ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (275.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (275.)

  Няма зли хора, има само нещастни. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  03.06.2001. ЕВГЕНИЙ И ЕДГАР ЛОРЪНС 

  Приятелят Емил Калъчев (1932-2013) в романа си "Дочакай деня" коментира героя си Желяз в подобна ситуация (финала на предишната ми тема): Този обезумял човек, дето се бунтува срещу чуждата воля, иска да командва, да принуждава да му служат. Навираше се в чуждия живот, стягаше го в примка и го повличаше където пожелае".* Палийски, литературният му герой, организатор на антикомунистическа непохватна селска самозащита от колективизацията през 1948-1952 г. у нас, няма друго общо с войводата Ботйов освен точно тази страст да управлява чуждата воля, чужди съдби. Ала не е ли това посегателство основа и цел на всяка агитация и на всяка откровена манипулация? Особено изправен очи в очи срещу смъртта, човек е силно в правото си да извърши сам своя избор.

  Вперени в героичното, не съзнаваме ужасяващата му кърваво-сенчеста страна. И въобще не съм навлизал в този механизъм за изземване на воля, който съзирам и у Георги Бенковски, например, подпалил земята под нозете на въстаналите българи от Средногорието и хукнал после да си спасява кожата. Подобни ситуации изобилстват не само в Българската ни история. Прочетете спомените на очевидци, да усетите как християнското население, например, на Калугерово се разделяло с дотогавашния си живот в робско унижение и каква била участта им след кратката еуфория, че успели да се освободят от орисията си и мечтата си за свое царство на справедливостта. 

  Повод за размишления в тази насока дава и статията за младия син на даскал Ботю Петков от историка Божидар Димитров във вестник "Труд" от 2 юни 2001 г. (стр. 14). По-вероятно е Ботев да е убит от своите четници, макар историкът да оспорва такава версия. Логично погледнато, в критична ситуация изкушените от една красива мечта, изправени пред крах, да се обърнат срещу обожаваните до онзи критичен сюблимен момент вдъхновители и героични водачи. В трагичния край на Априлското въстание от 1876 г. селяни от не едно място пребивали до смърт водачите си и ги замъквали с потрошени кости в конака да доказват смирение пред султана и Османската империя. Това какво е! Колко лесно е да ги възненавиди именно г-жа Франческа** – фукльо и грандоман. Представят Историята като произведение на ювелирното изкуство, като поучителен разказ, където винаги Доброто побеждава, "нашите" люде са най-готини: едни такива горди, в чистичка и колосана народна носия, добри-и-ички, изпълнени с възвишената идея как само по-славно и по-поучително да загинат за Отечеството. Ай сиктир! От непригладената тенденциозно История на Априлското въстание и Гибелта на Ботевата чета кръв капе, вони остро на барут и сяра, а между кориците й розовеят не купешки карамфили и маргаритки, а разплискани мозъци и обезобразени тела.

  Страхотно разминаване между законите на живота и умозрителни абстрактни идеи за хармония! И как ще постигнеш щастие, пренебрегвайки диалога между различните позиции? Иисус преобръща издъно властта на могъщата Римска империя, без с нито един свой жест да се опълчва насрещу й. Това е най-велик урок, който човечеството все още не успява да усвои. Отключват хаоса в името на някаква висша цел или нова уравновесеност? Как ли ще сполучат по такъв начин! Нетърпение, припряност водят до насилия и загуба на влияние в сферата на нравствеността. Действителният живот, естествено наложилите се правила на живеене създават фино балансирана система от взаимозависимости в обществото. Задава се тежък булдозер: бръмчи, пуши, рови, издълбава ями там, където досега е никнела морава... Минават години, и тревата пак никне; съзнават ли, че пред Небесата тревицата е по-силна от грохота на желязото?

  Виждат у Левски преди всичко революционера, а той е всъщност българска версия на християнски апостол в условията на ислямския фанатизъм. Затова ли малцина от нашите герои не му приличат по сдържаност, ще рече: по нравствено великолепие.

  04.06.2001.

  Вчера... Та тъкмо сме поседнали с Емил "на коневръзите или край ивицата Газа"*** срещу местния Висш селскостопанския институт. Запалил си съм цигара, кафенцето – каймаклия, ароматно, въздухът – свеж, наситен с утринна прохлада. И край масичката ни величествено като луксозен презокеански лайнер преминава Евгений Тодоров****. Отбелязвам историческия факт: Видя ли Евгени Тодоров? Току-що мина, направи се, че не ни познава? А Емил: "Що бе, можех да го препъна, та да дойде на нашата маса!" Остави го – казвам – да пътува! За какъв дявол ни е! Евгений (предполагам "й" после си го е добавил, след като се е усетил велик и талантлив), в студентските години съм чел негови доста посредствени текстове, подписани от скромния Евгени Тодоров; та Евгени някога, в младежките си години, правеше впечатление на прилично отгледана и добре възпитана личност, която си е поставила висока цел в живота, това нещо се виждаше и с невъоръжено око поне от стотина метра разстояние. Мисля, че мерак му беше да стане най-малко българския Федерико Фелини. По тази причина посещаваше и той като мен факултативния курс по киносценаристика на Васил Кацев; спомням си, че на тези сбирки сме обсъждали негово (на Евгени) 2-3 минутно филмче, заснето с 8-милиметрова любителска кинокамерка Made in USSR.

