ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – 8

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

CVII

Не се съмнявам, има доста

жени с непоклатима чест,

но и пресмятане най-просто

доказва, че се губят тез

в морето грешници, а днес

от вчера се не различава:

изпрати ли амурът вест,

плътта на ласки се отдава.

CVIII

Ех, сочни устни с дъх на пролет,

гърди свенливи и бедра! –

Изгубен в знойния ви полет,

от нищо не изпитвах страх;

горчив плод с лъскава кора,

бе всяка наша луда срещи,

 но себе си пак не разбрах,

та премълчавам доста нещо.

БАЛАДА ЗА ЗЛОЧЕСТАТА ЛЮБОВ

Кое накара двете кардалини

да свият на черешата гнездо;

живяха си безгрижно цяла зима,

а щом е пролет, трябва ли им дом,

и ястребът във сенчестия дол

защо се гуши с ястребката сива,

омръзна ли им волният простор?

Любов с усмивка истината скрива.

Кое дарява с нежен лъх дървото

и нивата, в полето изкласила,

и погледа замъглен към живота,

кое те кара плах да шепнеш: Мила?

Тя може да е Ева или Лила,

за другите майтап, за тебе грижа,

за другите без чар, за теб всесилна –

Любов с усмивка истината скрива.

Кое в батака кроткия завлече,

живял до снощи честно по Аврама,

та род, семейство, себе си отрече –

тук можем безутешно да гадаем.

До бялата брада – моминско рамо,

той крив ли е? Навярно тя е крива?

Събуждат спор не само тези двама,

Любов с усмивка истината скрива.

Кое накара с пудра да замазват

столетни баби древните си бръчки?

За не една наоколо приказват

как с внуците по храстите се мъкне,

как устни със притворна нежност бърчи –

не знае, старостта се не изтрива,

на гробища вони и само тънко

Любов с усмивка истината скрива.

Какво принуди Жулиен* да стреля

в съпругата на онзи мъж без време –

сам виждаш, братко, в меката постеля

грехът измъчва всяка вярна Ема,

 отрова пие страстният Ромео

край своята възлюблена свенлива

и лягат голи всички Дулцинеи...

Любов с усмивка истината скрива.

А теб, глупако, кой ветрец подгони

чак в Добруджа да дойдеш и да пиеш,

по-сенчест дол и по-шумнати клони

от себе си да търсиш да се скриеш?

И питам, кой вълната долу плиска,

кое превръща грозното в красиво,

виновни ли сме грешните, и мисля,

Любов с усмивка истината скрива!

БАЛАДА ЗА СКИТНИКА

До Варна** тези дни прескочих

след много зъзнене във влака,

очаквах, някой ще ме чака,

но никого не сварих там

и тръгнах си в дрезгавината

да търся някой, който знае

това, което не познавам,

а вече време е да знам.

До Варна тези дни прескочих,

до всеки град на таз планета

пътувах с влак или ракета

и никого не сварих там;

бе тиха декемврийска утрин

и всичко – чуждо, непознато;

единствен ли съм бил, не зная,

и все пак може и да знам.

CIX

За София не съжалявам,

ни за моминския й чар;

на Пловдив който ял е хляба,

на снобите не става цар,

но Пловдив – с векове по-стар,

от София е много по-достоен,

че не залага на комар

душата на децата свои.

CX

Останеш ли по-дълго в нея,

ще бродиш вечно влюбен ти,

и пак любов не ще намериш,

а труповете на мечти;

градът е шумен, всъщност тих

сред парвенютата безброй:

зад тапицирани врати

се крие не един герой...

CXI

и не един безумно смел

брадатко с героичен лик,

той книги цял вагон прочел

и нещичко тук-там от ЛИК***;

пелинът тук е по-резлив,

бозичката – с възвишен вкус,

а търтеите – нагли, зли,

не бръснат ум, но бръснат кум.

CXII

На тази София дарявам,

макар в усмивка срамежлива,

най-искрената си досада,

която мълчаливо скривах;

знам, има друга, не креслива,

но тя от мен не се нуждае –

поети тежки в лека рима

в стил рококо ще я изваят.

CXIII

Тук четири години светли

прошумоляха със крила

в аудитории неприветни

сред банки, мазани със лак;

градчета скучни и села,

изпратили потомци крехки,

крещяха тук с хайдушки глас

под пластове от модни дрехи.

CXIV

Парола Търси се! е вик

от Диоген до нас довлечен****,

изрича се с измъчен вид

и дебне се с очи Човека,

Купон, Момиче и Пътека,

Таван или Мазе, Котлон,

Кафенце и Колет далечен,

Приятелче с магнетофон.

