ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (226.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (226.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...

  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  23.05.2000. СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ

  Дошла майката на някоя си Глория от ІV-д да се оплаква пред училищната управа, че няколко момиченца от V-е тормозели дъщеря й. Тези момичета са мои ученички – Росица, Поля и Нина. Идва помощник-шефката да ми каже; обещах й да разбера как стоят нещата. В четвъртък на 18 май, същия ден, така и направих: в часа на класния имах тема, планувана по график "Светът и любовта", та свързах темата със случая.

  Оказа се, майката на Глория настоявала, че не едрото й момиче притеснява моите три дребосъчковци, ами напротив, те го притеснявали. Това – в четвъртък по обяд. Същия ден в предпоследния час на следобедната смяна, като изслушах двайсетина от моите ученици, записах най-прилежно предизвикателните, обидните фразички на Глория. Нарочно пропуснах покрай ушите си темата за грубиянските й изпълнения; предложих на децата в класа да постъпят така, както съветва ап. Павел: вместо със зло, на насилието да отвърнат с любов. Отначало не ме разбраха: Господине, тя ни рита, блъска ни с юмрук в гръб, пъди ни от училищната площадка, заплашва, че ще ни пребие, обижда ни, а вие ни казвате – с обич! Протестират вече не момичетата, а възпълничко момченце; допълват го други двама от хлапаците. Цитирам им онова, което е есенция на цялата глава ХІІІ от споменатия вече по-горе текст от Библията. Накратко, преразказвам именно тази, според мен, важна част от библейския текст.

  Гл. ХІІ, ст. 2 и нататък: ...И недейте се съобразява с тоя век (не постъпвайте, както постъпват мнозина, и не отвръщайте на злото със зло – бел.м.). Не мислете за себе си повече, отколкото трябва да мислите... Духом бъдете пламенни... Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете... Бъдете единомислени помежду си; не мислете за себе си високо, но носете се смирено; недейте да се имате за мъдри... Доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци. Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: "отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ". И тъй – ако врагът ти е гладен, нахрани го; и ако е жаден, напой го; защото – вършейки това, ти ще струпаш жар на главата му... Не се оставяй да те надвие злото, но надвий злото с добро.*

  Предложих да обсъдят с близките у дома и с приятелите си, а следния ден, петък, 19 май, да ми кажат какво са решили по следното предложение: Да съберем пари и да купим на Глория подходяща книга за добро поведение в обществото, плюс кутия шоколадови бонбони, разкошен букет цветя, като всичко това да бъде поднесено на Глория, чиято майка е обвинявала и заплашвала моите петокласнички. Майката – по думите на Глория, се заканвала, че моите Росица, Поля и Нина от V-е клас ще бъдат изхвърлени от училището, където работя осемнайсета година. Предложих, и децата бяха яко въодушевени от идеята, всички, с изключение на мрънкалото Петър, който рече: "Това не ме засяга!" Всички приеха да обсъдят с близките си как да постъпим.

  На другия ден, петък, след урока по Български в края на третия учебен час, без да ги питам, без да подканям, показаха ми събраните пари; и аз добавих. Две момичета слязоха до училищната ни книжарница долу на първия етаж да купят книга за добро поведение в обществото (с книжаря, бивш колега историк Божидар Чапъров, р.1941 г., и съпругата му обсъдили коя да е книгата). Други две изтичаха да купят кутията с бонбони, а като би звънецът за голямото междучасие, три момченца хукнаха към близкото квартално пазарче за цветя. "А какви да са цветята?" – питат; предложих рози да бъдат. "А какъв цвят да са розите?" – казвам: червени. "Че що! – чудят се. –Ами нали червеното е цветът на любовта?" Да – кимам, – каквото да правите в този момент, правите го с обич. А те: "Но господине, Глория няма да го приеме, както ние го мислим!" Как ще го приеме – казвам им – си е неин проблем, нейно право; вие не искате зло, правите го с любов към Глория; нали това е вашият избор; а какво щяла да помисли Глория, това си е нейна работа. Обсъждахме в изтичащите вече минути на междучасието дали да е надписана книгата, какво да напишем. Решихме, че най-добре е: "На Глория с обич от V-е!" И което иска от хлапетата, нека да се подпише.

  Виждах ги окрилени, вдъхновени от странната идея, нещо нечувано за нашите си, български условия и манталитет: на грубостта, на издевателството да отвърнеш по неприсъщ за простака благороден начин. Всичко това стана в последните пет-десет минути от третия учебен час и в първите десетина минути от голямото междучасие. Еуфория ги беше обзела, включително и мен. Мека наглед, ала неотстъпчива сила всички ни бе обладала.

