ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (226.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (226.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...

  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  23.05.2000. СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ

  Дошла майката на някоя си Глория от ІV-д да се оплаква пред училищната управа, че няколко момиченца от V-е тормозели дъщеря й. Тези момичета са мои ученички – Росица, Поля и Нина. Идва помощник-шефката да ми каже; обещах й да разбера как стоят нещата. В четвъртък на 18 май, същия ден, така и направих: в часа на класния имах тема, планувана по график "Светът и любовта", та свързах темата със случая.

  Оказа се, майката на Глория настоявала, че не едрото й момиче притеснява моите три дребосъчковци, ами напротив, те го притеснявали. Това – в четвъртък по обяд. Същия ден в предпоследния час на следобедната смяна, като изслушах двайсетина от моите ученици, записах най-прилежно предизвикателните, обидните фразички на Глория. Нарочно пропуснах покрай ушите си темата за грубиянските й изпълнения; предложих на децата в класа да постъпят така, както съветва ап. Павел: вместо със зло, на насилието да отвърнат с любов. Отначало не ме разбраха: Господине, тя ни рита, блъска ни с юмрук в гръб, пъди ни от училищната площадка, заплашва, че ще ни пребие, обижда ни, а вие ни казвате – с обич! Протестират вече не момичетата, а възпълничко момченце; допълват го други двама от хлапаците. Цитирам им онова, което е есенция на цялата глава ХІІІ от споменатия вече по-горе текст от Библията. Накратко, преразказвам именно тази, според мен, важна част от библейския текст.

  Гл. ХІІ, ст. 2 и нататък: ...И недейте се съобразява с тоя век (не постъпвайте, както постъпват мнозина, и не отвръщайте на злото със зло – бел.м.). Не мислете за себе си повече, отколкото трябва да мислите... Духом бъдете пламенни... Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете... Бъдете единомислени помежду си; не мислете за себе си високо, но носете се смирено; недейте да се имате за мъдри... Доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци. Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: "отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ". И тъй – ако врагът ти е гладен, нахрани го; и ако е жаден, напой го; защото – вършейки това, ти ще струпаш жар на главата му... Не се оставяй да те надвие злото, но надвий злото с добро.*

  Предложих да обсъдят с близките у дома и с приятелите си, а следния ден, петък, 19 май, да ми кажат какво са решили по следното предложение: Да съберем пари и да купим на Глория подходяща книга за добро поведение в обществото, плюс кутия шоколадови бонбони, разкошен букет цветя, като всичко това да бъде поднесено на Глория, чиято майка е обвинявала и заплашвала моите петокласнички. Майката – по думите на Глория, се заканвала, че моите Росица, Поля и Нина от V-е клас ще бъдат изхвърлени от училището, където работя осемнайсета година. Предложих, и децата бяха яко въодушевени от идеята, всички, с изключение на мрънкалото Петър, който рече: "Това не ме засяга!" Всички приеха да обсъдят с близките си как да постъпим.

  На другия ден, петък, след урока по Български в края на третия учебен час, без да ги питам, без да подканям, показаха ми събраните пари; и аз добавих. Две момичета слязоха до училищната ни книжарница долу на първия етаж да купят книга за добро поведение в обществото (с книжаря, бивш колега историк Божидар Чапъров, р.1941 г., и съпругата му обсъдили коя да е книгата). Други две изтичаха да купят кутията с бонбони, а като би звънецът за голямото междучасие, три момченца хукнаха към близкото квартално пазарче за цветя. "А какви да са цветята?" – питат; предложих рози да бъдат. "А какъв цвят да са розите?" – казвам: червени. "Че що! – чудят се. –Ами нали червеното е цветът на любовта?" Да – кимам, – каквото да правите в този момент, правите го с обич. А те: "Но господине, Глория няма да го приеме, както ние го мислим!" Как ще го приеме – казвам им – си е неин проблем, нейно право; вие не искате зло, правите го с любов към Глория; нали това е вашият избор; а какво щяла да помисли Глория, това си е нейна работа. Обсъждахме в изтичащите вече минути на междучасието дали да е надписана книгата, какво да напишем. Решихме, че най-добре е: "На Глория с обич от V-е!" И което иска от хлапетата, нека да се подпише.

  Виждах ги окрилени, вдъхновени от странната идея, нещо нечувано за нашите си, български условия и манталитет: на грубостта, на издевателството да отвърнеш по неприсъщ за простака благороден начин. Всичко това стана в последните пет-десет минути от третия учебен час и в първите десетина минути от голямото междучасие. Еуфория ги беше обзела, включително и мен. Мека наглед, ала неотстъпчива сила всички ни бе обладала.

  И ето ги моите пилета с жълто около човката – възбудени се скупчиха около мен: "Господине, а защо да не дойдете с нас?" Отговарям им: по-добре сами, аз няма да съм вечно около вас; вече не сте малки, ще ви е за цял живот, това ще ви е за урок как да постъпвате в такива случаи; много важно е от вас, оскърбените, да се чуе, че нямате лоши мисли към Глория и че не само трите блъскани момичета, но и целият V-е поднася тези малки подаръчета в знак на смирение и любов към Глория. Между другото, Росица е председател на класа, Поля отговаря за бележниците; избрали са ги съучениците им в началото на тази учебна година, така че две от трите набедени мои девойчета имат авторитет в класа. Глория тях нарекла курви, а и към тях били заканите на майката, че ще ги изхвърли от моето училище като три мръсни парцала.

