Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
17.08.1998. БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ
Бил съм осемнайсетгодишен, като писах – следвайки стила на Ърнест Хемингуей, първия си текст "Крайпътен
ресторант" и досега смятам, че е от най-доброто, което изобщо съм писал ето, вече над четирийсет и кусур години (пиша от деветгодишен). Американецът ли е
причината! Не, то си бяха мои наблюдения, мой личен опит; а от Хемингуей заех
донякъде подхода към диалога, ей така – с недомлъвки, което казва много повече, и понеже не уточнява докрай нещата създава у нас пространственост за
въображението.Значи, скучен мъж на средна възраст и младата му дама говорят в задушния летен подиробяд къде ли биха могли да
отидат. Момичето очевидно не е добре и кавалерът естествено е притеснен. Встрани от масата им три
сервитьорки мързеливо си подхвърлят откъслечни реплики: какви са онези там
двамата, гадаят какво всъщност става там. Няма други персонажи. Има обаче
звукове, аромат, жега: бръмчението на отминаващи зад прашасалите храсти камиони, чиито гуми свистят върху нагорещения асфалт. Има мирис на река. Изпотените стъкла на чашите,
току-що измити. Жужащите рояци мухи.Сега чак
си давам сметка, че съм разказал почти библейска притча. Много
пространство живее зад рехавата наглед тъкан на думите. Но за това нещо първа ми обърна внимание Бети, две години по-малката сестра на Re., преди Бети да замине за Чикаго при мъжа си, въпреки че хич не й се искаше да заминава. Но това вече са детайли от друг сюжет, от друга съдба. Седяхме като на погребение в кафенето срещу пловдивската черква Света Петка, когато Бети извади от чантичката си билета за самолета до Чикаго и се обърна към сестра си с ей тези думи: "Всички в семейството искате да ви отърва от себе си, нали? Ще сте доволни да се махна от вас". Същата Бети, разтерзана между една обречена мъртва любов и онзи мъж в Чикаго, ми каза: "За първи път ми се случва да прочета нещо, в което с малко думи е казано толкова много". Е, как става това!
Да не съм се родил научен?
Преди казармата се занимавах отначало с йога, после гимнастика (14-15-годишен),
после бокс и кану-каяк. Боксирах се и в казармата – в категория "перо"
(до 54 кг). По ми спореше обаче в гребането – бил съм може би най-издръжлив сред юношите на местния
Армейски спортен клуб "Ботев", а и най-бърз на спринтовата 500-метрова дистанция сред юношите-каякари от останалите шест клуба по гребане в
Пловдив и Асеновград. Преди да тръгна за казармата, в най-последното за мен индивидуално състезание ме изпревари
на финала с около четвърт корпус (по-малко от 1 м) висок момък от Спортната
школа, Радко Дочев (1950), който по-късно завърши Спортната академия и известно време бе треньор на
гребците по кану-каяк, а днес, доколкото ми е известно, е художник на свободна практика.Помня как го влачих по трасето до 50 м пред финала и на финала Радко от отбора на Спортната школа, който като на буксир ми се возеше на вълната, видях как пъргаво прецапа покрай
мен последните двайсетина метра. Изядох се от яд. Като си помисля, още ме е яд, макар двайсетина години по-късно, когато и аз, край даскалъка, се хванах да си
докарам по някой лев допълнително като частно такси, известно време сутрин в седем
паркирах жигулата на метър от Гребния канал и там вече ме чакаше пробягалия сутрешния си крос мой съперник да пием кафе в
барчето на самия край над люлеещите се вълни в канала.
Когато
бях в десети клас, ходих да се боксирам при юношите на АСК "Ботев", но и се готвех в курса за парашутисти към пловдивския Аеро-клуб "Владимир
Комаров". На два пъти в един ден, кога бях в десети клас, скачах с парашут, изкарах с петица и теоретичните
занятия по безмоторно летене; предстоеше ми да започна
да се уча да летя с планер, но се отказах заради приятеля ми от онова
време Тодор Ряпов, на
когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут.А си мечтаехме да станем бойни пилоти с него. Освен
това свирех на бас-флигорна в духовата музика на гимназия "Георги Димитров", вече ми печатаха фейлетони, разкази, репортажи в местните два вестника "Отечествен
глас" и "Комсомолска искра". По същото време, освен дето се
занимавах с йога, ходех на лов за пойни птички, сам си изработих на татковия
дърводелски тезгях клетки и капан за любимите кардалини.
