ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (272.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (272.)

  Най-интересното нещо в тази измишльотина е, че това е измишльотина – от първата до последната дума. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  29.08.2009. ТРИМА БРАТЯ И ЯБЪЛКА

  Една жена – пенсионерка, бивша учителка в течение на четирийсет усилни години, понастоящем с мизерната пенсийка от 138 лева и 72 стотинки*, си имала трима сина студенти, а пък мъжът й се запилял по чужбина и забравил да се върне в семейното гнездо, в скромната бетонна панелка от 54 квадрата, та за него тук няма да говорим, понеже най-интересните неща стават не по света, а в нашата мила татковина. И тъй, случайно някак, от само себе си на двора пред закелявелия жилищен блок в края на Пловдив, зад веселото циганско гето с течащата по улицата ароматна помия, овце и кон на третия етаж, тъкмо тук, да му се не надяваш! – поникнало дърво, ама не какво да е дръвче, а от онези крайно редки овошки, които раждат златни плодове и ги има само в нашето народно творчество. И дървото всяка година раждало по една златна ябълка – някъде около 800 (осемстотин?) грама 24-каратова златна превъзходна тип мичуринка. Птичката, която изакала семенцето на вълшебното дръвче, яла нейде из ябълковите градини във великия братски Съветски рай, та не било просто ябълка, а едва ли не миниатюрно тикве. Ега ти!

  Както се случва често в живота, та и в приказките, хубавите работи никога не идват сами, и в този случай, значи, покрай златната ябълка завъртяла се тъдява някаква си мутреста хала. Но не досажда целогодишно, а само в сюблимната нощ, когато само в разстояние на двайсет и четири часа мичуринката узрявала съвсем, ставала годна за консумация или за бране и продан на западноевропейския пазар. Тъй че халата като у дома си долитала в тъмна доба всяка година и отнасяла това национално богатство в гори тилилейски, е-е, да речем в готината Канада, демек, в канадските готини конаци.

  Днес тъй, утре така, нашите хора: пенсионираната даскалица и нейните трима сина, хептен се озъбили от глад. А пък с мизерната учителска пенсийка за кое по-напреж – тока ли да платят, топлата вода и парното ли, телефонната такса ли, таксата на сина за университета ли! Че и данъците, и таксата за боклук в нашата държава не са жълти стотинки за простолюдието; пак харно, че онези там горе не се досетили данък "Диш парасъ" от турско време да възкресят за въздуха, дето го диша раята. Данък-сгради, застраховки разни, ето и личните карти трети път ще ни ги подменят! И всяка от тези чудни благини пари струва. Естествено взели нашите хора сметка да правят как да се куртулисат от халата-приватизатор, мекере на янките и канадците, хем дърт реститут.

  Рекъл един следобед първородният й любим син на госпожата: "Мамче! Тури ми в туй чанте две-три кила орехи. Шъ ида да вардя златната ябълка, белки не взема да се одремя; шъ чукам орехи - шъ ям, шъ чукам орехи - шъ ям". И тя му изпълнява, значи, желанието. Обаче през нощта синковецът тъй се отнесъл орехи да лапа, че не усетил кога халата дошла, кога си отишла, и значи, златната ябълка оппала, пак заминала за далечна братска Канада!

  На следната година по туй време, есенес, демек, ей го иде средният син, суен-буен, дваж по-решителен: "Маминко!... Ти ме знайш, метнал съм се на татю, кожата съм му одрал на тоз хайдучага ниеден, та с една хала ли няма да се справя! Бързо тургай в ей тва торбе пет-шес кила орехи, и само чакай да видиш кво ще й се случи на халата". Госпожата и нему угодила. Обаче и нему очите се замрежили някъде около полунощ. С пълен тумбак беден човек лесно заспива, лесно го и лъжат. Та халата – пак честита. Ма па и онези там хамериканци и канадци от другия край на света пресити и доволни.

  Е ми, писнало й на госпожата. Рекла си: "А бе-е, това си е съдба. Кога даскал в тази наша България бял ден и рахат е видял! Само се лъжем ний с тази ябълка. Майната й на ябълката! От душмани и простотия този народ няма да прокопса, та ний ли ще сме късметлиите! Нали и в лакърдиите си го имаме туй: Красните ябълки прасето ги руча. Накратко, отчаяла се женицата, а то си е нормално за нормален човек – българин при това, не човек от малцинството или парламентарното мнозинство, да речем. Понеже онези апапи от малцинството и от парламентарното мнозинство права си имат и бол свободи, ама българинът в България права няма. За него държавата е душманин: да има как, жив ще го одере, пет кожи ще смъкне, че се родил българин в тоз харен свят.

  На третата година по гроздобер най-ситният, изтърсакът на мамето, и той вежди си въси, и той се пробва да приказва издебело, а гласецът му още мутира: "Ей, майче-е! То се видяло, че ний хаир няма да видим поне още хилядо години, ами я ми подай ти на мен касапския нож на дедо Гацо, оня крив нож, дето дедо Гацо едно време, преди Девети (септември 1944), клал прасето по Коледа с него". "Божке-е-е! – плеснала като самодива с ръце госпожа даскалицата. – Ха само си посмял да одраскаш халата, и ще довтасат поне седмина печени адвокати, трима следователи, дванайсет прокурори и  съдебни чиновници, барабар с Главния прокурор лично ще довтасат и ще те изкарат, че нарушаваш човешките права и свободи на халата. Зарежи я тази идея, сине! Хич не ти трябва да се захващаш. Не е тя за нас таз крива нива, тази работа. Карай си кротко каручката, преглъщай сухия комат, викай: Благодаря ти, Боже! – и ще живейш дълго".

  Тъй ги наставяла майка му: патила, та знае; ала помислете, кой син слуша какво му казват родителите! Все вирят нос, в облаците летят туй младите и неопитните. Боже мой, те ще ми оправят света! Не си виждат жълтото още по човката, тичат да катурнат някой властник от креслото, ама подир година-две властникът, дето с гръм и трясък уж го катурнали, поглеж, пак до софрата седи, и хем се зашопарил, бузите му още по-издути, тулумът му пораснал като на бременна в осмия месец, че и приказва тежко-тежко мизерникът, все едно на дядо Боже шлифера е хванал, тарикатът му с тарикат. Мръвки лапа, руйно вино пие, а раята на същия хал, опъва врат този народ и си трае.

  Та ето, значи, дребосъкът се укрива в шумата без майчината благословия и почва да дебне със зорки очи Старата познайница; и тогава Старата познайница тъ-ъ-ъкмо да посегне към златната ябълка, Дребосъчко я ръгва, харт с ножа! И халата била тъй ошашавена от тази негова нечувана дързост, че някак ай-тъй на! – машинално някак отлетяла хей та-а-ам в поле широко, както се пее в песента. Бре-е-ей, какви работи се случват понякога в нашата България! Баш като в старите филми. Най-чудното обаче не е, че момъкът сполучил да си опази имота в тези хайдушки времена. Най-чудното, мили деца, е, че не се явил никой да защити човешките права и свободи на Ламята. А и нещо повече: народът наизлязъл сънен, по бели гащи по площадите на държавата, и както си триел гурели от очите, същият този едва събудил се от мъртвешка дрямка народ завъртял кръшни народни хора и танци, и мегданите по села и градища тутакси се напълнили с борци за свобода, с анализатори дисиденти и поети на новата власт.

