ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (388.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (388.)  

   "Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)

   22.07.2004. НАУКАТА СИСТЕМАТИЗИРА, ЗА ДА РАЗБЕРЕ

  След кратко боледуване, 81-годишен се споминал Радой Ралин, слушам тази сутрин по радиото. Голям български поет, сатирик, публицист – може ни едно тези упокойни, подходящи определения и да не е вярно, но той не беше случайна личност, типичният разсъждаващ с ума си в подредената бъркотия на соца, невротизираният скептичен и слънчев интелигент, струна от китара не в испански, а в руски строй, един от черните клавиши на пианото. Правил агитация на болшевизма в първите години след Девети септември 1944 г., превърнат по-сетне в един от клапаните за изпускане на набралото се социално напрежение в момент на изпитание за властващите. Стремящ се да бъде честен, и въпреки това човек на компромиса дори със съвестта; бих казал – истински Човек на своето време, неизмислен, не лабораторен поет и мислител. Автор на нежни любовни стихове, но и на пиперливи простонародни задевки в сатирата – версия или последовател на търновчанина шаячния бай Петко Р. Славейков (1827-1895), па може би и на родения в град Елена жлъчен Стоян Михайловски (1856-1927) в съвременните условия – само дето Стоян Михайловски с дебелия бамбуков бастун няма как да си го представя дотолкова любезен и симпатичен, не тъй отнесен от лирически мъгли. 

  Върхът на живота и творчеството му, според мен, е книжле, появило се през есента на 1968 г. след инвазията на войски от т.нар. "братски соц. страни" в Чехословакия по силата на Варшавския договор*. Книжлето му в джобен формат с римувани иронични афоризми "Люти чушки" е на интелектуално ниво като за Тодор Живков и компанията ренегати у нас, които раболепно въртяха задник и кадяха тамян покрай иконостаса на Великия Октомври от 1917 г. след погрома над руската интелигенция и нация. Есента на 1968 г. в кафенето при печатницата на Софийския университет, едва преди година излязъл като редовен войник от казармата, присъствал съм на сбирки, когато бивши войничета разказваха какво действително преживели в Чехословакия с контингента на нашите, участвали при нахлуването на т.нар. братски соц. армии. По онова време, докато "Люти чушки" ние си я предавахме от човек на човек, София вреше и кипеше около събитията в и около Чехословакия. Това книжле само дни след появата е било иззето от книжарниците и отправено към пещите на столичната топлоцентрала. Тъй че разговорите ни вместо за събитията в и около Чехословакия се въртяха все около "Люти чушки". Помня, че Радой Ралин и карикатуриста Борис Димовски (1925-2007)** ги изключиха от Партията, и дотам. При друг случай едва ли биха се разминали само с това. Наскоро излязъл от казармата редови войник, мина ми тогава още през ум, че нищо не се случва ей тъй, от само себе си. Нищо случайно не става, и не само у нас.

  Николай Хайтов (1919-2002) и Радой Ралин (1923-2004) водеха своя си препирня на стари години: Хайтов – нападателен, а сливналията Радой – мек и дори някак кротко, свенливо притихнал под жежките обвинения на човека от село Яврово, Станимъшко. Роденият сред помаците от Родопите Хайтов с острото зрение на планински сокол бе съзрял прикритото предателство у Радой Ралин спрямо българщината – нещо, което не пожела да съзре трагично загиналият Георги Марков – Джери. От студентските ми години, още от далечната 1968 г. не съм възприемал Радой Ралин за чиста монета; и хич не се гордея с това; чоглаво ми е, понеже притежаваше качества на древногръцки хлевоуст трибун от простолюдието, а такива хора трябва да обгражда с любов всяка уважаваща себе си нация. Радой Ралин катализираше с личността си интелектуалната енергия на спотаеното масово недоволство срещу властта и я превръщаше в удобна за партийците шеговита насмешка. Моето поколение до голяма степен го боготвореше и възприемаше за изразител на народното негодувание за това-онова от простотиите и хитруванията на мекеретата около Тато, но той все пак си остана докрай комунист – човек, който критикува синовно комунизма отвътре, именно като дисидент, според същинското значение на понятието дисидент***, за разлика от пръкналите се пъргаво след Десети ноември легиони от лъже-мъченици и отявлени свежи борци със задна дата срещу Т. Живков. Мечтата у част от моите набори от следвоенното ни поколение сънародници, както вероятно е била у него, бе илюзорна: комунизъм с човешко лице.

