ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (271.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (271.)

     И чашите бяха опразнени,
     и бутилката - с гърло разбито,
     и вратата беше заключена,
     а леглото - широко открито.
     И безбройни звезди от стъкло
     ни предсказваха щастие в тая
     като в приказка великолепна
     отдавна неметена стая.
     И аз бях мъртвопиян
     и с бумтящо от радост сърце,
     а ти беше пияна и жива,
     и гола във мойте ръце...

     Жак Превер (1900-1977), "Фиеста"*

  27.05.2001. МОМИЧЕТО И ХУДОЖНИКЪТ

  Пет-шестгодишен, случвало се е, особено през зимата, по цели месеци да съм при баба и дядо, родителите на майка ми в Пазарджик. Там се научих да карам колело с един от поне дузина поръждавели стари велосипеди, останали от дядовия бизнес с двете колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица за велосипеди под наем. Имаше там, в махалицата зад канала, на улица "Тунджа", една Мария с психични отклонения, както се изразяват медиците. Не ходеше на училище, макар да е била-да е била около 10-12-годишна. Тази Мика, момичето на болнави, много бедни хора и направо старци, ни предизвикваше нас, няколко 5-6-годишни момчурляци, като ухилена се премяташе, чекнеше и клечеше на поляната под оскъдното зимно слънце с главата надолу, а под запретнатите поли на силно захабеното й рокле виждахме посинели кльощави кълки и това, че е без гащи. Сбирахме се на рояк далеч от зорките очи на бабите, лелите и майките, за да съзерцаваме Мика точно там, между краката... Инак никой не искаше да играе с нея, че беше сополива и нечиста, остро вонеше на урина, а и косите й – силно сплъстени, висяха на кичури. Суркаше подпетени огромни мъжки обувки на бос крак. Неугледният й вид отблъскваше, а възрастните от кумова срама й даваха комат хляб и парче сланина, поръсена с червен пипер или чубрица; Мика грабне комата, па му се радва, прегръща го, люлее го като бебче, целува го. Бил съм злояд по онова време и  любовта й към хляба за мен беше нещо странно, по-странно от това, че е без гащи.

  Да се показва ей тъй разголена пред нас е било най-вероятно начин да предизвика внимание. Батковците с погнуса я избягваха, а ние, момченца още – по на 5-7 години, забили пръстче в нослето или засмукали палеца вместо биберон, примираме от кеф. Това са ми били май първите уроци по секс.

  Смислено, строго погледнато, какво друго преследва модната дреха в облеклото на сексуално активната жена! Драперии, финтифлюшки, отворените деколтета, блузките, откриващи половината корем и кръст, мини-жуп, осигуряващ превъзходна видимост към задните части на женското тяло, изобщо, всички едва загатнати, полуоткрити или откровено разголени форми на женската плът преследват едничката цел изкушението в повече или по-малко вече утвърдили се норми, а понякога – и откровено шокиращо. Приятел художник, завършил във Великотърновския университет, разказваше преди години как в студентската му квартира нахълтала двойка влюбени колеги с мерака да ги нарисува с маслени бои. Пожелали с цветни маслени бои върху платното да бъде увековечена връзката им във върховен за тях момент от връзката им. Нарисувал ги той в най-приличните им дрехи за период от няколко сеанса, за около седмица време.

  Харесали го, предложили му да ги рисува и по-неглиже, разкрепостено. Нарисувал така още няколко нови платна. Свикнали да му позират, държали се все по-дръзко и непринудено от сеанс на сеанс, докато един ден му кацнали в ателието с шише скъп коняк, кутия шоколадови бонбони и странното желание да ги изтипоса дибидюс голи. Озадачен, пък и притеснен, опитвал да отклони такава поръчка, но двамата, особено момичето, били все по-настойчиви. Е, съгласил се, докато междувременно полека се подгрявали с коняка, по-точно казано, яко се напивали. Подредил ги той в поза, която непринудено да показва как силно се обичат и плътски се привличат един към друг, и си се върнал, значи, пак при статива. Час-час и половина рисувал. От време на време спирал двамата да си починат, бъбрели си това-онова... той – облечен, те – както ги е мама родила, а и момичето ставало все по-предизвикателно. Притискала се тя в своя любим, галела го, целувала, духала му в ухото, гъделичкала го по носа с щръкналите си зърна на гърдите.

  "Работата хептен загрубя – вайкаше се приятелят**. – Ами от един момент нататък тя докара нещата дотам, че той й налетя да я люби." Ами ти? – питам. "Досрамя ме – рече – скрих се зад статива да зяпам врабците зад прозореца, да не ги гледам онези."

  Може и да се заблуждавам, но ми се струва, че младата дама по този чуден начин е посегнала да изкуши и втория мъж в екзотичната им студентска компания. Сякаш му внушавала: "Ей, приятелю, ето с какви неща бих могла и теб да обдаря. Ето как става, виж как го правя". То си е предизвикателство, или изкушение, Евиният натиск е това. Дали любовникът осъзнавал за кого се разиграва шоуто под претекст, че дошли уж, за да бъде увековечена върху маслено платно любовта им за цял живот? Сексуално зрялото момиче е силно в нюансите и в полутоновете, в двусмисленото и недокрай изказаното, което винаги може да бъде тълкувано и като нещо безобидно, в рамките на позволеното, макар всъщност да нарушава забраните и правилата. Гъвкава като змиорка става тя, тръгне ли да ловува след набелязаната жертва.

