ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (90.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (90.)

   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!

   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

   01.01.2000., продължение IV 

  Парадокс ли е, че израснал и възпитан в силно религиозна среда, Карл Маркс е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме сериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство?! Любовта е ключово понятие за християнската етика; омраза е основата, върху която се гради Марксовата утопия. Тази омраза е класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпници, а наедро, като противостоящи си обществени маси, изключително зложелателни една към друга, просто всяка държи нож зад гърба си и мечтае унищожението на врага*. Оттук иде несекващото разпалване на гняв и бяс в марксистката литература и публицистика. За жреците на Партията-ръководителка спокойният разум е Сатаната, другото име на Дявола, да не забравяме! – е Луцифер, Носещият светлина според латинската, или Прометей – ако повече ви се нрави, според древноелинската версия.

  Есеистът вижда Богочовека като партиец-конспиратор; негова си, на г-н Продев, работа, ала Иисус не се криел, не бягал, не действал подмолно. Стефан-Продевият Исус рецитира: "политическите ми беседи с народа", и това е пак преиначаване – просто няма такова животно Политически беседи при библейските притчи. Говори се за фарисеи и книжници, за търгаши в храма на вярата, ала пътят към духовното остава отворен пред всекиго. "Който търси истината, не може да бъде добър!" или друг бисер на Стефан Продев: "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко" и "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от едно преиначено учение". Цитираните находки (вж. с. 165 от цит.съч.) подсказват за добре осъзната ловкост да се жонглира с понятия и тези. Случайно ли е това?

  "Потърсих ви не за защита, а за мъст" – скандира партийната Мария Магдалена; от символ на милосърдието онази, към която Иисус се отнасял с най-висока степен на любовта Си, нашият публицист е преработил в символ на мъстта. Но и "омразата, и ревността (у фанатика партиец, бел.м., tisss) не се интересуват от истината" е цитат от книгата (вж. с. 171). У партиеца, независимо от таланта му, сякаш няма сетиво да проумее Иисус Христос. Бедата не е в атеизма му, а в това, че му липсва смирение. Самонадеяността у този тип хора наистина плаши. Господинът споменава "съвест", но в неговите представи понятието съвест е партийната централа и вождовете там, в нея, които свише му задават клишета с форма на апокалиптични видения както у неграмотния четирийсетгодишен Мохамед.

  Лайтмотив в есето "Стадионът" е: ах, защо ли не можем да забраним ходенето по стадионите, както забранихме ходенето на черква! Преди години Георги Джагаров ни пазеше от идеологическа диверсия, тук вече са се заели да ни опазят от глътка свобода. Аман от евнуси! Пазели са ни, като да им бяхме пациенти от "Палата № 6" на Антон П. Чехов, или както харем за девственици. Властта редовно ни стрижеше, проверяваше за пучи въшки и подравняваше в стройни, удобни за логаритмуване редички, сърцеведи със стоманени очи и партиен билет денонощно се грижеха да мислим и се вълнуваме правилно. Впрочем, за този кич като че ли всичко вече бе казано в романа "1984" на британския поет и публицист Джордж Оруел (1903-1950).

  В есето "За какво говорят къщите?" най-елементарно "недоволство" се бърка с "неудовлетворение" (вж. с. 224 на цит.съч.). А дали това е lapsus linguae** поради паронимия*** или е лична философия? Например: "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство". Друга грешка, този път лексикална, в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (в катедралата "Нотр дам дьо Пари", бел.м., tisss) ще видите културата, в мен (в Айфеловата кула, бел.м.) ще откриете цивилизацията". Ами че цивилизация е част от понятието култура. Да се противопоставя "културата" срещу "степента на развитие в едно общество", т.е. културата срещу степента култура е нелепо. Обаче така е според маркс-лениновата теория, където непрекъснато се говори за "двете култури" и пр. Там всичко може! Докато Историята на човечеството всъщност е низ от преливащи, възкачващи се една върху друга цивилизации. Цивилизацията на инките, например, продължава да излъчва духовна енергия, макар всмукана в днешния глобален modus vivendi****.

