ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (224.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (224.)

  Достигнал съвършенство, човек не се нуждае от слава, освен доколкото славата улеснява началото на всяко дело, като създава доверие. 
  Плутарх, из "Агид"

  04.05.2000., прод. АЗ, СВИДЕТЕЛСТВАЩИЯТ

  Отрицанието затвърждава. Хем с колкото повече страст отрицават, т.е. отхвърлят, толкова по-важно за техния живот било. Но защо "било", като по-скоро върви да се каже: още е! Как ще обясниш на глухия какво е мелодия, на слепия – цветна градина що е, на невежия – какво е философия! Душевната посредственост изисква награда след всяко нейно усилие, най-добре във финикийски материални знаци тутакси да последва. Това са хора на тънките сметки, уплашени да се не минат, стремящите се към лична изгода от всяко положение, накратко: конюнктурщиците. Безсмислено е да спориш с такъв – приеми го с разбиране и съчувствие. Обграждай го, доколкото ти е възможно, с любов, понеже сам не съзнава какъв разкош е да се отскубнеш от грижите по материалното. И най-готиният начин за това е, като не отдаваш труд и усилия за придобиване на известност (слава), пари, власт, вещи повече, отколкото нормално си струва. Нарушиш ли мярата, изгубен си.

  Задъхани, потни, боричкат се с лакти и нокти, зъбят се, чорлави и омразни, дори и на себе си. И за какво! За някое кокалче, трошица или залък от нечия чужда трапеза. Личат по недоверчивата муцуна: опасяват се, че все някой крои план да ги излъже, да се възползва от тяхното, да ги измами. Така измамникът сам се наказва, хапят го собствените му бесове. Това не е страстта да бъдеш, а адската лакомия да грабиш и да грабиш, която се не засища, докато не нагълта – с патъците и мераците барабар, накрая и самия лакомник. И шетат като прокажени между нас с миши очички.

  05.05.2000.

  С лъжливи факти успешно могат и да ме заблудят, със стила си, обаче, не! Не във факта – често откъснат и от контекста, и от средата – е истината; истината е в стила. Още повече, че фактът е винаги нещо конкретно, далеч по-осезаемо от стила, който се гради върху продължителността с години, върху поредица от факти, интервали, паузи, повторения, привички, навици, особености на личността. Фактът, взет сам за себе си, е точка на познанието; низ от факти може да ме ориентира за скритата в тях идея, само не е сигурно дали това е наистина идеята на извършителя или е заблуда на моето въображение. При стила няма как да те заблуди който и да е лъстив, умен тарикат, ако си съвестен и прилежен спрямо живота и човека. Например, стилът на Сократ е иронично-патетичен, и с това естествено леко ме дразни, стилът на Платон е аналитично-дидактичен, то също не ми е по вкуса; а виж, стилът на Аристотел най ми допада от тези трима, че е ясен, не се разпростира, веднага схващам посоката на неизбежната манипулация (изречено в положителен смисъл). Нали не си длъжен да въздишаш тежко и сластно, ако си влюбен. Силните чувства, силните енергии не са в блеенето, в гладкостта, в ритмиката; те са грапави, защото са под повърхността, а не в изблиците навън.

  Интересно! Платон се ражда, когато учителят му Сократ е 42-годишен. Аристотел пък – ученик на Платон, е с 43 години по-млад от учителя си. Епикур, който е ученик на Аристотел, е с 43 години по млад от Аристотел... Случайност или закономерност!От кого би следвало да се уча? Кой е този мъж, родил се някъде около 1905 година! А може би е жена?... Древните елини честват т.нар. акме (върхова форма на духа и на физическото ни тяло), когато човекът изпълни своята четирийсета година.

  "Тук-таме, макар и мимоходом" – фразичка на Георги Първанов, лидер на БСП, в интервю с Иван Гарелов по тазвечерната "Панорама" на Българската национална телевизия. "Може би ще има опити за протест, но те ще бъдат неуспешни" – реплика на друг плондер от БСП. "Вижте кво, аз ъ-ъ-ъ смятам, че са ъ-ъ-ъ големи" – отговор на Красимир Премянов на въпроса: Как определяте шансовете си да бъдете избран за председател на БСП на конгреса? В известен смисъл тези трима лидери дори са ми симпатични със своята ярка посредственост.

  16.05.2000.

  Блез Паскал (1623-1662) писал своите "Мисли" от трийсет и четвъртата до трийсет и деветата си, последна в живота му, година, като горещо отдаден на християнската догма. И въпреки това, талантът му спори с убежденията му на католишки фанатик. Има доста сентенции, които бих оспорвал: отбелязвам си това-онова по страниците на книгата; но и за доста неща се смятам ограбен от мосю Паскал, защото съм си ги мислил за мои лични открития. Ето такова едно съвпадение: "Величието на човека се корени в съзнанието за неговото нищожество"*.

  "Кристо е загадка" – за родения в Габрово Христо Явашев (1935-2020). Ами Пабло Пикасо?! Имитатори на изкуство... Нещо като нищо, или гавра с благоприличието на нормалния живот. Шарении с ярки претенции като сноб във фрак и дипломатически цилиндър, обаче с налъми на бос крак. Кому служи това предизвикателство! Липса на творческа енергия, поприкрита като изблици на мощ? Не знам, не знам! Мирише ми на мокра перушина, на импотентен представителен мъж, който разказва спомени за сексуалните си подвизи. И що като госпожа световната арт-критика ги прехвалва, подмокря се чак от възхищение пред всяка изгъзица, която сътворил "геният"! Така ли не се намери нормален човек: овчарин от планината, прост селски бахчеванджия или самотен мореплавател, който си рискува живота в океана, да предупреди, че не бива самоувереният сноб да се гаври с изкуството, с божественото у всеки от нас!?

