ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (89.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (89.)

   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!

   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

   01.01.2000., продължение III 

  Търсенето на антипод, съпроводено от гневен патос и апломб, разбира се, не започва от есеиста Стефан Продев; този вид маниакална амбиция я има и в т.нар. "работнически" издания от двадесетте и тридесетте години на ХХ век у нас, тъй че за читателя, незапознат с начините за литературно или публицистично внушение, ахмашкото бастисване и просташкият кикот са въздействали първосигнално като призива "Бий врага" от някогашните бедняшки махали. Есетата на Стефан Продев се вписват плътно в стилистиката на партийната сатира чрез иронизми, сарказми, пасквили, вж. сборника "Червен смях", изд. 1956 г. с фейлетони, стихове, разкази, карикатури от партийния работнически печат през периода 1919-1923 г. Публицисти, като Георги Кирков - Майстора, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Димитър Полянов, Христо Смирненски, воюват чрез набор от ярки гротескни фигури на всичко онова, което марксистът оценява като буржоазно, филистерско, еснафско, т.е. вражеско. Тогава изпървом меко, плахо начева запевът срещу индивидуалния собственик на предприятие, срещу частния стопанин, срещу правото му да не се съгласява със спуснатите в обращение партийни постановки за живота от гледна точка на някаква си централа за политинформация. Своята гръмогласна поза тази публицистика от самото си зараждане предлага като позиция в защита на експлоатирания народ, но този "адвокат на истини от последна инстанция" е твърде възхитен от себе си, че мнозинството обикновени българи да го възприеме за човеколюбив и съвестен*.

  От есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127) са свидетелствата за такъв род истерични женствени крясъци: "Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидно мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене". Още какво да добавя! Може би характерни за Продев фразички, като: "аз не обичам", "за вас и средата ви", "пресилвам черното", "много злъч и грозота", "станал скандал, имало обиди", "но инцидентът не свършва с гледането през ключалката", "тази предпремиерна истерия", "излишно е тук да ви доказвам, че изкуството", "злобни схватки", "тяхната експлозия носи горчивини и омраза", "минава през театъра като бедствие", "писъци и драскане с нокти", "гонене от сцената", "гонени от пръчката на омразата". Леле, как тъжно живее човек, който разсъждава в този стил! Обсъждайки театъра, есеистът на Партията по-скоро описва технологията на номенклатурните идеалисти около грандиозните, епохалните и прочие партийни акции, мероприятия, кампании, представя как били организирани клакьорите по градове и села, демек, т.нар. честни граждани, будна съвест, зорки очи, всъщност активисти на Партията. Днешният млад българин едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше в течение на седмици, докато се постигне така желаният от управленския елит "непринуден" всенароден ентусиазъм. За една от Продевите фрази – израз на наболяла, женствена несрета – "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам онези, които примират от възторг пред тази самолюбуваща се проза: Това ли е еталонът за публицистика?

  Въпреки несъгласията ми, оставам с уважение към публициста Стефан Продев заради "Разказът на палача" и "Кината на бедните" (цит.съч., с.128-149). Във втория текст откривам раздвоението у човек, раснал и възпитан в работническата среда с традиционната й патриархална, строга нравственост. Говори за "мърморенето на еснафа", ала разбирам – мърморенето иде от неприязън у обикновения човек към модните лиготии или лумпените на града. И когато пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (за ерзаца във филмовото изкуство между двете световни войни, бел.м., tisss), разбирам, този агитатор може да се изразява и без предвземките на партийна кукла, а като обикновен българин. Когато разказва епизода с кварталния стражар и пакостливите момчурляци, виждам онази наивна идилична, но и строга България, която болшевизмът с лудешки кикот разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с гнева на политкомисарите, с неосветените още предателства към отечеството и към най-обикновения българин. Сигурно е вярно писаното за продукцията на Мосфилм от онези времена; Мосфилм, но в друг контекст, при съвсем други национални и психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на миналия век, ни караше да се питаме насмешливо: Добър ли е филмът или съветски? Дали усетил промяната есеистът Продев! Ето я драмата: детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален свой разговор с железобетонния партиен глас на уж обновяващата се идеология в Партията от 1980-1990 г. Печалното при това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което маскиралите се като демократи бивши партайци, дължат първо на собствения си български корен.

  БЕЛЕЖКА:

  В обикновен разговор между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И малко след това, явно усетил какво изтърсил, идиотът отсреща притеснен се усмихва: "Майтап бе, казах го на шега". За каквато и кауза да настоява, мине ли към просташкото "Ти знаеш ли аз кой съм!" – не виждам как който и да е би удържал успех някъде другаде освен у хора с робска психика. За костовизма злобата е гориво. Един и два пъти ли Иван Костов говори извисоко към обикновения човек. Започна от "алчните бабички на припек" – случайно изтървана сякаш реплика към пенсионерите с техните мизерни пенсии, та до обвинението, че българинът е недорасъл и невежа, и затова бил недостоен да го оцени като лидер. В реалното демократично общество след подобна изцепка въпросния самозванец го изнасят с упокойни траурни песнопения и духова музика откъм задния вход на политическия театър. Тази яростна грандомания не е новост за нацията ни. Преди Костов по същия начин с нацията ни общуваха гастролиращи прима-балерини като Жорж Ганчев (1939-2019), Жан Виденов (1959), Ахмед Доган (1954), плюс още дузини минали в запаса пишман-политици. Поначало грандоманията или самоопиянението е заемка от аксесоарите на болшевизма, фашизма, нацизма, ислямизма – изобщо от убедеността у ловкия ум, изкачил се до самия връх на обществото.

  Пловдив, 1 октомври 2006 година

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 mar. 2020

Илюстрации:

- Преобразяването на познатите от миналото;

- Любовта е от-до, ала интересите са до гроб**.

___
* В България, с много редки изключения, политическите ни лидери и примадоните в обкръжението им говорят на обикновения българин, все едно е хлапе от детската градина. Не разбират кой е суверен в Република България. 
** Вж. http://encho1.blog.bg/history/2016/09/22/za-mrysnata-piana-ili-zashto-sme-vse-na-opashkata-i.1478118 Бел.м., tisss.