  Френската революция от 1789 г. е сред свещените крави за партийния "морал" и есеистика. Есето "Революцията" е интересно най-вече с образите на Дантон, Марат и Робеспиер. Бегла моя приписка към това задълбочено (хе-хе) изследване върху психологията на фанатизма. Отбелязал съм си: "Стихийността на комунизма като философска система е разединението, блокиране на националното, унищожение на традицията, ликвидация на личността заедно с убежището й – частната собственост и личната й инициатива. Легиони от наемни нископлатени воиници и работници, ето това проектираха партийните кардинали на марксизма и неговите отрочета. "Човек звучи гордо" стои кощунствено в писанията им, понеже именно дяволски инженери на човешката душа експериментираха чрез милиони човешки същества, планираха превръщането на планетата в концлагер за непретенциозни мравки с промит мозък, за хора безлични, изтръгнати от отечеството и рода си, от потомството и имота си.

  Ако не вярвате, отгърнете първоизвора от 1848 г. – "Комунистическия манифест" на Карл Маркс. Това книжле на "Партиздат" от 1985 г. в луксозна подвързия ми бе настолно четиво в моменти, когато се усещах леко замаян от еуфоричните речи на господата в преустроените подир Десети ноември стари партии и новопоявили се движения за права и свободи, за демокрация и европейски духовни ценности. Този манифест е тяхното евангелие, жалонът им, ориентир в дейността. Отрекоха се от Владимир Илич, виж, от Карл Маркс няма да се отрекат, че пред Маркс както пред върховен Господ бог се кълнат и владишки свещи пред иконата му палят. Та чета профилактично епохалния труд на г-н Карл Маркс, вземам го като средство срещу разстройство след мазни лакърдии откъм чалмалиите полит-агитатори в целия ни политически спектър.

  И тъй Робеспиер-Дантон-Марат са Света Троица за автора есеист, а може би и за самата демократична еволюция. Три велики личности, обладани от амбицията да управляват участта на собствения си народ, т.е. неуправляемото. Струва ми се, в днешно време сциентизмът и генното инженерство напомнят този род крайности в издевателствата над човешката природа.

  Стремя се да пиша сдържано, когато обсъждам този сборник с есета. "Говори, за да те видя!" – тази мисъл на елина Сократ публицистът е извел на показ като мото на сборника си. В никакъв случай не ми трябва конфронтация; личността на автора е значителна по мащабите на съвременната ни българска публицистика. Иначе – да не го ценях, не бих се захващал с работите му. В най-неочакван смисъл тук пред нас е образцов пример за участта на български интелигент, за участта на онази част от мнозинството талантливи българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си, като сами себе си закопчаха в оковите на фанатичната предубеденост, стесниха блендата си да виждат живота не в цялата му пъстрота, насилиха се да представят живота ни по начин, по който са го виждали в младежките си съновидения. "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – изповядва се есеистът; но защо бърза да елиминира като некадърник или враг всеки, който не би бил съгласен с него? Да, прав е – според мен, като твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата". И аз познавам подлец, който пише сносни стихове, но успя да ме завлече със солена сума спестени в мизерия пари, уж за да ми отпечата романа "Ламски". И ме излъга, казано между другото, но това неспирно Стефан-Продево "ние-ние-ние" ме кара да си мисля, че тенденциозната публицистика винаги е разсъждавала панелно, наедро, което донякъде ми напомня Романтизма като естетическа постановка. За разлика от наивността на Романтизма обаче, партаецът съзнателно опростява многообразието на живота в общество до схватки между "врага" и "ние", между "другите" и "нашата партия", била тя БКП, БСП, СДС или в най-свежата си версия – ДСБ на Иван Костов с кресливите й свахи. Добавено при преписа рано тази сутрин на 3 октомври 2006 г.