  И ето ги моите пилета с жълто около човката – възбудени се скупчиха около мен: "Господине, а защо да не дойдете с нас?" Отговарям им: по-добре сами, аз няма да съм вечно около вас; вече не сте малки, ще ви е за цял живот, това ще ви е за урок как да постъпвате в такива случаи; много важно е от вас, оскърбените, да се чуе, че нямате лоши мисли към Глория и че не само трите блъскани момичета, но и целият V-е поднася тези малки подаръчета в знак на смирение и любов към Глория. Между другото, Росица е председател на класа, Поля отговаря за бележниците; избрали са ги съучениците им в началото на тази учебна година, така че две от трите набедени мои девойчета имат авторитет в класа. Глория тях нарекла курви, а и към тях били заканите на майката, че ще ги изхвърли от моето училище като три мръсни парцала.

  Ирина, може би най-миловидното момиче от класа, поднесла общите ни дарове в присъствие на повечето ученици от двата класа ІV-д и V-е. Става това в последните минути на голямото междучасие в петък. Ето с какви думи Ирина се обърнала към озадачената Глория, която стърчи над съучениците си, а и над моите петокласници като едро, рано развило се момиче. И дребничката Ирина се обръща към огромната Глория със звънливото си гласче: "Глория! Поднасям ти тези подаръци от името на целия ни клас в знак на любов"... И ела, че гледай какво им се случва оттук-насетне!

  Тичат при мен възбудени; очите им искрят от възмущение. Бонбоните обдарената Глория веднага си ги натъпкала в устата. Букета алени рози със замах изхвърлила през прозореца на класната им стая, а посвещението от V-е клас чела, кикотейки се, високо на глас с оплескана уста и с издути от шоколада бузи, победоносно ухилена.

  Това в петък. В понеделник идвам на училище преди дванайсет, понеже правехме репетиция за предстоящия Празник на писмеността и културата. Около 12,30 часа се появила в училище госпожа майка й на Глория; дошла да изкаже на ръководството възмущението си от обидната постъпка на учениците от класа ми, да се закани, че ще разкаже на всички свои познати в Пловдив за унижението, на което е подложена дъщеря й, ще се оплаче и по-нагоре, в Министерството, ще премести дъщеря си от това скапано училище в нормално училище. И училищното ръководство натоварва педагогическия съветник Йоана Георгиева да изясни случилото се. В присъствието на разгневената майка и шефката на училището госпожа педагогическият съветник с библейското име провежда поединично разпит с петнайсет хлапенца от класа ми; аз обаче все още не знам, че зад гърба ми се води яко разследване. Като ме вижда в училищната библиотека, ето какво ми казва час по-късно госпожата педагогически съветник: моите ученици ме подвели; предоверил съм се; никакви мръсни реплики от сорта "педерасти" и "курви" не е имало, нито заплахи към Росица, Поля и Нина, че Глория ще ги пребие. Допуснал съм сериозна педагогическа грешка. Станалото е подигравка над Глория, гавра над личното й достойнство. Уронил съм престижа на  училището: "Как да имаме авторитет и да ни уважават хората!" – завърши словото.

  Една от моите ученички, с която разговаряли госпожа следователката и ядосаната майка на Глория – притеснителната, слабичка, болнава Илияна от V-е, идва при мен, и всъщност едва от Илияна научавам какво се вършило зад гърба ми: "Господине! Пък те казаха, че аз лъжа. Каквото съм повторила от заканите на Глория, то не били думи от нейния речник. Глория била много добра и възпитана, и отлична ученичка". Мнението на психоложката Йоана Георгиева: Росица и Поля вирят глава, държат се със самочувствие, че са прави. Е, как така съм допуснал това чудо точно тук да й се случи на нея, на Йоана и на цялата училищна колегия! Доколкото разбирам, упрекът иде от майката на клетата Глория. Виренето на глава тук се схваща като повод да се раздухва епизод, който – според упрека от страна на разгневената майка – иначе би бил отминат от нея с мълчание и нямаше да има последствия.

  24.05.2000.

  Моят професионален празник. Станах, обръснах си четината в банята и докато не са се размърдали останалите, провесих големия четириметров трикольор от моето балконче, па си направих силно кафе, запалих първата за деня цигара и седнах да пиша ей тези тук записки. Чудо голямо, ще рече някой. Толкова е свежо наоколо, че дори да не бе празнична тази утрин, за мен пак си е празник: най-готините минути от денонощието са ми това, малко нещо ли е изгревът на новия ден! Че то е цяло чудо. Подир час някой наоколо пак ще издуе чалгаджийска писклива музика, ще заръмжат автомобилни двигатели, ще заехти отново просторът, ще забръмчи от битови звуци и делнични речи и цялата магия ще се разлети на парченца, ще оттече зад облаците или още по-високо. Престана ли да се възхищавам, спра ли да любопитствам, да се изненадвам от света и човеците, навярно за мен животът ще свърши. Празник е и за да си спомня за моя баща – дърводелеца Кирил. По неговия си мълчалив начин той ми е внушил радостта да си жизнен, да се трудиш пълноценно, именно в работата и движението да бъдеш щастлив, винаги открит за доброто и любовта в най-широкия техен смисъл. Скромността е знакът му. Той е всичко онова, което с кротка усмивка отрича възгордяването, издевателствата, грубостта между хората. Свещ ще запаля на гроба му в негова чест. Да се свети името ти, мили мой татко, който си в земята!

  Българите страдаме, защото престанахме да ценим нравствеността. Ценим Слави Трифонов, че умее да се гаври с всичко, освен с покровителите си. Ценим чалгата, придружена с въртене на задник, полюшване на преливаща женска плът и мяукащи вопли за любов. Ценим бизнес-дама някоя си само затова че успяла да измами ен-брой доверчиви мъже наивници. Бесовете шетат по улиците и площадите. Бесове и алчност управляват държавата ни, а нравственото се усамотило – корабокрушенец на островче сред океана от душевна помия. Реша да повярвам някому и пред мен с цялата си строгост изниква въпросът Как да му имам доверие на този хубав човек, като се е възкачил върху рамене на безнравственици: крадци, измамници, наглеци, лицемери, егоисти, убийци, мародери, предатели? Защо и как нито един от големите престъпници, ето – вече над десет години демокрация, не е наказан, дори косъм не е паднал от главата му?

  За г-н президента и за министър председателя на Републиката говоря. О как силно желая да са именно това, за което ми се представят! Но защо двамата ми припомнят фразичка на Петър Кошутански (1941), някогашния готин главен редактор на вестник "Комсомолска искра" от годините на соца: "Щом е станал началник, значи е правил компромиси със съвестта си"! И сега ли е така! Великодушието приемат за слабост. Великодушието за селяндурския им манталитет е нещо абсолютно непознато, terra incognita, тъмна Индия. За пет лева готови са гърлото да ти прегризат, предано като пес помияр да те пият с очи, да те убият на някоя гара. Ама и великодушието си има варианти. И знойната Re. прави великодушни жестове, а жестовете й не са салтанат, но нещо естествено, което не търси изгода, ами си е мила човечност... към колежка, с която работи, пък и към всички онези, с които има нещо общо. И мнозина от тези – обикновено по-заможни хора – приемат жестовете на момичето, което само си гледа децата и бедства мълчаливо, без да хленчи, гледат на нейните жестове с охотата на хитреци, на облагодетелствани, на които светът все има нещо да им дължи – пари, почести, уважение, печено пиле на грил и дамаджанка домашно вино, обществено признание, специално място в градската управа, проститутки на Боровец или край басейна пред частната им вила. Колежка, например, напредна дотам в безочието, че с полученото от Re. се прави на великодушна към колега, по когото тъжно въздиша. Другата й поза е отегчението: Оф, пак ти ли ще черпиш?! Не й ли стане игричката – с мен например, посяга и сама си взема от онова, което – добре знае, не й се полага; и пак следва кършене на пръсти пред Re.: А той, Жоро няма ли да ми се разсърди!

  Тази типично селска пресметливост на дребно би ми била дори симпатична, да не бе съчетана със скрупульозно отчитане на собствената й велика дейност; и още по-осъдително от нравствена гледна точка: ровичкане, подсичане, нежно подценяване, където и доколкото й се удаде, на същата тази Re. Аман от слепци и роби на личния интерес! Мислят, че не се вижда, а задникът им стърчи по-горе от дребнавия им ум.

"Нищо не прилича повече на милосърдието от алчността и нищо не е по-различно" отбелязва Блез Паскал (1623-1662). Според Паскал – тълкувайки Светото писание, сюжетът на Библията е съсредоточен върху две начала в живота на човечеството; по този повод иде ми на ум пример и от моите си лични наблюдения. От учителките една събрала пари от децата в класа си и купила като дар за школото пластмасови саксии и сандъчета, с мерак посадила вътре цветя. Добре, обаче някой изровил две от двайсетината цветни растения. И какво става по-нататък! Дарителката обикаля из училището ни да разказва подробно с каква любов и с каква грижа събрала парите, как с ентусиазъм купила саксиите и сяла китките. Воплите, вайканията, страданието й на висок глас изпълват всички кътчета, където се събираме учителите да си пием кафето или просто да отдъхнем за минута от напрегнатата работа с все по-шумните, все по-невъзпитани дечица, които дявол знае как се появиха от хаоса напоследък. И естествено съчувстваме й за отскубнатите цветя. И това продължава вече повече от седмица. Историята се преразказва и се допълва със съмнения към този и онзи. Може би някоя от чистачките е харесала от засетите цветенца? "Не, не ще да е някоя от чистачките" – поклаща главица дарителката. Може да го е сторил някой ощетен в оценките ученик? "Не! И ученик няма да е – отвръща, – мястото е така заравнено, че отстрани не личи къде е било коренчето, това ученик няма да го направи!" Тогава – казват – остава може би колега да е бил злосторникът? И многострадална Геновева артистично въздъхва: "И аз така си мисля. Това ще да е само някой от моите добри приятели. От мислене снощи пак цяла нощ не съм мигнала".

  Историйката е мижава колкото учителско самочувствие, ала внезапно ми изгрява въпросът: Защо е било това дарение? Даряващият защо толкова упорито настоява да разберем какво великодушие проявил! Дали всичкото вайкане на висок глас не е Алчност в смисъла, по който я тълкува Блез Паскал, позовавайки се на Библията?

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 avg. 2020

___
* Библия, изд. 1983, с. 1400-1401.
* Вж. „Мисли”, изд. 1987, фрагмент 663. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (225.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (225.)

  Паскал се занимава и с философия и теология. Автор е на съчинението "Мисли", повлияно от заниманията му с геометрия. Дава едно от интересните определения за Бога, като го нарича сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността никъде. Този странен начин на разбиране е повлиян от представата му, че Господ и вселената са едно и също. Философските му схващания са възприети и някак си са станали част от трудовете на Киркегор, Достоевски, Борхес, Лафайет и редица други философи и писатели. Паскал е сред първите учени, занимаващи се с въпроса за историчността на Христос. Вярва в Библията и смята Христос за реална историческа личност. 

  19.05.2000. СЪЛЗА ИИСУСОВА

  Дали заради представата си за бог прекалено отдадените на религията християни не пренебрегвали човека? Колко ли уязвим и безсилен пред властника би трябвало да се чувствал някогашният простосмъртен, че да измисли господ в образа на баща и наставник? И то не само бог, който те съветва, но и онзи, който уж обзет от любов към теб, те наказва за въображаеми грехове спрямо представата ти за Добро и Зло. Дълбоко подсъзнателно Блез Паскал (1623-1662), подозирам – е атеист: човекът му е по-мил от бога. Иначе защо би уверявал дотолкова болезнено страстно световния Суверен в своята привързаност и синовен респект? Крепката вяра е видимо кротка, спокойна, не трескаво разискрена като циганска любов, като огън от слама. Трескав и с фанатично горящ поглед е неувереният, току-що оглашеният, току-що приетият в лоното на въображаемата някаква си истината от най-висша инстанция. Напомня ми за влюбеност, която наподобява любов, ала не е още Любов, а е по-скоро егоизъм и самолюбуване пред огледалото.

  За да приемеш, необходима ти е доза спокойствие. Достойнството винаги е, освен всичко друго, спокойствие, и това му е основно качество: спокойствието, че като на длан си открит за безстрастния взор на Небесата, че никой със златна или памучна нишка не заприда съдбата ти, а това, което си, е резултат от твоята духовна леност или енергия; и за да приемем това положение, мисля си, се изисква много храброст. Не противопоставянето на вярващи и неверници, праведни и неправедни, не това е ключът към разгадаване на така познатата ни човешка драма. Мен светец трудно би ме развълнувал; без да отричам подвига му, далеч повече ме изкушава какво става с грешния, комуто черковната или религиозна канонична представа отрежда ролята на овца или агне в милиардното човешко стадо.

  Фрагмент 564 и следващите го, особено фрагмент 570, от Мислите на Паскал са ми повод за горните бележки. Във фр. 570 французинът, един от блестящите умове, на които днес се позовава мислеща Европа със самочувствието си на цивилизационно средище от началото на третото хилядолетие, се пита: "Защо това (предричането за второто пришествие на Иисус – бел.м.) е направено неясно", кои са причините да не бъдем честно известени всички тук долу за предстоящата втора мисия на Месията. Допълвам мосю Блез Паскал не случайно, а понеже седемдесет и седемте книги на Библията са писани в по-голямата си част според каноните (според изискванията) на изкуството, които диктуват, че неясното винаги носи много по-силни внушения, предизвиква у нас много повече душевно любопитство у нас, плюс страх и трепет.

  После авторът на "Мисли-те" нарича евреите "този чувствен народ" и – смятам, е абсолютно прав от този факт да извлича логическото си откритие, че разочаровани в очакванията си да видят Някого могъщ, блестящ в материалното си великолепие, намятат Бога с образ външно подобен на тях самите: един уж най-обикновен оратор и разказвач на притчи. "Разочарован от безславното и бедно пришествие на Месия, този народ се превърнал в неговия най-жесток враг"*. И по-нататък: "По този начин хората отрекли и разпнали Христос, който бил позор за тях, са същите, които пазят книгите, свидетелстващи за Него, в които се казва, че те ще се срамуват от Месия и ще го отрекат. Отричайки го, те доказали, че е Той"…

  Превъзходно е да превърнеш най-върлия си враг в предан свой защитник, в своя крепост, храм с висока до облаците двехилядигодишна камбанария. Ами че толкова човешко е това привързване! Илюстрация на този тип логика (парадоксална наглед) е съдбата на Савел Разбойника, най-злостния гонител на ранните християни в Юдея и Палестина, римския военачалник, преобразил се впоследствие в Първостроителя на христовата черква апостол Павел, най-интелигентната личност сред апостолите, по-прозорлив и от евангелиста Йоан.