CXV

А срещу Търси се – обяви:

"таванска ниша за студент",

"под наем записки, пиано",

"носачи търся на процент",

"статисти с весело лице",

"чистачи на помийна яма",

"коректор в печатарски цех",

"пазачи нощни търся двама".

CXVI

Хей, весело студентско племе,

умирам аз, живееш ти,

работиш нощем, дремеш денем,

на лекции измисляш стих,

по улиците от мечти

отнесено, пресичаш грешно...

Обичам те! Завиждам ти,

макар да си ми доста смешно!

БАЛАДА ЗА МАСАТА

Косата ти е вече сива,

ти с миналото си отиваш

и кучето от студ се свива

под твоя стар стол,

а зад усмивката ти крива

витае глух стон.

Как весело и тъжно тече

животът ти, и ти си вече

пред прага на един далечен

спокоен Стар път,

че няма нищо-нищо вечно –

ни камък, ни пън.

Таз маса тук отлично знае

на младостта ти всички знаци –

какво под името ти значи

сърцето без връх

и че носил си нявга знаме

и в боя бе пръв.

Тя помни чашите със вино,

китарата на някой Дино

и панделките светлосини

край трепкаща свещ –

че случва се подир години

да спомниш лик свеж.

Тук сядаше със свойта мила

и удряше със всичка сила

по масата юмрука жилест,

а днес си тъй слаб,

че да разчупиш си безсилен

парчето сух хляб.

И тук зачена синовете

с иконата, която свети

за Вярата от памтивека,

но крехки са те,

щом сбогом с масата си взеха

и даже със теб.

Не се сърди, не им прощавай –

ти тръгнеш ли си, те остават,

от масата ти ще направят

един стар ковчег

и всеки дълго ще заравя

спомена за теб.

Но ти напролет ще израснеш

и ще напъпи твойта маса

край глух и с бурени обрасъл

спокоен стар път

и някой ще бере цветята

от твоята плът.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited by 4 uli 2020

Илюстрации:

- Два месеца, след като в Гурково си написах Завещанието.

- Петър Ненов, добруджанският им дядо на двете ми щерки.  

___

* Алюзии от световната класика, до уши в беднотия, биехме си майтап с образи и сюжети.

** В онези години Варна зиме беше отвратителен град, особено улиците около жп-гарата.

*** Някогашно издание на БТА.

**** Около мензата на Софийския университет беше стълпотворение от безпарични изгладнели провинциалисти, разменяше се всякаква информация и бе място за делови и любовни срещи; а като се налапаш долу в избата, ех, че блажено състояние точно там, на изхода на Университета! 

***** Баладата е писана в село Гурково, на 12 км. от Балчик, посветена е на Петър Ненов Петров (1917-1984), който на четири очи, две години преди да си отиде от този свят, се притесняваше след смъртта другият зет Гавраил (1946) и двете му щерки да не продадат къщата и двора, и буквално ме заклеваше: "Джорьо, гледай да не обърнат тази хубост в пари. Къщата и двора на всяка цена трябва да ви останат".  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (180.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (180.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   16.11.1998. ДВАЙСЕТ ДНИ НИТО РЕД

  

  На 27 октомври около десет часа сутринта бързаме да се изнесем с Re. за час или два към "нашето местенце край реката". Re. се промъква в гаража, ето, настанява се на предната седалка, отгръщам едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали. Включвам допълнително един стар акумулатор във веригата, както съм го вършил неведнъж, и в мига, когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният, пластмасовият, акумулатор се разлетява на късове, в буквалния смисъл, гръмна, оплиска ръцете и лицето ми с киселина. Гъст облак бяла пара с лют мирис изпълва гаража. Re. изскача от купето, втурва се да отваря другото крило на вратата. Полива да си наплискам очите с вода от пластмасовото шише. Три-четири дни лявото ми око беше кърваво; слава богу! – без ходене на лекар, без илачи, мина ми от само себе си, както винаги досега е било при мен. Малкият Дявол! Мисля си по този повод: как уязвимо е всичко у нас. Сред предмети се движим, съществуваме машинално някак, дори и не подозираме колко близо покрай нас са Нещастието и Смъртта... И ми изплува новозаветната мъдрост за преходното материално, за силната ни уязвимост, когато сме щастливи, както и за суетата на всичко-всичко алчно и горделиво у човека. Обявявам на притеснената Re. по телефона, че тази неприятност има и положителна страна – няма как, налага се най-после да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден.

  Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост се таи в мекото уж женско състрадание. Докато сме уязвени и разстроени в самочувствието си на всичко знаещи и с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава онази, пред която сме издували перки, по всевъзможни начини зле сме я унижавали с юнашкия си егоизъм. Като ангел от Небесата слиза тя рани да превързва, от нас самите да ни предпази. При всичко онова, което Re. дотук е сторила за мен, тези мои приказки са нередни, нещо кощунствено има, че ги записвам. Понеже не състрадание е същност на връзката мъж-жена. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам сега, погледна ли се отстрани. Пък може би женската душа е инструмент на природния финес у човека – интуиция, подмолни, и не винаги осъзнати и от самата нея импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболии, в които се крият кодове на познанието. То е излъчването на царствено великодушие от силно влюбената жена. Но ето, отплеснах се, крайно време е да спра по тази тема.

  Снощи, неделя, в течение на два часа четирима интелигенти, начело с водещата предаването по темата "Чистота на българската реч", ми показваха как у нас дори специалисти езиковеди и литератори бъбрят с грешки книжовния български език: току се засичаха един друг, току сами си откриваха грешките, та ми се стори доста любопитно на живо да чуя какъв батак е устната официална речева практика. Ето образци из снощния мухабет от студиото на Радио Свободна Европа.

"Дами и господа" вм. исконната българска форма "госпожи и господа",
"четеме, пишеме, твърдиме" вм. "четем, пишем, твърдим",
русизмите "считам" и "примерно" вм. "смятам" и "например",
претенциозното "по отношение на" вм. българския предлог "за" в случаи от типа "изказвам се за...",
русизма "нелицеприятно" в смисъл неприятно, когато всъщност руската дума нелицеприятно означава на чист български "безпристрастно",
заетата от руски словни конструкция "във връзка с..." вм. простичкото "за".
Вместо "бъбрим си за Пешо", според нафукания им начин спецовете би рекли "бъбрим си относно Пешо". Предполагам, простичкият български предлог "за" им се вижда твърде простоват пред русизмите "относно" или "във връзка с". Интелигентни хора от елита, от госпожа министърката до попадията и клисаря говорят, мислят, вършат все "по отношение на" вероятно им звучи по-умно и по-отговорно. Служат си с неправилни обръщения: "господин председател" вм. "господин председателю", или "Вие сте чел/а" вм. книжовното "Вие сте чели" (учтива форма за единствено число). Правилно е, например, да кажем: "Вие много сте чели и сте се извисили в личното си самочувствие, господин интелигенте, ама не сте разбрали, че неуважение към България може да личи и по начина как говорите родния си Български език.

  Тези приятни хора, заедно с водещата Стефка Маймарева, не успяваха да скрият неуважението си към отсъстващите от разговора опоненти "другарите комунисти" (някакви си там презрени нещастници от БСП). Очарователно то беше подчертано у езиковеда и колега от студентските ми години в университета Владко Мурдаров в есето му, прочетено от Георги Цанков с артистично гневно възмущение и изпълнен с патетична неискреност глас, чиста проба преиграване. Уж всичко тук беше наред: громяха със страст вражески позиции, разпердушиниха опонента, изиграха типичен за битовия роден провинциализъм хъс да омаскарят колкото се може "врага". Мила родна картинка! Чичовци и лелки от интелектуалния днешен елит в ролята Борци за демокрация. По познатия начин, както преди славния Десети ноември 1989, громяха капитализма, световния империализъм. Тъй или иначе, говорещите зад микрофона все ни се явяват с ореол на праведници. Когато властта беше у комунистите, тези гневни днес хора си изграждали кариерата; смени се вятърът, и пак като олио над водата – сипят жарки лакърдии срещу Световното зло. И защо е патърдията, драги! Какво целите, какво постигате, освен че настройвате срещу промените общо взето обръгналия, паметлив, наблюдателен обикновен българин. Вероятно овчар първи ще да го е изрекъл: Куче, което не знае да лае, само вкарва вълка в кошарата! Та и колкото повече ги слушам как се самоопияняват от собствения си глас, толкова по ме боде: А бе, тези бившите май не бяха такива маскари, щом тези палячовци тук толкова ненавист избълваха върху им! Почти всеки ден слушам емисиите на Радио Свободна Европа. И не едно смислено предаване съм чул, независимо от досадата, че повечето коментатори дрънкат все на една струна. Ей, че желание да ми набият в ума колко противни са преустроилите се леви, модерни, евро- и прочие марксисти. Що ли се хабят! То е като да атакуваш кале, което широко е разтворило порти, а от прозорците му висят байраци, съшити от снежнобели копринени кюлоти и гащи на вчерашните принцове, графове и барони, все отбор Татови благородници.

