"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
02.06.2004. ВСЯКО НЕЩО СИ ИМА ДУША
За втори или трети път след срива на 31.ХІІ./1.І. ми се случи; започвам да си мисля, че не е случайно. Малко преди полунощ, докато записвах окончателно редактираната Част І от ръкописа "Ламски", компютърът ми блокира и файлът ми се срина. Този път не опитвах да вкарам графичен знак, а бях тръгнал да изтривам стари файлове... и на последния, ще го запомня това "strrr"! – машината застина мъртвешки. Събуждам зли сили, които витаят наоколо, мисля си и аз като лудите; с това прекалено вживяване в "Ламски" дразня Някого или Нещо, а какво да направя, като ми е генетично заложено! На дядо ми Борис заради това вдаване в работата му викали Борис Дявола, а на един от перущенските братовчеди на майка ми, шофьор по професия, Рангел от Перущица, затова че не слизал, кажи-речи, от камиона, ами ходел изпит и брадясал като вампир, местните му измислили прякора Рангел Звяра.
Голяма тръпка е; знам срещу какви сили се изправям, уязвим и слаб на вид. А може би Моят ангел пробва да ме предпази: какво друго освен "Спри се" може да означават сривовете на набора и блокажите? Опитвам да се справя с пораженията. И сегашният срив в системата ми унищожи над пет часа труд. Като губиш, не знаеш какво печелиш, може за добро да е, но всичко в живота ми губи смисъл, не ми ли спори в работата.
10.06.2004.
Редактирам заради компютърната програма PageMaker 7.0; може да се каже, наново пиша Част ІІ "Виктор" от книгата "Ламски". Спори ми, върви бавно. Основното, което правя, е да съкращавам, да чистя текста от излишните фрази и дори от цели абзаци. Първата част редактирана дадох на Т. Чонов да я качи на компютъра си. Беше преди три-четири дни. Ходихме със съседа Митко Йовчев до селото Рогош, пихме кафе на дворчето в селската къща у Чонови в неделя. Чонов между другото каза, че останал с добри впечатления от поета Йордан Кръчмаров, (1948-1986); видял бил в него сродна душа. Въпреки че отначало се усъмнил, че Данко позира. "Интересен поет", тъй рече за моя духовен брат и приятел добруджанеца от село Гурково, най-драматичния поет на Добруджа от последните години на соца у нас.
Мнозина са моите застъпници от Оня свят, мисля си: Данко, Мишо Берберов, Петър Петров,
жена му на Петров леля Рени, племенница на Тодор Каблешков, Гошо Въргов – съседът (1940-2007), родом от
Златоград, с когото често играехме шахмат и който спомена веднъж, че рецитирал стихове на Пеньо Пенев тайно от жена си Дочка пред
огледалото в банята.
Напоследък в училището е отврат. Осмокласниците са
шумни, нагло демонстрират пренебрежение към ученето и се натискат кавгаджийски
за високи оценки. Изтрайвам ги, стискам зъби да не се дразня открито, повтарям
си на ум: Това ще мине и замине, още пет дни й остават до края на учебната година. Оценките са нанесени в графата за годишния успех и в
учебните часове се опитвам да проумея младите хищници – какво ценят в България, кой от моделите на поведение* в обществото им допада, усещат ли що
е национално достойнство. Ала слабо ме чуват, може би, та ми е чоглаво сред
тях. Напоследък всеки ден вали. Ситно роси навън, та ми спори в работата с компютъра.
14.06.2004.
Откарах с колата си до село Рогош топове сива добре позната вестникарска хартия, която Чонов избра за "Историйките на ученика Ламски". Не ми се нрави бедняшкият вид на тази евтина хартия. Искам книгата да стои луксозно в ръцете на моя читател.
21.06.2004.
Стихотворение...
Такава е човешката ни направа – ще си спомниш за мен, когато се почувстваш
нещастна. Щастливите са егоисти, а защо тогава имам нужда от теб, нима съм
нещастен? Истината е, че самотата понякога дотяга. И не
ми е нужно физическото присъствие, а тръпката, че хубаво момиче някъде по широкия свят ме разбира, и да я усещам, че е с мен, около мен. Малко е щураво май, но в илюзията има повече чар от осъществената сексуална мечта. Любовта в най-чистия й вид е стремеж, а не
плътско докосване или споделяне на телесни течности. Затова Иисус е очарователен; не мога да си го представя като мъж, който гали, целува, прегръща и се задъхва над момиче, над Мария Магдалена – Мария от Магдала**, да речем.
Толкова зле ли е да
слезеш до животинското при сексуалните игри? Не, разбира се. Но мен играта,
изкушението, преддверието или увертюрата към коитуса много повече ми се нрави,
понеже там желанията ни са най-силни, а сетивата – опнати до скъсване като
струна, която звънти. Двете тела, мъжко и женско, в съзвучие преди да се слеят:
това не е ли Божественият екстаз!
Тъкмо любената жена е нежна, мека и
отпусната. Лъкът и стрелата са най-изящни в мига, преди стрелата да полети. Но
къде е тази жена, която не ще е припряна да вземе своето и да се оттегли после в
дълбините на тялото си? "Мяу-мяу!" – чувам котешкия глас на кокетката, която вече няма
нужда от секс; кой тогава по-бързо се изразходва – Тялото или Духът? Животът като естетическо преживяване, това е
върховното у нас. Трошица хляб, отбрулено листо, цветче, пръстите на ръката, устните
на съзнаващото хубостта си пожелано момиче: безброй са нещата, които съзнанието е в
състояние да естетизира. Защо тогава повечето са така привързани към стереотипното "Животът е борба"? Защо в съпротива към заобикалящото ни и онова, което обстоятелствата ни поднасят? Да преосмислим отношението си към света, да не се
държим като хищници и варвари, да престанем да пренареждаме – толкова ли е
непосилно за човешкото ни самолюбие и надменност?
