ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (377.)
"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
09.11.1968. МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО
Ще издам една тайна: мелодиите. Те се появяват дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма бяла черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за света наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, аз изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните грижи и техните дребни радости са ми чужди, защото – независим и от себе си, се издигам над всички, над всичко и... пея. Само че мелодиите ми не могат да бъдат чути. Чувствам ги у мен, а не съм сигурен къде точно ги чувствам. Появяват се рядко, и до уши затънал в греховния ни материален свят, се усещам обзет от печал.
Когато издъхна Дино, седмица подир смъртта му си наложих да бъда добър и мил. Ставах преди останалите, обличах се и бързо излизах навън. Опитах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На автобусната спирка заставах мирно и кротко, вгледан в себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред мен, като се стараех да си мисля безобидни неща – например, как добре му стои алената вратовръзка на онзи мъж край кофите с отпадъци. Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно и също място, при градската Чифте баня, строена през ХV или ХVІ век. Оттук поемах през града. Ала пътят ми не бе сложен, минаваше първо през една телефонна будка вдясно от новичкия тунел под Трихълмието. Аз влизах в кабинката, вдигах металната телефонна слушалка, вързана със синджир, набирах напосоки пет цифри, и когато мъжът или жена отсреща се обадеше: "Ало, кой е?" – казвах кротко: "Опомнете се, моля! Дино умря". В по-добрия случай чувах гласа на възрастен мъж: "Бог да го прости!" – но понеже никога не съм бил набожен, никога не съм вярвал, че Бог съществува, това ме натъжаваше още повече. Ами такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, като добре си знаем, че – въпреки усилията, удавникът ще се удави, той нали затова е удавник; но е така сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга обнадежден към нещо, което го няма и не го е имало на света.
И тъй, хората отсреща, с изключение на някое болнаво старче, люто ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме и с фрази, които трябваше да докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко не ги интересува кой страда в объркания материален свят, псуваха ме дори. Изобщо, звучните ругатни и проклятия в прекрасния за пришълеца Пловдив съпровождат моите мелодии от най-ранно детство. Още втората сутрин един грубиян ми рече: "Върви по дяволите с твоя скапан мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго". На четвъртата сутрин мил женски глас унило ми рече: "Защо настоявате и ние да страдаме? Имаме тук две болнави дечица. Защо ни безпокоите? Достатъчно грижи си има всеки в този град и достатъчно болка. Не ни безпокойте! Нали не искам кой знае какво?" И така аз понасях тъгата по Дино. Вървях по тротоара сред увиснала непрогледно гъста мъгла и се съпротивявах лекичко на тъгата. Чувствах се в плен на едва ли не стипчива и сладка на вкус безбрежна печал.
Бе странно, понеже мисълта за едничък мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите. А пък живите ме обикаляха от всички страни – вървяха задъхани по улиците, задминаваха ме, изтласкваха ме от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без дори да ме забележат, толкова съсредоточени в своя мираж или някоя своя особено важна цел или грижа! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби и нокти воюваха помежду си. Случваше се да ги слушам как се налагат с жестоки думи и после с юмруци. Повечето бяха запъхтени и настръхнали; опиянени от някоя своя добра идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара, леките коли, камионите и автобусите със съскане, свистене и със занасяне на колелетата върху влажния паваж заковаваха муцуната си насреща им. Тези странни хора рискуваха живота си за някаква глупост, само понеже тази фантастичната глупост ще накара съседът им да се пука от завист. Да, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива своя стъпка, но пак бяха доверчиви и вярваха, че Бог е над тях, че Ангелът Спасител е разперил красивите си белоснежни крила, хич не им минаваше през ум колко рязко може да приключи това шоу животът.
Никой май не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това ходещо множество с хилядите си уста, с хилядите си бели дробове пъхти, диша и мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците или да чуе последните новини по радиото, бърза да грабне някоя трошица преди някой друг, ще си строши нозете да препуска, само да докопа още малко власт, богатство или слава, преди врабците да им налетят. И защо, накъде се е забързало множеството от окаяни хора? Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля кой знае колко за тези неща; тя ме принуждаваше да се страхувам. Времето на моя обикновен живот разделих на две части – слънчево тихо детство и юношество до смъртта на Дино, и време на страха и мъглите след смъртта на Дино.
Когато съм се появил на белия свят, Дино бил вече възмъжал физически и дори го наричали хубав мъж. Вземал ме в ръце, разглеждал ме като чуплива вещ, опитвал се да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да начене втора – войната за моя и неговия си живот. От първата – Голямата война, се отървал с някои драскотини в душата и куп спомени, които с неохота ми разказваше понякога, след настояване и обещания от моя страна да бъда послушен син – такъв, какъвто не само той, но и светът още не е виждал. Ето една от тези изтръгнати насила истории.
Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с десетина леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците отсам реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Откосите в мартенската безлунна нощ светели в мрака като Коледни фойерверки. Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от подгизналия окоп, всеки от взвода се страхувал да не го уцелят и загине; в разгара на сражението, когато наистина били зле ранявани и убивани от немските куршуми и когато били разкъсвани от шрапнелите на врага, страхът изчезвал... Да се не начудиш как у тихия до преди миг уплашен човек се буди хищникът, освирепял и ненаситен да убива всеки, оказал се пред дулото на оръжието му. И Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва, пълзейки, стреляйки безразборно към врага, че направил нещо, което онези мазни плъхове в тила, канцеларистите с по две и три звездички върху пагоните описват, изпъчили гръд, във фронтовия дневник чрез израза "постигнахме отличен пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, ако не бил прикладът на леката картечница MG42*. Куршум дум-дум уцелил приклада на картечницата му и го направил на трески, понеже дум-дум са умно немско изобретение, предназначено да раздробява кости, като се взривява повторно в костта на уцеления нещастник.
