ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (53.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (53.)

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграмка: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".

  30.03.1999., продължение

  Защо да смятам сърбина за по-свой от албанеца? Само защото сръбският език е по-близък до българската реч?! Или понеже сърбинът се моли и пали свещи пред същите християнски икони? Историята на народите, в крайна сметка, е история на един човек, Каин или Авел. Искам да открия у себе си мотиви за състрадание към сляпо повярвалия в Аркан и Милошевич, а ми пречи и крясъкът, и бабаитлъците, с които се опитват да задушат нравственото величие на човечността. Затова, като ги гледам толкова театрално-героични, си казвам: Жалко! Имаме си объркани съседи гюрултаджии на запад от нашия български дом. Дано по-скоро прогледнат, та да се завтечем да им помагаме да оправят изкъртените си врати и прозорци, поломения покрив и унижена национална гордост. Многострадална Сърбия, горещ вятър, моя любов! Не, не ми се обръща езикът да го изрека, камо ли да съпреживея! То е адът, вихрушката от жестокия меч на възмездието. Полуовъгленият труп на детенце сред отломките на някогашен сръбски дом в Косово не е ли призив за покаяние?

  Атанас Далчев (1904-1978)* в текст от "Фрагменти" (изд. 1967, с. 61) твърди: "За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище". Честният бил чудовище. Струва ми се, забравил е да добави нещо важно – чудовищното е да си безразличен и честен, което често се случва. Към Далчевото да добавя, че и пристрастията докрай раждат чудовища. Под коприненото небе в сърцевината на Тракийската низина застанал, разбирам: никак не ми е безразлично какво става в Югославия, именно защото съм българин, което значи пристрастен, просто уверен, че българинът, макар наистина да е тъжен и смирен, в основата си е по-опитен от този неуравновесен и буен съсед. Като народ, като национално битие данъците са ни платени барабар с кървавите лихви. Да, бедни сме, но не сме посягали да си уреждаме щастие и благоденствие на чужд гръб, с цената на чужда мъка. Дори за опита на бившите властници да преименуват етническите турци нацията ни преживя повече от покаяние – унижи ни държавният ни глава, Президентът Петър Стоянов – фамозният Бате Пешо с позападналата си пловдивска адвокатска кантора за бракоразводни дела като се завтече да поднесе извинение към... Република Турция. Жалка работа, но... сметката е приключена, деянието – осъдено. Да му мислят онези, които се заблуждават, че ще им се разминат кървавите лихви! За сторената жестокост, независимо как е представяна пред своите или пред света, рано или късно всичко се връща. Върху човечност единствено генът ни пребъдва.

  НАТО. Това е друга тема, макар мотивите да са същите: арогантност и прекалено самочувствие поради материалния просперитет. Но НАТО към сръбската общност, ако има Някой в пространството над главите ни, дали не е самото Възмездие? И в този случай защо да ме вълнува какви планове и задачи си е поставяла военната сила или стоящите зад нея благоденстващи общества, като за престъпленията си, както и да ги омаловажават и обясняват, в следващите години онези благообразни политици и военни пренасят драконовото семе на бъдещи възмездия, за които пък на тях ще им се наложи да отговарят. Възгордяването кога ли е добър съветник!

  Към сто минути слушам завчера професора историк Андрей Пантев да призовава към уравновесеност. Прав е: бомбардировките над Югославия затвърдиха доскоро разклатените позиции на сръбските неокомунисти и националисти; допълвам към това – и превърнаха в мекерета довчерашните мъжки момчета от т.нар. вътрешна сръбска опозиция на Милошевич. Но какво ни предлага професорът! – да изчакаме 50 (петдесет) години, за да може историческата наука да произнесе меродавната си оценка. Сто минути брътвеж, и нищо съществено, е... в това умение само г-н Филип Димитров, докато бе премиер на България, беше по-нелеп. После въпросният г-н слабохарактерен Филип Димитров престана да се самоопиянява от гласа си и пак проговори човешки, с т.нар. консеквентност** на мисълта.

  Чух тези дни и световноизвестния Александър Солженицин (1918-2008), потресен от подлостта на Западната дипломация. И Солженицин, в присъщия гръмовен стил, съобщава едва половината от жестоката истина. Кой е тук палачът и кой – жертвата, това ме интересува, не общи приказки и призиви за човеколюбие в стилистиката на Стария завет, което ще рече "Зъб за зъб, око за око".