  Детайл. Защо е, например, контрастът между "нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288 от цит.съч.) и "едрите селски крака" на разпнатия партиен Исус (от с. 157)?... Внушението иде от средата, в която се е формирала личността на автора: очевидно нежното е било винаги съмнително за раслия покрай едрите мазолести крайници на човека "от народа". Кому е нужно тъпото противопоставяне, дявол знае. Мистерия! Или обичайната доза посредственост, от която не са лишени и най-великите умове в грешния ни свят. И се връщам пак към онова, с което започнах приписките си по белите полета на сборника "Разказът на палача". В последното есе (вж. с. 303) чрез изреченото от обречения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята". Ами да! За праведния партиец от 1989 г., та и досега у нас, в този ъгъл на Европа и света, най-неприятната частна собственост бе, па и до днес си остава собствената ти съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Чуваме и днес все този зов и откъм други, вече антикомунистически уж, партийни минарета – значи, партийният член може да разполага единствено и само с партийна съвест. Която съвест естествено зорко се охранява от съответния партиен апаратчик или секретар-антикомунист.

  Че с какво въпросните демократи и свежи борци за европейски духовни ценности се отличават от другарите и другарките на БеКаПе? Ами че те си мязат досущ като еднояйчни близнаци по манталитет и по стил на изказ! В заключение. "Говори, за да те видя!" – рекъл Сократ! И виждам вече не познатия чугунен Стефан Продев, ами един разтерзан човек. Говори гръмко – тъпани лумкат, крещи кларнет, издува бузи духовата музика, пък дочувам шепот на наранено честолюбие, тъга на расналия в полуградска мизерстваща Банишора – една от бедняшките махалици на някогашна София. Част от нещата съобщава с езопов език, ала независимо от политическите му пристрастия, чувствам го близък по съдба този творец с познатия ми до сълзи български рефлекс към света – твърдоглав, упорит докрай в заблуждението. Пък и кой го знае! – може да е прав. Но тогава пък, при това положение, ако е прав, светът би трябвало да е твърде скучно място за живеене.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 mar. 2020

Илюстрации:

- 1977 г. Раждане на теленце в с. Дъбрава, Добруджа;

- Винаги ми е съмнително, кога ми прехвалват някого.

___
* Както бе писал самоуверено в импресия младичкият юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". Категорично и ясно! Така ли е в действителност обаче?
** (лат.) Грешка на езика.

***  (от гр.) Външна прилика между думи с различно значение.

****  (лат.) Начин на живеене, условия за общуване, за съвместно живеене и пр. Бел.м., tisss.

ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ ХАНС К. АНДЕРСЕН

ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ

 ХАНС К. АНДЕРСЕН

  В началото на по-по-миналия век, значи, преди около двеста години в градчето Одензее, чието име ще рече на датски нещо като Селището край езерото, в бедна тъжна къщурка се роди момченце. Родителите Мария и Ханс бяха толкова бедни, че леглото, върху което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчетиите на подиума, върху който подиум неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Тръмпи. Горкият граф Тръмп! Приживе толкова уважаван и така ценен! Като го виждали да препуска насам-натам с буйния си кон или в скъпа каляска, обкръжен от весела и шумна компания, хората завистливо въздишали: "Ето на, какво значи да си роден в богат род!"

  Дали бил щастлив негово високоблагородие не се знае, но да не били дъските, върху които десетина часа лежали бездиханните му телеса, преди да го хвърлят в дупката... та, казвам, ако онези мизерни дъски с фъндъци скъпо траурно сукно не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли, кажете ми, днес би се сетил, че такава пъстра птица някога е съществувала, яла, пила, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами още по-тъжно, хората му завиждали, смятали, че Тръмпи е ужасно щастлив. А го споменаваме този почти неизвестен за света днес граф заради момченцето на бедния кърпач обущаря Ханс и неговата жена перачка на чуждо бельо Мария. Виждате ли какви шегички си бие съдбата, струва си да се замисли човек.

