ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (262.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (262.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

   20.04.2001. НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА

  В дебрите на душата ни често пейзажът няма нищо общо с онова на повърхността. Случва се като волтова дъга да прескочи енергия от бездни на подсъзнателното към Небесата. И оставаш с впечатление, че не си им безразличен, че нещо внимателно те наблюдава. Какво е то? – собствената ти съвест или информационна банка, която от раждането ни вече знае какво ще ни споходи, та до самата преизвестена вече смърт!Смъртта възприемаме обикновено като физически срив, като разрушение на плътта, но страшно е духовното умиране, когато частици от личността отлитат безвъзвратно. Лакомо посегналият да се възползва издава обедняването или фиаското на личното си достойнство. Така момичето се превръща в пищна проститутка, а самостоятелният мъж – в роб на страстите, играчка в чужди ръце. Край най-пищни трапези виждам как са се наредили най-много самоунижили се. Всеки разкошен дворец всъщност обитава един аристократ и хиляди слуги и куртизанки, въодушевени, че са част от свитата. И нищо даром се не получава. Голяма тръпка е, когато предлагат да те купят; ужасно е никой да не се интересува от теб, да живееш без авантюри. Когато търсят близостта, присъствието ни в някой чужд живот, какво наистина ги вълнува повече – нас самите (душа+тяло) или собственият им егоизъм? И да попиташ, няма как да ти кажат, остава сам да си отговориш.   

    24.04.2001.

  Съседки приятелки. Израснали от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът – шеф на културния дом в градчето, уважавана личност, обаятелен мъж. Имат момиче, и момичето израства обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за дъщеричката не само родителите на детето, но и съседката, която – независимо че е знойна, желана от много мъже жена, не личи да се терзае, че останала сама в живота. Затова пък постоянно е у приятелката: заедно шетат, заедно посрещат и изпращат милия съпруг. Тази идилия се точи низ години. Мир и съгласие царят в този честит дом. Дъщерята на същите хора – студентка вече, започва от един момент да се досеща, че приятелката на майка й има любовен роман с г-н директора на културния фронт. По незабележими за беглия повърхностен поглед подробности: погледи, шегички, особен трепет в компанията, момичето открива тъжната истина, че и таткото не е безразличен, че под повърхността на женското сътрудничество баща й живее фактически с две съпруги, може би господинът с две жени споделя леглото. 

  – Знаеш ли – чуди се, – най ми е странна реакцията на майка ми. Ами виждам, мама обича тате, но защо не ревнува? Любовта им се разгаря пред очите й, а тя е спокойна и като че благосклонно се отнася към двамата любовници. В почивните дни те често излизат да се разхождат сами в планината, а пък мама заминава при своите на село. 

  Спомням си нещо, дочуто преди години, и се питам: този мъж с коя от двете жени е наистина? Дъщерята, силно привързана към тате, завърши така разказа: "Жал ми е за мамината приятелка леля Данче". Ама кой тук греши, или всеки е праведен за себе си!

  В предимствата на обичащия може би е и примирението да приемеш твоя човек да е щастлив на всяка цена. А като е свободен да избира с кого да бъде, защо непременно с теб трябва да е! Има тук изкусителна тръпка. Преди Адам да я "познае", Ева вече се е любила с Дявола. Та нали именно Дяволът я подтиква към еуфорията на плътските наслади. Иначе двамата с Адам биха си живели и до днес необезпокоявани, като брат и сестра в Едемската градина. Като я научил Дяволът да ловува, Ева вече става жена в пълния смисъл на думата. Оръжие, което не влиза в употреба, поръждавява, губи стойност, става бреме, петлави ти се в краката, препъва те. Е! За какво ти го връчила Природата това нещо? И после, кога възбуждаме страстта: когато се въртим кротичко и еднообразно в делничното, или като прескачаме телените мрежи и заграждения на забраните и правилата? Онова, което се повтаря, без да се обновява, бързо омръзва.

  И каква жестока тръпка е да проникнеш в чужди пространства, да се усетиш ловец, завоевател, пиратска шхуна в открито море! Онази съпруга може би тъй съхранявала привързаността на мъжа към себе си: като му позволява, дори като се отстранява от хоризонта му, докато той се радва и преживява страстта си по другата жена. Голяма е опасността да го изгуби, но не е ли по-честно и по-достойно по този начин да приеме нещата, нали!? Защото свещено било правото на личен избор – със съответния грозд от задължения и тегоби. Но всеки, който изпитва истинска любов – дори и страдайки ужасно, ще отстъпи, ще замине на село при своите или където и да е другаде, само за да не пречи пълноценно да си изживеят щастието. Ами да, никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. В самоунижението, освен подтисната успешно ревност, виждам и краха на всяка изпразнена от съдържание и смисъл любовна история. 

  Завоевателният рефлекс понякога се изразява в непонятни неща у влюбената жена. Понеже мъжът, когото горещо обичала, изгубил интерес към нея, Благовеста К., мило, готино, интелигентно, артистично, дяволито, отракано момиче, чрез най-близкия авер на любимия уредила интимно парти за трима в апартамента на майка си, която онези дни отпрашила към Гърция. Изкушила приятела и буквално пред очите на нейничкия се любила. Изненадан, замаян от поетия алкохол, скучаещият мълчалив наблюдател внезапно бил обзет от дива ревност. И тя се любила едновременно и с двамата. Луд секс! И какво стана по-нататък? – питам я. "Че какво да стане? – гледа ме лъчезарна хитрушата. – Глупакът му с глупак, като залепна за мен, върви ми по петите, диша ми във врата. И в тоалетната да вляза, стои на стража пред вратата, пази някой да не ми налети, та сега вече взех да умувам как да се куртулисам от него."* 

  26.04.2001.

