ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (125.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (125.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  25.06.1998. МЕХМЕД КАБРЪЗЛЪ ПАША

  Едва ли някой днес удостоява с внимание погрозняла от времето сграда в стария Истанбул, намираща се между Златния рог, Босфора и Мраморно море, недалече от великолепната византийска църква "Света София" и султанския дворец "Топ-капъ сарай". Няколко столетия наименованието на тази сграда е ползвано с респект сред европейските политически и дипломатически среди. В сегашния си вид сградата не блести с импозантност. Мраморният й портал не е толкова висок, че да му приляга името Баби-али, което на арабски език ще да рече "висока врата" (Висока порта) и е символично име. В ранното Средновековие държавните дела, както и просбите на населението в част от някогашните царства на Изтока се разглеждали пред входа на шатрата или двореца на местния владетел. От началото на XVII век Високата порта, всъщност, е резиденция на Великия везир или на Министър-председателя на онази разпростряла се върху три континента могъща Османска империя, в която властва ислямът, заимстван от арабските племена и превърнат в средство за отвоюване на огромни пространства, където до онзи момент водеща религия е християнството.

 Има страници в Тончо-Жечевата сага "Българския Великден", от които тръпки ме побиват. Разговорът, например, между Петко Р. Славейков (1827-1895) от Търново и пловдивчанина д-р Стоян Чомаков (1819-1893), от една страна, като представители на българите в Османската империя, с Мехмед Кабръзлъ паша в длъжността му на висш сановник. Води се този разговор на 9 юни 1861 г. в дома на турския министър. Двамата нашенци се явили тук да се оплачат от гръцките владици, ала големецът отначало не успявал да ги разбере, възприема ги като хора, зарязали си занаята и челядта, надъхани от Запада и Русия. И според Т. Жечев, постепенно уж успели да го обърнат на своя страна. Какво чак толкова им казва, та от думите му изтръпвам, независимо че са се оттекли близо сто и четиридесет години от онзи паметен ден? Ето какво им рекъл, като се има предвид, че по мои си изчисления по онова време той е 29-годишен, а нашите хора са съответно по на 42 и на 34 години:

 "Но каквото и да е то, и право да имате, вие едно бъркате – че много бързате. Вие, както разбирам, искате с едно побутване да съборите една бина, (твърдина) от 400 години. То не може тъй. Каквато и да е неправдата, която ви е споходила, наш ли е кабахатът, ваш ли е, ама то станало, една власт е то, караказанска (черна) власт, но тя е власт, утвърдена от времето, и току-тъй, бир текмейле (с ритник) тя не може да се събори, още повече, когато е руханиджес (яко вкопана) и корените й биват много дълбоки и не се видят, не личи де да копаеш, за да изкорениш по-лесно, и не можеш да го поклатиш, в опасност да не падне и да те затисне.

  Знаете ли вий какво нещо е туй Караказан, на трикхане що го казват, и каква сила има той и сега? Знаете ли, че и днес, ако един карабашин (чернокапец) от тях, като наметне онуй черното, дето го турят на главата си, та когато дойде в Паша капия (в правителствената сграда), цялата Паша капия затреперва от него – и вярвайте ме, алим, Аллах трепери, ви казвам. Вяра е туй, толкоз народ влече подире си. Такваз една рана да отвориш на правителството не е шега..."

  С други думи, казано на български, рекъл им: Омитайте се, отдето сте дошли, и не ми създавайте ядове, аламинут не става то, доста вода трябва да изтече, докато се промени манталитетът на този народ. А двамцата наши, според самия Петко Рачов, отвръщат: "Та ние, ефендим, това искаме – да дадем на правителството да разбере, че той ни е толкоз страшен, нито толкоз силен Караказан днес, каквото е бил преди време. Силата му е била в нашето мълчание и потаяване, в нашето с него дружене и съединение и той тази си сила опита и против правителството, и остана излъган, и днес не е... Неговият народ (има предвид гърците) се отдели от него и го отритна; а това се домогва днес и нашият народ. Днес няма народ подире му, няма и сила; той плаши с нас, а ние не сме с него; това искаме да стане явно, че ние не сме с него, и не можем да бъдем с него".