  Да-а! Правилно се досещате, наистина говорим за Ханс Кристиан Андерсен, най-прекрасния разказвач на приказки, ама моля ви се. Всички ние сме чели, някои от нас – и със сълзи на очи историята за Грозното патенце. И после с незасъхнали от сълзите очи ни е идело да закрещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме от радост, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно патенце, а нещо разкошно – един красив лебед. Ей такива ми ти работи! И знаете ли, самият Ханс Кристиан не се стърпява, признава, макар и на друго място: "Грозното патенце, това съм аз". Ще кажете: е, как така? Ето как!

  Накратко, бъдещият световен автор на приказки за деца и възрастни хора бил до такава степен пренебрегван, ама толкова мачкан, унижаван и оскърбяван от всички, които би трябвало да забележат отрано блестящия му талант, че да не бил проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа, ако не вярвал до такава степен, че ще пробие над пелената на креслива посредственост, ще мине през тресавището на общественото нехайство именно към даровитите деца на бедните, ние с вас никога, ама никога нямаше да прочетем великолепните му приказки "Палечка" или "Малката русалка", "Снежната царица", "Дивите лебеди", "Малката кибритопродавачка", дори "Царкинята върху граховото зърно", "Новите дрехи на царя" или "Глупавият Ханс". О-о! Никак не били глупави онези, които го обявили за чудак, за луд, за наивник, за натрапник дори. Даже и като станал известен, не преставали завистливите злостни подмятания от лагера на некадърниците, че пишел неграмотно. "Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами че този Андерсен съвсем нищо не разбира от литературно изкуство. Ами че той, ах, какво нахалство! – той изобщо, ама изобщои никак не пише според правилата на изящната модерна литература."

  Самият Ханс Кристиан, понеже раснал и се възпитавал от самия живот в средите на бедните, сред всички онези унижавани и оскърбявани неугледни скромни хора, които наричаме народ, от малък се учел да вярва в себе си, бил състрадателен и с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на жестоките и злобните, а да държи неотклонно посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише простичко и разбираемо как човекът, въпреки простотията, завистта и злото, успява все пак да бъде божествен.

  Кокалест, сух, висок, доста висок, той се извисявал над останалите деца и юноши, а дългите му кльощави ръце стърчали из ръкавите на преправените стари бащини палта. Бил рус, дългокос и дългонос. Да-а, на пръв поглед не бил красавец, пък и – прекалено стеснителен, кое ли момиче ще му обърне внимание! Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към утъпкания коловоз на бедняшката орис – ами да, бедняшкият син е осъден да бъде беден и мачкан от властниците, да мечтае за известно, ама ей ту-у-уничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа в местната фабрика за сукно или пък в най-добрия случай – шивач с многобройна клиентела както шивача Стегман, да речем. Да го уважават като този Стегман, му предричала от сърце премръзналата перачка на чуждо пране майка му.

  Детството на талантливия човек е много важна част от живота му. Нещастията – а пък недоимъкът, болестите, и разбира се, смъртта са сред нещата, с които бедните деца се запознават още от невръстни, та нещастията моделират таланта, правят от мекото, огъващо се, готово с радост да поръждавява и да гние желязо звънтяща и бързоструйна стомана, от онази, която служи за направа на рицарските шпаги. Тук най-вероятно му е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на неизвестния, оскърбявания Ханс Кристиан, обущарския син, преди светът да го приеме в целия му блясък и великолепие. Ето имената на тези добри хора – Педер Юнкер, разносвача на афиши; стария и тъжен печатар Иверсен; композитора Вайзе; италианския професор Сибони, приютил 14-годишния провинциалист у дома си в столицата на Дания Копенхаген; балетиста Дален и неговата мила съпруга – видна актриса; поетите Гулберг и Раабек; старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове; пастора Гутфелд; Йонас Колин, директора на Кралския театър. Този Колин, наглед твърде суров и строг мъж, а всъщност сърдечен и хубав човек, издействал кралска стипендия за безплатно следване в школата на градчето Слагелсе. Същият този външно студен и неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен и никой не се радва така искрено на успехите му, никой не скърби повече от Йонас Колин заради огорченията, съпътстващи бъдещия велик писател. И как ни веднъж този Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел!