  В просъница, събуждайки се, в ушите ми зазвуча музика: акустична китара, дрезгав баритон, нещо в стил кънтри и ей тези думи на песен за богатия, които лесно печели пари, пък не знаел за какво да ги похарчи. Колко лесно изглежда печеленето на пари, мисля си, едва изпълзял от сънищата си, почти на вратата между Наужким и Наяве! Само леко усилие, и стиховете, книгите, мелодиите, които звучат откакто се помня у мен, картините, които рисувам с думи или илюзиите ми, ще да се превърнат в истина. Щастлив, ще мога да направя по-щастливи и други хора, но нещо пречи. Защото този свят не е зле устроен и не е прав поетът Вапцаров**, ама никак не е прав! Някой само трябва да запали свещта, кандилото си да запали и да тръгне да разнася славата на Сътворението, радостта да родиш и отгледаш деца, песни, стихове, картини. Мога ли да запаля свещ, кандило, двехилядигодишен фенер от Разпването на Исус, питам се.

  Омръзна ми да живея, ограничавайки се. Омръзна ми да се заравям в неизвестност. Омръзна й на костенурката тази черупка, тази коруба. Построил си минаре, кулата до небето си вдигнал, ала не за себе си, а за онзи глас – глас от низините, който трябва да бъде чут най-после. Не можеш да правиш тънки сметки; друга ти е мисията; и защо да се преструваш на какъвто не си! Къде са онези, които ще разгонят стражата около теб и ще те погледнат любопитно като странна птица, която странно говори странни неща и по-ведро, по-мъдро изглежда животът? Съобщавам ги тези работи не от себе си, друг някой говори. Настройвам от тридесет години и повече, опъвам до скъсване и в самота тънките струни, за да звучат по-ясно, по-готино. Ювелирът тъй в течение на дълго време работи, шлифова парченце диамант, за да се кичи сам с хубостта му ли? Ако глупаците смятат това за самолюбуване и възгордяване, аз ли не зная какво е то и какви усилия струва участта да се родиш с поне синапено зрънце талант!

  Очакват да молиш, ръка да целуваш: Дайте възможност, помогнете! Но така хленчи отчаяният, пък ти не отчаян. Жал ти е, че зле си редят живота. Да коленичиш, ръце да протягаш за милостиня ли! Не себе си, тях би унижил, да бе постъпил тъй. Не щеш да унижаваш. Семето зрее не само у теб, и не, не е обикновено семе, а енергия за добро. И не си бил единствен; мнозина сте, но кой ви знае! Тълпата се заплесва по шарении, по кукерски дрънкулки и плашила й изтичат очите, точи лиги, предвкусва нещо леко, ефирно, и получава захарен памук: лапнеш нещо, глътнеш нищо, дрънкулки, лъскави опаковки на разни празни работи. Нещо вън вече се кълби и се бунтува, едва удържа огромни коне с пръхтящи ноздри и тръпнещи мускулести тела. Не проявят ли усилие онези там горе да разберат какво точно имаш на ум, нищо повече не искаш да сториш. Каквото ти е поръчано изпълняваш, нямаш и намерение скоро да спреш. Своето не си престанал да вършиш и тази участ ти е достатъчна да си спокоен. Но не съм спокоен, грижа ти е, че семето сякаш само върху камъни и спечена угар сеячите хвърлят. Няма самота, по-открита към хоризонта.

  От десетина дни чета писма на евреина Франц Кафка*** и не мога да се изплъзна от тягостното усещане, че преживявам версия на собствения си живот. Смалявайки се, Кафка се справя някак с личната си драма, присъща за човек, провиждащ арматурата, скелета на живота и света. При мен справянето някога избива в придаване на повече тежест върху собствения мой незначителен, обективно погледнато, стил на живеене. Случвали са ми се обаче почти същите събития в личен план: например, бягството от Ася през далечния юли 1972 г., съденето, обаче не както при Кафка – в някакъв хотел обкръжен от хора, опитващи се с обич да го разберат, а в истинска съдебна зала там, в Балчик, пред настръхнала публика, стекла се с намерението да ме заклейми, да ме види унижен и наказан, че не желая да се женя. И пр. Споменавам само началото на купища от аналогии. Същата невъзможност да мисля за нещо друго повече от писането. Същата самообреченост, подчиняваща денонощния цикъл преди всичко на писането, на размишление върху всяка скрита дреболия наоколо. Същият ад, който понякога избива с клокочене на повърхността. И същата липса на склонност да се обвързвам с приятелства на битова основа. Освен дето нежният Франц Кафка, е по-болезнено уязвим, по-оголена кървяща рана, по-краен в самоохулването и едва прикривайки мощния глас, изригващ от дълбините.