  Сюжетът на тази ярка кино-творба представяше самия Евгени, който къпе трабантче с гъба, напоена с пяна, после с парче гюдерия подсушава картонения звяр и дотам се увлича, че разнежен захваща да гали и да целува измитото трабанче, любовно, почти сексуално привлечен. Накратко, то си беше мощен артилерийски залп срещу еснафа – идейка семпла, но удобна, изключително модерна сред амбициозните млади автори с жълто около човката. Сред пловдивските поети, мои връстници, например, начело с госпожа Франческа от Рогош, неколцина покрай тази борба с еснафа се прочуха и не са се отървали и досега от онзи соц.апломб, който ги тресе още от славните времена на борбата с империализма и апология на Новия човек, комунист естествено; борбата с еснафа се вихреше с жар, пъчене и весела патардия. А еснафът – какво! – товарно муле: носи на лобут, не протестира, няма как да отговори, та беше боксова круша за пишещата младеж, която по този начин демонстрираше пред чичковците и дядките от Тодор-Живковия Съюз на българските ни писатели своите възможности. Чучелото на еснафа славните поети от редичката на т.нар Априлско поколение, а и оттам-насетне мнозина... го размятаха като тюфлек по целия тепих пред смълчалата се VIP-ложа.

  В онези бойки и романтични години младият Евгени – бъдещ Евгений, се движеше в компанията на все такива, подобни нему интелигентни и високо талантливи синове и щерки на персони от елита на обществото. Момичетата от тяхната изискана компания употребяваха огромни количества грим, обличаха се шик и повечето от тях по-късно станаха съпруги на добре отхранени и възпитани проспериращи личности. Момчетата от компанията им ни гледаха с лекичко пренебрежение нас, сбралите се от кол и въже простосмъртни провансалци, дечица на бедни родители. И с основание – нали идеха от каймака на България! Толкова за еснафа и класовото разделение! Малко по-късно Евгени се ожени за готината Нери Терзиева, работеха в студиото на Районния радио- телевизионен център (РТЦ-Пловдив) и бяха бая симпатично младо семейство. Просто съдбата събра двама млади талантливи журналисти от този бранш. Днес Нери е шеф на медийната политика, доколкото чух, в канцеларията на Президента Петър Стоянов, а Евгений е, пък доколкото знам, собственик или някакъв ръководещ частно студио за постни телевизионни филмчета и рекламни клипове. Фелини ряпа да яде!

  Всичко дотук си стои съвсем прилично, обнадеждаващо. Ала защо този вече зрял мъж, творец и бизнесмен ми е тема за размишление?! Дали заради едва доловимия аромат на мокра кокоша перушина, който мощно излъчва около себе си в медийното пространство? Ами може би завиждам! О да, то ще е причината да му отделя място в тази хронология.

  07.06.2001.

  Чета първите разкази от книга на родения през 1931 г. Е. А. Доктороу*****. Романът му "Рагтайм" (имаше филм с щурата и красива Лайза Минели по този роман) заедно с отлично направения филм ми хареса преди години, още си го спомням. Харесва ми и сега; удоволствието от якия сюжет въобще не ми е избледняло. Та в предговора към сборника, който освен "Житията" включва и романа му "Световно изложение" (1985), редакторът на българското издание отбелязва: Доктороу "заслужено си е извоювал както престиж на един от най-изящните стилисти в днешната художествена проза на САЩ, така и предаността на широка читателска публика". Бих желал да имам неговия успех, но го нямам. Бих желал като Едгар Лоурънс Доктороу и аз да съм богат, смел и прославен, да обсъждат книгите ми, да ме харесват, да редят сладки слова, които да включват думи, като престиж, преданост, извоювал. Суетността чат-пат и мен яко ме тресе. А се движа в мъгла и плътен мрак като нощен експрес. Нощният експрес, драги граждани и случайни кибици, занимава малцина от по-будните, независимо че пращи от енергия. Самонадеяно си мисля, че такива ми ти сладости ми се полагат по право. Още по-самонадеяно си мисля, че посредствеността ми и неумението да правя тънки сметки не позволяват да прекрача в осветените пространства на известността. А тази илюзия има горчиво-сладък привкус, пенлива е, замайва полекечка съзнанието. Е, и какво от това! Животът, пък и писането на книга, като идеална част от реалния живот, е по-величествено занимание от всякакви суети. Вероятно неизвестността е версия на самочувствие от друг вид. Казваш си: О-о, един ден, когато вече няма да ме има, леле, колко ще им липсвам на онези, дето ще прочетат моите книги! Как само ще съжаляват, че не съм жив, поне да ми стиснат една лапа.