Уподобяването или влизането в съзвучие също е ключ за разкодиране смисъла на живота. Дали пък затова в известен смисъл животните, растенията не са по-мъдри от
нас в своето съществуване? Блазним
се от идеята, че сме в състояние да променим света по свой вкус и образ, а сме дотолкова заслепени, че
сякаш не виждаме: нашите грандиозни човешки усилия много повече безогледно рушат, отколкото да
съзидават.
Революционното във философията на Христос е точно в това, което най-трудно се проумява от Негово величество Практицизма, от склонността да търсим изгода сега и
веднага с цената дори на пролятата кръв. Ала великите неща тук са разпрострени във времето. Завладяването – като физическо усилие, в същността е
двустранен процес: от една страна атакуваме, а от друга страна завладяното оказва натиск върху нашето съзнание, прави ни други като качество. Уравновесеното е хармонизиране, върховно постижение, защото
е съхранена енергия за следващи изненадващи обрати в живота на човечеството,
както и на отделния човек.
Всяка победа губи от високата си желана от нас стойност в мига,
когато напълно се е осъществила. Че "Революцията изяжда първо своите деца" не е случайна приумица и сентенция, долетяла до всички нас от епохата на Френската буржоазна революция. Пък ако изчакваш, животът се изнизва. За да
разберем кои сме, защо сме, готови сме на Марс и Венера, не само до Луната да се замъкнем. А
това, което търсим, е у самите нас. Активно действащият прелетява с размътено внимание над Райските поляни на
Едем. Любуването изисква спокойствие и друг ритъм на живот.
Обладаването на мечтаната жена – за да е
пълноценно, не се интересува от скорост, по-точно казано, от краткотрайност.
Янките за месец покориха Ирак, ала все по-ясно става, че ленивият
Ирак всъщност е победител в това взаимно надхитряне между два манталитета. И колко станаха тези уроци! Александър Македонски доведе циганите от земите край свещената река Инд. Наполеон Бонапарт направи Русия страховит колос, надвиснал над Европа. Адолф Хитлер активизира човеколюбието именно с ужасиите на
осемдесет или сто милиона погубени човешки същества. И т.н... Затова и си мисля, че нашата цивилизация не се основава върху
християнството, а върху Вехтия завет с възпроизвеждането на Злото, въпреки гръмко заявените човеколюбиви
намерения.
В основата на всичко с човешка направа виждам сексуалното, великият
инстинкт за възпроизвеждане на онова, което сме – такова тълкуване не отрича прогреса, а само сменя посоката му. Човечеството слабо познава себе си, държи се
като незрял млад глупак и юноша, обладан от еуфория заради жизнеността си, ала вършейки глупости
поради липса на опит.
Уравновесеното ражда хармония. Борбата с живота или борбата
в живота създава само хаос и злини. Достатъчно сме се възхищавали на "борци" и конквистадори от автора на "Майн кампф" до яките глупави момци с къс врат, нагли оченца и брутална мускулатура! Което
сме придобили насила, то непрекъснато ни се изплъзва; истински ни принадлежи именно
непостигнатото или онова, за което не даваме пет пари.
Правя една книга вече десета година, и тя дълго
няма да стане моя, защото много силно съм я пожелал. Когато започна
уравновесено да гледам на нея, когато изобщо престане да ме интересува повече
отколкото чаша вода, да речем, тогава тази книга ще бъде наистина мой образ и
подобие, ще ми принадлежи дори повече отколкото я желая. Всяко нещо си има душа, в смисъл – структура със
свой ритъм на развитие, и ние в своята припряност повече му пречим да се
осъществи, вместо да се обвържем, да се хармонизираме с него. Ап. Павел сред елините е елин, сред евреите – евреин, с римляните – римлянин, и това не е компромис, нито е
отстъпление от вътрешната му структура като идея и ритъм, ами е подход, който
върши полезна работа. Уподоби се с другия, и го направи свой! – тази парадоксална на пръв поглед мъдрост откривам в делата му на християнски
проповедник с изключително силен характер.
Как ще постигнеш интелигентна и красива млада дама, ако си Уилям Завоевателя*** и отдалеч блестиш с всичките си страсти, с всичките свои оръжия? Да, ще я покориш видимо за света, но тя никога не ще е твоя,
ако сама не те е пожелала. И после жените били непостоянни, както се оплаква Шекспир. Ще е истински твоя,
когато престане да ти пука за нея. Спестяват си периода на зреене, и така съсипват
плода. Мойсей върти четирийсет години евреите из пустинята не толкова да
забравят робските си навици, колкото да узреят за идеята да имат свое царство.****
* Слави Трифонов (1966) и нагли типове от живота в България, пресъздадени в редица скечове им допада, заедно с цинична чалга; юношите не усещат, че това е актьорска игра, а следват едно към едно модела на поведение, което им демонстрират певачките със силиконовите цици и двуметровият гигант с дървенашкия напомпан образ на самовлюбен, чиято компания от млади силно амбициозни натури писателят Александър Томов (1944), ако се не лъжа, бе нарекъл "Новите варвари".
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар