Както се случва често в живота, та и в приказките, хубавите работи никога не идват сами, и в този случай, значи, покрай златната ябълка завъртяла се тъдява някаква си мутреста хала. Но не досажда целогодишно, а само в сюблимната нощ, когато само в разстояние на двайсет и четири часа мичуринката узрявала съвсем, ставала годна за консумация или за бране и продан на западноевропейския пазар. Тъй че халата като у дома си долитала в тъмна доба всяка година и отнасяла това национално богатство в гори тилилейски, е-е, да речем в готината Канада, демек, в канадските готини конаци.
Днес тъй, утре така, нашите хора: пенсионираната даскалица и нейните трима сина, хептен се озъбили от глад. А пък с мизерната учителска пенсийка за кое по-напреж – тока ли да платят, топлата вода и парното ли, телефонната такса ли, таксата на сина за университета ли! Че и данъците, и таксата за боклук в нашата държава не са жълти стотинки за простолюдието; пак харно, че онези там горе не се досетили данък "Диш парасъ" от турско време да възкресят за въздуха, дето го диша раята. Данък-сгради, застраховки разни, ето и личните карти трети път ще ни ги подменят! И всяка от тези чудни благини пари струва. Естествено взели нашите хора сметка да правят как да се куртулисат от халата-приватизатор, мекере на янките и канадците, хем дърт реститут.
Рекъл един следобед първородният й любим син на госпожата: "Мамче! Тури ми в туй чанте две-три кила орехи. Шъ ида да вардя златната ябълка, белки не взема да се одремя; шъ чукам орехи - шъ ям, шъ чукам орехи - шъ ям". И тя му изпълнява, значи, желанието. Обаче през нощта синковецът тъй се отнесъл орехи да лапа, че не усетил кога халата дошла, кога си отишла, и значи, златната ябълка оппала, пак заминала за далечна братска Канада!
На следната година по туй време, есенес, демек, ей го иде средният син, суен-буен, дваж по-решителен: "Маминко!... Ти ме знайш, метнал съм се на татю, кожата съм му одрал на тоз хайдучага ниеден, та с една хала ли няма да се справя! Бързо тургай в ей тва торбе пет-шес кила орехи, и само чакай да видиш кво ще й се случи на халата". Госпожата и нему угодила. Обаче и нему очите се замрежили някъде около полунощ. С пълен тумбак беден човек лесно заспива, лесно го и лъжат. Та халата – пак честита. Ма па и онези там хамериканци и канадци от другия край на света пресити и доволни.
Е ми, писнало й на госпожата. Рекла си: "А бе-е, това си е съдба. Кога даскал в тази наша България бял ден и рахат е видял! Само се лъжем ний с тази ябълка. Майната й на ябълката! От душмани и простотия този народ няма да прокопса, та ний ли ще сме късметлиите! Нали и в лакърдиите си го имаме туй: Красните ябълки прасето ги руча. Накратко, отчаяла се женицата, а то си е нормално за нормален човек – българин при това, не човек от малцинството или парламентарното мнозинство, да речем. Понеже онези апапи от малцинството и от парламентарното мнозинство права си имат и бол свободи, ама българинът в България права няма. За него държавата е душманин: да има как, жив ще го одере, пет кожи ще смъкне, че се родил българин в тоз харен свят.
На третата година по гроздобер най-ситният, изтърсакът на мамето, и той вежди си въси, и той се пробва да приказва издебело, а гласецът му още мутира: "Ей, майче-е! То се видяло, че ний хаир няма да видим поне още хилядо години, ами я ми подай ти на мен касапския нож на дедо Гацо, оня крив нож, дето дедо Гацо едно време, преди Девети (септември 1944), клал прасето по Коледа с него". "Божке-е-е! – плеснала като самодива с ръце госпожа даскалицата. – Ха само си посмял да одраскаш халата, и ще довтасат поне седмина печени адвокати, трима следователи, дванайсет прокурори и съдебни чиновници, барабар с Главния прокурор лично ще довтасат и ще те изкарат, че нарушаваш човешките права и свободи на халата. Зарежи я тази идея, сине! Хич не ти трябва да се захващаш. Не е тя за нас таз крива нива, тази работа. Карай си кротко каручката, преглъщай сухия комат, викай: Благодаря ти, Боже! – и ще живейш дълго".
Тъй ги наставяла майка му: патила, та знае; ала помислете, кой син слуша какво му казват родителите! Все вирят нос, в облаците летят туй младите и неопитните. Боже мой, те ще ми оправят света! Не си виждат жълтото още по човката, тичат да катурнат някой властник от креслото, ама подир година-две властникът, дето с гръм и трясък уж го катурнали, поглеж, пак до софрата седи, и хем се зашопарил, бузите му още по-издути, тулумът му пораснал като на бременна в осмия месец, че и приказва тежко-тежко мизерникът, все едно на дядо Боже шлифера е хванал, тарикатът му с тарикат. Мръвки лапа, руйно вино пие, а раята на същия хал, опъва врат този народ и си трае.
Та ето, значи, дребосъкът се укрива в шумата без майчината благословия и почва да дебне със зорки очи Старата познайница; и тогава Старата познайница тъ-ъ-ъкмо да посегне към златната ябълка, Дребосъчко я ръгва, харт с ножа! И халата била тъй ошашавена от тази негова нечувана дързост, че някак ай-тъй на! – машинално някак отлетяла хей та-а-ам в поле широко, както се пее в песента. Бре-е-ей, какви работи се случват понякога в нашата България! Баш като в старите филми. Най-чудното обаче не е, че момъкът сполучил да си опази имота в тези хайдушки времена. Най-чудното, мили деца, е, че не се явил никой да защити човешките права и свободи на Ламята. А и нещо повече: народът наизлязъл сънен, по бели гащи по площадите на държавата, и както си триел гурели от очите, същият този едва събудил се от мъртвешка дрямка народ завъртял кръшни народни хора и танци, и мегданите по села и градища тутакси се напълнили с борци за свобода, с анализатори дисиденти и поети на новата власт.
Дисидентите изпървом се заели да спорят кой е най-по-дисидент между тях, списък размотавали, надпреваряли се да му припомнят на целокупния Български народ кой повече страдал, кой по-дръзко мразел ламята и зулумите й. От най-високото място се чувало как и слуги на бившето Политберо на Це-Ка на Бе-Ка-Пето се радват, крещят и скачат: "Ан тъй! Ан такачка, дай, море моя майно льо, българска майко юнашка! Огън да го гори душманина и неговите ситни-дребни душманчета"... След едно късо време изяснило се и у нас, че Демокрацията ни дошла, на тепсия поднесена, и всеки, значи, може да си плямпа врели-некипели и що му текне на ум, може да кълне и да псува на воля и самия Президент на Републиката – хем особено па него, да се прави на велик и да посяга да удря, взрив да залага под портата или в колата на конкурента в бизнеса, да се разхожда по софийските улици и опасни сокаци с патлак закичен, с автомат, с гранатомет или с планинско оръдие; на жмичка да играе с полицията, докато господа министрите и самият Главен прокурор на Републиката си пият кайвенцето с по едно малко коняче в тясна компания с топ-мафиоти, като Иво Карамански или Цар Киро от Катуница, да речем. Въобще, настанал един ми ти всенароден празник и веселие, ум да ти зайде. Боже, че кога ли пък ние, българите, по-интересно някога сме си живели!
Най-малкият син обаче – както всички ситни по ръст, решил да си изпълни мисията докрай, да издири къде е леговището й на халата, след което да се приключи цялата работа. Едва уговорил двамата по-стари братя. Гледали го те с внезапно задебелели зъркели: "Глей сеа кво, Малечко-Палечко! Наясно ли си, батювото с международната полютика? Ний мое и да сме от една майка раждани, обаче сме от различни партии – единият от нас е от Движението за права и свободи, другият – от Бе-Се-Пе. Ти партия още си нямаш бе, будала! Хаос ли искаш? Как тъй ши заебем ний партийната линия и оказанията на Европейския саюз, партийната дисциплина и нашия любим вожд и ши я ударим на кестерме през просото, беее? Едеот! Ти чуваш ли се какви ги плещиш?!!!"