Занимавах се и с електро- и радиотехника: сглобих по проста схема елементарен
радиоприемник, електромоторче. Лете с конче и каруца от държавното земеделско
стопанство при близкото до Пловдив село Войводиново с Тодор Ряпов, чийто баща чичо
Янко бе там някакъв началник, обикаляхме къра да режем калеми за присаждане.И с колко още неща се занимавах през онези млади години!
Защо
ми е било нужно? Нямам определен отговор. Навярно ще е било натрупване на опит, преживяно, любов,
наблюдения, изпробване на заложената у мен енергия за живот, за творчество, за
състезания. Та освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме и стилът, и сюжетите на Джон Стайнбек: "Улица Консервна", "За хората и мишките", "Гроздовете на гнева", "Пътешествие с Чарли", на Ърскин Колдуел: "Пътуващият проповедник" и др. Насочи ме към тези янки първият ми учител в журналистиката, донякъде и – в литературата роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Събираше ни Джоката около десетина гимназисти, в единствената по-голяма стая на местния младежки седмичник "Комсомолска
искра". В литературния му кръжок се влизаше с конкурс, били сме аз, Христо Джелебов от Ивайловград, Мая Ралчева, Видка
Кочева, Мария Широколийска, Илия Зайков от Брестник, Христо Батинков от Асеновград.
Странно за онези години (1963-1965) времето на концлагерите, където
само за тъп политически виц лагеристът бил полумъртъв от бой хвърлян за храна на освирепели от глад прасета, преди да познавам каквото и да е от българската и от
великата Руска класика, детайлно изучавах онази тройка в североамериканската англоезична традиция.
В
казармата любими ми станаха английският романтически поет Пърси Биш Шели и
шотландецът фермер Робърт Бърнс. Вън от задълженията ми като редови войник бях художникът на
поделението: рисувах с латексови бои разни фигури и диаграми върху грундирани с
гипс стени; изнасях политически информации; а втората година бях и библиотекар
освен радиорелейчик, съчинявах стихове, рисувах карикатури за моя войнишки стенвестник и преписвах на чисто миналогодишните му планове на ЗКПЧ-то (зам.командирът по политическата част) майор Стоянов.Този човек, бивш учител, беше ни предложил с младичкия инженер-лейтенант Парушев за кандидат-членове на БеКаПе, но заради едно наказание (след нощен наряд някакъв сержант ми нареди да полея лайната в големия кенеф и не отидох) пратиха ме в хасковския гарнизонен арест за три денонощия и така се разминах с партийно членство едвам 19-годишен.
От
българските ни поети у дома се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски от
Кукуш в Македония. Спомням си как никак не ми харесаха стиховете му и въобще този нафукан, патетичен
слог, при това в звънки, римувани, строго разчетени като в маршова войнишка колона редове, ми изглежда и до
днес нагласен, показен, безвкусен. Изпитвал съм отвращение от задължението да зубря
наизуст за часовете по литература цели стихотворения и това здраво ме имунизира
срещу влиянието на каквото и да било от родната ни лирика. Вазов ми
се показваше тромав, Яворов – театрален, предвзет, Дебелянов – показно
сантиментален, Пенчо Славейков – направо блудкав, особено онзи претенциозен батак "Кървава песен". Започнах
да чета едва петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато
илюстрирания сборник гатанки от Асен Разцветников "Що е то?", с големия
сборник "Полски народни
приказки" с онези там страховити истории за Броиряпа от Карконошките
планини. Любими ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар. Четох преди няколко години
смущаващи неща за този любим за мен писател, турен за командир на полк едва
деветнайсетгодишен... Харесвах Джани Родари: от него – най-много "Приключенията на Лукчо", която дълго време ми беше настолно четиво;
харесвах разказите за животни на Ръдиард Киплинг, индианските истории
на Майн
Рид, фантастичните книги на Жул Верн, всичките до една, романа "Наследникът от Калкута" от
двама руски автори – лагерист и един самозванец: прекия му началник, който просто му позволил да си сътвори книгата, при условие да го пише съавтор.
Подир
североамериканската тройка и четох, и живях известно време с героите от двата
сатирични романа на Иля Илф и Евгени Петров. Шест пъти в разстояние на три-четири години препрочитах Хашековия "Швейк".
Вече студент в София, при мен нахълта философски обреченият Адриан Леверкюн
на Томас
Ман от "Д-р
Фаустус", очарователният пройдоха Франсоа Вийон, романтичният и трескав
Жулиен Сорел на Стендал, Дон Кихот на Мигел да Сервантес, Бокачовите жизнелюбиви, без капка свян разказвачи на историйки, дето всичко се върти около любовта и
здравия секс.