  Дисидентите изпървом се заели да спорят кой е най-по-дисидент между тях, списък размотавали, надпреваряли се да му припомнят на целокупния Български народ кой повече страдал, кой по-дръзко мразел ламята и зулумите й. От най-високото място се чувало как и слуги на бившето Политберо на Це-Ка на Бе-Ка-Пето се радват, крещят и скачат: "Ан тъй! Ан такачка, дай, море моя майно льо, българска майко юнашка! Огън да го гори душманина и неговите ситни-дребни душманчета"... След едно късо време изяснило се и у нас, че Демокрацията ни дошла, на тепсия поднесена, и всеки, значи, може да си плямпа врели-некипели и що му текне на ум, може да кълне и да псува на воля и самия Президент на Републиката – хем особено па него, да се прави на велик и да посяга да удря, взрив да залага под портата или в колата на конкурента в бизнеса, да се разхожда по софийските улици и опасни сокаци с патлак закичен, с автомат, с гранатомет или с планинско оръдие; на жмичка да играе с полицията, докато господа министрите и самият Главен прокурор на Републиката си пият кайвенцето с по едно малко коняче в тясна компания с топ-мафиоти, като Иво Карамански или Цар Киро от Катуница, да речем. Въобще, настанал един ми ти всенароден празник и веселие, ум да ти зайде. Боже, че кога ли пък ние, българите, по-интересно някога сме си живели!

  Най-малкият син обаче – както всички ситни по ръст, решил да си изпълни мисията докрай, да издири къде е леговището й на халата, след което да се приключи цялата работа. Едва уговорил двамата по-стари братя. Гледали го те с внезапно задебелели зъркели: "Глей сеа кво, Малечко-Палечко! Наясно ли си, батювото с международната полютика? Ний мое и да сме от една майка раждани, обаче сме от различни партии – единият от нас е от Движението за права и свободи, другият – от Бе-Се-Пе. Ти партия още си нямаш бе, будала! Хаос ли искаш? Как тъй ши заебем ний партийната линия и оказанията на Европейския саюз, партийната дисциплина и нашия любим вожд и ши я ударим на кестерме през просото, беее? Едеот! Ти чуваш ли се какви ги плещиш?!!!"

  Девет дни и усилни нощи ги увещавал най-малкият... и най-сетне ги кандърдисал да поемат задружно по кървавата диря на халата. Вървели, що вървели тримата, и ето че съглеждат насред полето рушнат стар кладенец от време оно – от Римската епоха. Явно, халата, както вероятно вече се досещате, се била бухнала в кладенеца – дотам водела кръвта. То и кладенецът не бил нормален кладенец, ами от него се слизало до По-по-долната земя. Ха сега, гледай майтап! Първородният син не бил баш навит, ама пък нали трябвало политически дивиденти в обществото да сбира, та се вързал през кръста с една сиджимка, дал наставления като как да бъде спуснат и като каква тайна сигнализация ще се приложи, па се хопнал в дупката.

  Харно, обаче го дострашало, като останал насаме със себе си, със съвестта, демек, та дал тутакси знак да го изтеглят наобратно. Завтекъл се милият да ги прегръща с ей толкави ми ти зъркели и широко разперени обятия, емен-емен да ги гушне. "Братлета! – рекъл. – Няма си смисъл да се хабим. Животят е пред нас, братя; животят е красив, а халата сто на сто трябва вече да е опнала търнаците, да е гиберясала, демек. Ай да се махаме от туй кофти място, да ходим да строим животят нов, братя! Капетализъм ши строим, нема лабаво! Капетализъмът не ще молитва, а иска мотика и по-як сап".

  Средният брат, и той подир малко запял същата песен: "Ами тя халата вече ще да е ритнала бакърчето. Вечна й памят! Нека я забравим, братя. Тури му пепел на старото, нова страница да отгърнем в славната наша родна летопис, та да не претакаме стари джибри. Амче тъй де, тази оклепана с кръв страница от Историята вече е затисната от по-нови световни събития. Отгърнали сме нова страница! Я глей кво бъдеще ни чака! Капетализъмът, братя, иска мотика, хем мотика осми номер и по-дебел буков сап!"

  Изтърсакът ги гледа ококорен, слуша какви ги усукват, клати глава: "Я, братя мили, нека и язека да се пробвам!" "Ма кво ши пробваш бе, Малчооо? Таз страничка вече не щем да я препрочитаме ний. Ай стига си се халосвал по ланския сняг!" Тъй един през друг мрънкали по-големите, по-печените, демек, двама батковци, па най-накрая си го изпсували цветисто и сочно, както само българинът го може: "Ай, да ти ебем мамата, ахмак с ахмак! Оди си троши кокалите, кат си толкоз прозд, мама ти щурава да ебем!"

  Пуснали го те в дупката и наистина слязъл на По-по-долната земя. Даже луксозният дворец на халата веднага му се набил в очи с високите триметрови зидове, бая ячки телохранители с патлак, автомат, гранатомет и фотокамери по ъглите. Пофлиртувал мимоходом с трите й щерки, особено с най-малечката, най-писаната. Ама що да меси женуря в отговорните мъжки дела! И Малчо командировал трите щерки хубавици при братята си на Горния свят, да имат онези там какво да делят, за какво да се джанкат.

  Досещате се навярно, че щом видели как Писаната мома размята поли, върти дупе и тръска цици, хлътнали до уши в романтични блянове, обзел ги един мера-а-а-ак, не ти е, майко, работа! Към по-големшките трътлести двенки се отнесли бая учтиво, бетер английски лордове, сякаш онези двенките са не моми, а две възглавници, с пачи пух и кокоша перушина натъпкани. Което пък изпълнило двете цоцолани не с най-харни чувства… Но това, мили деца, е сюжет от друга – реалистична приказка, докато тази тук приказка е вълшебна, нали!

  Между другото, Изтърсакът се срещнал и с халата; и като последица от тази тяхна среща "тет а тет", както казват французите, халата предала – според легендата – Богу дух, въпреки че на щъркели и легенди дип не бива да се лови вяра. Какво обаче става по-нататък! Улисани да угаждат на Хубавелката, двамата братя търчали назад-напред с изплезен език: берат китки, венче й плетат, вафли й носят, шам-сакъз, турска дъвка, че и швепс й предлагат, бъркат й кафенцето, причакват я по ъглите, колко да й рекат "Дзак, моме!" – накратко, изпаднали в онова еуфорично състояние, което превръща и обръгналия мъжкар в кашмер за орталъка. Но и то, мили деца, е сюжет от друга, този път романтична! – приказка. А пък тази тук приказка, да не забравяме, е въл-шеб-на.