  То просто плаши! Затова и чета неговите твърде лични писма с потрес, с усилието на изправения върху ръба на клокочещ кратер. Наистина е доста предизвикателен и ужасен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да било, а пък представяйки се жалък и нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните клопки, които отклоняват и разпиляват всеки талантлив човек встрани от основното в собствения му, неповторим личен живот. Толкова респект към болнавия Кафка, че дори не посягам да поправя правописните коректорски грешки, допуснати в отпечатания на български превод! И не казвам, че ми е симпатичен; пресметливостта, еврейското у него, ме държи на почетно разстояние. Боже, та той е пресметлив дори в любовта си към някаква си Фелице****, в егоизма си на мъж да я направи придатък на творчеството (колкото и гениално да е то)! Такъв грях не се прощава с усмивчица и нехайно махване с ръка: и не заради конкретната дългокоса Евина щерка, а заради Любовта, лесно не се прощават такъв род пренебрежения към човека отсреща.

  Могат ли Любов и Творчески гений да се взират подозрително насрещу си! Може да не съм прав, да греша. Ето възможност Кафка сам да се защити, цитат от писмата му до любимата Фелице! С.196, цит.съч.: "Обичах те, когато бе естествена, и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се страхувах от теб. Понеже те обичах тъй много, не бих могъл да сторя нищо друго, освен да ти помогна да се запазиш такава, каквато си. Все пак това не отговаря напълно на истината, беше и заплашвана, а нима никак не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?" Цитирам само част от посланието към Фелице. Той пише "Аз те обичах" или настоява "понеже те обичах толкова много", думи-думи! А ето нещо, под което бих се подписал – с.209: "Известно ли ти е? Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са необходими голям брой минали неволи, а и много щастие. Зная, като момче често бях самичък, по-скоро по принуда, по-рядко – щастливо и волно. Сега обаче бързам към усамотението както вода бърза към морето". Да не пропусна – опитвам учтиво да преценя 29-33-годишен чиновник от 1912-1916 г. и отношението му към четири години по-младата годеница; и двамата са от заможни семейства, с осигурен доход, със строго установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането им назад-напред из Европа, из луксозните й кътчета – Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и пр., е нещо, което се приема за най-естествено. Фонът на цялата история няма нищо общо с мизерията, невежествената власт и ограниченията, на които имам удоволствието, а и честта да се любувам от раждането си до днес в моя роден град Пловдив с присъщия му див провинциализъм и византийското му коварство към собствените му рожби от бедняшките махали. И все пак. И все пак! 

  Европо! А не те ли плашат очите ни? Толкова предвзетост на едно място, колкото в периода, предшестващ двете Световни войни. Толкова аристократична разнеженост!Една и съща фрази, изречена от различни уста, има различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, на Балканите. Изискано погледнато, не може да е "аристократ" (във високия смисъл на понятието) вперилият се в шепа трохи, непрестанно измъчван от въпроса какво би спечелил, ако еди що си би сторил или даром дал нещо някому. Психоанализата ми напомня такова мизерно броене на плюсове и минуси. Излиза, че ние тук, диваците на Балканския полуостров, сме общо взето бая по-широко скроени характери от скрупульозно придирчивите и охтичави от страх да се не минат западно- и средноевропейци, макар за мен Кафка да е образ по-скоро на пресметлив амбулантен търговец, колкото и гениален да е. 

  27.04.2001. 

  Като да имам едва затаена неприязън спрямо гениалността, ала Кафка ме занимава като подход към всеки човек. Захванеш ли се подробно да се самоанализираш, какво друго освен разочарования и древни комплекси ще изровиш от подсъзнанието си! 

  28.04.2001.

  (11,25) Луксозни, по мое мнение, кътчета на континента, които Кафка посещава или дето пребивава известно време: Париж и Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911 г. (28-годишен) – Цюрих, Милано, Париж, Ваймар (Йохан-Волфганг Гьоте) през 1912 г.; престой в два швейцарски санаториума: в Юнгборн, планината Харц (1912), и Ерленбах при Цюрих (1911); пътуване от Виена за Триест, после с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона ("Ромео и Жулиета") и Дезенсцано за Рива и Лаго ди Гарда (1913); (1915 г.) пак в санаториум – Румбурк, Северна Чехия; командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916). И по-нататък, в следващите години: Мюнхен, пътуване през Будапеща за Арад (1917), в Цюрау (1918), престой в Меран, посещение във Виена (1920), декември 1920 – в Татрите, Матлиари; януари-февруари 1922 г. в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и пр., и пр. Издъхва на 3 юни 1924 г., месец преди да навърши 41-та си година. Напомня ми трескаво издирване, търсене на нещо, или по-скоро, напомня ми на бягство оттук и оттам, без да успее от самия себе си да избяга.

