Подпря си моторетката до стената на къщата, дето живеехме под наем, и мълчалив, и важен. Ами че независимо от неугледния му вид, той сам се беше създал като заможен българин някога, преди Девети – то личеше в жестовете, в начина да говори малко, като да цеди думите... бавно, натъртено, какво че му бил тъй занемарен видът! Под съдрания чул само глупак няма да надуши расовия ат. Отиде с дъщеря си (майка ми) и зетя (баща ми) да се увери с очите си що за имот е къщата на адвоката-писател. И едва тогава връчил на дъщеря си увити в стар вестник онези три хиляди лева "мая", както се казва за началото при такива случаи. Няма тук салтанати, няма фасон, метнал се на моторетката си и отпрашил към неговия мил Пазарджик, за мен – първия му внук, оказал се образец за истински стопанин сред сган от речовити кухи хора. Перекендетата звезди свалят, Борис Дявола с нос оре земята, с потта си я пои; е да, на просяк може да ви мяза, но е истинският стопанин. Изчезнат ли хората от сой като него, не я виждам оттук-насетне нашата България, при толкова мераклии, и особено откъм Щатите, да я отунзат до голо, да я напълнят с оръжия и свои войски.
При такива условия родителите ми придобиха първия в мизерния си живот що-годе свой имот и покрив над главата – първия етаж от единствената триетажна през 1965 г. масивна къща в Мараша, току срещу черквата "Св. Георги". Първата работа, след като се усети стопанин, за баща ми беше да си подреди миниатюрна работилница в избата. И той я обзаведе тази бленувана своя работилничка с целия набор приспособления и сечива за занаята, сбирани оттук-оттам. Денем работи в местното държавно мебелно предприятие "Напредък" като бачкатор, спец с най-високия VІІ разряд квалификация, а вечер всеки делник и сутрин рано в събота и неделя слизаше при неговия си олтар в избата, неговата светая светих, умирисана на талаш, туткал и на неговата си пот. С нисък таван и закнижени прозорчета към улицата и двора на къщата, това стайче бе неговата лична победа, начин да надмогне оскъдицата и вечния ни недоимък, заради който ранното ми детство, юношеството и началото на младостта ми минаха в чужди къщи, от 6-7-годишно хлапе навикван от хазяи.
Три пъти сме си пренасяли оскъдната покъщнината от квартира на квартира – от втория етаж на ул. Захари Стоянов 17 към избата на ул. Ниш 4; от избата на Цвета и Костадин Дърварови към първото ни по-сносно жилище на ул. Люлебургаз 17, и пак под наем, и пак гледани със сестричката ми с горделива муцуна – като деца на бедни родители. Само израснал под наем при зли и надменни хазяи в подлия град Пловдив може да знае униженията по всякакъв повод, често и без повод, с които се налага да свиква синът на бедняците-пришълци в този древен, най-древен град на Европа.
И тъй, когато аз заминавах войник, баща ми се видя най-сетне стопанин. Нареди от десетилетие събираните инструменти в мечтаната си работилничка. В редици висяха маткап (ръчна дрелка), всякакви видове рендета, длета, пили, чукове, триони, цикли, ножове, ножици, клещи, бичкия, дузина кутии с гвоздеи, болтове и видии, специални шаблони за заоблените детайли на някогашната виенска мода спални мебели: ракла, гардероб, т.нар. кантонерка, холова маса, нощно шкафче, съпружеска спалня, накъсо: всичко, което се канеше да изработва. Над тезгяха беше монтирал няколко стелажа за различните видове фурнир: цели снопи фурнир от орех, дъб, явор, птичи явор, ясен, палисандър, махагон и пр. Като в аптека бе наредил разни течности, масла и прахове: шеллак на люспи, обикновен безцветен лак, безир, ленено масло, бронз, спирт, байц, ацетон, черни калъпчета туткал. Освен това – медно котле (дълбоки два съда един в друг) за стопяването на блокчетата туткал в гъста каша, газов примус и електрическа ютия за подлепване на фурнира, стари вестници, приспособления за изработване на плоскости от чамови летви, пъхнати като в сандвич, лепени между шперплатови два листа, защото тогава още нямаше, не бяха измислили ни фазер, нито талашит.
Обзема ме вълнение пред този документ, вълнува ме правописът от време, когато не съм бил роден: с изхвърлените от Българската ни азбука краесловен ер и ятовата гласна, голям юз и малък юз, и току ме хващат нервите, като се сетя за фразичката на праведен партаец, колега* от редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра", към двама стереотипери в старата печатница на ул. Кракра в града – Пешо Пуловера и Митето Митничаря: "Що го защитавате, бе! На Жоро Бояджиев баща му частник".** Баща му частник, туй то! За праведник, рожба на БКП това трябва да значи вражески елемент, неясен, тъмен субект, който в карък момент може и да срути държавата. Аз ли не зная подтекста на подхвърлената възмутено фразичка от типичен парашутист в журналистиката, един от спуснатите отгоре да пишат правилна, разбирай – партийна, журналистика! Мястото в радио, телевизия, вестник или издателство за тези спецове, спуснати отгоре с поръчение от Партията си бе пар екселанс синекурна длъжност, и във всяка редакция в онова славно време се подвизаваха поне неколцина ушенца и оченца на местната партийна управа, които – между другото, и сами се следяха, па и сами се топяха един друг пред шефовете си. Те по-рядко публикуваха, задачата им се свеждаше основно до това да следят предложеният от колегата текст да съответства на единствено правилната Партийна линия.