  Батювците зарязали най-малкия брат и той, вече хептен и асъл забравен от цялото общество, по всемирния Закон на гравитацията взел, та пропаднал още по-надолу. И понеже, пропадайки, не успял да се тръшне върху Белия Овен, насадил се баш върху Черния Овен; и така Черният Овен го смъква на Още по-по-долната земя, където вече е такава мизерия и суша, че простосмъртна някаква си там нещастна бабка си месела тестото с плюнки, моля ви се. Ама че хигиена, това на нищо не прилича! И тази добра душица Изтърсакът, научава от бабата, че и анджък на дъното на света, съществуват мракобеси, вече не просто една най-обикновена хала, ами съвсем Триглаво зъбесто същество, което се храни с прясно моминско месо, и се завтекъл, значи, да помага на местния цар, по-точно казано – на царската му щерка, на която тъкмо й предстояло да бъде изядена. От кого, моля ви се, изядена? Че как, от Триглавото чудовище изядена, естествено! И тогава то пък щяло да им пусне и топлина, и ток, и вода за пиене, пране и поливане. Било досущ като монополните ни прекрасни чудовища Лукойл, Газпром, разни застрахователни и здравноосигурителни компании и дружества, пенсионните грабителски фондове, Топлофикация, НАП, КАТ, Сметосъбиране, Общински данъци и такси, че изобщо си се раждал тук, Водопровод и канализация, башка останалите по-невзрачни кожодери, като платените канали по телевизията и по разните кабеларки.

ЛИРИЧНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, ПАРДОН... ОТСТЪПЛЕНИЕ

  Честно казано, падам си по чудните вълшебни приказки заради бързината, с която добрият герой извършва подвизи. Виж, светът на възрастния българин е далече по-прозаичен и скучен, точно защото в този възрастен свят, да го назовем – в това наше подразделение Адово на Международния валутен борд и Европейския съюз, място за подвизи няма, всичко ни е разчетено до цент, изчислено до инч. И ако простосмъртен някой българин тук си въобрази, че може да извърши някакъв подвиг, него го бият по лице с ритници, за да му докажат, че хич, ама хич не е прав. Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А по-иначе може.** Що ли не съм си още онова невинно доверчиво хлапе!

  Та нашият юнак веднагически се справил и с това зло триглаво чудовище. Извадил онази своя чекийка от джобчето и клъц-клъц-клъц, куртулисал и този подземен народ от неговия душманин. За награда местният цар му обещал: което си пожелае да му го изпълни, и тогава момъкът рекъл: "Помогни да се върна в бащино ми мило огнище, в мамини ми родни двори, че ми й домиляло, не ща вече да разпитвам Облачето бяло". Нали! В края на краищата, и най-славният храбрец го гони печал и носталгия по роден дом и отечество. Нищо, че в родния дом и отечество юнака го не бръснат и за човек; гледат го като черната овца на рода и братята му да не би боб да хвърлят за него, я!

  Мили деца! Това е приказка за приспиване в мразовитите зимни нощи, когато токът е скъп, а парното самички сме си го спрели. Нищо, че я разказвам по-особено! – тази приказка си има доста яка философска основа, която може да се изрази с една само думица: опти-ми-зъм. Ами див оптимизъм е да вярваш, че Доброто винаги най-накрая побеждава идиотите. Оптимизъм е да живееш с крепката надежда, че най-чаровното и умно момиче от махалата ще се омъжи за най-достойния момък, а не за някой тъпак и морален урод с пари в швейцарската банка. Оптимизъм е да крачиш през лайната без чувството на страх и ужас от живота, да не се потиш, да не ти трепери гласът, когато лице в лице застанеш срещу лицемера. Оптимизъм е да обичаш гада, който зад гърба ти гроб ти копае и го облицова този твой гроб с въздишки и сълзи от жал и покруса.

КРАЙ НА ЛИРИЧНОТО ОТСТЪПЛЕНИЕ

  По-нататък в приказката Момъкът отишъл да отдъхне на сянка под клонесто дърво. А пък там горе, представете си, имало гнездо с орлови яйца. И докато умореният от подвизите си юнак кротко примлясквал насън, ето че Злото пак се появява, сега пък в образа на Триглав Змей. Докато Змеят с трите глави се вие и пълзи все по-нагоре, орлетата тъкмо се излюпили и запищели. Ами те веднага усетили, че проклетникът идва да ги изяде! Писъците събуждат юнака, и юнакът тутакси се ориентира, вади пак онази чекийка и хряс-хряс-хряс, оппа-ла-а, и това зло вече го няма. Да, обаче сега пък се появяват орлите-родители. И виж ти каква черна неблагодарност – ще го накълват до смърт, с клюн ще го разкъсат те него, Спасителя на рожбите им!... Животът му на косъм висял.

  Притеснихте ли се?... Спо-о-окойно! Лошото няма да се случи. Доброто, сторено от момъка, върви подире му и го пази. Значи, разписукали се орлетата: "Ах, мамо! Тате! Какво правите? Ами че този юнак ни спаси живота". Да-а, такива ми ти работи стават и в реалния живот – воюващите от предната фронтова линия да се втурнат един към друг, да се запрегръщат, да заплачат с горещи сълзи от радост и умиление. И това са красиви мигове, мили деца. Мигове, високи като Хималайските върхове, и окъпани от Божествена светлина.

  По-често обаче се случва непоправимото: по-бързият стрелец усмъртява верния си приятел, или уцелва със снайпер любимото момиче на приятеля, когато то притичва за вода към отсрещния край на улицата, дето е изворчето. Но и това е сюжет от друга приказка, приказка, случила се в Сараево***. Нали! А за нас приказката ни от Пловдив е вълшебна. И както е присъщо за вълшебните приказки, има си щастлив край, "хепи енд" – както се изразяват англичаните и хамериканците. Орлите изнасят Изтърсака на неговата си земя, казват му: "Чао, скъпи приятельо! Да сме знаели, че си тъй крехък и вкусен, одма да сме те изпапали", и отлитат от приказката. А по-големите братя – като не успяват да направят за Писаната мома дрехи самоткани, отстъпват и нашият човек да се пробва. Той пък, между другото, има пръстенче точно за тази деликатна работа. Откъде го има ли? Хитрушата му го даде в предния епизод, като усети по женски, че е мъж, и даже юнак с добро сърце, каквито още не сме виждали на власт в България.

  И какво ли повече да ви разправям? Тя работата оттук-насетне ясна. Момчето едва погледнало пръстена, и дрехите самоткани сами се направили. Което автоматически води до сватба, накъсо, води право към пловдивския ни Дом на младоженците срещу старата еврейска баня Орта Мезар. Както се казва във вълшебните приказки, и аз бях на сватбата, и аз ядох и пих, и се веселих. По брадата ми потече, в устата ми не влезе, но пак ми бе сладичко сватбеното мускатово вино от избата на село Първенец. А като си лягах вечерта, не си и помислих, че ми е мразовито самотно в сърцето и противно в неотоплената ми стая, ами си рекох тихичко на глас в тъмното: "Еййй, ама па какъв щастливец си ти, Гьорги, че имаш около теб такива хубави хора за приятели!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 oct. 2020

Илюстрации:

- Мирко, хлапенцето на съседите ми, когато писах текста.

- Пловдив, Дом на младоженците срещу еврейската баня.

