ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (125.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (125.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  25.06.1998. МЕХМЕД КАБРЪЗЛЪ ПАША

  Едва ли някой днес удостоява с внимание погрозняла от времето сграда в стария Истанбул, намираща се между Златния рог, Босфора и Мраморно море, недалече от великолепната византийска църква "Света София" и султанския дворец "Топ-капъ сарай". Няколко столетия наименованието на тази сграда е ползвано с респект сред европейските политически и дипломатически среди. В сегашния си вид сградата не блести с импозантност. Мраморният й портал не е толкова висок, че да му приляга името Баби-али, което на арабски език ще да рече "висока врата" (Висока порта) и е символично име. В ранното Средновековие държавните дела, както и просбите на населението в част от някогашните царства на Изтока се разглеждали пред входа на шатрата или двореца на местния владетел. От началото на XVII век Високата порта, всъщност, е резиденция на Великия везир или на Министър-председателя на онази разпростряла се върху три континента могъща Османска империя, в която властва ислямът, заимстван от арабските племена и превърнат в средство за отвоюване на огромни пространства, където до онзи момент водеща религия е християнството.

 Има страници в Тончо-Жечевата сага "Българския Великден", от които тръпки ме побиват. Разговорът, например, между Петко Р. Славейков (1827-1895) от Търново и пловдивчанина д-р Стоян Чомаков (1819-1893), от една страна, като представители на българите в Османската империя, с Мехмед Кабръзлъ паша в длъжността му на висш сановник. Води се този разговор на 9 юни 1861 г. в дома на турския министър. Двамата нашенци се явили тук да се оплачат от гръцките владици, ала големецът отначало не успявал да ги разбере, възприема ги като хора, зарязали си занаята и челядта, надъхани от Запада и Русия. И според Т. Жечев, постепенно уж успели да го обърнат на своя страна. Какво чак толкова им казва, та от думите му изтръпвам, независимо че са се оттекли близо сто и четиридесет години от онзи паметен ден? Ето какво им рекъл, като се има предвид, че по мои си изчисления по онова време той е 29-годишен, а нашите хора са съответно по на 42 и на 34 години:

 "Но каквото и да е то, и право да имате, вие едно бъркате – че много бързате. Вие, както разбирам, искате с едно побутване да съборите една бина, (твърдина) от 400 години. То не може тъй. Каквато и да е неправдата, която ви е споходила, наш ли е кабахатът, ваш ли е, ама то станало, една власт е то, караказанска (черна) власт, но тя е власт, утвърдена от времето, и току-тъй, бир текмейле (с ритник) тя не може да се събори, още повече, когато е руханиджес (яко вкопана) и корените й биват много дълбоки и не се видят, не личи де да копаеш, за да изкорениш по-лесно, и не можеш да го поклатиш, в опасност да не падне и да те затисне.

  Знаете ли вий какво нещо е туй Караказан, на трикхане що го казват, и каква сила има той и сега? Знаете ли, че и днес, ако един карабашин (чернокапец) от тях, като наметне онуй черното, дето го турят на главата си, та когато дойде в Паша капия (в правителствената сграда), цялата Паша капия затреперва от него – и вярвайте ме, алим, Аллах трепери, ви казвам. Вяра е туй, толкоз народ влече подире си. Такваз една рана да отвориш на правителството не е шега..."

  С други думи, казано на български, рекъл им: Омитайте се, отдето сте дошли, и не ми създавайте ядове, аламинут не става то, доста вода трябва да изтече, докато се промени манталитетът на този народ. А двамцата наши, според самия Петко Рачов, отвръщат: "Та ние, ефендим, това искаме – да дадем на правителството да разбере, че той ни е толкоз страшен, нито толкоз силен Караказан днес, каквото е бил преди време. Силата му е била в нашето мълчание и потаяване, в нашето с него дружене и съединение и той тази си сила опита и против правителството, и остана излъган, и днес не е... Неговият народ (има предвид гърците) се отдели от него и го отритна; а това се домогва днес и нашият народ. Днес няма народ подире му, няма и сила; той плаши с нас, а ние не сме с него; това искаме да стане явно, че ние не сме с него, и не можем да бъдем с него".