В
годините на детството и юношеството бях може би най-ревностният дребосък читател в
махленската библиотека. Четенето ми беше утеха и изкушение. Разтварях се в
книгите, забравях, че живеем ужасно оскъдно, виждах се частица от друг, огрян от
вълшебна светлина мил пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите
далечини. От
четенето на книги бях се превърнал в книжен човек, макар да не
съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчетата от махалата и разни навлеци и тъпанари от други пловдивски махали; превърнал се бях в любознателен наивник, склонен повече да съзерцава света, та една от
първите ми приятелки, когато бях на 18 години, Емито (Емилия Попова), веднъж ми се ядоса: "Май ти е най-хубавичко да си живееш зад прозореца като цвете в
саксия". Майка ми пък, пазарджиклийката, се дразнеше: "Престани да се занимаваш единствено с твоите книжлета. От четене
на книги никой не е прокопсал".
Едва
шестнайсетгодишен, заявих горд на родителите си: "Баща ми! Не мога да те настигна, защото си бил на фронта в Голямата война. Затова си пожелавам да имам много малки войни". Така и стана – изглежда ангелът, чийто крила в по-драматични моменти усещам
разперени над мен, ме е чул. При един доста сантиментален повод (любимата
му се бе увлякла по мен) най-добрият ми приятел от онова време Тодор Ряпов се
възмути: "Много нависоко летиш, мой човек, но може лошо да паднеш", на което, все така
самоуверен и самовлюбен, отвърнах: "Да,
обаче преди да падна, ще летя". Откъде се взе това самочувствие! Не съм бил блестящ ученик в гимназията, в училище
общо взето скучаех на последния чин сам със зъркели, зареяни в облака зад
прозореца. Е да, спореше ми на Гребния канал – бях най-бързият сред юношите на
500-метровата дистанция; в бокса веднъж даже достигнах до второто място при вътрешноармейско първенство сред войниците от ПВО и ВВС*. Виж,
материалите, които се появяваха от дъжд на вятър в двата пловдивски вестника,
моите учители ги развяваха из коридорите на гимназията ни като тореадорски
плащ: "Това нещо ти ли си го писал? Не може ти да си го написал, нали!"
Най-вероятно онова самочувствие да се е основавало върху простичкия факт, че сам
бях постигнал всичко в онзи моя живот – и добро, и лошо, че херолди не бяха
крачили с лъскави фанфари пред мен, любвеобилни роднини и приятели не бяха постилали
килим от рози пред нозете ми, че за всяко нещо се налагаше да плащам полагащия
се данък от унижения, оскърбления, разочарование, страдание, рани.Да, раснах като син на простосмъртен
дърводелец от покрайнините на града; но и Христос е дърводелски син,
нали! Па и какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със
златна лъжичка дали са те хранили; важното е какъв заряд от жизнена енергия
носиш и как тази жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и внимание към света и природата, в състрадание към другите.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 6 uni 2020
Илюстрации:
- Руски снайперист, заел позиция като за стрелба
- Оцеляла черква от царуването на Иван-Асен II**
–––
* Абревиатури, означаващи Противо-въздушна отбрана и Военно-въздушни сили. ** Крепостта над теснината край днешния град Асеновград е в руини, но църквата към крепостта пази зад видимата простота и сдържаност духовното великолепие на източното православие. Бел. м., tisss.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
06.07.2006. УЧТИВ СПОР
bogpan: – Единствената причина да се
появя в чужда тема, в един чужд монолог е споменаване на ника (името) ми и цитирането на моя
мисъл, извадена от контекста обикновено. Елементарната етика
предполага да не се намесваш и да не прекъсваш чужди диалози или монолог, както
е в конкретния случай, при това от позиция на някакво мнимо превъзходство,
още повече – да раздаваш и оценки. За съжаление в определени среди, които бих нарекъл
"пеещи", това не само че
не е присъщо, точно обратното: налице пред нас е грубо, безпардонно вмешателство и оценки, неща, твърде далечни
за този род сетивност и разбиране. Менторският тон е категоричен, думите – груби, от тип Влачене по корем, изреченията запращат изненадания
автор обикновено на майната си. Характерно за подобни изказвания е липсата на анализ, на опит за диалог и дори опит за елементарно човешко разбиране. Различните са стъпкани в калта и музиката свири. Питам се: Това ли е пример на
поколението и защо да се учудваме
от някои нелицеприятни (??)* примери при по-младите, когато те вече са квалифицирани като Млади хищници.