  Дали наперените новопокръстени радетели за демокрация с вибриращи гласове, нахакани съзнават как от чучела фабрикуват бъдещи герои? Къде ги комунистите! Другарките и другарите отдавна не са в крепостта – разлетяха се по разните партии демократи да се изпедепцат, скупчиха се около новите демократични структури на властта като мухи върху мед. Преобразени, модернизирани, по-демократи от всеки друг в опоскана България, къде ги търсите, драги! С отлично школуван в бившите партийни школи глас на стопанин кокошкарят от соца, по-набожен даже от папата и вселенския патриарх, пак лицемерничи, трижди по-хитър. Етично ли е да се нападат стотици хиляди сънародници, манипулирани от Маркс и Комунизма, само затова че не успели да се префасонират бързичко и ловко като вчерашното мекере? Насила никого не можеш да принудиш да се покае, още по-малко – когато тикаш показалец в челото му като патлак барабанлия.

  Мисля си, Демокрацията няма как вече да се спуска отгоре, а е стил на поведение, нравствена система и право на личен избор, което означава край на любимата за червени и сини колективна безотговорност. Манталитетът на гласовития седесар е изграден върху същата Санкта симплицитас, че партията не греши. Да, бе! Жалко е старши асистент от светая светих на марксизма да размахва назидателно пръст над мнозинството простосмъртни граждани на Република България, че не гласували за него, защото са недорасли и прости. Ето това е болшевишкият подход: не ми става играта, и хайде цял народ в кюпа! Говоря за нещо основно, което манипулаторът не може да промени у себе си – болшевишкият му, нацисткият или фашисткият стил на обобщения. Движен от грандомания, синът на беден обущар от Кавказките планини Йосиф Джугашвили цели нации, като татарите, например, или като евреите, пресели от родното им селце на хиляди километри далеч, чак в далекоизточните пущинаци.

  Заслужава си доморасли наши спецове по демокрация да препрочетат Основи на психологията, да си преговорят притчите от евангелието, та да не се изживяват със самочувствие на слон в стъкларски магазин. Уважение към отделния човек, който е да е той, е първо и основно изискване, искаме ли да бъдем демократична общност. А то какво стана! Нароиха се едни ми ти фанатизирани демократи! Е, па нема такова животно, както простодушно би рекъл шопът. Стилът на Радио Свободна Европа за България се промени от времето на соца, когато долавяхме излъчванията на тази радиостанция през бръмченето на мощните заглушителни радиоустройства, с които бе осеяно отечеството ни. Да внасят методите на студената война в националното пространство е кофти работа: вместо да лекува, нови рани отваря. Да, фронт срещу бившия режим, но много моля! – уважавайте поне правото ми на собствено мнение. Нали! Не е красиво да маршируваш по главата ми като бивш партиец, да припираш кой кога и как трябва да се покайва на площада пред Партията-ръководителка СДС, ДСБ или друга някоя дружина с измислена супер-демократична табела.

  БЕЛЕЖКА от 04.07.2000.

  От 1 юли т.г. предаването "Позиции" с водещата Стефка Маймарева логично беше преустановено като рубрика във финансираната от Конгреса на САЩ радиостанция "Свободна Европа" (за България). Подобен род предавания минират обществото ни с патетичните си речи срещу този и онзи. Показателно беше последното излъчване в петък вечерта, на 30 юни от 17 до 19 часа, когато слово по телефона от Залцбург на университетския преподавател г-н Иван Младенов в течение на стотина минути нагнетяваше конфронтация в най-пошлата й версия; интелигентно звучащият иначе глас на въпросния "антикомунист" задаваше тон на някакъв вид всеобща скръб, че хората отвън (в случая – заинтересованите фактори от Щатите) не съзнавали каква велика загуба за демокрацията в България било спирането на този род емисии.

  Мили българи, чичовци и лелки! Дали проумяваме колко важно е да се отнеме от защитниците на миналото, издигането им в ранг Мишена за бръщолевене с жлъч и апломб. Тъй елементарно ли – чрез повишаване на децибелите иззад микрофона ще демаскирате такава отработена, рафинирана и прилагана над столетие напаст като Марксовите лъженаучни компилации? Настървяването срещу Злото също е Зло, служи на самото Зло. Точно тук здрави нерви и хладен разум е нужен, да не цитирам девиза на основателя на КГБ железния Феликс Едмундович*.

  17.11.1998.

  Отново по темата Радио Свободна Европа. Двучасовият разговор в софийското студио между водещия Иво Инджев и хипара, както се представи, Васко Кръпката от Подуене. Няма да е пресилено да кажа, че в българската секция на радиостанцията работят част от най-добрите ни журналисти; каквъвто и кусур да им откривам, то са неслучайни хора, доказани таланти. Снощният диалог между водещия Иво Инджев и емблематичния рок-певец на прохождащата у нас демокрация, мисля си, е сред най-доброто като начин да се внуши, че България вече не е същата, че – няма как! – под каквито и лозунги да се представя, Миналото няма как да възстанови позициите си.