  Терористична група, числяща се към Ал Кайда – което ще рече "мрежа" по арабски, в сайт на Интернет заплашила вчера България и Полша – ще бъдем потопени в кръв, ако нашият и полският военен контингент моментално не напуснат Ирак. Продължава да се вихри вакханалията от убийства, които се явяват един вид ритуална касапница за прослава на Великия бог. До всяка отрязана човешка глава онези "свещени бойци на джихада" прикачват текстове от Свещения Коран, както са си в арабския оригинал с арабската азбука. Може би идеята е да почнем да обичаме унижаваните бедстващи в Близкия Изток и Северна Африка, най-малко – да се изпълним със съчувствие към тяхната патриотична кауза! 

  Бих желал да намеря оправдание за преданите на исляма изверги.

  След 11 септември 2002 г., втора година продължава необявената, но уникална сред кръвопролитията от последно време Световна война. Някой има желание все повече да се оформи сблъсък между християнската цивилизация, преживявяща материален възход, и мюсюлманството, обединяващо разрушителните стихии в съвременността; този род защитници на своя бог някой много силно желае именно тъй да ги виждаме: отиващи към собствената си смърт като на сватба и обладани от екстаз. Явно част от арабската силно религиозна интелигенция се гордее с любовта към самоубийството. Странни хора – странни идеали! Не ги разбирам. Но ислямът, когато излиза на светло из дълбините на Средновековието, става все по-ясно очертан като религия. И това е положителен факт, добро начало за човечеството.

  26.07.2004.

  Науката схематизира – за да разбере; изкуството е основано на самото усещане за живота. Ученият обяснява; творецът изобразява. Науката крета с бастунче и свещ по каменистата пътека на логиката, и винаги подир изкуството, което следва извивките и подскоците на случващото се, като го и предвижда. Научна хипотеза и художествена измислица са два подхода към реалността: първият слугува, вторият сам ръководи. 

  Захванах се да препрочитам "Смешното" – научно изследване върху природата на комичното от Исак Паси (1928-2010), опит да си обясня какво съм сътворил в книгата си, без да се съобразявам с теорията. Колебая се дали да не изпратя "Историйките на ученика Ламски" до личностите, които смятам за стойностни в съвременна България. Имената на двайсет и един отбелязах в един вид Индекс (списък) на уважаваните от мен българи. Вероятно те са много повече, но – като обикновен прост пловдивчанин, само толкова знам, пък и не ми е работа да смятам колко са, след като не ги знам. 

   27.07.2004.

  Да сключа евентуално договор за реклама на книгата с фирми, които са успешни на българския пазар – производители и разпространители на стоки за масова употреба. Стикери в размер А-3 на илюстрацията "Иван Ламски със знамето", предназначени за разлепване – идея, наред с други знаци, които да служат за разгласяване, за да стигне книгата до колкото може повече читатели, до повече обикновени, унижавани българи.

  От начало до край книгата се прави единствено с мои средства и с отвращение към пишещи братя и сестри, които през парадния вход бяха въвеждани в литературата и публицистиката не само у нас. Никой не ме е държал за ръчичка. Писал съм, въпреки конюнктурата в България, напук на вътрешни съображения и реверанси от всякакъв род към властта. Ако е имало нещо, с което съм се съобразявал, то е средата, в която съм се родил и смятам още дълго да живея, простолюдието на истинската моя бедна, бедстваща България, което е много по-близко до Иисус, според мен, от всякакви явно или тайно назначени на длъжност Оратор на Истини от последна инстанция или може би Жрец на простия народец от градове, села и паланки, барабар с гъските и овцете. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited by 16 dec. 2020

Илюстрации:

- 1977. Моите две дъщерички с шевна машина.

- Ярки дисиденти с принос към демокрацията.

––

* Варшавски договор (1955-1991), вж. http://agroplovdiv.bg/24271/14-%D0%BC%D0%B0%D0%B9-%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%88%D0%B0%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80/

** Дисидент; отклонил се от правата вяра. Историческо и съвременно значение на думата: 1) рел. Отстъпник от вярата, разколник; 2) Който открито изразява несъгласие с господстваща политика и пр., или мислещ, който не е съгласен с идеологията на властта. През Средните векове дисидент наричат еретика, след Реформацията е вид противопоставяне на господстващата вяра. Смисълът на "дисидент" се променя – отначало дисидентът е отклонил се от правата вяра, и в годините на социализма той е съмняващият се член на БКП; по-късна версия представя борбата за равностойност на разни религии срещу насилственото налагане на една единствена вяра. В случая у нас дисидентите не са срещу социализма, а само срещу неговото всевластие. "Михаил Неделчев (1942) брои дисидентите...", https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (387.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (387.)  