Девет дни и усилни нощи ги увещавал най-малкият... и най-сетне ги кандърдисал да поемат задружно по кървавата диря на халата. Вървели, що вървели тримата, и ето че съглеждат насред полето рушнат стар кладенец от време оно – от Римската епоха. Явно, халата, както вероятно вече се досещате, се била бухнала в кладенеца – дотам водела кръвта. То и кладенецът не бил нормален кладенец, ами от него се слизало до По-по-долната земя. Ха сега, гледай майтап! Първородният син не бил баш навит, ама пък нали трябвало политически дивиденти в обществото да сбира, та се вързал през кръста с една сиджимка, дал наставления като как да бъде спуснат и като каква тайна сигнализация ще се приложи, па се хопнал в дупката.
Харно, обаче го дострашало, като останал насаме със себе си, със съвестта, демек, та дал тутакси знак да го изтеглят наобратно. Завтекъл се милият да ги прегръща с ей толкави ми ти зъркели и широко разперени обятия, емен-емен да ги гушне. "Братлета! – рекъл. – Няма си смисъл да се хабим. Животят е пред нас, братя; животят е красив, а халата сто на сто трябва вече да е опнала търнаците, да е гиберясала, демек. Ай да се махаме от туй кофти място, да ходим да строим животят нов, братя! Капетализъм ши строим, нема лабаво! Капетализъмът не ще молитва, а иска мотика и по-як сап".
Средният брат, и той подир малко запял същата песен: "Ами тя халата вече ще да е ритнала бакърчето. Вечна й памят! Нека я забравим, братя. Тури му пепел на старото, нова страница да отгърнем в славната наша родна летопис, та да не претакаме стари джибри. Амче тъй де, тази оклепана с кръв страница от Историята вече е затисната от по-нови световни събития. Отгърнали сме нова страница! Я глей кво бъдеще ни чака! Капетализъмът, братя, иска мотика, хем мотика осми номер и по-дебел буков сап!"
Изтърсакът ги гледа ококорен, слуша какви ги усукват, клати глава: "Я, братя мили, нека и язека да се пробвам!" "Ма кво ши пробваш бе, Малчооо? Таз страничка вече не щем да я препрочитаме ний. Ай стига си се халосвал по ланския сняг!" Тъй един през друг мрънкали по-големите, по-печените, демек, двама батковци, па най-накрая си го изпсували цветисто и сочно, както само българинът го може: "Ай, да ти ебем мамата, ахмак с ахмак! Оди си троши кокалите, кат си толкоз прозд, мама ти щурава да ебем!"
Пуснали го те в дупката и наистина слязъл на По-по-долната земя. Даже луксозният дворец на халата веднага му се набил в очи с високите триметрови зидове, бая ячки телохранители с патлак, автомат, гранатомет и фотокамери по ъглите. Пофлиртувал мимоходом с трите й щерки, особено с най-малечката, най-писаната. Ама що да меси женуря в отговорните мъжки дела! И Малчо командировал трите щерки хубавици при братята си на Горния свят, да имат онези там какво да делят, за какво да се джанкат.
Досещате се навярно, че щом видели как Писаната мома размята поли, върти дупе и тръска цици, хлътнали до уши в романтични блянове, обзел ги един мера-а-а-ак, не ти е, майко, работа! Към по-големшките трътлести двенки се отнесли бая учтиво, бетер английски лордове, сякаш онези двенките са не моми, а две възглавници, с пачи пух и кокоша перушина натъпкани. Което пък изпълнило двете цоцолани не с най-харни чувства… Но това, мили деца, е сюжет от друга – реалистична приказка, докато тази тук приказка е вълшебна, нали!
