ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (273.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (273.)

  Този, който обича, трябва да споделя съдбата на онзи, когото обича. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  02.01.2007. МОЯТА КОТКА ЛИСА

  Имал съм досега поне половин дузина все котараци, като катраненочерния хубавец Чарли, който – когато сядахме да се храним, опираше предните си лапки на масата ни, гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, и оцеля, докато не го отнесох в кашонче с жигулата в добруджанското село Тригорци и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След Чарли вкъщи се появи Макс, червеният с тигрова шарка красавец, който пък щерките Вера и Надя отнесоха с нощния влак Пловдив-Варна, а оттам с рейса до Балчик, и от Балчик пак до Тригорци; специален котарак, според някогашната ми тъща Вица: ловува нощем, а сутрин върху плочника пред входната врата намират положени в редици дузина умъртвени полски мишлета.

  Първата ми и единствена женска бе Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера надвечер от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках пък вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото ми да ми прави компания.

  Когато се роди по-голямата ни щерка и проходи, клатушкайки се като пате по двора на единствената триетажна къща в Мараша*, Лиса важно-важно извеждаше четирите си котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, пък се опасявах за дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата си я откарах зад механата над село Първенец, на двайсетина километра от някогашния ни дом срещу черквата "Свети Георги" в Мараша. Пренесох кашончето отвъд рекичката и на отсрещния бряг отворих капака. Котенцата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не желаеше да излезе; съска на дъното на кашона, замахва с лапа по мен, та доста грубичко я изтръсках навън. Небето тъкмо се бе снишило, притъмняло беше като пред буря; слънчево и спокойно досега, времето бързо се разваляше, светкавици като змийчета прорязваха небето, замириса остро на колендро, както се случва по нашия край в дните между пролетта и лятото. Затупкаха едри капки дъжд. Стоях в гориста местност, изненадан от своето коравосърдечие, че баш в това калпаво време се случи, и гледах какво прави Лиса. А тя присви уши, знак, че е силно притеснена и стоеше вкопана, притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце ми не дава, ще върна котанчетата с майка им пак обратно у дома. Посегнах да я прилаская, но с наточените си като бръснач нокти Лиса зло ми изсъска, полегнала настрани, а после като стрела се зафучи в гъстия страховито полюшван от буйния вятър под усилващия се пороен дъжд храсталак.

 Много пъти съм ходил на онова място. Има там разкошни полянки със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Най-напред баща ми ни бе откарал с първата си жигула в това райско местенце, докато двама със сестра ми бяхме, кажи-речи, хлапаци. Десетина години по-късно започнах да отскачам пак там, този път с моите две дъщерички в хубавите пролетни и летни дни на Тракия.

  И досега се оглеждам да зърна я коте, я котка с пъстрата козинка на пухкавата Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета, дали Лиса и четирите й мъничета са се приспособили към дивата природа, или са станали плячка на скитащите в онази местност сюрии от свирепи песове. Подхванах тук тази история заради изненадата как бързо кротката любвеобилна гальовна писанка ме отблъсна и прие участта си, без да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в дъждовния ден при внезапно разразилата се буря и с грижата си по четирите невръстни душици никак не ще да й е било леко.

  Куче един-единствен път понечих да имам; от улицата прибрах у дома пальок с бая едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Но първия път, когато го изведох край реката на разходка с двете дъщерички, циганчета от близкото гето, вечно скитащи по дигата на Марица в този занемарен край на града, подмамили пальока, докато моя милост съм се цамбуркал в реката, и повече не го видях. Ама не ми е жал за него. Изгуби ми се ей тъй, без име, без болка. Което вероятно ще да значи: без да съм успял да свикна с присъствието му, без да ми беше станал част от живота, без истински да го заобичам. Защото истинската обич винаги минава през страдание.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 oct. 2020

–––

* Един от по-старите квартали на Пловдив, отсам реката, между бул. Руски от изток, ул. Шести септември от юг и железопътния мост от запад край най-големия стадион в България по време на соца, яко занемарен днес поръждавял някогашен красавец за поне 50-хилядна публика на четирите пловдивски футболни тима (Ботев, Локомотив, Спартак и Марица). Бел.м., tisss.