  Тук опитът, традицията в управлението на огромната, разпростряла се върху три континента могъща Османска империя, заговорва отново в онзи библейски слог и ритъм: "Може и тъй да е, но как мога аз да повярвам тебе или тогоз и оногоз? Вие, учените, и тези, дето са ходили да се шляят по Европа, вие вяра си нямате, за вас е лесно да се отметнете не от Караказан, ами и от Господа, и от Пророците му, но кой слуша вас! Я да видим какво мислят онези вашите каракалпаклии (онези с черните овчи калпаци) – дали подир вас ще вървят, или подир карабашите ваши. Тука има свят, има грехове, а там има Рай, има мъка, и комай не се решава всеки да отиде в Джендема, като знае, че и Джениетът (Раят), и Джендемът (Адът) са у карабашите".

  Когато в края д-р Чомаков смирено предлага Кабръзлията да сондира мнение по този въпрос с други двама правителствени хора – Фуат паша и Али паша, понеже били "по-добре осветлени" по темата, "той се някак счумри". "Ние – продължава Славейков – бяхме станали на крака да си ходим. Той помълча, а после зина: "Не мога от техните глави ум да вземам, и те са Европа маймунларъндан (европейски маймуни), и те са се учили с огледала да оправят; а тъй се държава не оправя. Тях ако слушате, вий няма скоро да видите отървание от Караказан. Те лъжат". Цитат от книгата "П. Р. Славейков, събрани съчинения", София 1969 г., стр. 138-144).

  ...Ей го отново същия проблем: за припряността и за времето, което изисква всяка ферментация, всяко преображение, особено пък в духовните пространства. Дали от туй пусто бързане не си влачим лихвите и досега? Дали вместо вино не получихме развален оцет?! Байганьовците, като чета и гледам, плъпнали навсякъде, шупнали като старо гюбре, роят се от духовната леност досущ като винената мушица, дето е в състояние да съсипе и най-качествения материал. Поклон пред сърцатите двама пратеници на нашите интелигентни българи! Повече обаче ме озадачава как думите на 29-годишния османлия големец съответстват на христовата препоръка, образно казано: цирея*, преди сам да набере достатъчно, разбуташ ли го, по-лошо става.

  Post scriptum

  Бойко Борисов (1959) управлява вече над десет години България със сбирани по кръстопътищата случайни хора, както циганите "берат бакър и джулязо" за скрап. И тези въздигнати избраници, веднъж измъкнали се от анонимността, обикновено се превръщат в бедствие с войнстващото си невежество, превръщат се в проблем за обикновения човек и за България, като усърдни слуги на чуждия интерес. Вижте кариерата на един много внимателно подбран човек, обучаван и стигнал до длъжността Велик везир в Османската империя. Има какво да научим и от Османския период в нашата история, мисля си.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 apr. 2020

Илюстрации:

- Щастлива е нацията ни с щастливи властници;

- Кямил паша, Къбръзлъ Мехмед (1832-1915)**;

___
* Това се отнася и до шумния дебат за недостойните и достойните в бившата Държавна сигурност, която винаги е обслужвала преди всичко т.нар. "елит". Някогашните доносници, които преди обслужваха КГБ на СССР и БКП, днес неслучайно са повечето от най-гласовитите борци за европейски духовни ценности. 

** Кямил паша, Къбръзлъ Мехмед (1832-1915), роден и починал в Никозия, е висш сановник. Учил първо в Кипър, после в езиковото и военното училище в Египет, което завършил с чин майор. Владеел арабски, персийски, гръцки, френски и английски език. Започнал като преводач и секретар на египетския валия, по-късно заема различни административни длъжности в Кипър, Херцеговина, Бейрут, Косово и другаде. Министър и велик везир (премиер министър) през 1885-1891, 1895, 1908-1909 и 1912-1913 г. Управлява в период, наситен с особено важни събития от най-новата ни Българска история, като 1) провъзгласяване на Съединението между Княжество България и Източна Румелия; 2) провъзгласяване на независимостта на България; и 3) Балканската война от 1912-1913 г. Носила му се славата на англофил, но пък активно съдействал за укрепването на Младотурския комитет "Единение и прогрес"... На 29 години, когато води споменатия по-горе разговор с нашите двама представители, вече имал е представа както за меда, така и за жилото на т.нар. европейски духовни ценности и манталитет. Бел.м., tisss.