Еднаквото предполага еднаквост, резкият
тон – рязък тон, око за око, зъб за зъб. Светът се върти, но нищо в човека не се
променя и така ще си остане, докато се приема не на думи, а се изживее и се обърне всъщност на Всичко е Любов.
tisss:
– Представяте
ми се толкова уязвим, че разбирам, споренето – ако въобще има някакъв смисъл! –
ще ми отвори проблеми как да не Ви нараня повече от това, което съвсем
неслучайно сторих. Да, отчитам – стиховете, които пишете, коренно се
различават от представата ми за поезия. Ама па какво от това! Ако има нещо, което заслужава дискусия, за
трети или четвърти път вече го обявявам, това е стилът. Но Вие отложихте този диалог. Готов съм да Ви се извиня. Знаете, предполагам, онази хубава нашенска поговорка: Само която мома не се е хванала на хорото,
само тя не е била щипана. Ами да, готов съм да Ви се извиня! Изкуството (литературата – на първо място) е борба
не заради нечие тщеславие, а за възможността да се говори за нараняващия, много жесток
понякога, и въпреки това – изкусително чуден живот около нас и у нас. А този
стил крие редица опасности и драми от личен характер за твореца; но какво
представяте Вие, моля? Уважението ми към съзерцателното, към нежните акварелни зарисовки
на кротост и смирение мигом се изпарява, обърна ли очи към кощунствата и
хаоса, който ни залива. Нима предпочитате изкуството като моден Салон за галантни
обноски и възпоминания от някаква виртуална хармония в древността?!
Да употребяваш таланта си за
бягство от действителността – е, ми това трудно го разбирам. Повтарям, не искам
повече да Ви наранявам, ще гледам да не го повторя оттук-нататък. Имате
сериозни основания да ме вините и аз нямам право да Ви се сърдя, защото
съзнателно, съвсем преднамерено съм Ви предизвикал. Ако
смятах позицията Ви несъстоятелна или талантецът слабичък, едва ли бихме водили
този диалог. Усилието да се покажете мъдър харесвам във Вашите работи.
С уважение и в очакване... tisss!
07.07.2006.
bogpan: – "...Изкуството
(литературата – на първо място) е борба не заради нечие тщеславие, а за възможността да
се говори за нараняващия, много жесток понякога, и въпреки това – изкусително
чуден живот около нас и у нас…." Започвам от точка, където мненията
ни се припокриват, с няколко бележки преди това, касаещи начина на комуникация в
мрежата.
1. Прието обръщение в Интернет е на "ти", не "Вие". Лично аз нямам възражение и по двата начина на обръщение, само че
"Вие" или "г-не/г-жо" се възприема като негативно отношение към събеседника. Мога да посоча примери, ако желаете. 2. Теми като Вашата тема
тук стават тромави, нечитаеми поради многостраничния си характер. На това Ви беше обръщано внимание и
Вие, като специалист в сферата на книгоиздаването, би следвало да знаете, че при всяка медия
си има специфика, с която следва да се съобразявате. Модераторът накрая
ще заключи темата, понеже темата Ви започва да тежи. Интернет е бърза
информационна среда. Позволявам си
тези бележки, понеже сте новак изглежда в този вид комуникация и не е имало,
кой да Ви информира.
По същество... Моите уважения, че имахте доблестта да признаете умисъла във Вашето държане. Доблест, за съжаление, не се среща
често. Колкото до специално извинение, то не ми е нужно, предпочитам спокойния разумен и
добронамерен тон, характерен за
цивилизовани хора. Разработена е вече, във фантастиката предимно, теория за
контакта. Контактът се осъществява: като резултатът е – Съжителство на различията или Унищожаване на различния; или пък ако контактът не е възможен: Различните се разминават, без да се срещнат, или
разликата е толкова голяма, че единият не вижда другия, няма интерес към него. Лично аз предпочитам в случаи, когато разликите са
много големи, да подмина, пред
алтернативата на безсмислен спор, който единствено води до късане на нерви и нелицеприятни* обиди. В такива спорове не се
ражда нищо. Новото е продукт на обмяна на идеи от добронамерени информирани
хора. Като вметка, това е теорията за т.нар. справедлива цена. Идеите също са
специфичен вид стока и такава цена бих заплатил с удоволствие. За да не стане
прекалено дълго (обяснението Му – бел.м., tisss), предлагам Ви да откриете друга тема, където да
обсъдим въпросите за стила, реалността, литературата, езика или каквото се
получи, като за тези, които се заинтересуват от темата, се предложат линкове към предходните Ви теми.