  Ирина, може би най-миловидното момиче от класа, поднесла общите ни дарове в присъствие на повечето ученици от двата класа ІV-д и V-е. Става това в последните минути на голямото междучасие в петък. Ето с какви думи Ирина се обърнала към озадачената Глория, която стърчи над съучениците си, а и над моите петокласници като едро, рано развило се момиче. И дребничката Ирина се обръща към огромната Глория със звънливото си гласче: "Глория! Поднасям ти тези подаръци от името на целия ни клас в знак на любов"... И ела, че гледай какво им се случва оттук-насетне!

  Тичат при мен възбудени; очите им искрят от възмущение. Бонбоните обдарената Глория веднага си ги натъпкала в устата. Букета алени рози със замах изхвърлила през прозореца на класната им стая, а посвещението от V-е клас чела, кикотейки се, високо на глас с оплескана уста и с издути от шоколада бузи, победоносно ухилена.

  Това в петък. В понеделник идвам на училище преди дванайсет, понеже правехме репетиция за предстоящия Празник на писмеността и културата. Около 12,30 часа се появила в училище госпожа майка й на Глория; дошла да изкаже на ръководството възмущението си от обидната постъпка на учениците от класа ми, да се закани, че ще разкаже на всички свои познати в Пловдив за унижението, на което е подложена дъщеря й, ще се оплаче и по-нагоре, в Министерството, ще премести дъщеря си от това скапано училище в нормално училище. И училищното ръководство натоварва педагогическия съветник Йоана Георгиева да изясни случилото се. В присъствието на разгневената майка и шефката на училището госпожа педагогическият съветник с библейското име провежда поединично разпит с петнайсет хлапенца от класа ми; аз обаче все още не знам, че зад гърба ми се води яко разследване. Като ме вижда в училищната библиотека, ето какво ми казва час по-късно госпожата педагогически съветник: моите ученици ме подвели; предоверил съм се; никакви мръсни реплики от сорта "педерасти" и "курви" не е имало, нито заплахи към Росица, Поля и Нина, че Глория ще ги пребие. Допуснал съм сериозна педагогическа грешка. Станалото е подигравка над Глория, гавра над личното й достойнство. Уронил съм престижа на  училището: "Как да имаме авторитет и да ни уважават хората!" – завърши словото.

  Една от моите ученички, с която разговаряли госпожа следователката и ядосаната майка на Глория – притеснителната, слабичка, болнава Илияна от V-е, идва при мен, и всъщност едва от Илияна научавам какво се вършило зад гърба ми: "Господине! Пък те казаха, че аз лъжа. Каквото съм повторила от заканите на Глория, то не били думи от нейния речник. Глория била много добра и възпитана, и отлична ученичка". Мнението на психоложката Йоана Георгиева: Росица и Поля вирят глава, държат се със самочувствие, че са прави. Е, как така съм допуснал това чудо точно тук да й се случи на нея, на Йоана и на цялата училищна колегия! Доколкото разбирам, упрекът иде от майката на клетата Глория. Виренето на глава тук се схваща като повод да се раздухва епизод, който – според упрека от страна на разгневената майка – иначе би бил отминат от нея с мълчание и нямаше да има последствия.

  24.05.2000.

  Моят професионален празник. Станах, обръснах си четината в банята и докато не са се размърдали останалите, провесих големия четириметров трикольор от моето балконче, па си направих силно кафе, запалих първата за деня цигара и седнах да пиша ей тези тук записки. Чудо голямо, ще рече някой. Толкова е свежо наоколо, че дори да не бе празнична тази утрин, за мен пак си е празник: най-готините минути от денонощието са ми това, малко нещо ли е изгревът на новия ден! Че то е цяло чудо. Подир час някой наоколо пак ще издуе чалгаджийска писклива музика, ще заръмжат автомобилни двигатели, ще заехти отново просторът, ще забръмчи от битови звуци и делнични речи и цялата магия ще се разлети на парченца, ще оттече зад облаците или още по-високо. Престана ли да се възхищавам, спра ли да любопитствам, да се изненадвам от света и човеците, навярно за мен животът ще свърши. Празник е и за да си спомня за моя баща – дърводелеца Кирил. По неговия си мълчалив начин той ми е внушил радостта да си жизнен, да се трудиш пълноценно, именно в работата и движението да бъдеш щастлив, винаги открит за доброто и любовта в най-широкия техен смисъл. Скромността е знакът му. Той е всичко онова, което с кротка усмивка отрича възгордяването, издевателствата, грубостта между хората. Свещ ще запаля на гроба му в негова чест. Да се свети името ти, мили мой татко, който си в земята!