  За уседнал, вкопал се в обиталището си човек, какъвто съм, лутаниците му, от една страна, ми изглеждат празнични шествия на суетността, а от друга – бягства на човек, изплашен до смърт от пъкъла в душата си. Защо след толкова красиви фрази: "ние, хората, би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено, така любещо, като че ли стоим пред вратата на ада" (с.377), оставам със съмнението, че авторът се е наслаждавал, любувал се е перверзно на нещастието си. "Как живееш с този ад вътре в себе си!" – бе възкликнала преди години, озадачена, Ася, бившата ми съпруга и майка на двете ми дъщери. Бих запитал сега: Е, добре де, а говоренето за собствения ти ад не е ли слабост, или – което е още по-лошо – не е ли някакъв вид отчаяна героическа поза? Умирайки, часове преди да издъхне в страшни мъки, баща ми (роденият на 22 юли 1922 г. в бедняшкия занемарен градец Харманли) ми предаде последния си мълчалив и в съответствие с неговия стил бащин урок: направи всичко възможно в онова болезнено свое състояние да не ни притесни, нас – вероятно най-близките му на света. Отстраняваше ни полекичка от страданието, обръщайки очи на другата страна в тенекиената военна линейка по стария път между Пловдив и София, шепнейки с надебелял от вдишания пламък език: "Майко! Майчице!" Когато от време на време лекарят, 42-годишен бохема непукист, типичен пловдивски майничка, който вече го бе отписал от живота*****, надникнеше през стъклото от шофьорската кабина бодро да попита: "Как е? Как е, бай Кириле?" – моят баща извръщаше обгореното си, черно като у негър лице и отговаряше възможно най-спокойно: "Нормално, докторе! Няммма проблеммми, докторрре". 

  Да казвам ли кого поставям по-високо: луксозния, изнежения Франц Кафка или моя неизвестен мълчалив дърводелец! Имам толкова мощно величие в негово лице пред зъркелите си като образец, че свят ми се завива.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 oct. 2020

Най-горе е правнучката ми Виктория (2015)

* На всеки петнайсетина минути джиесемчето й звънеше и тя - ухилена до уши, но с дискретен траурен глас, обясняваше, че не, тя няма проблеми, нищо не я заплашва, намира се еди къде си (споменаваше заведение в другия край на Пловдив) и разговаря с еди коя си приятелка за хемороиди и женски неща.
** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!" – реплика на лирическия герой в поемката на Н.Й. Вапцаров "Песен за човека".
*** Франц Кафка, "Роден съм да живея в самота", бълг. изд. 1981 г.
**** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.
***** Същият д-р Иван Бошев (1946) – син на професор по медицина, три месеца по-късно издъхна от отток в черепа; паднал от табуретка, като се качил да смени изгорелия бушон. За нелепата му смърт сестра ми Ели (1954) говореше смахнато: клетвите й за нехайството и непукизма спрямо баща ни, се били изпълнили. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (261.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (261.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

   17.04.2001. КРЕСЛЬОТО ЗАЩО КРЕЩИ

  Част от съня ми в изтеклата нощ. В дома на семейство Петрови сме двама с моята Вера, по-голямата ми дъщеря, но в съня тя е десетинагодишно детенце. Петрович по съседите се запилял и жена му леля Рени (Райна) ни кани в кухнята, ама не е тяхната кухничка: "Хайде, Жоро! Елате да хапнете. Той Петьо няма скоро да дойде". Сядаме и тя сипва гореща супа, препълва порцелановите ни купички. Казвам: Ще се разлее по покривката, а тя: "Не се притеснявай, няма да се разлее"... Ядохме ли - не ядохме ли, май не ядохме, прибираме се у дома с Верка. Лягам си, пък това не е моята спалня, а друга стая. На разсъмване в просъница ми иде на ум: ча-а-акай, че нали леля Рени е умряла! В съседната стая е дъщеричката ми Вера; изчаках я да се събуди, показвам й снимка на възрастната Райна Петрова: Нали ей тази жена снощи ни слагаше да ядем? "Да, същата е" – казва Вера. Че тази жена нали наскоро почина – казвам, как тъй! И на себе си добавям: Да, бе! Май има нещо вярно, когато говорят, че до четирийсетия ден мъртвият наобикаля дома, където живял, за да се сбогува, преди да отлети завинаги.

  Преобръщам страниците на този дневник и какво виждам – минали са малко повече от девет дни, откакто леля Рени е издъхнала. Чист човек беше; мъжът й е невротичен характер, изпълнен със съмнения към света, недоверчив; не го знам какво му е тези дни, откакто тя се пренесе в Отвъдното, споменът за кроткия й глас, за слънчевото й присъствие мен гори. Образът й в съзнанието ми се слива с образа на баба ми Вена (перущенлийката Невена), с Богородица и с нещо така човешки мило – едновременно взискателно, грижовно и нежно, както само жена, когато държи на теб, може да бъде. Благословени да сте, вие, млади и вече не дотам млади момичета, които осветявате мъжкия ни умозрителен път през живота и ни превързвате раните с кротост!

  Чаша чай или кафе, едва запалената първа за деня цигара, бележникът, и съм вече щастлив. Това е монашеската ми килия, кабинката ми на звездоброец. Защото в този момент, когато пиша, вътрешното ми зрение търси присъщата за духовното хубост и уравновесеност в динамиката на ставащото. Кефят ме приятелите. И неприятелите – доколкото всеки среща неприятели, настръхнали, неприветливи зли, но и тях, мисля си, донякъде ги обичам. Това не е толкова проста обич: в нея са и моите несъгласия, и моите възражения, че калпаво, едностранно и скучно възприемат единствения свой живот. Как лесно е да осъдиш, и колко трудно е да разбереш защо човек се обръща с лошата си страна към теб и не толкова с думи, ами с неприязненото си излъчване те наранява!

  18.04.2001.