  17.05.2000.

  Бъбрели си някога, когато 21-годишната ми майка била бременна с мен. Бъбрели си майка ми и двете й по-малки сестри за грижите около новородените: "Добре, како Наде, ако бебчето е кротичко; ами ако ти се случи някое ревливо джераме**? Какво ще правиш, а?" И милата ми бъдеща майчица рязко рекла: "Ще го бия, ще го бия, ще го навра под кревата от бой, докато не млъкне". Заседнало онова нейно "ще го бия, ще го бия, ще го навра" у двете ми лели – Васка и Виолета, и когато съм се пръкнал на белия свят и наистина съм се случил не само пиклив, но и ужасно ревлив, двете й сестрички притеснени посрещнали дошлата от Пловдив в родния свой Пазарджик изтормозена, с изразителни сини кръгове под очите и силно отслабнала кака Надка, в един глас от дворната врата я посрещнали: "Како!... Живо ли е още бебето?"

  Петгодишен. Преселили сме се наскоро в дълбоката изба на пловдивската уличка "Ниш", пресечка на Пещерска под източните склонове на Джендем тепе. Виждам се току-що изтърколил се на слънчице. Сутринта рано. Слънцето се вдига над моргата на Държавна болница, заслепява ми оченцата, та минава време, докато прогледна, сълзя, докато свикна с дневната светлина. А в небето над мен тържествено бръмчи самолет на ТАБСО (транспортно авиационно българо-съветско обединение, тъй си го разкодирам това ТАБСО). Какъв рай да си жив, заровил боси нозе в пепелака на Пловдив, и когато животът се е проснал пред теб като нишка от бабино вретено!

  Кажеше ли госпожа Дора (вероятно името й е било Тодорка) Попова, класната ми учителка от първи до четвърти клас, че еди кога си пак ще има родителска среща, свиваше ми се коремът на буца: знаех си аз, вечерта пак ще има дървен господ (т.е. пердах). Чаках майка да си дойде от родителската среща, чаках я както нашите хора чакали Съветската армия Освободителка, вън, на улицата. И тя, разбира се, все със зачервени, подпухнали от плач очи си идва; прибере си се в онази дълбока и тъмна изба, без даже да ме погледне. Погнусена. След десетина минути излиза на вратата и започваме двамата с майка ми едни ей такива тънки дипломатически преговори...

  - Хайде, прибирай се.
  - Ще ме биете ли?
  - Няма да те бия.
  - Ами татко... Той ще ме бие, нали?
  - Ще видим.
  - Е, тогава няма да се прибера.
  - Баща ти е каталясал от работа. Сядаме да вечеряме.
  - Не ми се яде.
  - Цял живот ще ни излагаш! Не те е срам! Да се червя аз, да ми иде вдън земя от срам да потъна... Хайде, че комшиите нас гледат!
  - Няма да ям. Не съм гладен.
  - Ей сега ще излезе оня!... Ще видиш ти!
  - Нищо не съм направил.
  - Нищо ли?!... Ела да разкажеш.

  Ровя с крак в уличния пепелак, напъвам се да заплача, нищо не излиза. Ни сълза. Че пък и хленченето не ми се удава. Без вина ли! Знам си всичките грехове, но как доброволно да се предам в лапите на домашното правосъдие, на дървения господ! Майка хлопва дървената портичка; чувам тропота на налъмите по деветте стъпала надолу в земята, майко, черната. Наоколо притъмнява. Сам съм. Другите хлапета са си по къщите; чувам, шуртят чешмите в съседските дворове: приятелчетата си мият краката, а аз – чорлав, бос, с мръсни нозе, по гащи и потник, вися немил-недраг под звездното Тракийско небе. Къде да отида! Навъртам се край прозореца около час, па дълбоко си поемам дъх и се затътрям към избата. Преди да хлътна долу, обаче, след като съм си измил краката в оставената за целта голяма тенджера на плочника в двора, мажа плюнки по бузите и по клепачите – да видят, че съм плакал, покайвал съм се, демек: може пък да ме съжалят, да ми се размине. Ама не ми се разминава. Влизам. Не ядат. Седят, чакат ме. Даже не говорят. Като ме вижда, майка проплаква:
  - На кого, бе... на кого се е метнал! – Бърше очи: - О-о-оф, от теб, мама, стока няма да стане!
  И се започва... Най-странното е, че подир тежките думи и тежките бащини шамари манджата силно ми се услажда. След като бурята отминала, чувствам се нов човек, здраво стъпил на земята, приет и привързан към семейството, като длъжник, който честно си е изплатил борча. Примъквам се към леглото с наболяло тяло и с бистър свеж мозък на новороден.

  Сега, 42-43 години по-късно, детето у мен се взира назад и не аз, възрастният, а то – босоногото, шепне: Майко! Татко! Обичам ви. Не ми е минавало и през ум да ви се сърдя. Вие бяхте строги, но и толкова добри с мен! Подобно са ми отношенията и с моя роден Пловдив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 avg. 2020

Илюстрации:

- В двайсет и петата година в м. Юндола.
- Майка и татко, година преди да се родя.

___
* Блез Паскал, "Мисли", изд. 1987, с. 180.
** На паразитиращото жаргонно обръщение съответства думицата "копеле", с която кой знае от какъв зор кореняци софиянци в знак на особено благоразположение се обръщат един към друг. Като пловдивското тъпашко обръщение "майна". Бел.м., tisss.