   "Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)

  13.07.2004. ПРОТУБЕРАНСИТЕ НА ЗЛОТО

  Зарко – зетят, мъж на моята Вера, в неделя сутрин дойде да пием кафе, а всъщност дойде да говорим. Като го видях в петък около задния вход на Панаирния град, както бях натоварен с онези две хиляди листа хартия за печатницата в Рогош (на колата ми й бе клекнала задницата, калобраните й стържеха асфалта), зарадвах му се, усетих го близък, все едно ми е син. Та и сега същата благост към него ме обзе. Но не се държа като по-възрастен, а ми е кеф да си бъбря като с по-зелен от мен мъж, на когото мога да подскажа не с приказки, а със самия си стил на живеене – нещо съществено, което мъжете научават с преживяното, с опита и годините. Вероятно съм му странен с тази моя щура гонитба подир мечти – било за самостоятелната фирма, било за десетината ръкописа, които мечтая да видя издадени като книги в приличен тираж. Гледам около мен мъжете, като сякаш са се предали. Ами че тези здравеняци сякаш нямат идея как да продължат тук да живеят! Новичкият, присадил се към знойната Re., ашладисал се като татул към китайска роза, ми е два дена тема за размишление. За да се обажда тя така изнервена, едва ли този 42-годишен мъж е успял да обуздае енергиите у нея. Пак тя влачи основния юк (тежест, трудност), то ще е причината за нейната ожесточеност, за безпомощността и отчаянието й.

  Познавам щастливи съпружески двойки, но правило е като че ли в семейния живот в Любовта да се отнасяме като в клетка. Ей, приятелчета, Любовта как ще оковеш, как ще й подрежеш крилцата! Мечтая си за жена, която хем да е мъдра, хем да бъде горда и самостоятелна, а не Дулсинея дел Тобозо, нуждаеща се от мъж за длъжността шерп и товарно муле, което да й носи багажа, парите. Незавидна е женската участ; щерките ми, струва ми се, следват моя тип независимост. Не търпим да ни напътстват, мразим да напътстваме! Жената между трийсет и четирийсетте, когато е активна в личните си планове, е много по-красива в любовните истории от онази сива гугутка, която живее в сянката на мъжа и самичка се е обърнала на робиня заради рожбите си. Две птици в полет – ей тъй си представям успешната любовна и успешната семейна двойка. Само че при втория случай нещата са много по-трудни за едно жизнено умно момиче.

  14.07.2004. 

  Араби-мюсюлмани заклали българин. Проклета да е цялата мюсюлманска общност на фанатиците, която е Утроба на Злото в глобализиращия се свят! Нашият българин лошо не им сторил; като шофьор на автовоз закарал няколко стари леки коли в Ирак; автовоза наел под наем. Беден човек очевидно, адаш, името му: Георги Лазаров. Още един българин – Ивайло Кепов, също очаква ритуално да го заколят според свещения религиозен канон онези хора. Кепов... Ами да, Иван Кепов* е името на изследователя, събрал през 1931 г. в книга спомените за кланите в Перущица християни, между които е и почти целият ми Хаджи-Трендафилов род. Ивайло Кепов – и той вероятно вече ще е заклан. Кадрите и на това клане от видеозапис, излъчен от ислямската тв-компания "Ал Джазира", били потресаващи – откъсва се реплика от български коментатор. Клан ритуално като жертвено животно в чест и за прославата на благия миролюбив бог...

  Националните общности също носят вина, както фанатика престъпник. Онова, което фанатиците на вярата вършат, е заложено като рефлекс в манталитета на общността, каквото и да ми говорят. Няма по-жестоко божество от представата там за върховния милостив благодетел. Проклет да е не бога им! Проклети да са идиотите, които колят невинни, за да прославят вярата си! Ще се повторя – това трябва непрекъснато да се повтаря: не виждам нищо божествено и свято в Символа на върховния творец, който нахъсва своите правоверни и праведници към издевателства над невинния човек.

  Ходих на гроба на майка ми и изскубнах бурените; после бях и на гроба на баща ми. Гроба му, обраснал с млади акациеви храсталаци, едвам почистих. В черквата "Света Петка" бучнах за помен на двамата ми родители по свещица в сандъчето с пясъка, а и по свещица пред иконите на Богородица, Иисус и пазителката на моя Български род от Небесата света Петка. Пих кафе на масата пред павилиончето на чудесния приятел мюсюлманина Маруф, после откарах в Рогош паусите за редактираните ІІ, ІІІ и ІV част от книгата "Ламски".