  Видях се и в артистичното нехайство, и в непукизма у певец на блусове и балади. Всъщност, нито е непукизъм, нито е нехайство, защото да беше тъй, нямаше да ни боли за съсипията наоколо. Та Васко Кръпката разправи как по онова време карал стария си москвич като частно такси и на Десети (ноември) в колата си качил леко подпийнала клиентка, чийто приятел бил нещо си там в УБО-то**. УБО се грижеше за висшите партийни и държавни персони, всяваше респект сред простосмъртните. От подпийналата дама Васко научил, че Тодор Живков е свален и т.н. Не й взел пари за курса. Вечерта отишъл с момичето си при приятели и от радост всички се напили. Изкарал банджото, излязъл в нощта, свирел, пеел, разхождал се по необикновено оживените в онази ноемврийска нощ софийски улици, а шофьорите на някои коли присветкали насреща им с фарове, като знак и поздрав за нещо празнично.

  Вярвам, било е така. Сантиментален епизод отпреди девет години. И си спомних кажи-речи същото. Като таксиметров шофьор, с жигулата карах около 35-годишна интелигентна, симпатична жена. В приповдигнато настроение тя разправи – точно когато бавно преминавах по най-ниското място в подлеза на Коматевския възел, спускахме се откъм Централна жп-гара Пловдив към булевард Южен. И докато се промушвам между трите колони едва движещи се на фарове коли, тя спомена как увиснала челюстта на Бай Тошо, как сащисано гледал той какво става в залата на Народното събрание. "Всичко съм записала на видеото" – завърши спътницата ми. После, вече като слизаше, каза, че тъкмо се събират група приятели да отпразнуват случая, затова се е натоварила с тези чанти: мъкне ликьор, водка и уиски, бадеми, фъстъци, три кутии шоколадови бонбони, видеокасетата със записа. Ще си въртят касетата, ще се кефят как увиснало ченето на ошашавения Тодор Живков. Това бяха думите й: отивам да празнуваме.

  Други аналогии... Васко Кръпката хукнал да се запише за член на Екогласност. Аз пък се завтекох за учредяването на първата Демократическа партия (автентичната). По-късно сформираната софийска Демократическа партия чрез фалшифициран протокол иззе правото за регистрация под същото име, обяви се за приемник на традиционната, съществувала кратко и подир 9.ІХ.1944 г. Демократическа партия. Пак подобно нещо се случи и с най-първия Съюз на демократическите сили, чийто първоучредители бяха елиминирани с някакъв подправен протокол. Така се пръкна Жельовото СДС, тъй се пръкна Демократическата партия на доносника на ДС Борис Кюркчийски, който уреди Стефан Савов за лидер, същия онзи ловък госсин Савов, когото заради лисичия му нюх във вътрешнопартийните игри и ежби между трите формации на Демократическата партия пред приятелите обявих за Дон Корлеоне.

  Спомням си как от чисто любопитство се завтекох на първата официална сбирка за учредяване на пловдивската Демократическа партия, което стана в салона на Кино Балкан. Спомням си къде паркирах жигулата, препълнената зала помня, и как празнично се вълнуваше множеството, как попълних бланка за членство. Било е 7 януари 1990 г. Хем ми е мило, хем ми се стяга сърцето, като го пиша сега. Къде са днес онези вътрешно осветени от еуфорията хора! За дни се бяхме почувствали общество на равни, доброжелателни свободни граждани. Бяхме преизпълнени с планове. Бяхме сякаш до един безкористни, самопожертвувателни като влюбени. Сърбяха ни сякаш всички там ръцете час по-скоро да изринем старото мъртвило. Моят роден Пловдив като да разцъфтя в дълбоката снежна зима. По булевардите и площадите наизлезе народ. Гази този народ преспите, ръкува се с кой му попадне пред очи, пожелава късмет, мръзне по митингите, уверен в своята значимост.

  България зависеше от нас, шега ли бе! Очите гледаха бистро, а някакви сенки – познавах неколцина от голямото добрутро, виждах да се мотаят посивели наоколо, да се присламчват, свалили тенекиения израз от лицето; за първи път ги виждах с човешкото им лице, помръкнали, не самоуверени в позата на праведници. Гушеха се отстрани. Гледаха ни иронични, но разтревожени. До вчера думата не можеш да вземеш от тях, до вчера самодоволни, надменни, смалиха се някак, станаха на вид безобидни. Най-наперените изчезнаха, затвориха се по вилите си или в родно село. Докато по-обикновените, по-общителните от тях ей тъй ни говореха: "Почакайте, ей вие там, демократите! Комунизмът не може ей така да си отиде, за една нощ и хоп! – събуждаш се на сутринта господин или госпожа! Това тук е прочистване на нашите стройни редици! Един милион партийци – членове на БеКаПе, да не би да се изпарят тутакси! Ний пак сме тук!*** И не сме мърдали оттук. Ще ви дадем да си поиграете с властта на кукли, а когато реши Партията, пак ще си я вземем – тази власт с кръв сме я вземали, само с кръв ще я дадем. Ще видите! Не бързайте да ни отписвате".