Между другото, Изтърсакът се срещнал и с халата; и като последица от тази тяхна среща "тет а тет", както казват французите, халата предала – според легендата – Богу дух, въпреки че на щъркели и легенди дип не бива да се лови вяра. Какво обаче става по-нататък! Улисани да угаждат на Хубавелката, двамата братя търчали назад-напред с изплезен език: берат китки, венче й плетат, вафли й носят, шам-сакъз, турска дъвка, че и швепс й предлагат, бъркат й кафенцето, причакват я по ъглите, колко да й рекат "Дзак, моме!" – накратко, изпаднали в онова еуфорично състояние, което превръща и обръгналия мъжкар в кашмер за орталъка. Но и то, мили деца, е сюжет от друга, този път романтична! – приказка. А пък тази тук приказка, да не забравяме, е въл-шеб-на.
Батювците зарязали най-малкия брат и той, вече хептен и асъл забравен от цялото общество, по всемирния Закон на гравитацията взел, та пропаднал още по-надолу. И понеже, пропадайки, не успял да се тръшне върху Белия Овен, насадил се баш върху Черния Овен; и така Черният Овен го смъква на Още по-по-долната земя, където вече е такава мизерия и суша, че простосмъртна някаква си там нещастна бабка си месела тестото с плюнки, моля ви се. Ама че хигиена, това на нищо не прилича! И тази добра душица Изтърсакът, научава от бабата, че и анджък на дъното на света, съществуват мракобеси, вече не просто една най-обикновена хала, ами съвсем Триглаво зъбесто същество, което се храни с прясно моминско месо, и се завтекъл, значи, да помага на местния цар, по-точно казано – на царската му щерка, на която тъкмо й предстояло да бъде изядена. От кого, моля ви се, изядена? Че как, от Триглавото чудовище изядена, естествено! И тогава то пък щяло да им пусне и топлина, и ток, и вода за пиене, пране и поливане. Било досущ като монополните ни прекрасни чудовища Лукойл, Газпром, разни застрахователни и здравноосигурителни компании и дружества, пенсионните грабителски фондове, Топлофикация, НАП, КАТ, Сметосъбиране, Общински данъци и такси, че изобщо си се раждал тук, Водопровод и канализация, башка останалите по-невзрачни кожодери, като платените канали по телевизията и по разните кабеларки.
ЛИРИЧНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, ПАРДОН... ОТСТЪПЛЕНИЕ
Честно казано, падам си по чудните вълшебни приказки заради бързината, с която добрият герой извършва подвизи. Виж, светът на възрастния българин е далече по-прозаичен и скучен, точно защото в този възрастен свят, да го назовем – в това наше подразделение Адово на Международния валутен борд и Европейския съюз, място за подвизи няма, всичко ни е разчетено до цент, изчислено до инч. И ако простосмъртен някой българин тук си въобрази, че може да извърши някакъв подвиг, него го бият по лице с ритници, за да му докажат, че хич, ама хич не е прав. Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А по-иначе може.** Що ли не съм си още онова невинно доверчиво хлапе!
Та нашият юнак веднагически се справил и с това зло триглаво чудовище. Извадил онази своя чекийка от джобчето и клъц-клъц-клъц, куртулисал и този подземен народ от неговия душманин. За награда местният цар му обещал: което си пожелае да му го изпълни, и тогава момъкът рекъл: "Помогни да се върна в бащино ми мило огнище, в мамини ми родни двори, че ми й домиляло, не ща вече да разпитвам Облачето бяло". Нали! В края на краищата, и най-славният храбрец го гони печал и носталгия по роден дом и отечество. Нищо, че в родния дом и отечество юнака го не бръснат и за човек; гледат го като черната овца на рода и братята му да не би боб да хвърлят за него, я!