  Въведение към книгата "Универсумът на свободата" от дипломиралия се 1983 г. в ленинградския университет А. Грънчаров – внук на създалия ядка на комунистите в село Долна Баня Владимир Грънчаров, ала след 1990 г. внукът, самообявявайки се гръмко под път и над път за демократ-седесар, поклонник на Иван Костов, ми говори до каква степен е уязвимо самоуважението и достойнството у човек, изпълнен уж с добри намерения, а служещ си с унизителен (преди всичко за самия него) тон. Как да ме убеди крещящият за внимание с обвинения и с назидателен апломб? Няма начин! Не мога да си позволя грубите, изречени на едро квалификации към когото и да било. Т.нар. комунизъм не е елементарно нещо, та елементарно да се тълкува. То е твърде сложно, изисква обективен поглед. Преди време в подобен стил като при злощастния лъже-демократ агитпропчиците на БКП громяха и опровергаваха на едро и религията, и Запада с неговия западен модел капитализъм. Ако ще повтаряме партайския модел на БКП, лошо му се пише на философа-психолог с диплома от Ленинград, размечтал се: като хвърли на бунището вчерашните си илюзии и убеждения, пъргаво и ловко да се освободи от партията, обявявайки се за антикомунист, както се захвърля в килера опротивяла, умирисана на пот и кръв вехта дреха.

  Налепи от комунистически манталитет личат точно при непремерените гръмки речи. Повече самообладание е нужно. Да си демократ, мисля си, най-малкото длъжен си да не затлачваш каналите за информация с предизвикателни подвиквания както селски пъдарин. Доверявам се на уравновесеното зрение към каквото и да е. "Горещо сърце, но хладен ум!" – препоръчва Феликс Дзерджински и това беше девизът на чекистите.* Което не отменя фанатичната злост, дори като я представят в интелектуални одежди.

  Как да продължа четенето на тази с претенции "научна" книга, която тъй зле начева! Авторът разбира ли, че обезценява позицията си, преди да е съобщил важните неща, обект на философските му размишления! Леле, не мога да му помогна по друг начин, освен като посоча, че негова лична работа е да облагороди и уравновеси стила си на изразяване. Такъв вид крещене чрез текст е типично за стила на Карл Маркс, напомня фразичката на Владимир Илич Ленин (срещал съм я цитирана в интелигентното руско списание "Огонек"), че интелигенцията трябва от време на време да се бие, да се бие по главата, да се мачка, да се мачка, за да се отнася с респект към властта. Българите сме се наслушали на този род гневни назидания; толкова трудно ли е за "философа и психолога", ако не е толкова посредствен, нагъл и тъп, поне да се изразява човешки?

  По същия терк във вестничето "Арт-клуб" на Тодор Биков пишат Владимир Куцаров и друг един самозванец, който по стил ми напомня антикомуниста-демократ и внук на дядо си Владимир Грънчаров – партиеца и в червата Лазар Мастагарков. За Владко Куцаров и преподобния "философ-историк" Мастагарков бива; за човек, който сам се цени не! Куцаров нека си злобее; автори като него точно така опровергават сами себе си; представата за враг им е жизнено необходима, инак висят в общественото театро като кърпени гащи, понеже нямат какво съществено да кажат на света. Обнадежден съм, когато куцаровци и мастагарковци по нрав в присъщия си магарешки стил пишат – който има ум, ще разбере, че именно така те – парадоксално, но факт! – работят за демокрацията: погнусен от нахакания тон, от стила им на общуване в общественото пространство, как да не пожелаеш сериозен разговор по обществените ни проблеми! Кресльото е слаба ракия. За какъв дявол ти крещи, пули си очите, изпъва жили, въси вежди, сочи с показалец тавана! Силният не излиза толкова лесно от кожата си, не си скубе косите, не си посипва главата с пепел на трибуната сред площада. Изгубиш ли любов към света, ставаш безпомощен. Имай доверие, Любовта ще помогне всичко да разберем – как си послужиха с нас, как ни омайваха с Манифеста на Маркс от 1848 г., и не само нас, но и духовния елит на Европа и света в течение на над 150 години.

  С особения си принос и усет за компилации във философията и политикономията, както естествения му продължител – ленинизмът/сталинизмът или болшевишкия тип военен комунизъм, марксизмът всъщност е здрава крепост, вкопана в съзнанието на няколко поколения мислещи хора и творци. И това е горчив, ала и необходим опит за човечеството. Така силно искаме да се върнем към добродетелите на християнската цивилизация, само че тази работа с припряност и крясъци, с ведра словесна помия по стъгдите не става. Идва ми на ум като илюстрация част от стихотворение на поета Георги Джагаров (1925-1995). Не ми бърка какъв по убеждение бил авторът, щом съм открил положително в неговото творение, такова е мнението ми по въпроса... Та ето какво пише комунистът Джагаров:

    Трябва да сме умни, да сме умни!
    Трябва над живота и смъртта
    огънят на мисълта да лумне,
    за да бъде по-добър света.
    Трябва да сме умни, казвам, умни!
    Трябва умно да горим, да спорим,
    умно да мълчим и да говорим,
    умно да живеем, да се борим,
    умно с умни хора да дружим…

  Големият автор понякога съобщава истини, които многократно го надвишават като реална личност. Георги Джагаров си беше комунист, талантът му обаче е по-велик от личните му драми и пристрастия. Харесвам този голям български поет; за човека ми е криво. Преди години две писма му писах, и не ми отговори... Да върви по дяволите, грандоманът му с грандоман!

  19.04.2001.