  Понеже един издател не е склонен да рискува паричките си за таланта на някакъв никому неизвестен нов автор, първата си книга Андерсен издава на свои разноски, отделяйки от оскъдните си средства за храна. Мъките и уплахата, несвършващите унижения, съскането на Посредствеността по петите му превръщат впечатлителния нежен юноша в човек с неврастеничен характер, болезнено чувствителен и уязвим. Още първите стъпки на младия Ханс Кристиан Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети. Това продължава до физическата му смърт, за съжаление. Но за разлика от България – мнозина известни творци на датската култура стават близки приятели и съмишленици на Андерсен, помагат му по всякакъв начин, подкрепят таланта му.

  Пиша това, мили мои дечица, и сърцето ме боли – помисляли ли сте някога колко талантливи достойни мъже и жени са погребани в черната тъжна пръст, унижени и смачкани от неуморната жалка армия на Посредствеността? Да, "Грозното патенце" е оптимистична приказка за един чудесен талант в страната Дания. В нашата родна България обаче за съдбата на талантливите по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тази приказка и аз, пишещият за вас тези редове, гледам като на особено послание и до мен от страна на родения преди над двеста години кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос скандинавец, защото това си е приказка за Любовта, която е по-устойчива от неуважението и пренебрежението на тъпите, преизпълнени от лакомия и егоизъм търбуси в копринени гащи на цветенца и хърбалички. tisss! 

  Пловдив, 13 юли 2006 година

    Следва "Храбрият оловен войник" по действителна пловдивска история

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 mar. 2020

Илюстрации:

- Любимият разказвач на приказки за деца и възрастни;

- Март 1953 г. с подаръка от дядо Коледа пред избата*.

–––

* Повечето от хлапетата на бедняците ходехме по целия ден боси из улиците и Джендем тепе и майка ми оставяше една голяма тенджера, в която изваряваше прането, напълнена с вода, и не ме допускаше в избата, без да съм си измил краката. Хазяйката ни по онова време Цвета Дърварова, към 50-годишна мощна дама, цапната в устата кавгаджийка, опряла лакти върху перваза на балкона им на втория етаж, току над главата ми, докато съм стъпил с двата крака в тенджерата обичаше да ме кълне, докато се мия: "Кокалите да ти варят дано в тази тенджера!", "Ща науча аз теб къде серат гладните!" или "Ща прата аз да чукъш камани!" Мразеше ме, че не си мълчах, ами се зъбех и аз отдолу, нагазил с двата крака в тенджерата. Съседите се притесняваха много от тази жена, че зет й Пано Троплев от селото Чоба, като бивш партизанин, макар само за седмица 16 годишен полежал в шумата с партизаните, учеше по онова време в генерал-щабна академия в Маскве и чат-пат се връщаше от Маскве с дарове за двата й внука на Цвета – Видко и Коцето. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (89.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (89.)

   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!