  Ето разказа на такава една хищница. Благовеста Д-ва решава да си върне нехайния любим. "Очите му все в другите мацета, не ми звъни, хич не ме търси, наложи се урок да му дам, да го накарам да лудне от нерви" – тъй започна сама историята си. Накъсо, поканила охладнелия към нея любим да й гостува по много специален за тях повод, годишнина от запознанството им в леглото. Отделно си поканила от София, хем без да обяснява защо, и най-добрия приятел на любимия. Организирала си парти само за тримата, без тези двама мъже да са наясно, че ще се срещнат за пръв път от няколко години насам в нейния дом, пък и без да подозират каква изненада им е подготвила... Хапват, пийват, леят се от магнетофона мелодии на отлетялата любов. Ту единият, ту другият от мъжете става да танцува с младата дама. А младата дама цъфти и блести в хубостта си, и такава една дяволита, секси, вълнуваща. В разгара на купона, малко преди полунощ, тя изчезва в съседната стая, съблича се, облича си ефирна нощница, намята се с копринен пеньоар, връща се, демонстративно покачена върху луксозни алени сандали с високи тънки токчета, па сяда върху коленете на приятеля, гушва го пред очите на любимия, но толкова непростимо нехаен към нея напоследък, момък.

  "Наложи се да правя любов с приятеля му, само да накарам моичкия да ме желае, да започне да ме ревнува. Е, преспах и с двамата онази нощ, но моят глупак така ми се настърви оттогава, че си развалиха отношенията с другия." Е, да – казвам, – ама сега вече никога няма да поиска да се ожени за теб. "Ти тъй ли мислиш! – изгледа ме тържествуваща. – Я, виж! – Положи ръчица с блестящ новичък пръстен с камея върху масата в кафенето: – Това пръстенче нещо да ти говори?!" Годежен пръстен било.

  Как да нарека това, може би безскрупулно! Което е безскрупулно за мъжа, за жената е логично, за нея е разбираемо от само себе си – тя преследва по-далечна цел, докато ние я преценяваме логично за моментната ситуация, но пропускаме, че в преследване на стратегически желания тя може да прави тактически отклонения от нравственото, без да е безнравствена. Доверявам се повече на женския подход в заплетени сюжети; такъв подход е присъщ и при правене на изкуство, което олицетворява самия кипящ живот, непресъхващото ни любопитство, изкушението, и в крайна сметка – печал.

  Във военния роман на румънския писател Камил Петреску (1894-1957) "Последната нощ на любовта, първата нощ на войната" (1930 г.)*** се съдържа горчива, но струва ми се невярна констатация за женското предателство, пък може би за Шекспировото възклицание – "Непостоянство, твоето име е жена". Героят на Петреску (от името на румънския мобилизиран офицер Щефан Георгидиу – персона от румънския елит до Първата световна война, се води разказът) жестоко страда от изневерите на своята знойна съпруга. Дали героят или самият Петреску е проумял не знам, но една жена в разцвета на женствеността си има толкова стойност, колкото ние сами й определяме.

  Романтично изречено, жената в живота на един мъж е много специален музикален инструмент; неопитното или грубото посегателство най-много да разруши вместо да извади хармонични съзвучия и оформена мелодия. Ако не ти е по мярката този фин начин да извличаш удоволствие и смисъл от факта, че си жизнен човек, потърси си чук и длето – скулпторът вае формите отвън навътре, докато музиката пряко извира от сърцевината. Една любовна връзка не може да се гради само върху едностранно излъчване, необходими са два енергийни източника, за да бъде здрава връзката. За повечето от нас се борят не Дяволът и Богът, а жената и религиозният тъпанар.

  30.05.2001. 

  Катастрофирали край Бургас, загинал Жоро Слона****. Става днес. Погребението е утре, на пловдивските централни гробища. Около средата на юни Георги Божилов би навършил 66 години. Отиде си един от духовните изразители на моя роден Пловдив – артистичният, непукистки изглеждащият, най-обичан от моето поколение филибелии. Обикновен тих човек в бита, в скромността и в отношението към приятели и случайни хора, голям артист в художествената картина и експеримента с рисувателни техники. Друг би могъл тук да разкаже повече за тях двамата с актрисата Катя Паскалева: кое освен любовта ги свързваше един с друг, дори след като се разделиха, какво сега ги свързва след смъртта им в представата ни за ярките личности на днес наситила се на циници и политици топяща се по план, обречена да загине и се превърне в територия хилядолетна България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 oct. 2020

___
* Превод на Валери Петров.
** Художникът Александър Филев (1947), мой съученик от пловдивското ЕСПУ "Г. Димитров".
*** Българско издание от 1975 г. в превод на Спаска Кануркова.
**** Живописец и график, Георги Божилов (1935-2001) е един от Шестимата големи т.нар. през 60-те години на ХХ в. млади пловдивски художници, наред с Димитър Киров (1935-2008), Йоан Левиев (1934-1994), Енчо Пиронков (1932), Христо Стефанов (1931-2013), Колю Витковски (1925-1999). Младежкият вестник "Комсомолска искра" бе първият им възторжен ценител и отпечата поредица статии, посветени на тяхното творчество и съдба. Бел.м., tisss.