  Наивник ли съм бил, че съм му писал? Оригиналите на писмата до Джагаров пазя и нямам повод да се чувствам неудобно; писал съм до Поета, когото уважавам и сега, не до парвенюто Георги Джагаров, присламчилия се към Тодор-Живковата компания, и той като Емилиян Станев – втори от пет, шест или седем Т.-Живкови куртизанки от ловната дружина, повечето от тях стойностни автори от годините на соца**. У човека има различни пластове. На повърхността са ни суетите. До човека, чиято лапидарна лирика яко ми е харесвала, не е имало как да проникне радостта ми, че съм видял на светло първия си сборник стихове. Правил съм го като жест към един от учителите ми в поетическото изкуство, а държавникът у него, тъпото сливенско парвеню у него сметнало вероятно, рекло си самоуверено и по селяндурски: ето още едно парвеню, което иска да се възползва от моята благосклонност и да се устрои в литературата. 

  Чел съм и ужасно нелепи стихове, печатани в периодиката само понеже са писани от Джагаров. Такова едно негово римувано стихоплетство колегите бяха лепнали на лично място във фоайето на вестник "Комсомолска искра", да му се наслаждават на бездарието. Било ми е интересно как главозамайване може да подхлъзне дори и най-значителен автор, но изрязаното от вестник "Литературен фронт", официоз на Съюза на писателите, не ме разочарова от Поета Джагаров, а от простосмъртния и греховен човек, който не всякога може да е на висотата на собственото си творческо равнище.

  Тъй че нямам угризения, дето съм се разминал с човека Георги Джагаров. Сторил съм каквото мога, за да ме разбере; грандоманът у него ми е захлопнал вратата. По дяволите! Не съм толкова глупав и упорит да отварям зъркелите на слепци, колкото и величествено да изглеждат в общественото пространство! Пред съвестта си, пред Бога, ако щете, не деля хората на богати и бедни, властници и безвластни, славни и непрославени; друга ми е мярката: търсиш ли някого, интересуваш ли се от неговото внимание, да е желание на сърцето, не на пресметливостта у теб. Тълпи талантливи, предприемчиви, напористи млади провинциалисти от Балзаков тип, какъвто в Париж бил и самият Оноре дьо със смехотворната претенция да се прави на аристократ по потекло... та тълпи от млади българи от прованса и сега, както винаги, обсаждат това или онова столично светило. Могло да съм в тълпата; когато ми предлагаше Негово величество Шансът обаче да се устроя в столицата, моят калугеровски и перущенски избор по генетични заложби бе да замина учител в Добруджа. Писнало ми бе точно от снобската София, град на беснеещите подмазвачи интересчии, където потомственият столичанин се движи като блед негатив сред напориста провинциална паплач, обзета от алчност и лакомия за слава.

  Не съжалявам за избора Добруджа. Нямаше да срещна Данко, нямаше да се оженя, нямаше да ги имам точно тези две мои дъщери Вера и Надя. Изборът, който правим, не всякога се възприема като тест за достойнство: доколко сме свободни или колко свободолюбиви. Затова и така щастлив мога да съм, ама не толкова с приказки, а в реалния свой живот; нищо, че – случва се, и да се объркам, да изгубя, и неведнъж. Но това е моят избор, мое вътрешно убеждение. Който веднъж само се е предложил за продан, той цял живот, мисля си, гузен ходи, в неувереност неспокоен се върти; пред себе си жалък, старае се да изтрие спомена за самоунижението. Ами че нали затова възкачилите се, проникнали в сферите на слава, власт и богатство полудяват, стават бетер невменяеми да се кичат с достойнства, които или вече не им принадлежат, или никога не са им принадлежали.

  Страничен човек, жена***, която не познавам, рекла мимоходом за мен: "Ех, беден е, много те обича, но е беден, мила моя". Когато Re. ми го спомена, стана ми чоглаво, не си бях оглеждал нещата откъм тази страна. Леле, наистина ли съм беден?

    Не щеме ний богатства,
    не щеме ний пари,
    а искаме свобода,
    човешки правдини...****

– писал младичкият Стефан Стамболов (1854-1895); а като се усетил властник, години по-късно... въртял далавери с недвижими общински имоти и приятелите съпартийци го тачели, че и на тях помагал да се облажат. Това е опакото лице на великия политик, може би най-великия, който в сто и двайсетте години подир Освобождението имаме и до наши дни. Пропуснел ли да се замогне, като хайдук да се възползва, щели са да го съжаляват. И това се случвало; случва се и ще продължи да се случва не само у нас, в сиромашка България. Съпругата на премиер-министъра Стамболов, клюкарствали софиянци, му изневерявала с частен учител по френски. Романтична авантюра имало между тях. А мъжът й, висш държавник и лидер на управляващата партия, от когото и княз Фердинанд Лисицата треперел, задирял 15-16-годишни момичета. Извеждал ги с правителствения файтон извън София да ги люби из храсталаците.