  Българите страдаме, защото престанахме да ценим нравствеността. Ценим Слави Трифонов, че умее да се гаври с всичко, освен с покровителите си. Ценим чалгата, придружена с въртене на задник, полюшване на преливаща женска плът и мяукащи вопли за любов. Ценим бизнес-дама някоя си само затова че успяла да измами ен-брой доверчиви мъже наивници. Бесовете шетат по улиците и площадите. Бесове и алчност управляват държавата ни, а нравственото се усамотило – корабокрушенец на островче сред океана от душевна помия. Реша да повярвам някому и пред мен с цялата си строгост изниква въпросът Как да му имам доверие на този хубав човек, като се е възкачил върху рамене на безнравственици: крадци, измамници, наглеци, лицемери, егоисти, убийци, мародери, предатели? Защо и как нито един от големите престъпници, ето – вече над десет години демокрация, не е наказан, дори косъм не е паднал от главата му?

  За г-н президента и за министър председателя на Републиката говоря. О как силно желая да са именно това, за което ми се представят! Но защо двамата ми припомнят фразичка на Петър Кошутански (1941), някогашния готин главен редактор на вестник "Комсомолска искра" от годините на соца: "Щом е станал началник, значи е правил компромиси със съвестта си"! И сега ли е така! Великодушието приемат за слабост. Великодушието за селяндурския им манталитет е нещо абсолютно непознато, terra incognita, тъмна Индия. За пет лева готови са гърлото да ти прегризат, предано като пес помияр да те пият с очи, да те убият на някоя гара. Ама и великодушието си има варианти. И знойната Re. прави великодушни жестове, а жестовете й не са салтанат, но нещо естествено, което не търси изгода, ами си е мила човечност... към колежка, с която работи, пък и към всички онези, с които има нещо общо. И мнозина от тези – обикновено по-заможни хора – приемат жестовете на момичето, което само си гледа децата и бедства мълчаливо, без да хленчи, гледат на нейните жестове с охотата на хитреци, на облагодетелствани, на които светът все има нещо да им дължи – пари, почести, уважение, печено пиле на грил и дамаджанка домашно вино, обществено признание, специално място в градската управа, проститутки на Боровец или край басейна пред частната им вила. Колежка, например, напредна дотам в безочието, че с полученото от Re. се прави на великодушна към колега, по когото тъжно въздиша. Другата й поза е отегчението: Оф, пак ти ли ще черпиш?! Не й ли стане игричката – с мен например, посяга и сама си взема от онова, което – добре знае, не й се полага; и пак следва кършене на пръсти пред Re.: А той, Жоро няма ли да ми се разсърди!

  Тази типично селска пресметливост на дребно би ми била дори симпатична, да не бе съчетана със скрупульозно отчитане на собствената й велика дейност; и още по-осъдително от нравствена гледна точка: ровичкане, подсичане, нежно подценяване, където и доколкото й се удаде, на същата тази Re. Аман от слепци и роби на личния интерес! Мислят, че не се вижда, а задникът им стърчи по-горе от дребнавия им ум.

"Нищо не прилича повече на милосърдието от алчността и нищо не е по-различно" отбелязва Блез Паскал (1623-1662). Според Паскал – тълкувайки Светото писание, сюжетът на Библията е съсредоточен върху две начала в живота на човечеството; по този повод иде ми на ум пример и от моите си лични наблюдения. От учителките една събрала пари от децата в класа си и купила като дар за школото пластмасови саксии и сандъчета, с мерак посадила вътре цветя. Добре, обаче някой изровил две от двайсетината цветни растения. И какво става по-нататък! Дарителката обикаля из училището ни да разказва подробно с каква любов и с каква грижа събрала парите, как с ентусиазъм купила саксиите и сяла китките. Воплите, вайканията, страданието й на висок глас изпълват всички кътчета, където се събираме учителите да си пием кафето или просто да отдъхнем за минута от напрегнатата работа с все по-шумните, все по-невъзпитани дечица, които дявол знае как се появиха от хаоса напоследък. И естествено съчувстваме й за отскубнатите цветя. И това продължава вече повече от седмица. Историята се преразказва и се допълва със съмнения към този и онзи. Може би някоя от чистачките е харесала от засетите цветенца? "Не, не ще да е някоя от чистачките" – поклаща главица дарителката. Може да го е сторил някой ощетен в оценките ученик? "Не! И ученик няма да е – отвръща, – мястото е така заравнено, че отстрани не личи къде е било коренчето, това ученик няма да го направи!" Тогава – казват – остава може би колега да е бил злосторникът? И многострадална Геновева артистично въздъхва: "И аз така си мисля. Това ще да е само някой от моите добри приятели. От мислене снощи пак цяла нощ не съм мигнала".

  Историйката е мижава колкото учителско самочувствие, ала внезапно ми изгрява въпросът: Защо е било това дарение? Даряващият защо толкова упорито настоява да разберем какво великодушие проявил! Дали всичкото вайкане на висок глас не е Алчност в смисъла, по който я тълкува Блез Паскал, позовавайки се на Библията?

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 avg. 2020

___
* Библия, изд. 1983, с. 1400-1401.
* Вж. „Мисли”, изд. 1987, фрагмент 663. Бел.м., tisss.