Мили деца! Това е приказка за приспиване в мразовитите зимни нощи, когато токът е скъп, а парното самички сме си го спрели. Нищо, че я разказвам по-особено! – тази приказка си има доста яка философска основа, която може да се изрази с една само думица: опти-ми-зъм. Ами див оптимизъм е да вярваш, че Доброто винаги най-накрая побеждава идиотите. Оптимизъм е да живееш с крепката надежда, че най-чаровното и умно момиче от махалата ще се омъжи за най-достойния момък, а не за някой тъпак и морален урод с пари в швейцарската банка. Оптимизъм е да крачиш през лайната без чувството на страх и ужас от живота, да не се потиш, да не ти трепери гласът, когато лице в лице застанеш срещу лицемера. Оптимизъм е да обичаш гада, който зад гърба ти гроб ти копае и го облицова този твой гроб с въздишки и сълзи от жал и покруса.
КРАЙ НА ЛИРИЧНОТО ОТСТЪПЛЕНИЕ
По-нататък в приказката Момъкът отишъл да отдъхне на сянка под клонесто дърво. А пък там горе, представете си, имало гнездо с орлови яйца. И докато умореният от подвизите си юнак кротко примлясквал насън, ето че Злото пак се появява, сега пък в образа на Триглав Змей. Докато Змеят с трите глави се вие и пълзи все по-нагоре, орлетата тъкмо се излюпили и запищели. Ами те веднага усетили, че проклетникът идва да ги изяде! Писъците събуждат юнака, и юнакът тутакси се ориентира, вади пак онази чекийка и хряс-хряс-хряс, оппа-ла-а, и това зло вече го няма. Да, обаче сега пък се появяват орлите-родители. И виж ти каква черна неблагодарност – ще го накълват до смърт, с клюн ще го разкъсат те него, Спасителя на рожбите им!... Животът му на косъм висял.
Притеснихте ли се?... Спо-о-окойно! Лошото няма да се случи. Доброто, сторено от момъка, върви подире му и го пази. Значи, разписукали се орлетата: "Ах, мамо! Тате! Какво правите? Ами че този юнак ни спаси живота". Да-а, такива ми ти работи стават и в реалния живот – воюващите от предната фронтова линия да се втурнат един към друг, да се запрегръщат, да заплачат с горещи сълзи от радост и умиление. И това са красиви мигове, мили деца. Мигове, високи като Хималайските върхове, и окъпани от Божествена светлина.
По-често обаче се случва непоправимото: по-бързият стрелец усмъртява верния си приятел, или уцелва със снайпер любимото момиче на приятеля, когато то притичва за вода към отсрещния край на улицата, дето е изворчето. Но и това е сюжет от друга приказка, приказка, случила се в Сараево***. Нали! А за нас приказката ни от Пловдив е вълшебна. И както е присъщо за вълшебните приказки, има си щастлив край, "хепи енд" – както се изразяват англичаните и хамериканците. Орлите изнасят Изтърсака на неговата си земя, казват му: "Чао, скъпи приятельо! Да сме знаели, че си тъй крехък и вкусен, одма да сме те изпапали", и отлитат от приказката. А по-големите братя – като не успяват да направят за Писаната мома дрехи самоткани, отстъпват и нашият човек да се пробва. Той пък, между другото, има пръстенче точно за тази деликатна работа. Откъде го има ли? Хитрушата му го даде в предния епизод, като усети по женски, че е мъж, и даже юнак с добро сърце, каквито още не сме виждали на власт в България.
И какво ли повече да ви разправям? Тя работата оттук-насетне ясна. Момчето едва погледнало пръстена, и дрехите самоткани сами се направили. Което автоматически води до сватба, накъсо, води право към пловдивския ни Дом на младоженците срещу старата еврейска баня Орта Мезар. Както се казва във вълшебните приказки, и аз бях на сватбата, и аз ядох и пих, и се веселих. По брадата ми потече, в устата ми не влезе, но пак ми бе сладичко сватбеното мускатово вино от избата на село Първенец. А като си лягах вечерта, не си и помислих, че ми е мразовито самотно в сърцето и противно в неотоплената ми стая, ами си рекох тихичко на глас в тъмното: "Еййй, ама па какъв щастливец си ти, Гьорги, че имаш около теб такива хубави хора за приятели!"