  Тодор Чонов ми иска вече 300 лв. за допълнителните 100 екз. на моята книга. Казах: двеста мога да доплатя в края на октомври, останалите 100 лв. – до края на ноември, но искам най-после да си видя книгата отпечатана, подлепена и обрязана – готова за пазара. И отново – за кой ли път, печатарят – сериозен и угрижен сякаш за книгата ми, рече: "Книгата ти ще е готова до края на юли, в най-лошия случай пък до началото на август ще ги имаш поне петдесетина бройки". Но му предстояло на моя компютър пак да извади пауси за корица в четири цвята, което ще рече, че четири двойни страници тепърва ще се правят, ще се разпечатат на моя принтер и ще се носят на машината за пауси в жк Тракия, и оттам – в омагьосания кръг Пазарджик-Пловдив-Рогош-Пловдив; или според стар български лаф от епохата Бай Ганьо Балконски, колай за Македония!

  Изрично настоях 100 и колкото може отгоре екз. да са на офсетова хартия, а колкото остават до 150, да ги печата на избраната от него мизерна 50-грамова сивкава хартия. Затънал съм до гуша в дългове, но с Чонов мухабета ни е – аз говоря, че искам да си видя най-после книгата, той ми говори, че иска от мен още пари. Каква стана тя, каква я мислех – обнадежден, преди да ангажирам Чонов, в какъв батак се оказах накиснат!

  17.07.2004. 

  Четейки втори месец спомените на седемдесетгодишната Анна Ларина – съпруга на висш функционер в Съветската държава**, опозорен и екзекутиран от хора на Сталин. Животът ни тук, на земята, е разкошен такъв, какъвто е зададен първоначално – като постепенно просветляващ се разум, основан върху хармонията между хора и народи. Илюзиите на Карл Маркс определят амбициозни, оказали се впоследствие носители на кръв и ужас химери за бърз напредък чрез инструментариума на безнравственото. Революцията в Русия и Средна Азия фактически е погром над естествения бит и ход на поколенията човешки същества. Унищожаване на паметта за миналото, отрязване издъно на родовите корени в общността, префасониране на спомените и мъдростта от вековете под сянката и в услуга на умозрителна идея, ето причина за личния крах на милиони човешки същества. Не Й. В. Сталин, а Невежеството и ужасяващата мания за величие у цяла нация, като обществено съзнание, формирало се във войните със съседни държави, е истинската причина за поява на огромната 70-годишна Империя на Злото, като повлиява и върху съдбата на нациите от Източна и Централна Европа, сред които сме и ние, българите. Говорим за идеологии, а не разбираме сякаш, че зад всяка хищна химера се развива национално обезумяване, озадачаваща грандомания.

  Християнството, като учение на Иисус от Назарет, съветва човекът да се пази най-много от възгордяване, записано и в Библията, че е основа на всички останали тежки грехове. Тъй че всеки народ сам си кове участта, големите национални конгломерати, обединяващи понякога и разнородни възгледи за живота (тъй като всмукват опита на много племена и народи), влияят обаче твърде силно и твърде зловещо понякога над живота на човечеството върху планетата. През последните над триста години такова пагубно въздействие са оказали: 1) Френската нация – чрез Наполеоновите походи на Изток; 2) Германската нация – чрез опитите й за световно господство; 3) Съединените американски щати – чрез хегемония от края на Втората световна война до днес.

  В естествения ход на следващите едно след друго поколения Земята се очиства по-безболезнено от Злото. Протуберанси на Злото обаче отекват и обгарят цели векове, както е с ислямския фундаментализъм в Османската империя, както е и сега в част от арабските държави. Корана, както е записан, е химн на надменността, завръщане към преодоления от Иисус и ап. Павел Стар завет с Бога-отец. Облагородяване на Разума, колкото и странно да изглежда, иде от Тибет с неговата бедност и тибетските монаси, при които между 12- и 33-ата си година школува самият Иисус, за което свидетелства апокрифното, непризнато от църковния клир Тибетско евангелие. Изкушено да живее по-охолно, по-удобно, човечеството винаги досега се е сблъсквало с хищничеството на Разума. Има неясен за нас твърде строг ритъм на напредъка при човечеството. И този ритъм е зададен от Разум, далече надхвърлящ нашите изблици на ентусиазъм и романтични мечти.