  Иначе първите четири разказа на Едгар Л. Доктороу не ми създават кой знае какво впечатление, освен че са писани с мека ирония и печално усещане за отминаващото време край нас и вътре в нас. На 54 години, този готин американец (евреин, доколкото разбирам) е богат, известен, прославен; на 54 години, моя милост е точно обратното на всичко току-що споменато. И все пак, повтарям: аз съм си щастлив Homo scribens (пишещ), просто участта ми е такава: монашеска. Ай, колко романтична гордост има в този жест: да не оставиш върху ръкописа името си, да изчезнеш под надпис "смирен раб божи"! Което не намалява стойността на написаното, както и респекта към автора.

  Младият поет Гален Ганев (1955) по елегантен начин ми се похвали, че Дружеството на пловдивските писатели присъдило за отминалата вече 2000 г. Голямата награда на стихосбирката му, т.е. на него, като автор. Попита ме дали познавам университетския преподавател доцент Живко Иванов, чел ли съм негови, на Живко Иванов, книги. Чел съм. По мое настояване канихме с колегите филолози литературния изследовател на обсъждане върху любопитната му студия за Алеко Константинов и Бай Ганьо. Тогава Гален Ганев не се появи на сбирката в методичния кабинет на ІV етаж на училищната сграда. Сега обаче се почувствал задължен да прочете някоя от творбите на критика, който оценил стиховете в сбирката "Шапка и перо" като голям успех за Гален Ганев и родната литература. Ето стихотворение в типичния за младия поет стил – "Портрет":

    Карирани обувки пишат
    квадратни стихове.
    Под шапката змия гнезди
    и мъти гълъб.
    Очи – червени сфери –
    зелени кубчета нареждат.
    С полиран розов конус
    цилиндър сферите кълве
    и кубчета поглъща.
    Засуква тънки вежди
    дебел мустак.
    Кръстосват панталони крак
    и смок колана стяга.
    Изтънчен нос трепти с уши,
    уханията чува – рядък прилеп.
    Къде ли шапката търкаля
    човека свой?
    И има ли човек изобщо? 

 Расте симпатията ми към Гален; и тя няма нищо общо със силата на таланта му, но ми показва част от собственото ми тщеславие. Че не съм ли и аз като него – в плен на представата си за изключителност под звездите и слънцето! Всички ние сме уникати.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 oct. 2020

___
* Емил Калъчев, автор на сборник с три романа: "Дочакай деня", "Носач на взрив" и "Прощално за времето на самотата”, изд. 1989, с.14. Емил Калъчев пише може би първия откровен, честен роман за събитията по време на т.нар. колективизация в Българското село.
** Нарекох г-жа Франческа самозванец, тарикат и циник между местните гръмогласни провинциални поети.
*** Пловдивчани го наричат така този широк булевард заради обилното присъствие на арабски студенти по кафененцата, наредени плътно като лястовичи гнезда едно подир друго на поне триста метра разстояние.
**** Колега от СУ "Кл. Охридски" от I до IV курс. Явява се фактор в местната Пловдивска частна телевизия; отличително качество – съпруг на Нери Терзиева, която правеше тандем с Асен Агов в първите месеци на бТВ, по-късно г-жа Нери бе медиен шеф при президентството на г-н Петър Стоянов или Бате Петьо Петолевката, както го наричат тук местните зевзеци, които не пропускат да изкарат въздуха на някой издул се от самочувствие плондер.

.

Едгар Лорънс Доктороу (1931-2015)

***** Е. Л. Доктороу, "Жития на поети". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (274.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (274.)

  Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  01.06.2001. ДОСТОЙНИ ДОНОСНИЦИ

  Доносници били Доню Донев и университетският проф. Стоян Каролев, и проф. бай Кръстю Петков – бивш шеф на казионния синдикат КНСБ, както и основателят главен редактор на патетичното антикомунистическо вестниче "Про и Анти". Зная от 1990 г., че изявен милиционерски доносник, по личните му писания, е бил и Борис Кюркчийски, онзи, който изведе Стефан Савов от председател на Демократическата партия до висшите сфери на властта. Божидар Димитров – шефът на националния исторически музей, също се оказа човек на ДеСе. Изкефи ме, когато прочетох, че за проф. Кръстю Петков службите на ДеСе си отбелязали, че не им върши работа, което отваря тема за много интересно размишление: кога е по-истински Кръстю: когато е бил посредствен наистина, или когато се правеше на некадърник, ама па шеф на един от синдикатите. Авторът и баща на чудесната анимация "Тримата глупаци" Доню Донев тихичко доносничил за художествено-творческата интелигенция; вероятно ще да е типичният подлец – симпатичен, остроумен, чаровен, редактор на хумористичен вестник, талант със световна известност и признание. И що от това! – достойнствата му не го оневиняват. Под доносите си се подписвал с партизанското име "Тошев". Мило звучи – понеже си го разкодирам: "човек на Бай Тошо"!