  Пикантни истории, няма що; не точно те ме интересуват! Любопитно ми е как у един и същи човек Сатаната и Гениалният държавник се състезават. Подозирам, не е бил щастлив Стамболов в брака си. Инак защо ще посяга към девствениците, склонни да му се подложат! Смъртта му е закономерен резултат, ужасен, отвратителен финал за силен бивш властник и слаб характер в личните си дела. Като вълк живял, като вълк си излязъл от живота. Днес новите властници в Пловдив паметник пред Кметството му вдигнаха, а дали са наясно колко противоречива личност е? И всъщност коя част от Стамболов повече им се нрави – хайдукът тарикат или далновидният строител на Нова България!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 sep. 2020

___
* Наименованието "Чекисти" иде от абревиатурата ЧК (че-ка) за словосъчетание от първите месеци след Преврата от октомври-ноември на 1917 г. в Русия "Чрезвычайная комиссия" (извънредна комисия).
** По-подробно ги описва убитият в Лондон Георги Марков (1929-1978) в четените по Радио Свободна Европа "Задочни репортажи за България". Там освен Джагаров и Емилиян Станев са и Йордан Радичков, Дончо Цончев, поетът Анастас Стоянов и пр. *** Майката на известния тв-режисьор Жоро Торнев.*** "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", изд.1989, с.72. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (260.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (260.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

  12.04.2001. ДЯВОЛЧЕТО В МЕН

  От известно време пред мен се оформя оглозганият скелет на особен разговор със себе си: от какви импулси се чувствам принуден да обсъждам едно или друго? Може би е инерция вследствие установил се у мен делничен ритъм четене–съпреживяване на ситуации, обмисляне, т.е. докосване до някакъв специфичен (не явен, пулсиращ на приливи и отливи) канал за особен тип информация. Пишейки, често се оказвам очи в очи с качествено ново за мен познание. Това е нещо като полъх от въздушната вълна на прелитаща птица; птицата не виждам, усещам обаче докосването й до мен, полъха. Хващам се да напиша някаква логическа конструкция, без да ми е ясно накъде ще ме изведе продължението. Постепенно: в процеса на писане, откривам иззад неяснотата очертаващия се силует и обстоятелства; това увлича, събужда ловеца у мен – трябва да узная кое пришпорва интуицията ми, доколкото я имам. Приключвам записването озадачен – върху белия лист пърха нещо, за което не съм си давал сметка досега: не, това не е кървящото тяло на убита птица, а нещо, подобно на еуфория или на екстаз; белязал съм птицата със свой знак, пуснал съм я да отлети в облаците, ала там – на крачето й, блести мое пръстенче, и където й да я отнесат времето и обстоятелствата, които любопитството ще подскаже тя отнася, освен себе си, и моята обич и възхита.

  13.04.2001., Разпети петък 

  Петък тринайсети, когато, чел съм го някъде, на Запад борсите не работели заради чиновниците, обзети от трепет пред сатанинското число 13. Странен свят! От вчера си имам GSM. Снощи до три след полунощ се въртях около тази машинка като сполетян от бедствие. Притесних се, че освен Re. всеки чрез нейния или моя GSM вече може да проникне "на нашия остров", да чете от разстояние разговорите с нея, мислите ни, да се набърква в личното ни пространство. Като турен под микроскоп се чувствам, като човек, поставен да му пилят нервите с шмиргел. А не ми се е случвало досега; налага се да проумея издъно дяволската джаджа. Не аз на джаджата; джаджата би трябвало да ми служи. Това е ловко животинче, но не го ли разбера как работи, сума ти поразии може да ми стори.

  Какви опасности ни дебнат иззад удобствата на електронните технологии, колко по-естествен би бил животът без цялата тази механизирана електронна напаст! Ето това малко чудо как посяга да ме блокира до три часа след полунощ.

  14.04.2001.

  Лястовичките ми се завърнаха. Дочувам към седем-седем и половина как цвърчат, извиват гласче на лястовичия си език. Една е кацнала върху кабела към гаража долу и любопитно върти главица в слънчевото утро. Липата зад прозореца се разлистила, клоните й вече се подават над парапета на балкончето като заешки ушенца. Щастлив ли съм, че съм се закотвил именно тук – в България, когато светът извън България главозамайващо най-сетне се е открил, както се е открила май и цялата планета пред учудения ми поглед.

  Завчера надникнах в далечното минало, към тухлената къща и дворчето на улица "Ниш" № 4, дето премина ранното ми детство и част от юношеството ми – до VІ клас. Сви ми се сърцето. Така порутена, занемарена, а и бедняшка изглежда днес, сгушена между новите, щръкнали наоколо й модерни постройки от по пет и шест етажа. Реши ли да ме разбере някой, би трябвало да види тази вехта постройка. Тя е обиталище на хлапето и дяволчето в мен. Живее още това хлапе в онази потънала в полумрак изба, девет стъпала надолу в земята. Хлапето седи все тъй на прозоречния перваз с книга в ръце, чете и чете, и чете... отнесено нейде там, в чудесните слънчеви пространства на фантазията.

  16.04.2001.

  Стихотворение на Минко Танев* във вестника на Тодор Биков** възкресява у мен самия Минко, когото вече съм споменал мимоходом с шеговита ирония, затова че бе попаднал преди време като извънземен в нашия днешен занемарен краен квартал на Пловдив. Ние тук сме буквално тероризирани от циганската врява, кавгите, музиката им, помията по улиците, заровилите се до шия в кофите с боклук кльощави хлапенца, кражбите, нахълтвания в апартаментите ни, тършуването им по изби, мазета, гаражи, нападенията над самотни възрастни жени или млади жени, преследвани, за да бъдат насилвани от глутници "братовчеди". Няма съсед, който да не е пострадал от налети на мизерията, наглостта. Обадиш ли се да се защитиш, зейват чиновници и политици: "Расисти-и! Защо не уважавате бедните роми? Не са ли и те човеци, хора и граждани на България?" Тъй че търпим издевателствата, не смеем вече и да се оплачем. Моите съседи не си правят труда да викат полицията – полицията тук работа не върши. По-лесно е да се разбереш с местния бос на крадците, дрогата, невръстните проститутки.