И тъй започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните в онзи миг не усетил. Било изтрезняване като свежо утро след нощ на тежко пиянство.
Но и малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мен се появило твърдо намерение да се отърва веднъж завинаги и от пикливите си пеленки, както и веднъж завинаги да престана да слушам как Дино се горещи, че щял да ме изхвърли от втория етаж в къща под наем на пловдивската улица "Захари Стоянов" 17, където живеели в сиромашия, колко досадно ревливо и пикливо същество съм бил и как по цели нощи ме дундуркали на смени като войници в наряд, само да не рева. Преживял съм мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми жалка посредственост, докато самият Дино едвам преживял малария. Спасили сме се като по чудо. Впрочем, за миналото ние рядко говорехме. И не понеже сме се страхували, а просто двамата с него много обичахме живота.
Когато навърших моите десет години, той ми издаде голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Дино срещна една много красива руса жена с големи сини очи. И жената май го хареса. За мен необяснимо, но двамата все потъваха в гориста някоя местност да се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да си се галят сред поляните и песните на щурците, сред полъх от пеперудени крилца и дъх на здравец.
Губеше се с хубавицата по цели дни и нощи. Правех се отначало, че не забелязвам тези техни странности, един ден, обаче, ми стана непосилно повече да си подтискам самолюбието и му казах: или нея, или мен! И като помълча известно време, за пръв път Дино ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да отбелязвам само с голяма буква), та когато бил с Нея, мелодиите му зазвучавали и го изпълвали като голяма черква, очите му се отвръщали от обичайните хорски грижи, издигал се нависоко и все по-нависоко, като хлапе се радвал на дъгата и слънцето, на луната и звездите, на ветреца, който рошел нейните дълги женски коси, на облака, който плува в небето, което му се струвало копринено синьо, любувал се и на земята, която пред очите му се откривала майчински ласкава с разкошните цветя, бистри ручеи в тучни поляни, храсти, насекоми, птици, риби, влечуги. В такива моменти плачел от щастие. Опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах с Нея, криех се в някой ъгъл да си изплача пред мишленцата в бедняшкото ни жилище моето нещастие и самотата на изоставен син.
За бъдещето с него не говорехме. Той просто никога не казваше: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Спомням си как ходихме веднъж на лов. Тръгнали бяхме да стреляме по зайци, а край горския поток съгледахме вълк; и Дино рече: "Убием ли го, ще сторим нещо добро за света". Никой не беше ни учил как се убива вълк. И тогава аз тръгнах към вълка, придавайки си съвсем непукистки вид. В онзи момент бях примамката, затова треперех от страх, а Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но го видях как трепери като в пристъп на треска. Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не бил вълк, ами куче" – радваше се като дете Дино и в онзи хубав момент лицето му беше рязко очертано и мъжествено. Това няма как да забравя.
Имахме си и ловно куче. Двуцевката държеше окачена над диванчето в кухничката, а песът дремеше пред вратата ни върху проскубана ярешка кожа. Към това куче той бе милостив – носеше му храна от работническия стол отсам стария мост на Марица, с кокалено гребенче веднъж на ден му разресваше козината, наричаше го Джон. Джон беше едър сетер на черни и бели петна и се държеше като същински аристократ сред глутницата улични помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, бе, че не джафкаше по заничащите зад оградата столипиновски апаши, лаеше дип нарядко с дрезгав дебел глас и обикновено дремеше умислен като древен философ.
И тъй, един ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време вече да си ходи от света, така да се каже – да освободи място за друг някой с още нежна кожа, изскочил с рев из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – герой с осанка и красива нагла усмивка. И Дино стори това свое сбогуване с всички нас нехайно и кротко, както беше направено всичко, от което се състоеше животът му на обикновен българин. Издъхна в съня си с усмивка, застинала върху вкамененото му мраморното бяло лице и сълзичка изпод единия от едва открехнатите клепачи.
Събраха се неколцина още живи негови приятели и някои близки. Настояваха да го погребем колкото е възможно по-бързо, докато не се е вмирисал трупът. Скръбта си е скръб, ала има природни закони, които никак не се съобразяват с настроенията ни! Това си бъбреха хората. Като едничък син обаче, аз не желаех да се разделя с Дино. Седях край трупа му и го гледах със синовна обич и благоговение. Измина седмицата, измина месец... Трупът подпухна и посивя. Уплашен, казах на онези хора, че е дошло времето да го погребем. И като го вдигнаха на ръце от леглото му във всекидневната, загасиха свещите, почистиха восъка от пода и вкупом отидоха да го заровят. Въпреки че не отидох с тях, всеки път при излизане от моите цветни сънища, аз тръгвах подир скромната катафалка да го изпращам до старото общинско гробище край булеварда, който води за Цариград. Вървях си сам в онези мъгливи предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки изминал ден, с всяка отшумяла седмица, месец, отлетяла във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една яростно свежа утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино.
Започваха моите Малки войни.**
Plovdiv, edited by 09 dec. 2020
___