  Какво постигна Руската мечта в зората на ХХ в.? Разпиля най-достойното от Руската нация, унищожи го, противопостави Руския човек първо на самия себе си. Резултатът е народ, сред който пияниците са обичайно явление, бандитизмът – обичаен подход, лицемерието и подлизурството – начин за лично облагодетелстване и просперитет в кариерата. Такива грехове не се изкупват лесно! Лесно не се преосмислят.

  Българското днешно обществено съзнание все още – а пък не се и знае докога! – е в плен на същите тези превъплъщения на греховното, на безнравственото. Провалени хора са накацали по върховете на републиката, а нравствените личности са потънали в бедстващите маси на откровеното невежество. Народите плащат за своите грехове  както отделния човек. Сталин не би бил Сталин в друго национално обкръжение. От жаркия революционер в нашите народни български традиционни модели на живеене би израснал изряден диктатор. Панайот Волов е българският интелигент, безпомощен пред грандоманията.

  Любопитно е, че грандоманът за къс период от време придава енергия на огромни тълпи от хора, дисциплинира ги и ги изпраща на заколение в името на някоя красива химера. Александър Македонски, Наполеон, Хитлер, Сталин са типични грандомани. Без Сталин не би имало въоръжен до зъби с разрушителни оръжия Съветски съюз.

  20.07.2004. 

  Последните седем-осем дни рязко намалих темпото. Сякаш вегетирам. Сънливо ми е, животът ми е като насън. Спя по-дълго и се движа в ограничен периметър. Срещам се с малко хора – все стари приятели или колеги, от които нищо ново не придобивам, и всичко у мен е като затишие пред буря. Но не смея да обвинявам. Пропускам покрай ушите си неприятни реплики, заяждания. Станал съм един мек, добродушен и кротък българин. Но това е само временно укритие, камуфлаж на жестоките ми несъгласия и страсти спрямо това, което ни залива с духовно зловоние, идещо и откъм самите нас.

  Подготвям се за появата на книгата си, където на висок глас изречен съм самият аз като характер. Устата, държанието ми премълчава онова, което ще чуят от тази книга читателите й.

  Професор по ислямска религия вчера след обяд в дискусионно предаване по Радио Свободна Европа твърдеше, убеден в правотата на Корана, колко полезно е да бъдат убивани с камъни жената, изневерила на съпруга си, и нейният любим, и значи, колко здравословно за обществото и семейството освен това ще е да се отреже лява ръка и десен крак на крадеца. При второто настояване за Свещената мюсюлманска книга, не виждам как ще оцелее общността на живеещите в гетата на България, след като много от онези хора крадат: улиците ще се изпълнят с едноръки и еднокраки съграждани.

  Ислямът, като религия и философия, е особена кауза. Змията, когато е притеснена, излива отровата си. Щом праведници на този възглед толкова безогледно в първите години от третото хилядолетие почнаха да се разпореждат с достойнството и живота на милиони хора, вероятно нещо в средите на фанатично вярващите там започва да се усеща обречено. Като народ, унижаван 485 години в името и заради величието на един любвеобилен Бог, генетично българите имаме повече опит как да реагираме на такъв тип надменност и фанатизъм, отколкото който и да било философ в Западната демокрация. Ислямският фундаментализъм се обезсмисля не с оръжие и зло, а със стремеж (въпреки грозни предизвикателства на ислямисти праведници) да се реагира уравновесено, с мисъл, че насреща ни стои фанатизъм, спорещ изобщо с началата на живота. Българските мюсюлмани са добри, кротки хора не защото се прекланят пред великолепието на човеколюбивия и благ Бог, ами въпреки излъчваното от ислямския фундаментализъм пренебрежение към човека.

  Ислямизмът в зората на третото хилядолетие от Хр. вече не издържа на внимателен анализ. При свободата за разпространение на информация, която все по-настойчиво влияе върху съзнанието на бедния човек, ислямизмът, а не Ислямът в очовечената му версия, губи позиции, оттам иде нахъсването. Предпоставка за озлобление срещу човека – какъвто и да е той, е ужасяващото духовно невежество. Просветеният начин на живеене как да открива предимства в назлобяването на огромни маси хора срещу други огромни множества от човеци? Задаваме ли си изобщо този неудобен въпрос!