  По темата можеш много да говориш, и без всякаква полза, особено ако си жител на нашия квартал, където живеем в страх двайсетина хиляди простосмъртни граждани на Републиката, без да се брои съседното, дву- или трикратно по-многолюдно гето с неговия апашки, лекомислен, креслив, буен, гласовит, а за нас особен стил на живот. Та нежният, възпитаният, благият поет Минко Танев (1953) бе попаднал в гюрултията и мръсотията като извънземен. Очевидно любовното му стихотворение в "Арт-клуб"-чето на Биков е посветено на онова моме, около което Минко се движеше като замаян бръмбар, същата може би Анелия. Той беше, както казваме тук, изтупан, чистичък и в добре стояща му дреха, а въпросната млада дама припърхваше от самодоволството на ухажвано самовлюбено същество, което си знае цената и хич не му пука за света.

  Мисля си сега колко безпомощен е нежният Минко, но и колко чар от нараненото си сърце е изтръгнал, страдайки по своята мила кокетка. Усетих го много близък за мен човек точно днес заради това стихотворение, набрано с най-ситен шрифт (нонпарей) и сбутано най-долу, подир куп от кресливи, гласовити посредствени стихове на разни претенциозни поети и поетеси. Ето го!

    ПОЛЪХ ОТ РУИНИТЕ

    Антична моя, свидна Ани,
    с усмивка – ангелско сияние
    и с неподправеност хлапашка –
    била си вече Пепеляшка.
    Приех небесната присъда
    един от свитата да бъда.
    И синя междузвездна болка
    кърви в душата ми дълбоко.
    Приветстват камерите Принца
    в потайните митични джинси.
    И стъпките богоизбрани,
    прекрасна, безутешна Ани.

    30 март 2001 година

  Ако не ревнува, не страда от любов, нямаше да ми е толкова симпатичен. Спомням си – студент в университета и кръгъл наивник, девствен при това, опитвах трезво да си отговоря: на драматичния въпрос кое е по-важно за мен – да си имам нов и лъскав автомобил ситроен, или любимо щуро и сладко момиче? Ами момичетата са толкова непостоянно, преходно нещо, разсъждавах нощем, че случва се понякога бързо да се наситиш на поредната авантюра. Плюс това – хапят, дращят с думи и поглед, ужасно са бъбриви и повърхностни са си повечето от тях, все като че целят да те наранят ей така, за няма защо, че такава им е непостоянната женска природа. Значи, какво излиза – продължавах великите си разсъждения: имаш ли лъскав автомобил, ще се лепят по теб кокетките като мухи на мед, ще вириш нос, някак ще си застрахован от поредното разочарование, понеже една като си тръгне, друга ще долети. Ей това си въобразявах някога като човек без абсолютно никакъв опит в тези деликатни, така тънки работици.

  После научих защо се самоубил великият Ърнест Хемингуей***, моят кумир, еталон за писател от шестнайсетата ми година, та допреди десетина години. Докато кърви от любов, докато се възторгва или се усеща изоставен и отминат с безразличие, Поетът, Художникът, Творецът изобщо има за какво да живее. Любовта е живот. Престане ли да те вълнува, какъв смисъл има тогава да продължаваш да се храниш, обличаш, да си сресваш косите и крилцата, да понасяш цялата суетня на суетен и лъжовен свят!

  Сигнал по GSМ-чето, че някой тъкмо ме търси. Обаче не се свързваме, защото вече са изключили отсреща. Чудесно мога да знам от кой номер са ме търсили. Естествено това е само Re. Набирам номера й: Какво има, слънце? "А, нищо! Звънях ти просто ей така". Звъняла да ми напомни: мисля за теб" – шепне у мен хидалгото от Ла Манча. Ай – въси се скептикът, събрат на Хамлет. – А може ли и да не е за това? Ама пък смееш ли да питаш! И що да питам! Та тъй, в неяснотата откривам привкус на пространства, обзети от полумрак, и ветрове, издуващи алените платна на най-чудновати чудовища и романтични илюзии колко съм обичан, въпреки че ах, колко са непостоянни жените!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 sep. 2020

___
* Поет, автор на поне три стихосбирки, от които първата, ако се не лъжа, под надслов "Участ", се появи като притурка към местното списание "Тракия", а същата 1983 г. в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" на бял свят се появи и сборникът му със стихове "Анонимен човек". Вж. https://retro.bg/litsa/zhena-mi-e-na-60-az-na-62-no-sme-shchastlivi-mladozhentsi_1266.html

** Вестник "Арт-клуб", бр.115 от април 2001 г.

*** Неофициалната версия, пък според мен – и по-вероятна: Папа Теди се самоубива с ловната си пушка в 61-та си година заради сексуална немощ. Този близо двуметров (190 см) гигант, някогашен спаринг-партньор на известни имена в бокса, е легендарна личност за кубинските рибари и за работниците от плантациите за захарна тръстика. Импулсивният Фидел Кастро се отнася с него приятелски, дори с респект, като към твърде значима фигура сред писателите и журналистите на ХХ век. Бел.м., tisss.