  Нужен ли ми е религиозен трепет, за да се възхитя на това висша степен познание върху странностите на човешката ни природа! Печално е как коментиращите върху гибелта на Богочовека в плът приключват там, откъдето би трябвало да се започва – че именно същите онези крещящи в екстаз Осанна! някакви си стотина часове по-късно ще скандират пред Пилат Понтийски своето категорично "Да бъде разпнат!" И тук е запевът на философската идея и нейното въведение, а именно: че фанатично отдаденият на една кауза, неуравновесеният поради своята еуфорична сляпа вяра поклонник само за миг е в състояние да се превърне в твоят най-ужасен отрицател, отявлен враг, склонен да желае смъртта ти. С други думи изречено, случилото се с Иисус в човешка плът убийство звучи призивно за Вяра, осмислена и уравновесена от горчивия отрицателен опит на Миналото. Тази е Вярата, а не сляпото доверие, на което основно разчита и днес християнският клир, пък се случва непрекъснато и в политиката, и в манипулациите върху гърба на цели нации. Сълзата Иисусова – ето кое ме вълнува до кръв!

  Мисля си, към Иисус всеки сам си прокарва пътечка в духовността, с диалози сам населява вътрешния си пейзаж, с диалози... както перипатетиците в Древна Елада: разхождайки се под звездното небе или разнежен сред кристалната утрин в дъхави поляни, предвкусвайки чистосърдечно зората. И не оспорвам Църквата. Ала не съм сигурен, че Църквата е едно-единствено преддверие към висока нравственост, към действено човеколюбие. Несъмнено Църквата е храм за общение с Бог; пътищата и храмовете на съвестта обаче са навсякъде около нас, където пулсират хармония и хубост. Именно заради това ни е нужен някой, обул на бос крак сандали и с трънен венец на главата вместо пищна царска корона, да ни каже как сетивата си ние сами да отворим за красотата, вложена у нас,а и как за себе си да поемем отговорността.

  Бележка от днешния ден

  Само така – поради сляпата им фанатична отдаденост към комунизма и изобщо на хищната илюзия, създадена от Карл Маркс чрез неговия Комунистически манифест, стават понятни трансформациите, които се случиха в България след Ноември 1989. Кресльовците от разните му там "антикомунистически" партийки, и особено в СДС, напоследък и в ДСБ, всъщност са закоравелите някогашни "най-достойни, свикнали да крачат неизменно винаги в първите редички партайци от Татово време. Вгледате ли се в биографията на повечето от тях, как ли да не откриете генезиса на злостния гняв, типичен за най-злостния болшевизъм. Такъв е не само Иван Костов; такива са господата и госпожите, които чрез крещене по митингите и площадите си извоюваха място в управлението на държавата. Тези са несменяемите тъпи, жалки управленци на моето отечество от седемнайсет** години насам, най-първите опоненти на БКП уж, а помощници на устроилите се комунисти, ченгета и доносници в БСП, ДПС и пр.

  Пловдив, 24 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 avg. 2020

Илюстрации:

- Бъдещето най-често се прояснява през мрачните дни.

- Блез Паскал, една от великите личности на Европа***.

___
* Цит.съч, с 242.

** Има се предвид деня, когато е писана тази бележка.
*** Блез Паскал, вж. http://kraszah.blog.bg/lichni-dnevnici/2018/12/26/13-blez-paskal-1623-1662.1639968 & https://komentator.bg/blez-paskal-mezhdu-naukata-i-religiyata/ Бел.м., tisss.

ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ

ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ

  ...Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И почнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: приготви, сестро, друга спалня и я въведи. Тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и на земята, ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще! Като се навечеряха, въведоха при нея Товия...

  Библията, из Книга на Товита: гл. 7, ст. 12-17, гл. 8, ст.1


  Лежаха си във високата трева. Наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхат птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото слънце вишни, презрели и чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата гребна база. Сред хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор, от помпата се плискат пенливи струи ледена вода, а изпод душовете със затоплена в почернените с гъст асфалт варели вода долита пръхтене и хлапашката весела глъч. По-нататък тогава беше градският плаж на Пловдив. Но тези двама предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е избуяла, кажи-речи, до кръста.

  Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата трева, да се препичат на августовското слънце и никак да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад журналист в младежкия вестник, тя – само от няколко месеца сътрудничка към отдела, чийто дописки той редовно дописва или редактира, полекичка ядосан от правописните й грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета, уж чете. Ама и криви зъркели както морски рак. Какви жени имат хората! Докривя му, та се пресегна за цигара... Ей тъй животът си отминава.

  Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица на храстчето и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на кокче.
  – М-м-м! – ръмжи, без да шавне.
  – Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – Това слънце...

  Ала съществото отсреща никак не поема. Което ще рече, не ставай досаден, драги господинчо! Е, стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си, бяло като саламурено сирене тяло и го нападна меланхолия. Измъкна се от храста и се гмурна в гребния канал, като че ли влезе в топъл чай. Потопен до очи, движи назад-напред като нилски крокодил из водата. Поосвежен, след само двайсетина минути зашляпа по нагорещения асфалт, пропълзя обратно под храста.