  Тогава бардът от може би най-бедняшкия работнически квартал Подуяне с онези затънали в боклук улички на ужасяваща беднота около старото игрище на Герена, с плешивите плъхове край канала с мазната помия, с ровещите из купчините смрад и сгурия кокошки, кучета и прасета... Живях с тази София на крайните квартали, нищо, че по националното Радио често въртяха шлагера "София, фупафа София". Лигаво се кършеше мексиканска банда музиканти, някакви си "Лос Мучачос". Поживях там като студент на квартира, в мазето на тухлена къща на улица "Георги Гачев" № 20 у погражданили се шопи през есента, зимата, пролетта и лятото на 1967-1968 година. Та Васко Кръпката, тази палава душа, се изкрещя пръв: "Комунизмът си отива!" А от март 1990 до март 1991 г. аз пък дращех статии за победилата Демокрация във вестник с прекрасното заглавие "Демократическо знаме". Наивници ли сме били?! Не мисля. Това е животът. Каквито и да сме: хубави, лоши, егоисти или кариеристи, комунисти и в червата или демократи, мекерета или доносници, всички ние, живите днес българи, сме само частица, брънка от общо сто и шейсетте милиона българи, населявали централната част на Балканите от хилядолетия. Ето затова си дължим човещина един-другиму. Ама то не е попска бръщолевеница, а единственият начин да не се самоизтребим, да не захлопнем кепенците на единственото, което може да ни обединява в трагични времена като настоящото – Отечеството. Когото и да съдя, да го съдя като човек от нацията! Има такава притча в Библията – за заблудената овца. Оптимист съм в тези работи. Страданието има свойството да пречиства и обединява разпиления по света народ пред връхлитащия отвън хаос. Да се отнеме на фанатичната ярост нравственото основание не е елементарна работа, както им се струва на припрените и затова готови лесно да се отчаят млади българи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 uli 2020

Илюстрации:

- Моята Вера, когато беше само на пет години.

- За мнозина лидер, който обединява нацията.

___
* Дзерджински (1877-1926), един от първооснователите на днешния КГБ (Комитет государственная безопасность).
** Управление за безопасност и охрана (УБО).
*** Девиз на обновената партийна трибуна вестник "Дума". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (179.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (179.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   27.10.2006., прод. ТВОРЧЕСКО САМОЧУВСТВИЕ

  

  Вчера през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия труден урок по български език, захванах се да им разправям за някои чисто психологически, и затова невидими особености – например, за разстоянието, което всеки човек несъзнателно създава между себе си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, за това, че в лично прилежащото пространство допускаме само най-близки на сърцето си хора и същества. Че жените, момичетата, за разлика от мъжа и момчетата, допускат по-близко до себе си лица от своя пол, и пр., и пр. Моите палета от VІІІ-г клас ме зяпнаха. Накрая – като си предадох трудния урок за глаголните особености в Българския език, идва Антония – едно от киприте момета в класа, шепне и ме гледа в очите: "Господине, ах, господине може ли всеки час така, да ни говорите по мъничко за тези неща, за разстоянието между жените и мъжете?"

  Вчера колегата Татяна Бояджиева, рускиня, омъжена за българин, ама преподава не по руски, а по английски, ми показва пето или шесто стихотворение от "Кардиф", което превеждала в кухничката си. Идея ми е да си видя сборника "Кардиф" в руски превод, или както се изразява в баладичната поема "Невярната съпруга" Федерико Гарсиа Лорка (1898-1936) "с дълги уговорки стана". Родената в Архангелск етична и нежна Татяна първо се дърпаше, а като видя, че дип и не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля", а подир седмица ми показа "своя опит за превод", както се изрази; прибра листчето с превода, и след още два или три дни, като ми връчваше почти тържествено други два текста преведени – "Чудо любви" и "Непоправимое", пожела да й намеря листове, за да продължи, "доколкото е възможно". И отново се застрахова, рече ми с нейния си руски акцент: "Георгий, поезията е отговорно нещо, страхувам се дали ще успея" и цитира, струва ми се, Александър Сергеевич Пушкин какво мислел по въпроса. От своя страна, отговарям й открито кой знае къде, може пак от Пушкин да е, остроумно измислено – че за превода важи, както за жената: ако е вярна – грозновата е, хубавица ли е – не ще да е вярна. Ден подир това представя ми на руски ключовото стихотворение "Кардиф" от едноименния ми сборник. Става това чудо в присъствието на младия поет, лауреат на Голямата награда за дебютна стихосбирка през 1990 г. в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев, също преподавател по английски, ама той пък женен за рускиня. Младият поет възкликва някак неучтиво: "Ах, така значи! Продължаваме да превеждаме" – и горката Татяна, доловила нещо като упрек в кокетната изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, па отвръща целомъдрено, ама тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела! Това е много отговорна работа и аз не зная дали ще успея да се справя".