  02.06.2001. 

  Не по-малко противни от самото доносничество са опитите да се прикрива гузната душица. Няма кой по-добре от него да е наясно какви ги е вършил. И горкият опакова своята тайна като копринената буба, свира се вътре в себе си, никой няма достъп до неговата човечност, защото сам се е изолирал. Не, той ходи между нас, сладкодумен, досаден или върши услуги уж, а е непоправим саможивец, всякакъв ни се представя, но това не е игра за пред приятели, а бягство... и то бягство не в отдалечеността, ами навътре в своята срамна унизителна тайна. Преди ярките артисти, за които знам или се досещам, пред очите ми са групичка мили образи на хора, естествени и безобидни, по някаква си своя лична причина (мекошав характер или заради лична изгода) били членове на БКП и като партайци вирели нос, гордеели се с този факт и като потомци на дедо комунист, основател на партийната ядко в село Гол Тупан, Софийско, и много неприятно останали изненадани, че масовият българин от десетина години захванал напоследък да ги гледа с откровена неприязън. Ами не е чудно, че бързо прекратиха членството си в БКП; странното настана, кога измежду тях се появиха най-злостните критици на любимата им някога Партия-ръководителка. Тези тарикати почнаха да се изживяват в ролята на първи демократи, новатори, демек, борци за права, свободи, дружба с братския американски елит и европейски духовни ценности.

  Между тях неколцина през пролетта на 1990 г. в училището ме сочеха назидателно с пръст на колегите и ехидничеха: "Ей, ама ти не беше ли комунист! Кой ще те допусне да работиш в "Комсомолска искра", ако не си бил гадно мекере на комунистите!" Да – отговарям, – за мен то бе красива илюзия и не крия, че съм се чувствал дори повече от привързан към мечтата за свобода, братство, равенство; желал съм, работил съм за нея и не отричам, ама член на БКП така и не съм бил, за да се устроя и аз в живота. И се усмихват доволни: "Видяхте го, сам си призна", па сменят темата и въпросът за тях е приключен. Тези пренастроили се бивши хора на властта най-гръмко агитираха за СДС и най-разпалено обсъждаха новите лица в управлението и в политиката. Седя срещу трима такива приятели, казано без грам ирония – Коцето, Гошо Въргов и Митко Георгиев, чудя им се, че ги виждам така настъпателни и самоуверени: Бе, не бяхте ли тримата с червени партийни билети до вчера! "Е да, обаче вече не сме" – отвръщат. И в това бързичко отричане откривам колко неприятно им е, ах, как съжаляват, но то не е покайване. Дето се вика, "преоблякъл се Илия, и се оказа пак в тия". Истинското СДС, а! А сега за по-едрите преустроили се бивши доносници на Държавна сигурност.

  1. Янко Дунев Янков (1943), известен днес като Янко Янков, напоследък огласен и като доносник към страховитото Шесто управление, политическата полиция, българското Гестапо от годините на соца. "Дисидентът" Янко Янков през пролетта на 1968 г. с мен не успя, ала направи информатори на ДеСе поне трима или четирима от състудентите ни от випуск 1967-1971 г. в Софийския университет. За трима от тях съм сигурен – Филип Геров, Вачо Радулов, писателя Димитър Шумналиев. И напреднаха в живота "с чест и достойнство" чрез ДС. Същият Янко Дунев, който ме калесваше за доносник срещу 80 лева стипендия по време на следването, от митинг пред парадния вход на Народното събрание, покачен на стълбището в неспокойната пролет на 1990 г. иззад микрофона, монтиран срещу муцуната на Коня и Царя Освободител, яростно клеймеше ченгетата и комунистите, дереше се с предрезгавял от яростта си глас, като крила на гарга разперил длани към тълпата долу: "Смърт! Смърт на комунизма! Долу ченгетата на Държавна сигурност и комунистическите отрепки!" И там множеството екзалтирано му отгласяше: "Смъ-ърт! Смърт на всички ченгета!" После многократно по националната телевизия въртяха едночасов репортаж за жестоко прекършения полет на Янко Дунев от пипалата на Червения октопод заради будната му съвест и борбата му с комунизма.