   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

   01.01.2000., продължение III 

  Търсенето на антипод, съпроводено от гневен патос и апломб, разбира се, не започва от есеиста Стефан Продев; този вид маниакална амбиция я има и в т.нар. "работнически" издания от двадесетте и тридесетте години на ХХ век у нас, тъй че за читателя, незапознат с начините за литературно или публицистично внушение, ахмашкото бастисване и просташкият кикот са въздействали първосигнално като призива "Бий врага" от някогашните бедняшки махали. Есетата на Стефан Продев се вписват плътно в стилистиката на партийната сатира чрез иронизми, сарказми, пасквили, вж. сборника "Червен смях", изд. 1956 г. с фейлетони, стихове, разкази, карикатури от партийния работнически печат през периода 1919-1923 г. Публицисти, като Георги Кирков - Майстора, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Димитър Полянов, Христо Смирненски, воюват чрез набор от ярки гротескни фигури на всичко онова, което марксистът оценява като буржоазно, филистерско, еснафско, т.е. вражеско. Тогава изпървом меко, плахо начева запевът срещу индивидуалния собственик на предприятие, срещу частния стопанин, срещу правото му да не се съгласява със спуснатите в обращение партийни постановки за живота от гледна точка на някаква си централа за политинформация. Своята гръмогласна поза тази публицистика от самото си зараждане предлага като позиция в защита на експлоатирания народ, но този "адвокат на истини от последна инстанция" е твърде възхитен от себе си, че мнозинството обикновени българи да го възприеме за човеколюбив и съвестен*.

  От есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127) са свидетелствата за такъв род истерични женствени крясъци: "Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидно мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене". Още какво да добавя! Може би характерни за Продев фразички, като: "аз не обичам", "за вас и средата ви", "пресилвам черното", "много злъч и грозота", "станал скандал, имало обиди", "но инцидентът не свършва с гледането през ключалката", "тази предпремиерна истерия", "излишно е тук да ви доказвам, че изкуството", "злобни схватки", "тяхната експлозия носи горчивини и омраза", "минава през театъра като бедствие", "писъци и драскане с нокти", "гонене от сцената", "гонени от пръчката на омразата". Леле, как тъжно живее човек, който разсъждава в този стил! Обсъждайки театъра, есеистът на Партията по-скоро описва технологията на номенклатурните идеалисти около грандиозните, епохалните и прочие партийни акции, мероприятия, кампании, представя как били организирани клакьорите по градове и села, демек, т.нар. честни граждани, будна съвест, зорки очи, всъщност активисти на Партията. Днешният млад българин едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше в течение на седмици, докато се постигне така желаният от управленския елит "непринуден" всенароден ентусиазъм. За една от Продевите фрази – израз на наболяла, женствена несрета – "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам онези, които примират от възторг пред тази самолюбуваща се проза: Това ли е еталонът за публицистика?

  Въпреки несъгласията ми, оставам с уважение към публициста Стефан Продев заради "Разказът на палача" и "Кината на бедните" (цит.съч., с.128-149). Във втория текст откривам раздвоението у човек, раснал и възпитан в работническата среда с традиционната й патриархална, строга нравственост. Говори за "мърморенето на еснафа", ала разбирам – мърморенето иде от неприязън у обикновения човек към модните лиготии или лумпените на града. И когато пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (за ерзаца във филмовото изкуство между двете световни войни, бел.м., tisss), разбирам, този агитатор може да се изразява и без предвземките на партийна кукла, а като обикновен българин. Когато разказва епизода с кварталния стражар и пакостливите момчурляци, виждам онази наивна идилична, но и строга България, която болшевизмът с лудешки кикот разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с гнева на политкомисарите, с неосветените още предателства към отечеството и към най-обикновения българин. Сигурно е вярно писаното за продукцията на Мосфилм от онези времена; Мосфилм, но в друг контекст, при съвсем други национални и психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на миналия век, ни караше да се питаме насмешливо: Добър ли е филмът или съветски? Дали усетил промяната есеистът Продев! Ето я драмата: детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален свой разговор с железобетонния партиен глас на уж обновяващата се идеология в Партията от 1980-1990 г. Печалното при това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което маскиралите се като демократи бивши партайци, дължат първо на собствения си български корен.