____
* Когато бе замислена приказката, учителската пенсия в България беше точно толкова.
** Из поемката "Песен за човека" на поета Никола Йонков Вапцаров (1909-1942).
*** "Преди години Сараево се взриви в буквалния смисъл на думата. На 6 април 1992 г. снайперистите на Радован Караджич откриват огън срещу мирен протест на местни хора със знамето на Югославия и портрета на Йосип Тито, наивно вярващи, че дивият национализъм у сръбските бойци ще утихне при вида на многоетническо и толерантно Сараево", коментира френският вестник "Монд" в статията си "Оръжията в Сараево замлъкнаха, но разделението остава". Войната започва на 6 април, а обсадата на Сараево започва на 2 май, когато артилерията на командира на босненската Сръбска армия Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а сръбските пехотинци обкръжават града. Война три години и половина! Над сто хиляди убити! Сараево е един от най-дълго обсажданите градове в историята на света: 1395 дни. Вж. http://www.dnes.bg/redakcia/2012/04/06/p...;if_height=366. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (271.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (271.)

     И чашите бяха опразнени,
     и бутилката - с гърло разбито,
     и вратата беше заключена,
     а леглото - широко открито.
     И безбройни звезди от стъкло
     ни предсказваха щастие в тая
     като в приказка великолепна
     отдавна неметена стая.
     И аз бях мъртвопиян
     и с бумтящо от радост сърце,
     а ти беше пияна и жива,
     и гола във мойте ръце...

     Жак Превер (1900-1977), "Фиеста"*

  27.05.2001. МОМИЧЕТО И ХУДОЖНИКЪТ

  Пет-шестгодишен, случвало се е, особено през зимата, по цели месеци да съм при баба и дядо, родителите на майка ми в Пазарджик. Там се научих да карам колело с един от поне дузина поръждавели стари велосипеди, останали от дядовия бизнес с двете колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица за велосипеди под наем. Имаше там, в махалицата зад канала, на улица "Тунджа", една Мария с психични отклонения, както се изразяват медиците. Не ходеше на училище, макар да е била-да е била около 10-12-годишна. Тази Мика, момичето на болнави, много бедни хора и направо старци, ни предизвикваше нас, няколко 5-6-годишни момчурляци, като ухилена се премяташе, чекнеше и клечеше на поляната под оскъдното зимно слънце с главата надолу, а под запретнатите поли на силно захабеното й рокле виждахме посинели кльощави кълки и това, че е без гащи. Сбирахме се на рояк далеч от зорките очи на бабите, лелите и майките, за да съзерцаваме Мика точно там, между краката... Инак никой не искаше да играе с нея, че беше сополива и нечиста, остро вонеше на урина, а и косите й – силно сплъстени, висяха на кичури. Суркаше подпетени огромни мъжки обувки на бос крак. Неугледният й вид отблъскваше, а възрастните от кумова срама й даваха комат хляб и парче сланина, поръсена с червен пипер или чубрица; Мика грабне комата, па му се радва, прегръща го, люлее го като бебче, целува го. Бил съм злояд по онова време и  любовта й към хляба за мен беше нещо странно, по-странно от това, че е без гащи.

  Да се показва ей тъй разголена пред нас е било най-вероятно начин да предизвика внимание. Батковците с погнуса я избягваха, а ние, момченца още – по на 5-7 години, забили пръстче в нослето или засмукали палеца вместо биберон, примираме от кеф. Това са ми били май първите уроци по секс.

  Смислено, строго погледнато, какво друго преследва модната дреха в облеклото на сексуално активната жена! Драперии, финтифлюшки, отворените деколтета, блузките, откриващи половината корем и кръст, мини-жуп, осигуряващ превъзходна видимост към задните части на женското тяло, изобщо, всички едва загатнати, полуоткрити или откровено разголени форми на женската плът преследват едничката цел изкушението в повече или по-малко вече утвърдили се норми, а понякога – и откровено шокиращо. Приятел художник, завършил във Великотърновския университет, разказваше преди години как в студентската му квартира нахълтала двойка влюбени колеги с мерака да ги нарисува с маслени бои. Пожелали с цветни маслени бои върху платното да бъде увековечена връзката им във върховен за тях момент от връзката им. Нарисувал ги той в най-приличните им дрехи за период от няколко сеанса, за около седмица време.

  Харесали го, предложили му да ги рисува и по-неглиже, разкрепостено. Нарисувал така още няколко нови платна. Свикнали да му позират, държали се все по-дръзко и непринудено от сеанс на сеанс, докато един ден му кацнали в ателието с шише скъп коняк, кутия шоколадови бонбони и странното желание да ги изтипоса дибидюс голи. Озадачен, пък и притеснен, опитвал да отклони такава поръчка, но двамата, особено момичето, били все по-настойчиви. Е, съгласил се, докато междувременно полека се подгрявали с коняка, по-точно казано, яко се напивали. Подредил ги той в поза, която непринудено да показва как силно се обичат и плътски се привличат един към друг, и си се върнал, значи, пак при статива. Час-час и половина рисувал. От време на време спирал двамата да си починат, бъбрели си това-онова... той – облечен, те – както ги е мама родила, а и момичето ставало все по-предизвикателно. Притискала се тя в своя любим, галела го, целувала, духала му в ухото, гъделичкала го по носа с щръкналите си зърна на гърдите.

  "Работата хептен загрубя – вайкаше се приятелят**. – Ами от един момент нататък тя докара нещата дотам, че той й налетя да я люби." Ами ти? – питам. "Досрамя ме – рече – скрих се зад статива да зяпам врабците зад прозореца, да не ги гледам онези."

  Може и да се заблуждавам, но ми се струва, че младата дама по този чуден начин е посегнала да изкуши и втория мъж в екзотичната им студентска компания. Сякаш му внушавала: "Ей, приятелю, ето с какви неща бих могла и теб да обдаря. Ето как става, виж как го правя". То си е предизвикателство, или изкушение, Евиният натиск е това. Дали любовникът осъзнавал за кого се разиграва шоуто под претекст, че дошли уж, за да бъде увековечена върху маслено платно любовта им за цял живот? Сексуално зрялото момиче е силно в нюансите и в полутоновете, в двусмисленото и недокрай изказаното, което винаги може да бъде тълкувано и като нещо безобидно, в рамките на позволеното, макар всъщност да нарушава забраните и правилата. Гъвкава като змиорка става тя, тръгне ли да ловува след набелязаната жертва.

  Ето разказа на такава една хищница. Благовеста Д-ва решава да си върне нехайния любим. "Очите му все в другите мацета, не ми звъни, хич не ме търси, наложи се урок да му дам, да го накарам да лудне от нерви" – тъй започна сама историята си. Накъсо, поканила охладнелия към нея любим да й гостува по много специален за тях повод, годишнина от запознанството им в леглото. Отделно си поканила от София, хем без да обяснява защо, и най-добрия приятел на любимия. Организирала си парти само за тримата, без тези двама мъже да са наясно, че ще се срещнат за пръв път от няколко години насам в нейния дом, пък и без да подозират каква изненада им е подготвила... Хапват, пийват, леят се от магнетофона мелодии на отлетялата любов. Ту единият, ту другият от мъжете става да танцува с младата дама. А младата дама цъфти и блести в хубостта си, и такава една дяволита, секси, вълнуваща. В разгара на купона, малко преди полунощ, тя изчезва в съседната стая, съблича се, облича си ефирна нощница, намята се с копринен пеньоар, връща се, демонстративно покачена върху луксозни алени сандали с високи тънки токчета, па сяда върху коленете на приятеля, гушва го пред очите на любимия, но толкова непростимо нехаен към нея напоследък, момък.