  Тук опитът, традицията в управлението на огромната, разпростряла се върху три континента могъща Османска империя, заговорва отново в онзи библейски слог и ритъм: "Може и тъй да е, но как мога аз да повярвам тебе или тогоз и оногоз? Вие, учените, и тези, дето са ходили да се шляят по Европа, вие вяра си нямате, за вас е лесно да се отметнете не от Караказан, ами и от Господа, и от Пророците му, но кой слуша вас! Я да видим какво мислят онези вашите каракалпаклии (онези с черните овчи калпаци) – дали подир вас ще вървят, или подир карабашите ваши. Тука има свят, има грехове, а там има Рай, има мъка, и комай не се решава всеки да отиде в Джендема, като знае, че и Джениетът (Раят), и Джендемът (Адът) са у карабашите".

  Когато в края д-р Чомаков смирено предлага Кабръзлията да сондира мнение по този въпрос с други двама правителствени хора – Фуат паша и Али паша, понеже били "по-добре осветлени" по темата, "той се някак счумри". "Ние – продължава Славейков – бяхме станали на крака да си ходим. Той помълча, а после зина: "Не мога от техните глави ум да вземам, и те са Европа маймунларъндан (европейски маймуни), и те са се учили с огледала да оправят; а тъй се държава не оправя. Тях ако слушате, вий няма скоро да видите отървание от Караказан. Те лъжат". Цитат от книгата "П. Р. Славейков, събрани съчинения", София 1969 г., стр. 138-144).

  ...Ей го отново същия проблем: за припряността и за времето, което изисква всяка ферментация, всяко преображение, особено пък в духовните пространства. Дали от туй пусто бързане не си влачим лихвите и досега? Дали вместо вино не получихме развален оцет?! Байганьовците, като чета и гледам, плъпнали навсякъде, шупнали като старо гюбре, роят се от духовната леност досущ като винената мушица, дето е в състояние да съсипе и най-качествения материал. Поклон пред сърцатите двама пратеници на нашите интелигентни българи! Повече обаче ме озадачава как думите на 29-годишния османлия големец съответстват на христовата препоръка, образно казано: цирея*, преди сам да набере достатъчно, разбуташ ли го, по-лошо става.

  Post scriptum

  Бойко Борисов (1959) управлява вече над десет години България със сбирани по кръстопътищата случайни хора, както циганите "берат бакър и джулязо" за скрап. И тези въздигнати избраници, веднъж измъкнали се от анонимността, обикновено се превръщат в бедствие с войнстващото си невежество, превръщат се в проблем за обикновения човек и за България, като усърдни слуги на чуждия интерес. Вижте кариерата на един много внимателно подбран човек, обучаван и стигнал до длъжността Велик везир в Османската империя. Има какво да научим и от Османския период в нашата история, мисля си.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 apr. 2020

Илюстрации:

- Щастлива е нацията ни с щастливи властници;

- Кямил паша, Къбръзлъ Мехмед (1832-1915)**;

___
* Това се отнася и до шумния дебат за недостойните и достойните в бившата Държавна сигурност, която винаги е обслужвала преди всичко т.нар. "елит". Някогашните доносници, които преди обслужваха КГБ на СССР и БКП, днес неслучайно са повечето от най-гласовитите борци за европейски духовни ценности. 

** Кямил паша, Къбръзлъ Мехмед (1832-1915), роден и починал в Никозия, е висш сановник. Учил първо в Кипър, после в езиковото и военното училище в Египет, което завършил с чин майор. Владеел арабски, персийски, гръцки, френски и английски език. Започнал като преводач и секретар на египетския валия, по-късно заема различни административни длъжности в Кипър, Херцеговина, Бейрут, Косово и другаде. Министър и велик везир (премиер министър) през 1885-1891, 1895, 1908-1909 и 1912-1913 г. Управлява в период, наситен с особено важни събития от най-новата ни Българска история, като 1) провъзгласяване на Съединението между Княжество България и Източна Румелия; 2) провъзгласяване на независимостта на България; и 3) Балканската война от 1912-1913 г. Носила му се славата на англофил, но пък активно съдействал за укрепването на Младотурския комитет "Единение и прогрес"... На 29 години, когато води споменатия по-горе разговор с нашите двама представители, вече имал е представа както за меда, така и за жилото на т.нар. европейски духовни ценности и манталитет. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (124.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (124.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  23.06.1998. ЙОРКШИР ХЪМБЪРСАЙД*

   