  БЕЛЕЖКА:

  В обикновен разговор между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И малко след това, явно усетил какво изтърсил, идиотът отсреща притеснен се усмихва: "Майтап бе, казах го на шега". За каквато и кауза да настоява, мине ли към просташкото "Ти знаеш ли аз кой съм!" – не виждам как който и да е би удържал успех някъде другаде освен у хора с робска психика. За костовизма злобата е гориво. Един и два пъти ли Иван Костов говори извисоко към обикновения човек. Започна от "алчните бабички на припек" – случайно изтървана сякаш реплика към пенсионерите с техните мизерни пенсии, та до обвинението, че българинът е недорасъл и невежа, и затова бил недостоен да го оцени като лидер. В реалното демократично общество след подобна изцепка въпросния самозванец го изнасят с упокойни траурни песнопения и духова музика откъм задния вход на политическия театър. Тази яростна грандомания не е новост за нацията ни. Преди Костов по същия начин с нацията ни общуваха гастролиращи прима-балерини като Жорж Ганчев (1939-2019), Жан Виденов (1959), Ахмед Доган (1954), плюс още дузини минали в запаса пишман-политици. Поначало грандоманията или самоопиянението е заемка от аксесоарите на болшевизма, фашизма, нацизма, ислямизма – изобщо от убедеността у ловкия ум, изкачил се до самия връх на обществото.

  Пловдив, 1 октомври 2006 година

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 mar. 2020

Илюстрации:

- Преобразяването на познатите от миналото;

- Любовта е от-до, ала интересите са до гроб**.

___
* В България, с много редки изключения, политическите ни лидери и примадоните в обкръжението им говорят на обикновения българин, все едно е хлапе от детската градина. Не разбират кой е суверен в Република България. 
** Вж. http://encho1.blog.bg/history/2016/09/22/za-mrysnata-piana-ili-zashto-sme-vse-na-opashkata-i.1478118 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (88.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (88.)

   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!

   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

   01.01.2000., продължение II 

  Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33):

      - личният автомобил,
      - апартамента,
      - чашката винце,
      - механата, която човекът си устроил в мазето,
      - купената чуждоземна вещ,
      - йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
      - пътуването до чужбина...
  Какво лошо има в това? Ама че объркана работа! А Давид от библейската притча бил пролетарий, възправил се срещу Голиат, тук представен като стопанин, демек, средно заможен гражданин. А нали точно тази категория – средно заможните, през всички епохи дотук са крепили държавата, което е азбучна истина. Бедното момче от Банишора – авторът, ползва такива стари клишета на партийната журналистика: "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и пак есето му "Реквием за коня" остава сред добрите неща в сборника. Дали усещал сам публицистът каква ода на създадената от Фердинанд царска кавалерия е сътворил! Не Будьоновски коне, а тежковозите от българската артилерия внасят сантиментално-печалния чар в есето. Подтекстово тук откривам високия дух и самочувствие на една стегната действаща армия.

  Военните коне. Колко много говорят дори имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно е това съчетание на хлапашка гордост у момчето от крайния квартал Банишора и българското родно честолюбие. Изобщо, когато забравя да се прави на ортодоксален партиец, авторът звучи вълнуващо (вж. с. 41-44 по темата "Незабравимо време").

  Подир хубавото есе "Колибите и момчето" с картини, образи и размишления, тъй човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и зидарския епос): сраженията с еснафа, т.е. заклеймяването на саможивия, ограничен в семейния си бит българин. В това есе лъщи отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната публицистика виждам образцово, по тъпанарски приложени.

  1) Тенденциозност. "Вие", т.е. враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; и "ние", т.е. мъжествените, достойните, най-верните синове и дъщери, всеотдайните, демек – праведниците. Всъщност, онова, което ни е известно като "образ на врага", служи да ни внуши каква ценност за човешкия род е партиецът.

 2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, а в действителност – начин ловко да се подмени вълнението за ставащото тук и сега. Това е тревога за катаклизми отвъд поля и морета, показно изразена, нашепваща: партаецът не спи, партаецът будува, той е жива съвест на света и епохата. И това – за да се прикрие мижитурството, раболепниченето именно сред тази тъжна категория "хубави хора".