  Величествена картина на всенародното наше невежество, точно като за мен – да ме отрезви от илюзията, че народът винаги е наясно кой да му е водач и какво да иска.

  2. Васил Станилов (1933-2016). Ай-й, какви тиради за развенчаване на комунизма и комунистите във вестничето му, трибуна за политическа еуфория на ненавистта! А се оказа впоследствие, че авторът е храбър доносник на ДеСе, и той "светла личност".

  3. Стефан Савов (1924-2000), когото т.нар. демократи превърнаха в икона, в свещен образ на политическия лидер из средите на Демократическата партия на доносника Борис Кюркчийски (1908-2002). Който за мен си остана Дон Корлеоне на българската ни представа за демокрация. И г-н Стефан Савов разгласи сума ти легенди за своето мъченичество по Тодор-Живково време, за своята вътрешна емиграция, за това как е бил интерниран и турците му носили носили екмек (хляб) да яде, пък сетне се оказа, че не е напускал София, нито занятията си в Юридическия факултет на Софийския университет, не пропуснал семестър, ни една изпитна сесия точно в годините, когато специалността бе привилегия за доверени кръгове в комунистическата върхушка.

  Доню Донев, Чавдар Добрев, Александър Сталийски: обаятелни професионалисти, личности, хора с висока титла в творческите и в научните среди, борци, агитатори за демокрация в България. А то какво излиза? Излиза, че били хора от службите на ДС, и то от тяхната политическа репресивна централа. Дали не са възкачени случайно да оглавят вълната на всеобщото ни възмущение заради золумите от близкото минало? Мисля си, дали това не са манипулатори от екстра класа, не жертви, за каквито ни се представяха? Двуличието им е стил. Жестоко е, че мнозина виждахме дълго време у тях новия морал, новото лице на любимата наша незаменима за долари България.

  Принудени сме да преминем и през това кално тресавище, докрай да изпием и тази горчива чаша. А моят оптимизъм ми нашепва: това, което преживяхме, е ценен опит за нацията ни от унижавани, живеещи в стрес, но човеци с достойнство, а не подлеци.

  Бъбрим си на пейката тъкмо пред нашия блок аз, Веско Чаушев, Димитър Димзов, Монката Бочуков, Гошо Въргов. Обедно време, току съм приключил училище, седнах, колкото да изгоря една цигара, преди да се кача, да се мушна под душа и после да си приготвя нещо за ядене. От лаф на лаф, па Гошо Въргов възкликва: "Защо ги нападат тия хора, бе? Ами те са работили за нас, за България. Били са си едни изпълнители, вършели си работата. Не са виновни, задачата им била такава: да ни следят и да сме спокойни".

  Идва при нас и Панайот Зеков от осмия етаж на съседния вход, слуша какви ги реди Въргов, мълчи си. С изключение на Веско – змс Веселин Чаушев (изкачвал няколко от осемхилядниците в Хималаите), останалите са в пенсионна възраст, преживяващи някак с пенсийката, допълвана от работа тук и там на парче, най-често при частници новобогаташи, които могат да им бъдат внуци. Казвам на Въргов: Гошо, представи си сега. Пием си с теб ракията, имам те за приятел и се поотпусна да говоря това-онова, както аз си ги разбирам нещата. Нищо по-особено не казвам, говоря си същото, което всички си го мислим; обаче хай да предположим, че ти си ми се доверил! Пък аз съм информатор на ДеСе, нали така! Разделяме се като добри приятели и съседи; и какво правя аз, като се прибера!... Сядам да опиша до съответния милиционерски началник какво си ми казал, какви си ми ги наговорил, какъв враг на държавата си и прочие. И после на теб ти се случват "некои неприятности", защото там горе, в управлението, на теб вече са ти вдигнали мерника, взели са ти мерките и предстои да ти ушият костюм какъвто най-малко очакваш, една чудесна раирана затворническа ватенка и работни гащи, подплатени с вата в някой симпатичен концлагер, в някоя каменна кариера...

  Е?! Какво ще речеш за моето нежно приятелство, а?! Това е добро, според теб, така ли? Доносникът не е виновен, понеже такава му работата – гадна, но необходима, за да има ред в държавата. Лошото обаче, драги, е, че ти гориш. Лошото е, че точно теб аз не те виждам как ще се измъкнеш от пандиза при това положение. Значи, градя си аз кариерката на твой гръб, метнал съм те на колана си като умъртвена яребица, че и даже се гордея: ти, Гошо, си моят ловен трофей, чудно доказателство за моята вярна служба, моята тиха радост, че съвестно си върша работата. А ти, скъпи, гълташ вода, давиш се; и най-гадното! – и през ум не ти минава кой те топи, кой те прави по-черен и от дявола, кой обрича жена ти на самота, дечурлигата ти на презрение, че баща им се случил политически неблагонадежден тип, нещо повече – враг на цялото прогресивно човечество, начело с БКП. И ти приемаш това нещо за нормално? И ти наричаш този тип общителни, приказливи и симпатични хора с шавливи миши очички, достойни!