  "Наложи се да правя любов с приятеля му, само да накарам моичкия да ме желае, да започне да ме ревнува. Е, преспах и с двамата онази нощ, но моят глупак така ми се настърви оттогава, че си развалиха отношенията с другия." Е, да – казвам, – ама сега вече никога няма да поиска да се ожени за теб. "Ти тъй ли мислиш! – изгледа ме тържествуваща. – Я, виж! – Положи ръчица с блестящ новичък пръстен с камея върху масата в кафенето: – Това пръстенче нещо да ти говори?!" Годежен пръстен било.

  Как да нарека това, може би безскрупулно! Което е безскрупулно за мъжа, за жената е логично, за нея е разбираемо от само себе си – тя преследва по-далечна цел, докато ние я преценяваме логично за моментната ситуация, но пропускаме, че в преследване на стратегически желания тя може да прави тактически отклонения от нравственото, без да е безнравствена. Доверявам се повече на женския подход в заплетени сюжети; такъв подход е присъщ и при правене на изкуство, което олицетворява самия кипящ живот, непресъхващото ни любопитство, изкушението, и в крайна сметка – печал.

  Във военния роман на румънския писател Камил Петреску (1894-1957) "Последната нощ на любовта, първата нощ на войната" (1930 г.)*** се съдържа горчива, но струва ми се невярна констатация за женското предателство, пък може би за Шекспировото възклицание – "Непостоянство, твоето име е жена". Героят на Петреску (от името на румънския мобилизиран офицер Щефан Георгидиу – персона от румънския елит до Първата световна война, се води разказът) жестоко страда от изневерите на своята знойна съпруга. Дали героят или самият Петреску е проумял не знам, но една жена в разцвета на женствеността си има толкова стойност, колкото ние сами й определяме.

  Романтично изречено, жената в живота на един мъж е много специален музикален инструмент; неопитното или грубото посегателство най-много да разруши вместо да извади хармонични съзвучия и оформена мелодия. Ако не ти е по мярката този фин начин да извличаш удоволствие и смисъл от факта, че си жизнен човек, потърси си чук и длето – скулпторът вае формите отвън навътре, докато музиката пряко извира от сърцевината. Една любовна връзка не може да се гради само върху едностранно излъчване, необходими са два енергийни източника, за да бъде здрава връзката. За повечето от нас се борят не Дяволът и Богът, а жената и религиозният тъпанар.

  30.05.2001. 

  Катастрофирали край Бургас, загинал Жоро Слона****. Става днес. Погребението е утре, на пловдивските централни гробища. Около средата на юни Георги Божилов би навършил 66 години. Отиде си един от духовните изразители на моя роден Пловдив – артистичният, непукистки изглеждащият, най-обичан от моето поколение филибелии. Обикновен тих човек в бита, в скромността и в отношението към приятели и случайни хора, голям артист в художествената картина и експеримента с рисувателни техники. Друг би могъл тук да разкаже повече за тях двамата с актрисата Катя Паскалева: кое освен любовта ги свързваше един с друг, дори след като се разделиха, какво сега ги свързва след смъртта им в представата ни за ярките личности на днес наситила се на циници и политици топяща се по план, обречена да загине и се превърне в територия хилядолетна България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 oct. 2020

___
* Превод на Валери Петров.
** Художникът Александър Филев (1947), мой съученик от пловдивското ЕСПУ "Г. Димитров".
*** Българско издание от 1975 г. в превод на Спаска Кануркова.
**** Живописец и график, Георги Божилов (1935-2001) е един от Шестимата големи т.нар. през 60-те години на ХХ в. млади пловдивски художници, наред с Димитър Киров (1935-2008), Йоан Левиев (1934-1994), Енчо Пиронков (1932), Христо Стефанов (1931-2013), Колю Витковски (1925-1999). Младежкият вестник "Комсомолска искра" бе първият им възторжен ценител и отпечата поредица статии, посветени на тяхното творчество и съдба. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (270.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (270.)

       Как цъфти плътта ми по-уханна,
       ти откак пред мене се вести;
       виж, вървя по-стройна, по-желана,
       а ти чакаш само: кой си ти?...*  

  22.05.2001. ПИЕДЕСТАЛ НА ЖЕНСКАТА ХУБОСТ

  Хармоничната гола женска фигура е празник за очите, а и за душата, именно заради сексуалното изкушение. Етичното издига здрави крепостни зидове, зад които мъжете се изпълваме с енергия; наричат я страст или животински нагон, но в нея могло би да има и естетично затаяване. Хубостта в по-изявените женствени форми облагородява порива, поставя му юзди със златен обков, опитва да укроти мъжкото начало у нас.

Хем кършете, хем ломете,/а по-много миришете – съветва народният гений в песента: У Недини слънце грее,/то не било ясно слънце,/ най ми била сама Неда...

Което сдържано настоява: любувайте се, юнаци, но това любуване да носи отблясък на преклонение пред божественото у жената, която е призвана да ражда. Сексуалната вакханалия съчетава в прегръдка Господ и животното у нас. Прегръщайки момичето, прегръщайки тръпнещата женска плът, сатирът, фавнът или дивият козел от свитата на тракийския бог Дионис чува мощния глас на природата и той вече не е стопанин на себе си, а е освободен от задръжките на цивилизацията първичен човек. Точно в тези лудо препускащи мигове настъпва великото плътско стълкновение, ечи тръбен зов и се веят знамена, времето изгубва смисъла си. И аз не знам по-интензивно живеене от сексуалната прегръдка между влюбени. Каква тръпка за изкуството и философията!

  В подтекста на най-великите постижения на духа и цивилизацията винаги е притаен изящният образ на хубава и знойна млада жена. И си мисля, не самото обладаване, а пътечката към коитуса е Върховното блаженство. Който разбира, строи пиедестал на жената-богиня, не сплита овча кошара, не кове клетка за своята любима. Желаеш да й се насладиш? Ами не я унижавай, не я притискай алчно, не й мачкай душата. Позволи й да ти се появи пред сетивата в цялата хубост на свободния й порив. Възможно е не точно ти да си ощастливеният да я целуваш и галиш, но теб за какво ти е робиня! Ако едничко тялото й е при теб, пак ще си сам, дори много по-самотен; пък нали затова се стремиш към нея – за да вплетете телата си, но и душите си – за мигове макар, в едно едничко цялостно изживяване за вас двамата! Какво общо има това с приятелството! Не е приятелство това, ами си е обяздване на необяздено досега животно: всъщност, обяздвате се двамата; ти вземаш нещо от нея, тя си взема от теб своето, както дивата вълчица с плячка между зъбите се отдалечава сред буйните зелени треви и внезапно разцъфтели храсти. Не мога да си представя любовта без свободата.

  А Ревността? Може би тя е форма на страха, че някой по-добре от теб ще я направи щастлива, че твоето мило момиче друг мъж по-високо ще го изстреля в божествения космос. Ала кое ли е истинското момиче сред пластмасовите кукли, които на стада се движат по улиците или седят бленуващи по луксозните заведения на света, наистина коя заслужава усилията да я имаш, което значи да й позволиш тя да те притежава, да ти се качи на главата, да ти пили нервите, с груби туристически обуща да те обхожда?

  26.05.2001.