  Сега, като описвам с кеф ситуацията, иде ми наум как след разгорещен учителски съвет, на който учителски съвет се държах не дотам уважително към новичката ни шефка, милата Татяна беше ми рекла поверително, че съпругът й българин, и той се държал така безкомпромисно и рязко като мен, когато се чувствал прав, и че в нейните очи на родена в Архангелск това е типична българска национална черта.

  Искам да съм с Re. край реката, на "нашето си" местенце. Значи, походната маса, двата сгъваеми стола, чиста покривка, двете порцеланови чашки димящо ароматно кафе и аз, разбира се, с цигара в ръка. Говорим. Ама какво говорим, няма значение, важното е, че ми е хубаво с Re. Та си мисля и ето какво измислих – че трябва да си купя термос. Стария термос го счупих. Нали! Без термос как ще се дотъркаляме до брега на Марица, десетина километра от Пловдив, и докато разгъна походната маса, оправя сгъваемите столове да не се клатят, докато извадя покривката от багажника на колата и не подредя порцелановите чашки... задължително с чинийката отдолу, и докато запаля цигара... Пък греещата Re. ще ми духа огънчето, да не мога да запаля, понеже цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето (при отсъствие на термос) отдавна ще да е вече изстинало и... ега ти и аромата, ега ти и студеното кафе! Термос – ето кое притопляло щастието!

  Та да си дойда на думата! Едва когато се уверят, че не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят. Ама то важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колегата Невена Ичевска с докторска степен по филологическите науки два месеца вървяла безуспешно по петите на великия поет и главен редактор пазарджиклията г-н Тодор Биков, само да благоволи последният да й отпечата студията за Йовков, което обещал веднъж в пристъп на снизхождение. Същият мил господин ме плакне по телефона колко съм бил готин и прочие... Е, как се получава този номер! Ако ми пукаше за него или за мижавото му и затънало в славянофилство, диви попщини и ленинофилство снобско вестниче, сигурно нямаше да съм чак дотам уважаван.

  Онова, което ти се набутва в изобилие, кой ли го цени! Пазарът всъщност не е ли надлъгване между търговеца и клиента? Женският им свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена. Мазах жигулата си със свинска мас и я пастирах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири вида прескъпи и най-прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекии. Поетът Гален Ганев ровичка завчера из книгата ми "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое искало доработване. Като че има значение това! Симпатичният Гален: търси не там, където трябва. Казвам му: И като нарежеш нещо живо, цялостно на парчета, това не ти ли мирише на аутопсия? А той, внезапно зачервен до уши, зачервен до кръв, усмихва ми се свенлив, недоумяващ.

  Точно заради пазарните хитрости крия "Кардиф". Значи, както се изразил онзи там Наполеонов офицер... Камброн май беше! – към самодоволните англичани, които го обкръжили – него и силно оредялата му войска в 1815 г. Милозливо му предложили мирно и кротко да си се предаде*. "Лайно! На френски звучи по-красиво, по-звучно: "Merde!" Гвардията загива, но не се предава". Така че за да бъде оценена, трябва да принудя света – но ай, как става това! – да я търси моята книга. Хем като я търси, тя да не му се предлага удобно като долнопробна проститутка. Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите или шофьорите с предизвикателни сексуални намеци, а се предават много внимателно от ръка на ръка при подходящо обществено осветление/затъмнение. И защо ли? Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал гордия френски генерал с перфидно удоволствие:

  Лайнари! Голямата литература не се предлага като евтина шантонерка по стъгди и пазарища. Трябва да се понапрегнеш, да я търсиш с тревожно, но питащо съзнание. Тя е като Любовта – може и да те разочарова отначало и ти да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, липсват й витиевати словосъчетания, придихания и често нищо не значещи многозначителни метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които толкова си пада беснеещата снобска паплач от нихилисти. Но внимавай – точно когато решиш, че пак си се излъгал и че някой идиот отново ти е подложил динена кора, вързали са ти тенеке на задника, та точно тогава с нещичко незабележимо и уж обикновено, с нещо делнично, присъщо на нормалния живот, тя изведнъж те хваща за гърлото, влиза ти в сърцето и то усеща спазъма на Голямата тръпка. Ти политаш, мили мой! Ти вече не си същият. Тя те е инжектирала неусетно с най-сладката отрова: с любознателност към света, с любопитство и състрадание към човека и всяка жива твар във вселената, която си щъка угрижено под слънцето и звездите: а ето, вече си влюбен в този странник, изкушава те неговото страдание, мечтите му или как диша, как спи нощем, върти ли се в леглото, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от какво се гърчи душата му и как се буди бистрият поглед към божественото у него. Това е! Черупката ти е строшена, щитът разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти вече си обсебен от Нея – Тя те е направила частица от човечеството, едновременно могъщ, силен и безкрайно слаб и нежен, венеца на Сътворението, оголения нерв на Космоса. 