  Гошо се запъва като магаре на лед и продължава да държи на своето по темата за доносниците. Знам го, че е добряк по душа, но не обича да отстъпва в спора, просто такъв му е нравът. Останалите обаче си мълчат. Само Панайот Зеков унило се обади: "Хайде-хайде, ние ще оправим света!"

  Помня трите години, когато бях председател на многолюдната ни ОФ-организация в квартал "Димчо Дебелянов", най-многолюдната в Пловдив, избирателите й по списък брояха над осем хиляди и четиристотин души, повечето пришълци от селата наоколо, а и от цялата страна. Всяка седмица в петък, в партийната им канцелария (2,5 х 2,5 м) секретарят на партийната организация Димитър Стойков и партийното бюро на тайно заседание как се събираха да пишат информация за политическите настроения сред населението в квартала, пращаха някакви отчети, попълваха таблици с данни до МВР и до по-горната партийна управа. По статут би следвало освен подписа на партийния секретар на кварталната организация и моят подпис да се мъдри под тези "секретни сведения", че фактически съм бил кмет, макар и без заплата, на обществени начала.
Партайците обаче криеха от мен тези тъпи бумажки, въпреки че си пишеха като актив дейността, която развивах в кварталното ОФ-е. Не ми и пукаше за тяхното недоверие и неприкрита подозрителност; за мен бяха част от пейзажа – все хора от моята черга, както се казва, само че с възможност да ми сервират някоя неприятна изненада. Най-баналното обвинение, което многократно съм чувал от същото това партийно бюро, което изглежда нищо друго и не вършеше освен да слухти и ниже доноси до властта, беше, че не следвам предписанията да се допитвам до Партията в тяхно лице, не съм си сверявал часовника – според клиширания им израз от онова време, ами я карам ей тъй, на кестерме през просото. По тази причина и откъм монолитната на пръв поглед групичка вечно намусени, а пък ако не намусени, странни с фалшивата си любезност възгордели се най-достойни партайци, чувах зад гърба си, че съм анархист, че съм я подкарал по ръба, проявявам склонност да залитна, да им изкривя правата партийна линия. Тормозеха се, че клубчето живна и вече не е предишното скучно място, където сто и четирийсет тапицирани нови стола хващат паяжини и ги покрива тъничък слой космически прах от близкото циганско гето, най-голямото гето на Балканите и Европа, ама пък са подредени в идеалната права и винаги могат да бъдат "обхванати", демек, описани подробно в официалните сводки на официалните квартални доносници.

  Много чудно ми беше, но имаше период, когато ме критикуваха на закрити партийни събрания, където нямаше как да ме допуснат, че в обществото съм иззел авторитета на партийния им секретар др. Димитър Стойков".* По същото време двама или трима от това тайнствено бюро идваха да топят същия този партиен велможа, наричаха го с ароматната думичка "тунеядец" и фалшив тип, дето само говори, но работа не върши. Даже касиерката на партийното им бюро чат-пат прелиташе да ми се жалва, кършейки пръсти и кривейки уста, че се чувствала много сериозно и много лично притеснена от симпатиите и сексуалните мераци на своя партиен квартален княз.

  Всеки месец или през месец-два с помощта на приятели и познати уреждах изложба на картини или образователна лектория, или турнир по шахмат, или сеанс на елитен шахматист, литературни четения, представяне на нова книга, нова грамофонна плоча или тук се водеше дискусия по това и онова – от плетки и манджи до възпитанието на децата и дежурните здравни беседи и лектории. Покрай стените бях подредил между стъклени плоскости ту графики на ученици от местното училище за сценични кадри, ту рисунки на самоук някой художник, като милиционера Чавдар Дюлгеров, да речем. Още се подмятат из папките ми от онова отвратително време фотоси от изложбата на професионалния фотограф-художник Стефан Минков – фотограф към областното ни бюро на БТА. В същия този квартален клуб зад гетото Столипиново на 300-хилядния Пловдив поетът Минко Танев представи първата своя стихосбирка "Участ" в залата на клуба, където доста правостоящи висяха край стените и изпъваха шия от входа. И други, основно млади, едва-що прохождащи поети или разказвачи тук се срещаха на живо със своите обикновени, но и не по-малко взискателни читатели. Сред творците имаше както средношколци, така и хора, отдавна преминали средната си възраст, за които литературата, изобщо: изкуството, бе нещо и велико, и вълнуващо. В заличката имаше 140 стола, а за оформянето на сцената с връстника, съученик и приятел Сашо Филев една събота и неделя яко се постарахме. Дотам бяхме запалени, че работихме цялата нощ да рисуваме и оцветяваме с четка, валяче и картонени шаблончета.