  В компанията на двама съседи – Монката, 66-годишен, и 62-годишния Гошо Въргов, в кварталното кръчме "Диксън". Пием бира ние с Монката, а Гошо, понеже го свивала язвата, пие неговата си мешана мастика с гроздова ракия за илач: уж да го отпуснели болките, както казва. Черпя за 24 май, за Празника. Нали съм даскал! А приказките ни се въртят все около болести и смърт, та се сопвам по някое време: Хей, я да сменим плочата, що да не побъбрим за любовта, а! И Гошо Въргов, който ходи нощем да пази складовете с контрабандно внесена чрез протекция от най-високо място чужда стока, забравил май болките, захваща следната история... Отиват при него и колегата късно една нощ двама мъжкари с две млади жени: единият – циганин, другият – българче и явно доста срамежлив. А двечките с тях: хубавки, изписанки, както каза, да се чудиш къде и що са тръгнали по нощите с тези двама из покрайнините на Пловдив. Мангото се обърнал към Гошо и колегата пазач: "Батка, да имате свободна стая?" Жените си кротували настрани. Колегата на Гошо рекъл: "Идете в моята барака". Младото момче българче взело да се колебае, как тъй четирима ще се наврат в едно стайче любов да правят, а мангото повел по-пухкавата белосана хубавелка някъде в тъмното. Другата дръпнала нашия срамежливец: "Хайде и ние! Какво се чудиш? Нали си мъж". Поели и те в тъмното. Двамата нощни пазачи останали да мятат заровете на мешаната табла.

  Питам Гошо, а той отговаря: "Бе, не бяха проститутки. Проститутката от сто метра я познавам. Нормални жени си бяха двете, ама за пет лева се навили да легнат с онези завалии. Па то бяха луксозни мацки! Предполагам, мъжете им са паралии. Чудя им се: за пет лева цели два часа се затвориха с тези завалии любов да правят. Представяш ли си какъв секс е било. Два часа са това". На Монката очите лъснаха: "Да бях на твое място, щях да им поставя условие. Така де, защо да не пооплакнете очи, да погледате поне онези как ги разсъбличат, галят, натискат и мачкат?" А Гошо махва ядно: "Хайде, бе! Че такива работи за гледане ли са! Това е интимна работа. Мен ако питаш, чудя им се на тия двечките. Хем хубави, гледани жени, а изглеждаха интелигентни. Как тъй са паднали толкова, особено по-пълничката как със сополив манго склонила да легне".

  Слушам тези двама по-възрастни приятели как говорят, гледам ги как се оживиха и май забравиха за болестите, лекарите, илачите, страховете, а когато тръгнахме да се прибираме, Гошо замислен рече: "Знаеш ли, май вече не ме кълца язвата**. Отпусна ме, бе! От ракията ме отпусна пущината".

  По-късно, докато си правя вечеря, оглеждам ситуацията като на филмова лента, и както я възпроизвеждам, като че ли по-ясно виждам премълчаното, недоизреченото. Мразовита и мъглива мартенска нощ. Мижаво свети лампата в стайчето на пазачите, дето са се сврели в мъглата четиримата случайни любовници. Какво е това? Любов ли е! Щом има пазарене, пари щом играят, значи не е любов. Но какъв пир на дивата похот и страст ще да е било! Става оргия не за друго, а точно защото обстоятелствата всичко насочват към необикновеното, извънредното, опасното, което силно изостря животинското в нашите сетива. Докато върви по утъпкани пътечки на общоприетото, човек, макар и подсъзнателно, си остава в цивилизацията, длъжен се чувства да се съобразява с кое-що, да се самоограничава. Но в мизерно там някое място по-далече от уютните, затоплени и луксозно обзаведени дворци, две Евини щерки сами приели да играят роля на жертва: да бъдат похитени по особен начин, зависими от капризите на двама съвсем непознати. Парите, скъпият накит са отключващи фактор, рамка при взаимоотношението самец-самка, ловец-дивеч. Отвъд тази рамка, и по-точно казано: в сърцевината й, остава да властва оголеният сексуален нагон, първичният инстинкт.

  Въпросът е: а в състояние ли е жената в позицията на жертва да изживее фазите на възбуда, желание, опиянение, страст, сласт, екстаз, самозабрава? Вземам случая във възможно най-абстрактната му форма и си мисля: а може би да бъде възприемана за стръв и жертва, е заложен в женската психика? Ева възприема играта с идея, че нещо печели в крайна сметка. Онези нищожни пет лева са цена за услугата ли! Да, може би? Или за да изглежда, че тя е обладаваната! Ала резултатът вероятно я удовлетворява при такъв модел взаимоотношения.

  Какво ли чак толкова се случило! Мъжът ще си излее семето, т.е. ще стигне до мига, когато ще се насити, и ще я остави сама да отнесе спомена за неговото тяло, душа, а и плячката, която е отскубнала (пет лева). По-детайлно погледнато, интересува ме дали тя си тръгва сексуално удовлетворена, или след като не е имало чувства, участвала е професионално за печелене на власт, влияние, лукс или за назначение – при друг вид компании в обществото? Човек се среща с другия човек на разни нива: приятелство, общ интерес, плътско привличане, делова връзка, харесване в най-неангажиращ вид. Не смятам, че представеният по-горе сюжет е елементарна парично-стокова размяна.

  Откривам забулени в мъглата неясни очертания на нещо, заложено у всекиго от нас. Подходът на жената е различен от мъжкия ни подход към секса, като част от магията на любовта. Женското има склонност да се представя за жертва, точно когато тръгва да ловува. Да изкушава и излъчва, да придърпва към себе си, върху себе си, гъвкаво да увлича мъжа там, където може би сама е премислила вече, това е Евината стихия. Проституиращата жена е начин да разберем подтекста при женското отношение към нещата от живота. Комплексът на Месалина – на вечно търсещата самка, е заложен в природата явно на почти всяко момиче и усилията на цивилизацията са впрегнати да подтиснат или поне вкарат в някакви приемливи рамки този непресъхващ, избликващ страхотен инстинкт към ловуване. Затова ли върховният Господ бог на днешната ни цивилизация носи мъжки черти?! Дали защото единствено в духа мъжът може да се състезава с Природата – майка на всички нас?

  Като градим пиедестал на изкусителното женско тяло, мъжете всъщност хитруваме, примамваме своето момиче с ласкателните си внушения: О божествена ти, качи се на това място, което съм построил в твоя чест, Кралице на моето сърце, ала само не си пожелавай друг, защото другите мъже по-зле ще ти служат, по-зле ще въздигат чак до Небесата и облаците химни в твоя чест! Отскубнала се веднъж от омайващите негови настоявания, тя ще си потърси новичко светилище, където ще продължи да принася в жертва женствеността си с плътта си, докато излъчва флуиди, опияняващи мъжете.

  Уседнали, успокоени и скучни, мъжете свикваме делнично да възприемаме своето момиче, забравяме, че винаги някъде си там, макар накрая на града, макар в мизерен коптор, твоето мило момиче е в състояние да приеме и възкачи като свой жрец някой сополив манго. И като се прибере после при теб, няма да знаеш какво й се е случило; но тя вече няма да е същата: защото ще си е източила оръжията за предизвикателния необятен хоризонт на тъмните й женски авантюри, заплетени интриги и завоевателни безпощадни набези в необятните волни пространства на строго забраненото от теб.