  Хванах се да чета романа на някоя си Здравка Ефтимова "В студената ти сянка, лейди", един от петте ръкописа, отличени със специалната награда на Първия национален конкурс "Развитие", проведен през 1997 г. за нов, неиздаван досега роман от български автор. Изкуши ме гръмкият надслов на конкурса. Журито – и то! Председател: професор Тончо Жечев (зарязах великолепната му книга "Българският Великден" да чета въпросния best seller**, членове: Блага Димитрова, Атанас Свиленов, Георги Цанков, Начо Халачев. Първите трима – и те известни имена, последният, като редактор на "романа", вероятно се явява необходимият шерп. Наред с това "нещо", отличени са и други четири ръкописа, надявам се, все така блестящи. Тъй че от общо деветдесет и осем конкуриращи се ръкописа за български нов модерен роман тези пет ръкописа са отличени от авторитетното жури.

  Авторката в карето под фотографията й е назована прозаик, лит. критик, преводач, преподавател по английска и американска литература. Носител е на наградата "Чудомир", на чудесна награда за проза "Анна Каменова", в конкурса "Южна пролет" и в конкурс на списание "The Text" в града Лийдс, Великобритания, на награди за научно-фантастични разкази и за разказ на фондацията "Lege artis", както и награда на вестник "Век 21" и пр. Автор е на книгите... (изброени са пет заглавия). Има печатани разкази в списания и сборници на САЩ, Великобритания, Русия, Сърбия, Черна гора. Освен това, посочват, че същата Здравка Ефтимова е приета за редовен член на гилдията на писателите на Yorkshire Humberside, Великобритания. Такъв грозд от отличия и титли като че иде да ми подскаже, че като читател съм щастлив да прочета модерен роман на персона от extra qualiti, top qualiti в интелектуалната област. Романчето обаче мен друго ми говори.

  В протежение на повече от двеста "забавни" страници (13 печатни коли) четирима мъже един след друг обилно разказват за любовта си към една изключително фина, изтънчена, нежна, възпитана, благородна, прекрасна, артистична и прочие млада особа. Четиримата, както семпло редакторът отбелязал на задната корица, са имали честта да "са омагьосани от чара на (...) незаменимата за тях Ели. Всички те я имат и заедно, и поотделно като по график". Всеки, хептен в съответствие с нашите балкански нрави, "силно желае да се отърве от другите, а същевременно е обвързан с тях".

Правят си реклама на стоката издателите. Очевидно книгата е сътворена с извънредното намерение да покаже що е модерна съвременна Българска белетристика. Такива са повърхностните знаци, които грабват читателя. В действителност от прочетеното до 117-та страница с велико смирение все пак и биволско търпение! – откривам тромаво, добре изсмукано от пръсти свободно съчинение на роден език, което иначе си няма нищо общо нито с България, нито с чудесната фасада на националния конкурс "Развитие". Нехайно разхвърляни напосоки, при това и без логическа връзка помежду им откровения с претенцията да извайват уж съкровеното "аз" на героите. Литературщини, изчоплени от многотиражните издания жалки варианти на масовия българин, а тропосани толкова неумело, че се разпадат и сливат в безформено желе от ерзац-жаргонни фрази.

  Уважавам жаргона; той си има своето място и роля в лабораторията на националната ни реч, но "това тук" немощно се насилва да бъде жаргон. Неуморно се приказва за любов; строго погледнато, любовта отсъства от този "елегантен" стил. Похватът "няколко гледни точки за едно и също" се е наложил от минимум двеста години в модерната световна литература; тук обаче срещам безпомощност, която се прикрива чрез този представящ богати възможности похват. Образите в "романа" – плоски като шперплат, едноизмерни, праволинейно безвкусни. Нищо от живия живот наоколо не откривам, освен измъчената душица на съчинителката – комплексирано, ограничено в сексуални фантасмагории съзнание. Трябва ужасно да не ти върви в любовта, че да измъдриш толкова гадости по тази тема; то не са перверзии, то не са страхотии, издевателства, кръв, слуз, лиги, сперма! И това ни се предлага за върховно постижение.

  Мен самият факт хич не ме озадачава. Етичният ми проблем е свързан с председателстващия в журито на Националния конкурс г-н Тончо Жечев. Щом човек с набито вътрешно зрение за стойностите в нашия български обществен живот може да бъде купен за адвокат на подобна пошлост, то кой ще каже на простосмъртния българин що е фалш и що е постижение в литературното изкуство? Не съм против упражненията на госпожата или госпожицата Ефтимова, с всичките й благороднически титли и отличия; не ме притеснява дори и всеядността, и всезнайството на участниците в това жури и в журитата въобще, но... един Тончо Жечев да слезе толкова низко, това наистина е извънреден случай на самоунижение, или както би казал японец, изключителен случай на интелектуално харакири.

  За сринатия пример на българско достойнство и самочувствие у мен, в представите ми за големия, истинския и съвременен Писател ми е криво. Че оттук-нататък какво да рече човек, освен: дерзай, Тончо! О, Читателю! Неукий простодушний българино... Погледни какво ни предлагат, братко! Полюбувай се. Дегустирай тази чудна проза. Прочети, например, страница 117-та, където блокирах, зяпнах, почувствах се жалък нещастник, че съм се родил българин. Може би понеже зная града, а и хората в него, понеже майка ми е родена и възпитавана точно там, понеже късчета от моя голям заможен перущенски и калугеровски род баш там са се прислонили подир вакханалията на Април 1876-та. И тъй... 

  "Най-верните гаджета са от Пазарджик. Една водка и е твоя, докато имаш мангизи. Само с тебе спи, при друг не ходи. Ако искаш, ти духа. Тогава се прочух. Рядко ходя на баня, но в Пазарджик отидох. И ме накачулиха едни мъжаги, не ти е работа... Барат ме, подплесват ме. Голям ми бил... Един извади три бона и вика: Хайде! Егати и глупакът съм бил, че не му вземах трите бона. Ако бях се пробвал, в ТВУ-то нямаше да ме сцепят като турска маратонка. Щях да имам опит. Едва са ме закърпили. Не можех да ходя по нужда месец и половина... В Пазарджик ни гепиха, че крадем исторически паметници". Това е финалът на абзаца; обаче започва следващият абзац: "В София, в Борисовата градина, има едни исторически паметници на копелета от бронз"...

  Това се нарича Поток на съзнанието, има такъв начин да се самоописва героят; героят в случая е бандюга... Трудно детство, кофти приятели и т.н. Но се питам, не е ли този – огласен, разхвалван, окичван с куп от награди като циганско дайре и побутван да твори, да твори, велик автор участник в акцията по разбиване на българщината отвътре, по: да я кажа тази дума все пак! – деструктурирането на плахо оформящото се подир комунизма и соца родно, наше, демократично, в съответствие с европейските духовни ценности обществено мнение?

  Това ли им е сега дертът на господата, дето ни ориентират като народ да излезем от кожата си, да се завтечем право на Запад, към цивилизасиона, към... как беше! – гилдията на писателите от Йоркшир Хъмбърсайд!

  Та не са безобидни тези работи, господин професоре. Оттук-нататък как да ви имам доверие, как да ви уважавам! Може би вече сте забравили кой сте и какво дължите на нас – анонимните, притисканите, мачканите между лицемерни властници и мутрести шмекери, та сте се наредили сред онези, които безсрамно цапат България, представят българина в милия образ на неандерталец по света? Това ли е горещо пожеланото от Вашата "Европа, лейди Европа" и от шибания ви национален конкурс "Развитие"?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 apr. 2020

- А когато бях малък, батковци ме учеха да ям лайна.
- Специална награда за епоса на Здравка Ефтимова***.

___

* Под идиотското заглавие "Студена е потта ти, лейди...", турено вероятно от редактора на вестника Тодор Биков (1956-2016), текстът бе отпечатан в "Арт-клуб", бр.11 от 1998 г. 

Тодор Биков

Не ми е известно проф. Тончо Жечев (1929-2000) да е реагирал. Тодор Биков (1956-2016), родом от Пазарджик, е поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Работил в 42-то Народно събрание като старши експерт в Комисията по вероизповеданията и парламентарна етика. Негови стихове, статии, рецензии, студии и пр. са печатани в национални антологии. Основател и редактор на изданието за култура, изкуство и социални идеи в. "Арт-Клуб".