  В следобедите и надвечер в делник, а в неделите: до ранния следобед в кварталния клуб идваха да четат вестници, да поиграят шахмат и хлапаци, и побелели възрастни. Бях се превърнал на местна институция за жалби и оплаквания, версия на Арменския поп, както сам си се подигравах. Около мен се навърташе групичка от пенсионирани, които у дома жена ми Ася на шега наричаше старци-разбойници. Кварталното ни ОФ-е през тези три-четири години подир уволнението ми от вестник "Комсомолска искра" с помощта на приятели от квартала и част от артистичните среди на моя Пловдив се бе превърнало в типично възрожденско читалище чрез съответния актив от напористи млади интелигентни мъже и жени с най-разнообразни професии – от лекар и детска учителка до стругар или работник в автосервиз, каруцари, рибари, свинегледачи или само любопитни, разтропани и окумуш хора, отворени за света отвъд и мечтатели.

  Кой знае какви нелепости са пращали нагоре за дейността ми! Не бях член на БКП, от младежкия вестник ме бяха уволнили за критичен материал, задето бях посочил шест ведомства**, причина за окаяното състояние на най-гъсто населения квартал на моя Пловдив; нищо чудно именно чрез ОФ-ето да са ме държали под око, да са ме изпитвали що за наивник съм. Партията им – предполагам, е била структурирана по военному, на наши и ненаши. Новите партии след Десети ноември продължават да възпроизвеждат това обграждане от обикновения гражданин, от обичайните човешки взаимоотношения: там все нещо тайно месят, варят и пекат зад дебелите крепостни зидове. А ние, простосмъртните, навикнахме да си казваме: Хайде-хайде, ние ли ще оправим света! Има си хора, назначени от Партията да мислят за тези важни работи. Ние сме от тези, които изпълняват, каквото наредят, каквото ни спуснат отгоре. Ега си посредствеността! Ега ти и тъпотията! Това предоверяване на онези отгоре, че те там решават проблемите, е извор на всичките ни беди като нация. Докато не се научим да се отнасяме като стопани към всичко в тази държава, не виждам кой ще спре подлеца и невежия, но ловък измамник да се облагодетелства на наш гръб.

  Тези дни обявиха на висок глас: Христо Ботев е убит на Околчица от своите. Трима били съзаклятниците в онзи трагичен момент, когато войводата отказва да разпусне дружината, та всеки да се спасява как може; между тримата е Никола Обретенов, син на легендарната Баба Тонка от Русчук. Напредък ли е да изживеем и тази новина със задна дата? Да, разбира се, че е напредък! Истината не дели хората на свои и чужди. Ореолът на Ботевите четници не виждам да е помръкнал от жалкия факт; човешко е да предпочетеш живота пред героичната смърт; по-добре горчива истина, отколкото красивата лъжа. Посягайки да убие жената и дечицата си, Кочо Честименски е много по-горе от гениалния Ботйов. Кочо не е имал изход; Ботев все пак е имал шанс да се спаси. Не си падам по самонадеяни показни жестове, дори когато целта е да се даде пример на поколенията след нас. Свободата е част от живота ни, не част от Смъртта.

Разгорещен, потен, настръхнал, един наивен български Дон Кихот... А окървавените четници на Околчица са се молели поне да не пропуснат възможността някой ден да разказват за саможертва и героизъм. Лесно е сега да ги съди, който пожелае, ала тях по ги разбирам! Нещо подобно сторили вярващите в Христос: избрали да си сменят човеколюбивата християнска вяра, но да се съхранят, за да не изгине българският ни род в разгара на показни кланета из Родопите, описани по поръчка в романа "Време разделно" на Антон Дончев.

    Дори да умирам,
    живота със грубите лапи чилични
    аз пак ще обичам! – пише Никола Й. Вапцаров.

  Колко ли били разгневени, та му теглили куршума! В трагичния миг вероятно Ботев се чувствал като Бог – властен да предреши участта на всички. И логично сами са го катурнали този бог от върха, за да му градят цял живот после пиедестал и храмове из цялата ни многострадална Българска земя.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 oct. 2020 

Илюстрации:

- Трибуна на наглостта по местната телевизия.

- За Върба Чавдарова (1929) бях ненаше момче. 