  Веднага откри, че тя се е обърнала по хълбок на една страна и гърдите й стърчат под оскъдните парцалки на банския й и върху лицето й книгата на господина. Седна по-наблизичко, отскубна стрък тревица, лекичко го поразходи по корема й. Кожата й потръпва там, където я докосва тревицата, и пак – онова нейно ръмжене.

  – Водата е чудна... Що не се натопиш и ти?
  – Дошла съм да се пека, за твое сведение!
  – Че кой ти пречи?!

  Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храстите. Някакви сойки и една стърчиопашка се въртят, подскачат, оглеждат ги любопитно с оченца, лъскави като копченца. Гущерче се измъкна от високата трева и застина върху клонче от акация. Лежат си във високата трева двама. Тихо. Хлапетата от кейчето са се запилели към плажа. Едва полъхва ветрец откъм реката. Небето е сивопепеляво от мараня.

  – Що не свалиш горнището на банския? И без това никой не те гледа...
  Извръща се бавно, ококорва голямо колкото лешник око. Гледа го като току-що приземил се, слязъл от облаците.

  – Е, твоя си работа! – С тон на обиден учтив кавалер. – Все ми е едно. Нали!
  Тя придърпва крайчето на розовата хавлия до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. В главата му вече бръмчи, а какво, той не знае. Почесва се:
  – Притеснявам ли те?
  – Малко! – отвръща му и прехапва устни.
  – Тези твои гърди да не са нещо специално?
  – Не са.
  – Тогава?!...
  – Не знам.

  – Да не би да са три?... Хубаво де! Виждал съм ги всякакви.
  – Хитрец!... Ти знаеш ли какъв си мошеник?

  Десетина минути след това съвсем невинно му показа онова, което той така явно копнееше да види. След още толкова тези двама вече се прегръщат задъхани и кой знае защо, той ровичка из нея, ама тя е вече съвсем, съвсем гола, банският е далеч, зафучен върху акацията. Сред въздишките и звучните целувки във високата зелена трева към августовски небосвод като тамянен кадеж се възнася нейният притеснен шепот:
  – Видя ли? Видя ли сега какво направи!

  Но милият, и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе, може би понеже гърдите й се оказаха не три, а две, при това хващаха око, та се зае първо с тях, като мъж, не видял знойна млада жена от много време.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 avg. 2020

НЕПОНОСИМО ЖИВ

НЕПОНОСИМО ЖИВ

Реши най-сетне сам да се опазиш
в прилично здраве свеж до старини,
обърна гръб на страсти и омрази,
и алкохол, и секс със хубави жени.

Изхвърли куп мераци на боклука,
че бил си Дявол същи със рога,
от стихове нов образ си изчука,
наметнат с плащ от леност и тъга.

Това не може, онова не бива,
и ето те застанал примирен,
самотен стрък сред гробищната нива,
приятел, а така далеч от мен!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 avg. 2020

ХВЪРЛИ ЧАСОВНИКА

ХВЪРЛИ ЧАСОВНИКА

  А когато правехме любов, понякога в ухото ми шепнеше: 

Моля те, не си сваляй часовника от ръката, възбужда ме!

Смени часовника с изгнилата каишка,
от скръб прояден, или го хвърли
сред куп сантименталности излишни
в контейнер смет от миналите дни.

Строши черупката на старата си броня,
от меховете вехти виното излей –
човекът е щастлив, мечта щом гони,
щом с пълна гръд обича и живей.

Кажи "Дотук!" на вировете мрачни,
роден си не във кръг да се въртиш –
да бъдеш жив наистина не значи
сам себе си от скръб да разрушиш.

Излез от този кръг и виж безкрая
на звездното небе над всички нас –
неточни са часовниците, зная;
живей, като да ти е сетен час!

Не знам защо едва сега ти пиша,

навярно – че ужасно ме боли...

Хвърли часовника с изгнилата каишка

в контейнера на миналите дни.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 avg. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (224.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (224.)

  Достигнал съвършенство, човек не се нуждае от слава, освен доколкото славата улеснява началото на всяко дело, като създава доверие. 
  Плутарх, из "Агид"

  04.05.2000., прод. АЗ, СВИДЕТЕЛСТВАЩИЯТ

  Отрицанието затвърждава. Хем с колкото повече страст отрицават, т.е. отхвърлят, толкова по-важно за техния живот било. Но защо "било", като по-скоро върви да се каже: още е! Как ще обясниш на глухия какво е мелодия, на слепия – цветна градина що е, на невежия – какво е философия! Душевната посредственост изисква награда след всяко нейно усилие, най-добре във финикийски материални знаци тутакси да последва. Това са хора на тънките сметки, уплашени да се не минат, стремящите се към лична изгода от всяко положение, накратко: конюнктурщиците. Безсмислено е да спориш с такъв – приеми го с разбиране и съчувствие. Обграждай го, доколкото ти е възможно, с любов, понеже сам не съзнава какъв разкош е да се отскубнеш от грижите по материалното. И най-готиният начин за това е, като не отдаваш труд и усилия за придобиване на известност (слава), пари, власт, вещи повече, отколкото нормално си струва. Нарушиш ли мярата, изгубен си.