Първо баща ми изработи мебели за пазарджишките роднини на майка ми, за лелите ми, за вуйчо ми Любен, сетне и за нас. Когато се зае с третата или четвърта поръчка, изневиделица една неделна утрин се появиха двама любезни чиновници от общината и налепиха върху касата и вратата на работилничката дузина бели лентички с печата на Пловдивската местна управа; запечатаха ни избата идиотите, забраниха, демек, на баща ми да се труди през време, което Партията явно му бе отделила за отдих – за да може, яко отпочинал и ентусиазиран, на другия ден да продължи да изпълнява норма в държавното предприятие с харното име "Напредък". Така му вързаха ръцете, убиха му мерака да се види и той замогнал се с труда си, с майсторлъка си. Добрата работа хвали майстора и привлича нови мющерии, нови клиенти. Не рекламата, нали!
Гадна държава беше онази България, но не съм чул ни веднъж баща ми да се вайка и хленчи, поне да се оплаче, да напсува, да прокълне. Дип нарядко – и то само когато пийнеше вечерта онези там петдесет-сто грама нелегално правена негова си домашна ракия, току ще въздъхне: "Ех, Наде! Ех, моето момиче, да живеехме другаде, нямаше стотинки да броим! В чужбина трудолюбив ли си, казват, ценели те хората". И толкоз, немногословна му бе тъгата. А аз, синът на Дърводелеца, попаднал случайно като че в гнездо на мамини рожби и мили внучета на т.нар. "активни борци срещу фашизма и капитализма", нямаше как да не разбера колко честит, па колко заможен можеш да си в общността на рабфаковците; само че трябва да умееш и да се впишеш в пейзажа им или накъсо, гръбнак да кършиш, приветливо да се усмихваш пред мазните праведни защитници на правата линия да умееш кротко да замълчиш. Партията – внушаваха ни от ранно детство, е вся и всьо, зависиш основно от нея във всички сфери на живота, от люлката до гроба. Гроб с оптимистичен изглед към Родопите да си търсиш, пак ти трябва човек на Партията в пловдивското общинско гробище, човек ти е нужен горе!
Напредваха, но не работливите и съвестните; кариера в службата и обществото – и тогава, както и сега, правеха самозванци, които показно се горещят, и пак в защита на Партията от враговете на прогреса и щастието, а и се изживяват като елит на нацията. Себе си самозванците – и тогава, както и сега, самички се назоваваха и пак сами си се назовават: най-верните, най-достойните синове и щерки на народа, елитът, цветът на нацията. Човекът с партиен билет, според представата на чугунения партиец за ред и дисциплина в живота и любовта, неизменно и винаги крачи най-отпред, чист, сресан, с одухотворена физиономия, изряден в осанката и в погледа, кучешки предан и верен на Партията, което ще рече верен на местния партиен княз, духом и телом отдаден на едничкия смисъл на живота си – да изпълни в срок поставената задача и нищо друго. И като обърна очи към днес разпореждащите се с властта в нашата унижена отунзана България, независимо от кой партиен инкубатор (люпилня) за тарикати са се появили поредните отрепки, какво виждам?
Виждам праведници, мигновено, за една нощ преобразили се от ловки доносници в гласовити първи демократи, зачислени към Щатската или в друга чужда дипломация анализатори, философи, психолози, антрополози, наблюдатели, експерти по духовни ценности. Виждам чистак нови излюпени от старото котило на някогашните най-верни и най-достойни. Този пир на пошлост и нихилизъм, наред с пищния Парад на суетата и на политическите кукери, наред с грабеж над националните богатства на България и толериране (отстъпки) на маргинали от гетата, е пак тяхно дело. Каквито и заклинания да изричат, мисия на живота им сякаш е да съсипят и едва-едва оцеляващото до днес национално достойнство, което предците им от партийната и стопанска номенклатура не успяха да унищожат у обикновения гражданин. Дали на шега или сериозно, един от моите приятели, духовен брат, както ме нарече пред сестра си Петя, мир на грешната му душа, известен някога поет от редичката на т.нар. Априлско поколение, помня как му се кефеха, че се изцепил фиркан от трибуната на Съюза на българските писатели в публичното пространство: "Може и да съм курвар, обаче съм верен на Партията".***
Съседът, който прилежно уведомил общинската власт, че баща ми подир работния си ден в ДИП-а (държавното индустриално предприятие "Напредък" в Пловдив) слиза да работи в избата край охлузения от старост дърводелски тезгях, с инструменти тип сбирщайн, от Балканската война още, и под позлатеното с фалшив варак Майсторско свидетелство, беше свършил услуга на властта, отбелязал в характеристиката за най-малкия син на бирника от Харманли: "Аполитичен, не участва в мероприятията на ОФ и БКП". Дребно човече с шавливи оченца и уши, от чиято вътрешност косми стърчат, ми е представата за изряден ловък доносник на Държавна сигурност, и в случая това е благият мъж зад оградата бай Панчо, направил словесен портрет на баща ми, за да може колегата Георги Петров, който ни попълваше досиетата в редакцията, учтиво да смъмри Пешо и Митето, че не бива да ме защитават, понеже баща ми е частник.
Следва
- Пловдив 1945, баща ми, тъкмо завърнал се от фронта.
- Георги Петров, зам.главен редактор на в."Комс. искра".
* Георги Петров (1944), еталон за младите вестникари в местния вестник "Марица", доскорошен зам.-главен редактор на пловдивския всекидневник.
** В същия стил е изреченото от въпросната икона на местната журналистика, че концлагеристите по време на соца били провалени личности, които си заслужили участта.
*** Михаил Берберов (1934-1988), поет, но и зам.партиен секретар на СБП. Бел.м., tisss.