** Нещо, което много се търси и веднага се разпродава (SA Dictionary 2005 T1).
*** Две страници от книгата, отличена със Специална награда за принос в българската модерна литература. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (123.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (123.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  21.06.1998. ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

   

  Преди десетина дни почти в последната минута на шестия ми учебен час Любка – приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а клас, иде при мен: "Господине, парите* за нашата Прощална вечер са откраднали от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". Оказа се по-късно, че били шестнайсет хиляди, но бяха общи пари, които събираха за последното си празненство при завършване на випуска им тази година. В кого ли не се усъмнявах...?! Целият задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички – шушукат си по ъглите, гледат се гузни недоверчиво с онзи все същия проклет въпрос: кой ли е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: всяко чудо – за три дни, взех май и аз да свиквам с мисълта: щом извън училището всякакъв род тарикати, измамници, изнудвачи, мародери припкат под носа на Полиция, Прокуратура, Съд като палави щастливи козлета по тучна морава, що пък училището трябва да бъде застраховано срещу кражби! Такъв е животът. Възстановихме шестнайсетте хиляди и се постарахме с моите хлапаци да забравим. И ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубостта на момиче, па и луничав, излезе крадецът. По време на спортния ни полуден с Тошко и сестричката му бяхме играли на федербал срещу волейболното игрище; оттогава все се навърта покрай бюрото ми преди и подир края на часа, все намира повод да ми каже нещо уж мило, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър" или да попита: "Господине, вие пушите ли?" Що питаш бе, Тошко? "Ей така, питам! Вие пушите ли пури?"

  Виждам го веднъж с насълзени оченца. Какво ти е бе, Тошко? "А, нищо". Добре де, мъжът не рони сълзи току-тъй – подкачам го. "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." А няма ли начин тройката да си я оправиш, да кажем, историчката да те изпита още веднъж? "Не иска повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка и... хайде, пак сълзи.

  Същия този мил, учтив Тошко седнал зад притеснителната Анелия в час по математика, пресегнал се, отворил й чантата, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, свил банкнотите на топче, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата.

  Вижда го обаче Христо Лалов. Не знам дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква, неизвестна все още за мен, причина му дал половината от плячката. Дотук както и да е, само че Христо Лалов си имал един много, ама много верен приятел, Ванчо – Иван Андреев, височък кокалест момък с щръкнала като у таралеж четина, хем и веселяк, по когото младите дами от моя VIII-а клас се заглеждат. Отиват двамата при Тошко, и Тошко, какво да стори милият! – дал и на ухиления Ванчо, ама този път половинката от половината му дал, което ще рече четири хиляди лева суха пара. Толкова за разпределянето на кяра. Помня, имахме някога в моето юношество лаф като за случая: Авантата – чиста печалба! Стават, значи, тези исторически събития в петък, 5 юни. В онзи петък дойде Любка – едрата и гръмогласна дружка на Анелия. Гърми ми в ушите Любка, та пушек се вдига: "Анелия – питам, – къде са ти парите?" Седя си зад бюрото, а Анелия се върти като муха без глава, като попарена: тършува около чина, под чина, рови си и в чантата, отваря я – затваря я и е силно учудена, че парите все пак ги няма. Направи ми впечатление, че същия онзи петък класът ми доста бързичко опразни кабинета по български. Чувах гласовете на отдалечаващите се в коридора осмокласници. Било е малко преди да бие звънецът за седмия учебен час.

  Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, после си тръгнаха. Анелия – интелигентно и като типичното интелигентно момиче, силно уязвимо същество, кърши ръце: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха. Защото преди петия час в портмонето ми бяха дяволските му общи пари". Сигурна ли си, Анелия? – питам тихичко. "Да, господине, сигурна съм!" – тихичко и тя ми отговаря, а оченцата й, виждам, се пълнят със сълзи.

  В понеделник, в голямото междучасие на вратата на кабинета ми кацна майка й на Анелия. Искате да си поговорите с класа ли? "Какво да говоря, парите ние ще ги възстановим. Да й е за урок! Повече моята Анелия пари няма да събира." Може би се съмнявате в някого? – продължавам. "В кого да се съмнявам!" – тросна ми се учтивата до този момент дама, сякаш аз й бях откраднал парите, аз й бях съсипал живота, и си тръгна, затръшна ми вратата, та чак мазилката се посипа като тънък скрежец. Така и не разбрах за какъв дявол ми се беше появила. Може би за да поогледа как изглеждат некадърните учители, които успешно въдят бъдещите тарикати и крадци.

  Този ден държах Похвално слово пред моите примрели осмокласници: "Хубава работа свършихме! Е, браво! Не се ли разплете, остава си петно за всички ни. Над всеки от нас, и над мен също, хубавци и хубавици, виси подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже само след седмица се разделяте от днес до края на света, от днес до края на света това нещо ще се помни. Някой посегнал не на парите, а на честта и достойнството ни. Какъв празник ще празнувате!? На празника ви кракът ми няма да стъпи".