  Задъхани, потни, боричкат се с лакти и нокти, зъбят се, чорлави и омразни, дори и на себе си. И за какво! За някое кокалче, трошица или залък от нечия чужда трапеза. Личат по недоверчивата муцуна: опасяват се, че все някой крои план да ги излъже, да се възползва от тяхното, да ги измами. Така измамникът сам се наказва, хапят го собствените му бесове. Това не е страстта да бъдеш, а адската лакомия да грабиш и да грабиш, която се не засища, докато не нагълта – с патъците и мераците барабар, накрая и самия лакомник. И шетат като прокажени между нас с миши очички.

  05.05.2000.

  С лъжливи факти успешно могат и да ме заблудят, със стила си, обаче, не! Не във факта – често откъснат и от контекста, и от средата – е истината; истината е в стила. Още повече, че фактът е винаги нещо конкретно, далеч по-осезаемо от стила, който се гради върху продължителността с години, върху поредица от факти, интервали, паузи, повторения, привички, навици, особености на личността. Фактът, взет сам за себе си, е точка на познанието; низ от факти може да ме ориентира за скритата в тях идея, само не е сигурно дали това е наистина идеята на извършителя или е заблуда на моето въображение. При стила няма как да те заблуди който и да е лъстив, умен тарикат, ако си съвестен и прилежен спрямо живота и човека. Например, стилът на Сократ е иронично-патетичен, и с това естествено леко ме дразни, стилът на Платон е аналитично-дидактичен, то също не ми е по вкуса; а виж, стилът на Аристотел най ми допада от тези трима, че е ясен, не се разпростира, веднага схващам посоката на неизбежната манипулация (изречено в положителен смисъл). Нали не си длъжен да въздишаш тежко и сластно, ако си влюбен. Силните чувства, силните енергии не са в блеенето, в гладкостта, в ритмиката; те са грапави, защото са под повърхността, а не в изблиците навън.

  Интересно! Платон се ражда, когато учителят му Сократ е 42-годишен. Аристотел пък – ученик на Платон, е с 43 години по-млад от учителя си. Епикур, който е ученик на Аристотел, е с 43 години по млад от Аристотел... Случайност или закономерност!От кого би следвало да се уча? Кой е този мъж, родил се някъде около 1905 година! А може би е жена?... Древните елини честват т.нар. акме (върхова форма на духа и на физическото ни тяло), когато човекът изпълни своята четирийсета година.

  "Тук-таме, макар и мимоходом" – фразичка на Георги Първанов, лидер на БСП, в интервю с Иван Гарелов по тазвечерната "Панорама" на Българската национална телевизия. "Може би ще има опити за протест, но те ще бъдат неуспешни" – реплика на друг плондер от БСП. "Вижте кво, аз ъ-ъ-ъ смятам, че са ъ-ъ-ъ големи" – отговор на Красимир Премянов на въпроса: Как определяте шансовете си да бъдете избран за председател на БСП на конгреса? В известен смисъл тези трима лидери дори са ми симпатични със своята ярка посредственост.

  16.05.2000.

  Блез Паскал (1623-1662) писал своите "Мисли" от трийсет и четвъртата до трийсет и деветата си, последна в живота му, година, като горещо отдаден на християнската догма. И въпреки това, талантът му спори с убежденията му на католишки фанатик. Има доста сентенции, които бих оспорвал: отбелязвам си това-онова по страниците на книгата; но и за доста неща се смятам ограбен от мосю Паскал, защото съм си ги мислил за мои лични открития. Ето такова едно съвпадение: "Величието на човека се корени в съзнанието за неговото нищожество"*.

  "Кристо е загадка" – за родения в Габрово Христо Явашев (1935-2020). Ами Пабло Пикасо?! Имитатори на изкуство... Нещо като нищо, или гавра с благоприличието на нормалния живот. Шарении с ярки претенции като сноб във фрак и дипломатически цилиндър, обаче с налъми на бос крак. Кому служи това предизвикателство! Липса на творческа енергия, поприкрита като изблици на мощ? Не знам, не знам! Мирише ми на мокра перушина, на импотентен представителен мъж, който разказва спомени за сексуалните си подвизи. И що като госпожа световната арт-критика ги прехвалва, подмокря се чак от възхищение пред всяка изгъзица, която сътворил "геният"! Така ли не се намери нормален човек: овчарин от планината, прост селски бахчеванджия или самотен мореплавател, който си рискува живота в океана, да предупреди, че не бива самоувереният сноб да се гаври с изкуството, с божественото у всеки от нас!?

  17.05.2000.