  Мюсюлманинът ми е брат по душа. Желая да крепне вярата му в неговия Бог, която противоречи всеки случай на лицемерието у свръх-богатите правоверни, единствени облагодетелстващи се от гръмко прокламирания религиозен фанатизъм. Военните и политиците на САЩ избраха калпав подход за противодействие: бясна конфронтация с ислямския фундаментализъм; но събитията в Ирак и Афганистан са илюстрация, че да противодействаш на Злото със зло е най-кървавият начин и не решава проблема. В случая дали са опасни ислямистките общества в Иран, Саудитска Арабия, Сирия – особено в Сирия, която играе роля на страничен наблюдател. И ми идват на ум онези думи на Ванга от далечната 1981 г.: "Сирия още ли не е загинала? Когато Сирия падне, светът ще се успокои". Бой се, човеко, от притаилия се в тишина и безветрие, а не от палетата, които лаят и подскачат да те заръфат за крачола!

  Да речем, че след петдесет-сто години Философията на човечността се изправи очи в очи с нашия Върховен създател, Свръхразвита извънземна цивилизация. Да речем, засега тя ни се явява откъслечно, неясно за мнозинството човеци, обаче съществува и бди над нас, загрижена да не се самоизтребим. Прекланям се пред наивността, но и пред романтиката на всяко детство и юношество. Иисус развенчава Римското военно могъщество с друг вид средства, спуснати сякаш от Небесата. Ролята на духовността все повече ще расте, тъй че злодеянията на фанатиците работят срещу тяхната кауза по-успешно от всякакви оръжия на смъртта. Да се съгласи с професора по ислямска философия може само съзнание, несъответно на днешния свят с бързи комуникации.

  Колкото по-ясно огрява слънцето, толкова по-зли са действията на Грандоманията. На всички нива в общественото съзнание Злото предизвиква заложените в човешката ни природа Добронамереност и Човеколюбие. Мюсюлманинът-бедняк сам най-добре ще си прецени как да живее и в какво да вярва; това е негово основно право! Битката за човечеството тепърва предстои да бъде пренесена в съзнанието на милиардното множество унижени, а не между християни и мюсюлмани. Защото сме потърпевши и  унижавани, че приемаме ненавистта – неандерталския възглед за живота на Земята.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 dec. 2020

Илюстрации:

- Омаядският ислямски храм в Сирия***

- Червената църква край Перущица****.

___

* Иван Кепов (1870-1938) – завършил история в СУ "Св. Климент Охридски", участник в освободителното движение на българите в Македония. Подпредседател на българския Учителски съюз. Сред основателите на Радикалната партия в България. Редактира вестници и списания, пише книги и учебници по Българската история. Издал през 1931 г. първата монография "История на въстанието в Перущица, Април 1876".

Вж. http://patrioti.net/%D0%BD%D0%B0-8-%D1%8F%D0%BD%D1%83%D0%B0%D1%80%D0%B8-1938-%D0%B3-%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B6%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB/

** Николай Бухарин (1888-1938), вж.  https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%91%D1%83%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD

*** Омаядската джамия, известна и като Джамията на Омаядите или Голямата джамия в Дамаск, е една от най-големите и най-стари джамии в света с изключителна архитектурна и културно-историческа стойност. Тук се пази главата на Йоан Кръстител, смятан за пророк от християни и от мюсюлмани. Известността на тази джамия се дължи и на факта, че в градинка край северните й стени се намира Гробницата на Саладин (1137-1193) – мюсюлманският завоевател на Светите земи. 

*** Червената църква "Света Богородица" е раннохристиянска базилика от IV век действаща в Перущица, и след краха на въстанието почти разрушена, а монахините тук изнасилени и изклани от башибозуците след опожаряването на най-заможното селище в околността, откъдето по майчина линия е един от родовите ми корени – богатият перущенски Хаджи-Трендафилов род, в чийто хан заради яките му каменни зидове била установена VI позиция с един железен топ от въстаналите християни. Вж.https://www.google.com/search?q=%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D1%86%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%B2%D0%B0+%D0%B4%D0%BE+%D0%BF%D0%B5%D1%80%D1%83%D1%89%D0%B8%D1%86%D0%B0&oq=%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D1%86%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%B2&aqs=chrome.3.0j69i57j0l3j46j0.11407j1j7&sourceid=chrome&ie=UTF-8 Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (386.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (386.)  

   "Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)

    05.07.2004. 

ГОЛАТА ИСТИНА

Запомнила си вероятно лятото,

когато си била така щастлива –

сега тук се убиваме от чакане,

а всъщност чакането ни убива.

Наклон задават изверги в живота ни,

ала съвет аз другиму не давам –

сега и тук на мене ми е готино,

защото знам, че милост заслужавам.

Поляна и цветя са ми достатъчни,

и дъжд като ведро да се изсипе,

да мина бос по спомена от лятото,

и после – дето видят ми очите.

Не искам с тарикати да се бия,

как писва ми Световното тържище!