Като край на моето участие в
настоящата Ваша тема, пожелавам Ви добро здраве и други интересни произведения,
които да имат възможността да бъдат видени от читателите. С уважение.
tisss: – АВТОПОРТРЕТ НА ЕДИН ГАРВАН*
Ако някой съобщи на хубава жена, че толкова силно я
обича, та не си и представя живота без нея, тя длъжна ли е да му повярва! Нашите преуспели хора произвеждат великолепни опаковки за поетичните си
натура. От сина му на даскала Ботю Петков насам обаче любимото за мнозина звание "поет" има и
някои иронични оттенъци:
Защо не съм и аз поет, поет като Пишурката? Ех, че ода бих направил на баба си на
хурката!**
Изобщо, удобствата на
модерните комуникации, вкл. Интернет, дотам обезцветиха и обезцениха речта, че захаросаните
лакърдии далече не смогват да заменят онази горчива необходимост у човешкото същество да се възторгва искрено, безутешно да страда, да фантазира наивно,
привличайки по всевъзможни начини вниманието на останалите човешки същества с възторжените крясъци на ятата прелитащи над кратуната ни диви гъски.
Най-същественото отдавна е извън думите, извън позите. Опитвам да разбера:
кое основно и важно при общуването нещо водопадът от речи и витийни слова още не е успял да съсипе. Може би Любовта! Ето ви една анкета за всеки случай. Тридесет са въпросите, срещу колкото
сребърници е продаден Иисус. 1. Най-хубавото на
земята? Излъчването от плътта на хубава жена.
2. Шедьовърът на
природата? Мечтаещият страстно разум.
3. Най-тъжното? Неспособността да се обича.
4. Що е романтика? Всичко, което обичам.
5. Що е авантюра? Когато делата ни изпреварват естествения ход на живота.
6. А ревност що е? Да ходиш сред бесове, които сам си отхранил.
7. Любимо занимание
(хоби)? Да целувам момичето, което обичам.
8. А какво е да си
влюбен? Да си докоснат от божествена светлина.
9. Какво е да
живееш без любов? Нямам представа.
10. А какво е да се правиш на влюбен? Да даваш блудкава вода на жаден човек.
11. Може ли
приятелството да замести отишлата си любов? Не може. И не бива да се опитва.
12. Ревнив ли сте? Ужасно.
13. И как се
справяте с това? Правя се на някой друг – отстъпчив, галантен и прочие.
14. За какво
мечтаете? Бос по морава в слънчевото утро и моето момиче иде
насреща ми с разпилени от вятъра коси.
15. Кое цените
най-високо? Живота, какъвто ми е даден.
16. Но как приемате
неприятностите? Като предпоставка за времето, когато пак ще съм щастлив.
17. А що е щастие? Да разбирам, че ме обичат не за достойнствата, а заради
недостатъците ми.
18. Най-сериозният
ви недостатък? Вечната неудовлетвореност, развинтената ми фантазия.
19. Тогава защо се
правите на буболечка? За да е по-весело.
20. Кое е
най-отвратителното? Да изгубя доверието си в някого, при мен това нещо не подлежи на
амнистия.
21. Трите най-лоши
човешки слабости? Омразата.
Жестокостта. Предателството.
22. Какво е в състояние да ви разнежи? Моето момиче, когато не знае, че го гледам...
23. Какво е в състояние
да ви предизвика на бой? Гадината – когато унижава изпаднал в беда кротък добър човек.
24. Кое животно,
птица или растение съответства на нрава ви според вас? Гарванът.
25. Защо? Стои между живота и смъртта, ясен е дори само с вида си.
26. Какво си пожелавате? Безсмъртие във всякакъв смисъл.
27. Не е ли
прекалено? Но е вярно.
28.
Най-покъртителното? Нищожество, изпълнено със съзнание за собственото си величие.
29. Най-смешното,
което натъжава? Български политик, като образ на Суетата.
30. Три неща по-красноречиви от думите? Погледът, Докосването, Мълчанието на звездите.
Пловдив, 17.08.1998.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 5 uni 2020 Илюстрации: - Залезът пред буря над Тракийската низина. - Градът на кръстопът между няколко епохи.
___ * Думата е русизъм в българската реч, означава "безпристрастни".
** Име на фирма, която регистрирах през 1994 г. в Пловдивския районен съд.
.jpg)