  Уважавани разумни господа и дами! Помогнете да отделим хищника от стадото, сред което се е притаил. Когато ми внушават колко някой страдал за потъпканото човеколюбие, конкретно за кого всъщност са неговите вопли? Разбирам, страдат за Сръбския народ, ама те страдат май повече за разкапана Югославия и изкуствения конгломерат, рожба на същата тази надменна Западна дипломация от началото на века. В полифоничния хор от странно мутиращи назидаващи гласове не чувам къде тук, в края на хилядолетието, се прекъсва нишката на любовта към отделно взетото човешко същество, кой първи посегна да се изгаври със завещаното от Богочовека послание. Нали се кълнат, че са християни! Ето, узрели сме да узнаем Истината от техните уста. И нищо съществено не казват; ломотят фрази: Господ, Православие, Славянство – ужасно обемни думи! Но защо тези думи, така гръмовно произнесени, друго не съобщават, освен колко ораторът е объркан, колко му пречат историята и литературата, където в случая и г-н Пантев, и г-н Солженицин толкова ярко лъщят?

  Истината не лъщи. Да лъщи и се самоопиянява е свойствено на Лъжата.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 fev. 2020

Илюстрации:

- 1999 г. Косовски бежанци, подгонени от Сръбската армия

 и паравоенните й части (башибозук) от родните си места.

___
* Студент в III курс на Софийския университет, през 1970 г. след къса уговорка по уличния телефон гостувах в дома на Атанас Далчев. Посрещна ме симпатично старче, което като неумел кънкьор суркаше домашните си чехли и ме гледаше иззад очила с доста голям диоптър за далекогледство. Сега си давам сметка, че е бил в 66-ата си година по онова време. За всички нас Далчев беше изключителен български поет. Извод: Не ходете на гости в дома на своя кумир, за да не се разочаровате!
** Последователност. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (52.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (52.)

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграмка: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".

  30.03.1999.  

  Желко Ражнятович – Аркан (аркан е старинно средство за ловуване, подобно на ласото), хлебар по професия, водач на сръбски "патриотични" паравоенни части, известни като Тигрите на Аркан, палачът на босненското и хърватското население от предишната юго-война ни показват по телевизията в компания на две луксозно облечени жени в поза на типичния мутренски герой: в костюм с модна кройка и в отлично настроение. Виждам, сръбският хлебар Желко (1952-2000) е здравеняк и хубавец!

  Кайзер Вилхелм ІІ* рекъл някога си: "О, Балканите ли... Балканите не заслужават кръвта и на един пруски гренадир". Ами добре! Надменността на онази Европа ми е известна, тя не е от вчера. Би следвало по-често да си припомняме как Българският цар Калоян умеел да се оправя с онази Европа, която всичко помни и нищичко не е простила досега от посегателствата срещу достойнството й. Лъжи и предателства, и интриги – това е традиционната Западноевропейска дипломация в преследването на имперски интереси от хилядолетие насам, и преди всичко – срещу наивността и невежеството на нашите доморасли политици. България – ето кое ме интересува в най-голяма степен с всичкото уважение пред съвременна Европа, чудесния модел на християнската ни цивилизация.

  Онова, което върши сръбската военна машина с албанското население в Косово тези дни, същото в началото на ХХ век са го вършили други едни войски в Егейска Тракия и Македония срещу нас, българите, т.е. – и срещу мен. Гърция и Сърбия от гледна точка на онази Европа нима не са били през последните сто години малките хищници на Полуострова? От сътрудничеството между тези отлично защитаващи интересите си за чужда сметка две симпатични национални общества обикновеният българин (не българските управници и едри собственици) е губел най-много. Защо? Заради крепката вяра в неумели национални водачи, като започнем от Фердинанд с амбицията му да завладява Цариград, та до родения в село Ковачевци, Пернишко най-ярък предател** в новата ни История, ама пък кандидати за мекерета на чужди държави, национални предатели сред модерните български политици дал Господ.

  Синьо-бяло-червено е байрякът, под който се строява в парадната си униформа сръбският патриотизъм. На този фон демонстрантите с портрета на техния любим Слободан Милошевич пеят, танцуват, крещят, вълнуват се, скандират. И всеки си закачил на гърдите бял лист с отпечатана мишена, демек, "Стреляйте, НАТО-вци! Стреляйте, подлеци и страхливци! Ще загинем, но родината си няма да предадем". Ако самолетите на НАТО бяха пратени да ги убиват, не виждам тези с мишените на гърди как биха могли да спрат касапницата. Нещо вакхическо, на границата между еуфория и лудост има в тази картина. Десет-, двайсетхилядно множество люшкащи се пеещи граждани на Белград и... онези невидими военни пилоти на НАТО, като в холивудски екшън профучаващи в нощното небе над Сърбия с тонове взрив и уран на борда на свръхмодерните си бойни машини. Такъв театър на американската мощ май само тук, на Балканите, може да се види. Бабаитлък на гол тумбак не мога да си представя някъде другаде по света, но това е мое лично, мое съвсем не меродавно мнение по въпроса.

  12.04.1999. 