За кратко сме, едно кафе да пием

и подир нас да не остане нищо.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 dec. 2020

- 1940. Отляво е майка ми, момиче от Пазарджик.

- 1980. Син на баща си дърводелец от Харманли.

   Двама, на които дължа живота си и това, което съм – отидоха си на 61 и на 63 г., като че никога не ги е имало, защото бяха обикновени хора с едната си чест и достойнство. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (385.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (385.)  

 "Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)

  11.07.2004. МЕЧТАЯ ЗА ЖЕНА ГОРДА И САМОСТОЯТЕЛНА

   В петък ми издадоха "MasterCard" и теглих 150 лв., с които купих 2 000 листа хартия финландска офсетова и я откарах с колата у Чонови в Рогош. Докарах го Тодор после вкъщи да оправи четирите сбъркани плаки на моя компютър, да извади копията чрез принтера ми. Можехме на ксерокс да ги разпечатаме, но той си бил забравил ключа от апартамента в жк Тракия, та го върнах обратно до неговото село Рогош, и там, докато пиехме кафето под навеса към лятната им кухничка на двора, рече ми с дрезгав глас, като втренчено ме фиксираше изпод вежди, как единият от синовете му протестирал защо над 150-те договорени допълнителни 100 екземпляра от книгата и неговият син Стоян нещо да не изкяри! Все пак допълнителни бройки са това, допълнителен труд. Отвърнах, че до момента над заема от 2 000 лв. съм натрупал 300 лв. борчове, тъй че да правят онези 150 екз.: 100 – на офсетовата от мен допълнително доставена снежно бяла хартия, а останалите 50 екз. – на хартията, за която Тодор Чонов ме бе лъгал, че платил 187 лв. (?!) с картона за кориците. Картонът, както разбрах седмица по-късно от служителите в търговската фирма за хартия, струва 20-25 лв., не повече.

  Предложих двамата със сина му, който се мотаеше мрачен по дворчето: суркаше си чехлите назад-напред, ама не дойде, не седна при нас, да решат дали сега ще печатат всичките 250 екз. или сега 150 ще изработят, пък когато им платя исканите от сина му допълнителни 200 лв. в края на октомври, тогава отново да си правят настройките на печатарската машина и да печатат допълнителните коли за 100 екземпляра. Досега за печат на книгата разходите ми са точно 1550 лв. Смъкнах цената на 9,90 лв. за един екземпляр продажна стойност, тъй че при 150 екз. продадени, без да пресмятам какво ще поиска евентуалният книжар или търговец на сергия, за да изкяри и той – може да възстановя вложените пари, но само при разпродадени всичките 250 екз. Е, каква ще ми е тогава печалбата от десетгодишните ми усилия и вложените пари за онзи, дето клати гората! Нямаше да го кажа на баща и син Чонови – преглътнах, та и кафенцето в онзи момент ми се видя безвкусно, та ми и заседна като буца мазна пръст на гърлото.

  Чонов разделил на три книгата за удобство при печатането: І – от 1 до 144 страница; ІІ – от 145 до 312 страница; ІІІ – от 313 до 496 страница, та две от три части, вече върху пауси: втора и трета, са при мен. Вчера до четири подир обяд четох третата част, като пооправих текста, ала пак оставих 5-6 грешки, които не бъркаха смисъла на писаното. После седнах да си направя сметка към колко чужди хора и институции съм влязъл в дългове, кога и как ще успея да погася дължимите суми. Листчето с цифри и с дати за погасяване, обградени с червен маркер, залепих откъм вътрешната страна на вратата в спалнята, че да ми боде очите. Тъй до Коледа си бях осигурил, дето се вика, светло бъдеще – куп парици потрошени и едно нищо насреща с куп дертове около тази книга.

  А допълнителен приход нямаше как да си осигуря. Допълнителен приход можех да имам само ако книгата по най-бързия начин се появи на пазара и започне успешно да се харчи. Но това там – около продажбите на книгата "Ламски" говоря, бяха все неща, които от моите усилия или моята глупешка изобретателност нямаше как да зависят.

  12.07.2004.  

  Тази утрин до седем и половина приключих четенето и коригирането върху паусите на части ІІ, ІІІ и ІV от книгата. Така намесата ми към текста и оформлението на книгата "Ламски" приключва. Имам идея: ако пазарът дръпне, да извадя самостоятелни книги от части І, ІІ и ІІІ (плюс новопоявилата се част IV), т.е. минимум три книги от по 150-200 страници, като нарисувам още куп илюстрации в досегашния веселичък стил. Оттук-насетне до края на печатането всичко зависи от Чонови, колкото и мрачни съмнения да взеха да ми се струпват както градоносни облаци около всичко, което ми се явява с красиво звучащата българска фамилия Чонови и с чудесното, пак нашенско име на селото Рогош, само на някакви си десетина километра от моя роден град Пловдив.