  Тъжен, скучен, че и тягостен е животът на нашето момиче, с което сме в брачни или някакъв вид установени трайни взаимоотношения. Можем ли да го разберем, като се погледнем отстрани? Ако не се обновява възхитата, тръпката ни към нея, то личи по момичето – то губи пластичност, нежност, косите й стават чупливи, вече не те желае, става заядлива, напрегната от неясни и за самата нея вътрешни енергии. И огромният й проблем в случая си ти, скъпи, забравилият колко много й дължиш. Да бях обичал момичетата, с които съм бил, да бях обичал както са очаквали да ги обичам – ни едно вероятно не би ме напуснало. Че кое момиче ще побегне от любовта! Но и винаги се е намирал друг, който да ги възприеме по-възторжено, по-романтично, по-изненадващо или изобщо, по-различно. Трябва глупачка да е момичето ти, драги мой, та да приеме, че скучният многознайко, самовлюбеният никаквец, какъвто си станал напоследък до нея, й е на сърце. Срещал съм и здраво закъсали готини момичета, на които кой знае защо никой не обръщаше внимание; но те си имаха своята чудесна гордост, държаха да ги приемат като принцеси, да ги ухажват, и най-малкото – дискретно да им подават сигнали, че са силно пожелани, дори обожествявани от теб, глупако.

  Момиче, което държи на себе си, няма да ти позволи да се размазваш като мекотело от чувства. Момичетата – общо взето, мечтаят да бъдат изкушавани като ловджийки; кой предпочита дивечът зорлем да му се навира в прегръдките! Гледам отстрани как изящно замятат тънките си копринени мрежи, любувам се на умението им хем да са независими като котките, хем да ни изкушават – отначало полекичка, постепенно все по-явно, все по-откровено, докато в ушите на набелязания за отстрел самец заблъска Голямата тръпка на копнежа му по жена. Учудвал съм се как понякога дори неопитно момиче успява да разпознае истинския мъжкар сред куп кухи аполоновци. Често се е оказвало, че избраният за отстрел екземпляр е неособено привлекателният сдържан и срамежлив момък, който с нищо особено не блести. Младата жена обаче е наясно – сред обсаждащите я не й е нужен някой ръб, комуто да одере скалпа и да си го окачи на колана до отстреляните вече пауни, зайци, фазани. Тя търси онзи, който като че ли не отдава значение на нейните дискретни предизвикателства – ето стръв, достойна за женското любопитство, и ще прави опит да извади безразличния от черупката му, ще му се усмихва гальовно, ще се отърка уж случайно в него, сладичко ще чурулика и ще му се мотае наоколо. Увлече ли се по нея обаче, по мъничко и много полекичка ще се отдалечава, сякаш ще го побутва по чело: Ей, хубавецо-о! Не бързай, мили! Толкова лесно няма да ме постигнеш. Отчаян, озадачен, той спира преследването, вкопава се на място и... тогава започва любовната Евина авантюра. Тя вече знае – той е налапал стръвта, вече страда, бленува я, вече не мисли за друго, освен за нея. Може би ще му позволи да я докосне, и увлечен, опротивял и на себе си от плътските си мераци, ще го отведе лекичко през смях и глъч чак до Едемските градини, които не е и сънувал. И всичко напомня опитомяване на дивото мъжко животно за впрегатен добитък. А кой е звероукротителят не всякога е ясно. Вгледайте се пак в благопристойните бракове и любовни връзки на заможен тъпак с интелигентна млада дама, ако търсите отговор!

  Ако нещо ме е облагодетелствало в такъв род много нежни авантюри, това ще да е вроденото ми нехайство. Ако нещо някога ще ми е попречило, това ще да е, когато са ме усещали, че ги вземам твърде дълбоко. Силно увлеченият я плаши, тя интуитивно усеща, че той е склонен да посяга към личната й свобода; обратно – уравновесеният е предизвикателство, може да му се облегне като на дънер, да се подслони при него, да го боготвори, по женски да го ласкае и пришпорва. Обаче и дънерът е до време! От стария пън става прекрасен ориентировъчен знак, кота, репер! Мятайки се в живота си на жена както пъстърва в пенливия поток, ако не винаги е наясно сама със себе си, наясно е с дънера. 

  Мисля си: Ах, Боже мой, ако ви нямаше на света вас, момичета, млади духом, много жизнени и изкусително страстни жени, отдавна да ни е опротивял животът с всичките му шарланени сериали на войнстваща посредственост! Нe знам по-могъща тръпка от авантюра, в която действащ мотив е любовта с много умна, интелигентна жена, която не само държи на цената си, а и вдъхновява мъжа до себе си към висини.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 oct. 2020

____

* Превод от Николай Лилиев на пасаж от стихотворението на Райнер Мария Рилке (1875-1926) – един от най-изящните творци на европейската лирика в края на XIX - началото на XX в.; "Жертва" (1905-1906).

** Оказа се не язва, а рак болестта на съседа, и тя го вкара в гроба месец по-късно. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (269.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (269.)

  Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. Артур Шопенхауер (1788-1860)

   20.05.2001. ЧОВЕКЪТ Е САМОТНО ЖИВОТНО

  Преди години, било е някъде през 1975-1976 Г., пътуваме с първата жигула на баща ми към София, отиваме по някаква си работа, а и да се видим с роднините, с чичо ми Стефан – четвъртия от петимата харманлийски братя, с жена му чинка Мили (Емилия от Радомир) и братовчедите Валентин и Соня. Та спукаме се по стария път, по доста стръмно нанадолнище малко преди Ихтиман, и виждам на 300 метра пред нас долу, в падината, над асфалта изведнъж се вдигна облак прах, огромен син сандък като да се мерна, преобръщайки се във въздуха, чу се грохот, а колите пред нас – забавяйки ход, се подредиха дисциплинирано като за парад в пътните две ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно ми рече да си седя здраво на задника, и през ум да не ми минава да се правя на герой. Скочих. Търча като вятър поне стотина метра надолу, а гледам – и други наскачали от колите и кибичат, само аз си топуркам по стръмното.

  По средата на склона автомобил комби, от тези, дето им викат баничарка, с турски регистрационен номер, килнал се на една страна със смачкана предница, стоеше, бе заел напреки платното, а вътре, приклещен от ламарините зад волана – шофьорчето, младо момче, горе-долу на моя възраст, вдървен седи неподвижен и охка; ама не, не крещи, а охка, ей така, тихичко си охка. Двамина го подхванахме внимателно от двете му страни – извадихме го, пренесохме го и го облегнахме седнал до тъничко дръвче. Спомням си, силно впечатление, кой знае защо – ми направи, че стоеше вдървен, а и на бос крак беше с бая износени стари гуменки. От колата по пътя се бяха разпилели пакети лигнин; това карал, пътувайки към София, вероятно не за София, а за Европа.
Нямаше кръв, нямаше рани, само тихичкото охкане на втрещения пострадал човек. И ни думица.