  Знам какво би раздвижило тинята на обществения интерес: ей тези мои текстове в "Арт-клуб"-чето на Тодор Биков работят в чест на сборника ми. "Кой е па този, бе?" – питат се вероятно. – Какво толкова е написал, та статиите му са правени с такова самочувствие!" Хитрост и манипулации – ей това е Панаирът на пазарището! Пари лежат в края на дълга верига от лъжи, и понякога много пари. Да, това е Държавата на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна във властта. "Дръжте парвенюто!" – зове именно Госпожа Франческа*. А боже, колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенната шума. Фините шумове, долитащи до теб, които нежно подсказват, че всичко наоколо ти е живо – диша, тече и се променя, радвайки се на своята естествена жизненост. Разкошен дар си, Живот!

  Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен съпруг, пък той ми предава думите й: "Виждаш ли колко обикновено и просто може да се напише нещо красиво". Това – по повод стихотворение от "Кардиф", което той не успя (?!) да си спомни, но общо взето, много силно държеше на всяка цена да ми го покаже.

  Тщеславен ли бил земният Иисус? И още как! Много, изключително самолюбив. И обичал да го канят на гости. Често се и самопоканвал... Човешка слабост – що, като е бил (възможно и сега да е) истинският наш бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената си ос. Сила на Разума и Съвестта, а материалният ни бит го изхвърлил от греховната Земя като чужда субстанция, както, например, морето изхвърля на брега подпухналия труп на удавника, понеже изгубил умението си да се справя с вълните. Във филма "Томас Бекет" кралят (Питър О'Тул) убива праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става леко досаден за Негово Величество, взе някак да тежи на съвестта на грешника и сладострастника Хенри Незнамкой си. И после – показателно! – убиецът обяви жертвата си за светец, въздигна храм в нейна чест, и тържествено шествайки сред слуги – грешници и те като господаря си, отиде да пали свещи, да коленичи, да се моли, и накрая с чудесно прояснено лице: да държи патетична реч за величието на нравствеността, разбира се. О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено!

  Ей тази амалгама от Добро и Зло, праведно и греховно ме очарова. Има тръпка в този живот, велика тръпка! И как да се въздържа да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият криминалист, ченгето Евгени, като обяви пред четири пияндета, без да броим приятелката му – че много съм му напомнял на ирландеца Питър О'Тул. "Точно такъв си го представям – рече, – като теб!" Тъй ли! – разтваря се златната ми уста. Че какво общо имам баш с този ирландец! И криминалистът, печеният Евгени, най-доброто ченге в дивната борба със столипиновските крадци-артисти, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече три пъти по-убеден: "Не, сериозно! Много ми напомняш ирландеца О'Тул** във филма за Томас Бекет".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 uli 2020

Илюстрации:

- Не най-добрата фотография, но такъв е животът!

- Актьорът и кралицата, съвсем неслучайна среща.

___
* Пиер Жак Етиен, първи виконт Камброн (1770-1842), е генерал при Първата френска империя. Основен стратег на френските революционни войни и Наполеоновите войни. С рота гвардейци генерал Камброн охранява Наполеон, когато заточили Наполеон на остров Елба. После, когато Наполеон тръгнал към Париж, първото съобщение гласяло: "Чудовището се измъкна". Второто - "Пълководецът напредва". И най-накрая: "Негово императорско величество е отново сред нас" Камброн – вече граф и пер на Франция, командва последното бойно каре на батальона си при Ватерло, и когато англичаните му изкрещели да се предаде, отвърнал: "Мерд! Старата гвардия загива, но не се предава". Тази история е опровергана от самия Камброн. Излекувал се от раните си, той се жени за... мома англичанка. Автентичната фраза: "Merde! La Garde meurt mais ne se rend pas!" 

** Питър О'Тул (1932-2013), "Кога разбрах, че съм бог? Когато се молех и внезапно осъзнах, че говоря на себе си", вж. https://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/1897-pitar-o-tul-koga-razbrah-che-sam-bog-kogato-se-moleh-i-vnezapno-osaznah-che-govorya-na-sebe-si.html Бел.м., tisss.