  Върху 496-е страници оставих не повече от двайсетина правописни грешки, дребни, незначителни: било членуване на съществително от мъжки род, било промъкнала се на места ненужна буква или повторена дума. Обръснах се, пометох си дома, изкъпах се. Рано сутринта между четири и шест часа над Пловдив беше притъмняло от тежки дъждовни облаци. Между шест и трийсет и седем часа се изля пороен дъжд, а сега – вече около девет, небето е чисто, слънцето пече и съм на балкончето, а лястовицата ми пее, кацнала пред прозореца на спалнята ми. Тодор Чонов завчера подметна може би с най-приятелска дяволита усмивка, която съм забелязвал у него: "Тази лястовица като че специално за теб долита точно тук да пее".

  Сестра ми се появи вчера (неделя) към три подир обяд с кофа кайсии от вилата им над близкото до Пловдив село Белащица. Откарах я около пет и половина до къщата, която заграби от наследеното от родителите ни, а тя ми донесе повреден вентилатор: "Батко-о, на! Подарявам ти го". До девет вечерта си поиграх с вентилатора, разглобих го, почистих го, смазах го и той, не щеш ли, взе, че проработи.

  Сънувах тази нощ, че Re. с новичкия си съпруг се е пренесла да живее в къщата на майка ми и баща ми, а колата си господинът паркира в дърводелската работилничка на баща ми... Ама че сън! В десет и четирийсет и пет тази сутрин от уличен автомат – тъй рече, по телефона ми се обади Re. Ха, иди после не вярвай на сънища! Ето какви й бяха думите: "Лесно ти е на теб, занимаваш се само със себе си, докато аз за четири души трябва да се грижа!" Звучеше доста изнервено, въпреки че не разбирам с какво съм й виновен. Не попитах защо точно на мен решила да си изкара това напрежение; не посмях да питам каквото и да било; слушах гласа й и като планинско ехо отгласях през трийсетина секунди по едно ангажирано, с дълбока печал изречено, а всъщност лицемерно от моя страна, ама пък прочувствено: "Ах, какви хора, Боже мой!" 

  Така си побъбрихме сладко-сладко с моето някогашно мило момиче. Повтаряше ми, че лошо ме чува, като че ли аз бях отговорен за състоянието на уличните автомати в Пловдив, че нямала и минутка покой да обърне внимание на себе си, непрекъснато й се налагало да препуска ту за едно, ту за друго. Имала и проблеми с фирмата си май. А господин Съпругът не можел нещо да си движи колата по не знам каква си причина, пък Re. се пробвала веднъж сама да подкара колата му, но там всичко й било неясно, терсене и се страхувала, та й се налага май да вземе няколко опреснителни урока по кормуване при някогашния си инструктор, който случайно имал точно същата кола... и пр., и пр. Ей, как ми светна пред очите, като свършихме. Отдавна не бях подлаган на такава женска инквизиция с приказки, които мъжкият свят обикновено си спестява.

  Вероятно не това е била целта на обаждането, от своя страна – не съм протестирал, нищичко не съм казал, освен че и аз случайно си имам някои малки проблеми, ама те не ме невротизират, докато тя май се е невротизирала. И това естествено наля литър масло в огъня, даде й повод за жестоки иронични нападки: Да бе, как може аз да съм толкова ангажиран със себе си, а при нея, ето на, съпругът й нещо пак боледува и не може да си кара милият леката кола – все в този стил и с този учтив назидателен тон.

  Интересно ми е как сънят предвиди кой ще ми се появи на хоризонта от сумрака на миналото! Трябва да пална свещица в чест на майка ми и баща ми в черквата "Света Петка". Що в тази черква, идея си нямам, но живо си представих олтара и свещниците именно в този пловдивски християнски храм на пъпа на най-древния град в Европа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 dec. 2020

- Невиждана досега буря над с. Рогош*

- Ан Хатауей (1982) ми напомня за Re.**

–––
* https://news.bg/regions/nevizhdana-burya-v-plovdivskoto-selo-rogosh.html. 7 август ми е рожден ден.

** Ан Хатауей, вж. https://m.facebook.com/tenkisha93/photos/a.841644819222894/2934876206566401/?type=3&source=57&__tn__=EH-R Бел.м., tisss.