  Стотина метра по-надолу в канавката отляво виждам синя ифа, камион с колелетата нагоре; хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се в храстите отдясно, току над дерето, в което цъцри речица. Край ифата имаше неколцина, но не смееха да приближат, само се гушат, изпъват шия; а откъм задницата й други оживено спореха.
Понеже кабината бе с муцуната към мен, мернах – там нещо шава, и докато приближа тичешком, показаха се главата и раменете на шофьора; тъкмо се мъчеше да изпълзи. Подадох му ръка, прихванах го под мишниците, помогнах му да се измъкне. След тази главоломна каскада на брадясалия дребосък: прашен, силно пребледнял и вмирисан на кисело от стара пот, и той младо момче, но на него май нищо му нямаше. Викам му (още сме сами; другите заничат иззад храсталаците като от окоп, колебаят се дали да приближат, че ги гони шубето резервоарът с гориво да не гръмне); та говоря му аз на това нашенче: А бе, приятел, какво стана? Нещо игриво, но и злобничко припламна в оченцата му; загледа се нагоре към яко смачкания пикап напреки на пътното платно: "Цунахме се... Ама го не пущих да ме изпревари, д`ейба неговата мамица манафска!" И още нещо рече на шопския си диалект, но не съм разбрал, не съм го и запомнил.

  Почакахме половин час. С включена сирена долетя катаджийска кола. Излязоха от нея двама омачкани, сънливи мъже; появи се цивилен канцеларски плъх, вероятно следовател; хвана да си записва нещо в джобно бележниче, попита за свидетели; та понеже не съм бил пряк очевидец кое как станало, върнах се при баща ми в жигулата. Върху напечения асфалт скъсалият се карданов вал на огромната софийска ифа бе издълбал около педя дълбок двайсетсантиметров улей – може би затова и камионът с високата си каросерия се бе превъртял каскадьорски във въздуха на 180 градуса.

  Мислел съм си после – до каква степен може да освирепее нормален иначе, кротък и мил човечец, та да помеле камиона си, да си рискува живота, па и живота на други, съвсем невинни хора наоколо да съсипе. Ей тази внезапно избухнала злост, която и мен ми е обземала неведнъж, трудно мога да я обясня. 

  В два след полунощ събуждат ме остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представих колко лесно е да умра, да пукна, да ритна бакърчето, да гушна букета, и как в многолюдния пъстър и шумен свят нямам ни един човек под ръка, комуто да се опра: по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е, как несправедливо съм бил пренебрегван досега, колко подло са ме предавали и лъгали: не само някакъв идиот от село Рогош, дето ме завлече с доста пари, но сестра ми ме измами, и как този мой корем адски ме боли. И тъй, защо да троша грешни пари за супер-модерен джиесем, като години вече никой така и няма да ме потърси. Нали! И пак помислих, че нямам на кого да се обадя, на кого да разкажа какво ми е в този нещастен мой сив живот и колко много ме боли.

  Живеем в самота. Любим се в самота. В самота умираме. Пред съвестта пак си сам и гол, и беззащитен като пале. Любовник/любовница, приятели, компания веселяци... Не е ли всичко то илюзия, с която безсмислено крадешком да прецапаме през живота и да прецапаме през ужасите и страданието? Философията, историческите разкази и легенди, цялата древна и модерна митология, политическите идеи и суети дали не ни заблуждават, като все ни представят очевадната лъжа, че уж живеем в група, в род, в общност? Zoon politikon*. Вятър! Човекът е много самотно животно. Надникни долу в бездната, в пъкъла на болести и в страдания на душата – ще усетиш как за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и пръкнали. След три години ти забравят образа: А бе, кой беше онзи смахнатият, как му беше името? Подир трийсет години няма и кой вече да си спомня за теб. Какво са някакви си трийсет години в пейзажа на вечността! Всичко наше на този свят е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската, великата свързаност, кръвно братство, сила и радост помежду ни.

  И не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от озверялата сган, защото у нея духовността целенасочено е изтрита, изблъскана от съзнанието; и тази гадна работа са свършили по план по поръчение на някоя чужда канцелария именно онези, които сме избрали да ни пазят живота и интересите като нация, обградили сме ги с възхищение и трепет, като да са ни богове, и крещим имената им по площадите.

  21.05.2001.  

  Чета информативно, без да поправям и да бележа с въпросителни неумелите, общо взето, опити за есеистично съчинение по лично избрана от всеки тема на милите мои десетокласници. Добротата явно надделява, въпреки отсъствието на аромат и цвят, и на задълбоченост, и кой знае какъв жизнен опит. Обилна, чета, и у тях е горчилката от неуютната ни държава, от озлоблението и грубостта, властващи над нас напоследък, от кощунството и грандоманията. Моето поколение българи, родени малко преди или непосредствено подир Втората световна война, много по-нарядко сме склонни да се самосъжаляваме. Ами да, били сме изключително заблудени, па и пак сме склонни да бъдем заблуждавани, макар да сме имали и си имаме свои смешни за по-младите ни прителчета илюзии, мерак, мечти. А патетата с жълто около човката, новоизлюпените под влияние на пошлия американизъм нагли материалисти дори илюзии си нямат. 

  От личен опит разбрах: убиеш ли у човека илюзията, че с недостатъците си макар, с неприятните си страни дори, пак може да е любим и да му съчувстват, пак може да е прегръщан, гален, целуван, приеман с любов, ала – убият ли му илюзията, че може да бъде обичан такъв изнервен, рошав и тъп, какъвто е, зейва у него с озъбена муцуна цинизмът, отчайващата му грандомания. И това вече не е демокрация, а пандемия на ненавистта, покварата и претенциите, че ей ме на!... аз съм добър, а другите – лоши. 

  Образи на покварения идиот и нищожество ни ги представят всеки ден по медиите като модел за успешен живот; духовността е изблъсквана от съзнанието на масовия гражданин на Републиката съвсем неслучайно, чрез всякакви възможни медиуми на свръх-модерния луксозен свят, кажи-речи, с всичките днешни съвършени средства за комуникация и промиване на съзнанието, с всяване на паника и ужас от смъртта. 

  Бележка от днешния ден

 

  Всеки час напоследък по всичките национални тв-канали и кабеларки на България, поне по седем пъти на ден съобщават броя на умрелите и онези, които душа берат в клиниките на държавата. Симпатичен мъж с бръсната тиква и очички на мишленце в  трици напоследък чат-пат взе да ми се появява тъжен и в траурно черна генералска униформа на 150-сантиметровия ми плазмен екран в спалнята. Емен-емен, ще ми се мушне и в леглото да ме приспива. Боже мой, аз тъй свикнах с присъствието на този готин Мутафчийски, все едно ми е любовница, че без неговите мъдри съвети колко е важно да си пазя здравето, да избягвам другите хора, защото между тях носителят на ко-вируса може да ме зарази, а и да не забравям да си мия лапите след прибиране от разходки извън дома, на всяка цена в бакалията да влизам и да излизам с маска пред муцуната, зорко да се пазя, като избягвам контакт с други човешки същества. Защото сам ли съм, на властта й е най-приятно: тя е спокойна, хич не страда за моето здраве, защото е успяла да ми отнеме нещо съдбовно важно за цялата ни Българска нация – успяла е да убие духовната близост с останалите граждани на моята мила държава. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 oct. 2020

––––

* Човекът по природа е политическо животно е идея на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. Zoon politikon e негов израз. Бел. м., tisss.