  Бъбрели си някога, когато 21-годишната ми майка била бременна с мен. Бъбрели си майка ми и двете й по-малки сестри за грижите около новородените: "Добре, како Наде, ако бебчето е кротичко; ами ако ти се случи някое ревливо джераме**? Какво ще правиш, а?" И милата ми бъдеща майчица рязко рекла: "Ще го бия, ще го бия, ще го навра под кревата от бой, докато не млъкне". Заседнало онова нейно "ще го бия, ще го бия, ще го навра" у двете ми лели – Васка и Виолета, и когато съм се пръкнал на белия свят и наистина съм се случил не само пиклив, но и ужасно ревлив, двете й сестрички притеснени посрещнали дошлата от Пловдив в родния свой Пазарджик изтормозена, с изразителни сини кръгове под очите и силно отслабнала кака Надка, в един глас от дворната врата я посрещнали: "Како!... Живо ли е още бебето?"

  Петгодишен. Преселили сме се наскоро в дълбоката изба на пловдивската уличка "Ниш", пресечка на Пещерска под източните склонове на Джендем тепе. Виждам се току-що изтърколил се на слънчице. Сутринта рано. Слънцето се вдига над моргата на Държавна болница, заслепява ми оченцата, та минава време, докато прогледна, сълзя, докато свикна с дневната светлина. А в небето над мен тържествено бръмчи самолет на ТАБСО (транспортно авиационно българо-съветско обединение, тъй си го разкодирам това ТАБСО). Какъв рай да си жив, заровил боси нозе в пепелака на Пловдив, и когато животът се е проснал пред теб като нишка от бабино вретено!

  Кажеше ли госпожа Дора (вероятно името й е било Тодорка) Попова, класната ми учителка от първи до четвърти клас, че еди кога си пак ще има родителска среща, свиваше ми се коремът на буца: знаех си аз, вечерта пак ще има дървен господ (т.е. пердах). Чаках майка да си дойде от родителската среща, чаках я както нашите хора чакали Съветската армия Освободителка, вън, на улицата. И тя, разбира се, все със зачервени, подпухнали от плач очи си идва; прибере си се в онази дълбока и тъмна изба, без даже да ме погледне. Погнусена. След десетина минути излиза на вратата и започваме двамата с майка ми едни ей такива тънки дипломатически преговори...

  - Хайде, прибирай се.
  - Ще ме биете ли?
  - Няма да те бия.
  - Ами татко... Той ще ме бие, нали?
  - Ще видим.
  - Е, тогава няма да се прибера.
  - Баща ти е каталясал от работа. Сядаме да вечеряме.
  - Не ми се яде.
  - Цял живот ще ни излагаш! Не те е срам! Да се червя аз, да ми иде вдън земя от срам да потъна... Хайде, че комшиите нас гледат!
  - Няма да ям. Не съм гладен.
  - Ей сега ще излезе оня!... Ще видиш ти!
  - Нищо не съм направил.
  - Нищо ли?!... Ела да разкажеш.

  Ровя с крак в уличния пепелак, напъвам се да заплача, нищо не излиза. Ни сълза. Че пък и хленченето не ми се удава. Без вина ли! Знам си всичките грехове, но как доброволно да се предам в лапите на домашното правосъдие, на дървения господ! Майка хлопва дървената портичка; чувам тропота на налъмите по деветте стъпала надолу в земята, майко, черната. Наоколо притъмнява. Сам съм. Другите хлапета са си по къщите; чувам, шуртят чешмите в съседските дворове: приятелчетата си мият краката, а аз – чорлав, бос, с мръсни нозе, по гащи и потник, вися немил-недраг под звездното Тракийско небе. Къде да отида! Навъртам се край прозореца около час, па дълбоко си поемам дъх и се затътрям към избата. Преди да хлътна долу, обаче, след като съм си измил краката в оставената за целта голяма тенджера на плочника в двора, мажа плюнки по бузите и по клепачите – да видят, че съм плакал, покайвал съм се, демек: може пък да ме съжалят, да ми се размине. Ама не ми се разминава. Влизам. Не ядат. Седят, чакат ме. Даже не говорят. Като ме вижда, майка проплаква:
  - На кого, бе... на кого се е метнал! – Бърше очи: - О-о-оф, от теб, мама, стока няма да стане!
  И се започва... Най-странното е, че подир тежките думи и тежките бащини шамари манджата силно ми се услажда. След като бурята отминала, чувствам се нов човек, здраво стъпил на земята, приет и привързан към семейството, като длъжник, който честно си е изплатил борча. Примъквам се към леглото с наболяло тяло и с бистър свеж мозък на новороден.

  Сега, 42-43 години по-късно, детето у мен се взира назад и не аз, възрастният, а то – босоногото, шепне: Майко! Татко! Обичам ви. Не ми е минавало и през ум да ви се сърдя. Вие бяхте строги, но и толкова добри с мен! Подобно са ми отношенията и с моя роден Пловдив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 avg. 2020

Илюстрации:

- В двайсет и петата година в м. Юндола.
- Майка и татко, година преди да се родя.

___
* Блез Паскал, "Мисли", изд. 1987, с. 180.
** На паразитиращото жаргонно обръщение съответства думицата "копеле", с която кой знае от какъв зор кореняци софиянци в знак на особено благоразположение се обръщат един към друг. Като пловдивското тъпашко обръщение "майна". Бел.м., tisss.