  3) Липса на елементарно домашно възпитание (нещо, което отбелязах вече и при други двама автори с подобен натюрел: философа-историк от Кючук Париж Лазар Мастагарков и негова светлост сливенският тънък ценител на Фьодор Достоевски и Хемингуеевите кокошки Атанас Славов, авер на онзи митичен кебапчия с тиган № 8. Култова фразичка за невежите автори: "Сигурно съм груб, ама съм точен" – любува си се сам Стефан Продев в есето "Разказът на палача". Аслъ, как да се не гордееш!

  4) Опростителство. "Не знам защо (след като разправил приятелят каква виличка смятал да си построи, бел.м., tisss) мислех нещо тъжно". И по-нататък – "Застанал под отровната й гъба (от китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". Това е то отвращението у партиеца от "еснафския" стремеж към уют и лично щастие. А виж, взривяването на съветската атомна бомба приехме като триумф на борбата за мир.

  5) Празнословие. Бисери в прозата у Продев: "конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (буквално от руски би трябвало на български да се чете: ударите на тревожни удари върху камбана при бедствие; още един полуграмотен рабфаковец след професора-академик Атанас Славов с неговия руски; "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", "имате си вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н. Излезте днес на улицата с тези фразички, и ще ви вземат за луд. Ей тъй нескопосно говореше на българина водещият сред публицистите на партийната ни пропаганда дисидентът Стефан Продев – знаме на т.нар. "инакомислещи", главният редактор на вестника с показателно име "Култура", вестник – рупор на представата им за цивилизованост.

  Две от задевките ме карат да мисля, че атакувайки "еснафа" – удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки поети от типа Тодор Чонов (1945) от Рогош, Спас Гъревски (1953) от Марково, и пр., както и за да се поупражняват партийните евнуси, публицистът на Партията е изваял в далечната 1987 г. портрет на типичния партаец, пожертвал младежките си блянове млад човек, превърнал се в мекере, за да се устрои в живота нов. Две фразички бият определено в такава посока: "Няма нищо по-забавно и мъчително от вашите усилия да изглеждате културни" и "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади". Въпреки жалката истина, както пише Стефан Продев – поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (на партийците) знание", от "пропасти в школската ви култура" стига до куриоза вождът да се обърка с витийното слово, писано от някой известен поет, като Любомир Левчев, и да отцепи дюс през кестермето, да пробва ин лайф да го допълня с оригинални си свои лични разяснения, от които зевзеците гребяха с пълни шепи за политическите вицове в епохата на соца. На живо Тодор Живков например по националната родна телевизия обяви Индия за бисер в короната на американския империализъм. Или известният му лаф при откриване на Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полупроводници, догодина – живот и здраве, и за цели жици!" При откриване на детски ясли в затънтено селце на бележка от бабка, че в този пущинак няма вече кой деца да прави, бай Тошо наперено отсякъл: "И деца ще ви направим". Лапсусите на Иван Славков – Батето бледнеят пред гениалните фрази на първия човек в някогашната БеКаПе.

  Следва

  БЕЛЕЖКА:

  Имам моя си хипотеза, че Стефан Продев си служи с еснафа както с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон на властта у нас, за изгубилите морални позиции още от осемдесетте години на миналия век не само сред своите, но и сред мекеретата-интелектуалци, които ги обслужваха, като за пред външния свят и пред младите неопитни поколения българи им създаваха лице на стопани.

  Пловдив, 30 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 mar. 2020

Илюстрации:

- Мои връстници, някогашните млади автори**;

- 1981 г., моето ъгълче в "Комсомолска искра".

–––

* Стефан Продев, "Разказът на палача", изд.1987 г. 

** Отляво-надясно: Емил Симеонов (1945-2009), Росен Босев (1946-1988), Димитър Яръмов (1942-2003), Владимир Зарев (1947). Бел.м., tisss.