  Отговорът бе гробно мълчание, мухите чувах как силно жужат в жегата.

  Във вторник – 9 юни, седнах аз в училищната библиотека през голямото междучасие и започнах да привиквам първом момците – питам ги един по един насаме кой как е изкарал предишните два дена, какво вършил, къде е шетал, ужасно досадни, ако ме питат, въпросчета. Между онези, с които си побъбрих, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев; двамата се държаха по мъжки нахакано, като млади честни мъжлета с наранено достойнство. 
Последен, тъй да се каже, за десерт, пратих да извикат Тошко. И си седя в библиотеката аз, а Тошко от вратата още ме почна.

  "Ах, господине, ама вие и в мен ли се съмнявате?! – гледа ме миличкият с онези негови теменужени очи. – Хайде, господине, кажете си го направо! Мислите си, че аз съм откраднал парите, нали?" Не-е, не съм казал такова нещо, Тошко! Мисля си, че крадецът няма как сам да не се издаде. "Ами че как ще се издаде?" – мига-мига на парцали, а устничката му трепка, емен-емен, ще се разплаче. Поглеждам го учуден уж: Как ли! Ще почне да харчи нашироко, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще почерпи този-онзи, до спукване ще играе в залата с електронните игри и автомати. Затова и ви извиках... да ви кажа зорко да се оглеждате. Няма начин да не се разбере кой разполага с крадени пари тези дни. Тихичко продължавам: Според теб, Тошко, момиче или момче е свил парата? А!  

 Рови с очи патъците пред стола ми, в който съм се изтегнал като варен кренвирш, измрънка: "Мисля, че не е момиче". И след дълбоко негово си размишление рече: "Обаче не е честно, господине, аз да ви кажа кой може да е. Защото то ще си е баш предателство". Рекох с вид на озадачен: Тъй ли? Предателство?! Към кого предателство? "Ами предателство си е" – гледа ме право в очи, ще ме ослепи с поглед, та добавих: И все пак, ти в кого се съмняваш, Тошко? Ето, говоря поотделно, на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, обаче аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или сам не прояви достойнство да си признае.

  Стана неспокоен: "В мен се съмнявате... А? Нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е. Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" с три бели канта си е купил. И снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче, и накрая Гошо плати сметката". Каква сметка? "Ами към пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сега вие да не вземете да ме издадете?" Успокоявам го, че казаното между нас си остава, и го пратих да викне отпусналия му края фен на спортните гащи с три канта и дамска компания, тантурестия Гошо.

  На следния ден, сряда, 10 юни, влизам в кабинета по български, а вътре бръмчат като кошер оси – разлютени, момичетата обсъждат като как ще ги сберат отново тези по хиляда лева от всеки, да се възстанови краденото. А в това време делегация от бойки момичета, една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е взел парите. Той сам се издаде. Казал на Ицо Лалов, че един месец няма да харчи пари, и даже някой ако мисли, че той е крадецът, пак няма да го открие". Питам оперените следователки: А вие случайно видяхте ли го да краде? "Не сме." И като не сте го видели, какви ми ги говорите? От понеделник Тошко не се е вясвал в училището. Вече в четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, пристъпят Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо тези двама, но и аз не питам какво ги води насам.

  "Господине, ах, господине" – захвана с тежка въздишка Ванчо и млъкна. Какво има, момчета? – питам бодро. "Той... Тодор Спасов извади парите от чантата й на Анелия, господине!" – все едно торба цимент от гърба си смъкна. А вие сигурни ли сте? – питам ги. "Да, господине!" – и двамата в един глас, като се прекъсват един друг. "Видях, като й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, да не го издам – изтърсва на един дъх Ицо Лалов с хитроватата муцунка на лисица. – Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам към спрелия да се надпреварва, съкрушен Иван Андреев. Ванчо ме загледа като мишка в трици: "Той и на мен ми даде четири хиляди, да си трая. Утре ще й ги върна на Анелия". А ти видя ли го, Ванчо? – питам. "Не съм го видял, господине. Ицо ми каза, че го видял." Усмихвам се колкото ми е възможно по-приветливо, но с глас от коприва: Реши и ти покрай Ицето да намажеш от краденото... А, Ванчо?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 apr. 2020

___
* Половин учителска заплата през 1998 г. 

** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен квартал на Пловдив.. Бел.м., tisss.