___
* "Стойков работа не върши, вървете при Б.!" – прелиташе по опашките и сред сутрешната навалица край автобусната спирка към центъра и индустриалната зона на Пловдив; това беше станало летяща фразичка, която хич не ме кефеше, понеже зарад хорските дертове, кажи-речи, само дето не спях в мънзърката като кибритена кутия канцелария на ОФ-ето. Щом и кумата ни Меди Аврамова ми рече в очите веднъж ей тази лакърдия: "А  бе, Путьо Маринкин, и аз да съм ти жена, и аз щях да ти изневерявам, защо не си пренесеш леглото в твойто офе!"
** Сред критикуваните шест ведомства начело бе Окръжното управление на МВР в Пловдив. И сега, само като си помисля, чудя се, не е ли имало кой да ме предупреди, че Дявола не се бъзика под опашката. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (273.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (273.)

  Този, който обича, трябва да споделя съдбата на онзи, когото обича. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  02.01.2007. МОЯТА КОТКА ЛИСА

  Имал съм досега поне половин дузина все котараци, като катраненочерния хубавец Чарли, който – когато сядахме да се храним, опираше предните си лапки на масата ни, гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, и оцеля, докато не го отнесох в кашонче с жигулата в добруджанското село Тригорци и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След Чарли вкъщи се появи Макс, червеният с тигрова шарка красавец, който пък щерките Вера и Надя отнесоха с нощния влак Пловдив-Варна, а оттам с рейса до Балчик, и от Балчик пак до Тригорци; специален котарак, според някогашната ми тъща Вица: ловува нощем, а сутрин върху плочника пред входната врата намират положени в редици дузина умъртвени полски мишлета.

  Първата ми и единствена женска бе Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера надвечер от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках пък вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото ми да ми прави компания.

  Когато се роди по-голямата ни щерка и проходи, клатушкайки се като пате по двора на единствената триетажна къща в Мараша*, Лиса важно-важно извеждаше четирите си котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, пък се опасявах за дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата си я откарах зад механата над село Първенец, на двайсетина километра от някогашния ни дом срещу черквата "Свети Георги" в Мараша. Пренесох кашончето отвъд рекичката и на отсрещния бряг отворих капака. Котенцата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не желаеше да излезе; съска на дъното на кашона, замахва с лапа по мен, та доста грубичко я изтръсках навън. Небето тъкмо се бе снишило, притъмняло беше като пред буря; слънчево и спокойно досега, времето бързо се разваляше, светкавици като змийчета прорязваха небето, замириса остро на колендро, както се случва по нашия край в дните между пролетта и лятото. Затупкаха едри капки дъжд. Стоях в гориста местност, изненадан от своето коравосърдечие, че баш в това калпаво време се случи, и гледах какво прави Лиса. А тя присви уши, знак, че е силно притеснена и стоеше вкопана, притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце ми не дава, ще върна котанчетата с майка им пак обратно у дома. Посегнах да я прилаская, но с наточените си като бръснач нокти Лиса зло ми изсъска, полегнала настрани, а после като стрела се зафучи в гъстия страховито полюшван от буйния вятър под усилващия се пороен дъжд храсталак.

 Много пъти съм ходил на онова място. Има там разкошни полянки със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Най-напред баща ми ни бе откарал с първата си жигула в това райско местенце, докато двама със сестра ми бяхме, кажи-речи, хлапаци. Десетина години по-късно започнах да отскачам пак там, този път с моите две дъщерички в хубавите пролетни и летни дни на Тракия.

  И досега се оглеждам да зърна я коте, я котка с пъстрата козинка на пухкавата Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета, дали Лиса и четирите й мъничета са се приспособили към дивата природа, или са станали плячка на скитащите в онази местност сюрии от свирепи песове. Подхванах тук тази история заради изненадата как бързо кротката любвеобилна гальовна писанка ме отблъсна и прие участта си, без да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в дъждовния ден при внезапно разразилата се буря и с грижата си по четирите невръстни душици никак не ще да й е било леко.

  Куче един-единствен път понечих да имам; от улицата прибрах у дома пальок с бая едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Но първия път, когато го изведох край реката на разходка с двете дъщерички, циганчета от близкото гето, вечно скитащи по дигата на Марица в този занемарен край на града, подмамили пальока, докато моя милост съм се цамбуркал в реката, и повече не го видях. Ама не ми е жал за него. Изгуби ми се ей тъй, без име, без болка. Което вероятно ще да значи: без да съм успял да свикна с присъствието му, без да ми беше станал част от живота, без истински да го заобичам. Защото истинската обич винаги минава през страдание.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 oct. 2020

–––

* Един от по-старите квартали на Пловдив, отсам реката, между бул. Руски от изток, ул. Шести септември от юг и железопътния мост от запад край най-големия стадион в България по време на соца, яко занемарен днес поръждавял някогашен красавец за поне 50-хилядна публика на четирите пловдивски футболни тима (Ботев, Локомотив, Спартак и Марица). Бел.м., tisss.