  Облечени като за празник, крещят "Сръ-бия! Сръ-бия". Това какво е! Съчетание от любов и шубе, когато у страхливеца неизвестно според каква алхимия се ражда смелия човек, или чистопробен нашенски, щур балкански идеализъм в стил Крали Марко се справя с тие ми църни арапи, жална им майкя арапска? Не знам дали не е жестоко от моя страна, но вслушвам ли се във вътрешния си глас, който из бездна на хилядогодишната тракийска и българска наша генетична памет откънтява, тези пощръклели от самоубийствена злостна еуфория клети хора в усилните за тях дни и нощи дали всъщност не жънат посятото, дали не плащат за натворените гадости от собствената им грандомания и пренебрежение към околните народи и общества в течение поне на столетие. В други времена да, могли са и да скрият, да изопачат извършеното, но световните телевизионни канали напоследък, разбира се, съвсем не безкористно и съвсем не случайно, бълват картини на покруса и отчаяние сред друг един народ.

  И когато съпоставя крясъците, долитащи от белградските улици и площади Сръ-бия! Сръ-бия! – с мълчаливата върволица от десетки и стотици хиляди престарели хора, женици от село с изкривени от труд възлести пръсти, юноши и деца, смазани от потрес, плачещи без сълзи, премръзнали, треперещи от страх, гладни, напъдени от дома си, от нивицата си, от непретенциозното си бедняшко всекидневие, за мен онези там палячовци от белградския купон в никакъв случай не са Доброто лице на тяхната любима Сърбия. За мен, казвам! За вас може и да не е тъй, тази опиянена от фанатизъм, жалка в героическите си гримаси тълпа я виждам като библейските Содом и Гомор. Любов? Това ли е любовта към Отечеството! Дали на обикновения сърбин не ще му се наложи да плаща за извършеното от Милошевци и Аркановци, за изпратените уж в името на мила Сърбия професионални мародери и специално обучени да убиват, до зъби въоръжени, да атакуват дома и нивицата на косовския селянин, онзи притеснен човек с изпадналите му в отчаяние жена, братя, сестри и стари родители, с неговите дребните дечица. Какво очакват от косовския албанец? Цветя и рози може би?

  В последна сметка, чия е земята? На фукльото, дето се блъска с юмрук в гърди, че притежава нотариален акт за собственост, пък живее зад девет баира, или – на човека, дето я оре и сее с потта си, дето ражда челядта си и заравя мъртвите си в нея? Колко станаха масовите гробове на хървати, бошнаци, албанци – все курбан, велик курбан пред олтара на Сърбия! Преди години петричката врачка Ванга беше рекла: "Никой от нищо не може да се скрие! Не мислете, че сте свободни да правите каквото ви хрумне. Не може, никой не е свободен". Не е свободен от нравствените императиви на човеколюбието. За нас помежду си говоря, не за калпави общества; обществата обичат да лицемерничат заради изгода или пък се лъжат съзнателно, изпаднали в делириум или тъп телешки екстаз. Всеки от нас живите стой надвесен над своите мъртви предци, и ако още не съзнава, че на раменете си носи и техните кръстове с техните минали грехове спрямо човечността, ако не усеща това сладко, но и страшно бреме, толкова по-зле за него самия!

  Бележка:

  Когато предложих този текст за печат на умно списван вестник през трагичната за Балканите 1999 г., рекоха ми любезно: "То не е актуално за нас, българите. Други са ни проблемите". Що да сторя, приех, че са прави.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 fev. 2020

Илюстрации:

- 1999 г. Бойната авиация на НАТО над Белград;

- 1999 г. Косовари, прогонени от дома и нивата си.

___

_{* Кайзер Вилхелм II (1859-1941), вж.}  

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%BB%D1%85%D0%B5%D0%BB%D0%BC_II

_{** Георги Димитров (1882-1949). Бел.м., tisss.}

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (51.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (51.)

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграмка: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".

  07.03.1999. 

  Двамата са, кажи-речи, връстници – Петър Дънов е роден през 1864 г.; синът на Иваница от Свищов Алеко – през 1863 г. В семейните хроники от страна на бащата Иваница има легенда, че генетично води потеклото си пряко от цар Иван-Шишман. Не знам колко е логично предчувствието, че не и заради уюта единствено руският император Александър ІІ в началото на военната кампания от войната с ислямска Турция за кратко макар се установява именно в дома на този заможен свищовлия, та момченцето на Иваница било качено върху стол да изрецитира стихотворение. Алеко характер игрив, лек, ефирно-печален под шегата, иронията и самоиронията; Дънов – масивен, тромаво-настоятелен, тържествен, назидателен. И двамата са на ти с първите хора в държавата: Алеко – с Петко и Екатерина Каравелови, знае го и Захари Стоянов, та в качеството си на властник безцеремонно му праща визитката си с послание: като чиновник в правосъдното ведомство, да бастиса опозиционен вестник; Дънов пък е душеприказчик на цар Борис ІІІ (Борис е тридесет години по-млад) до смъртта на монарха на 28 август 1943 г. Алеко загива от заблуден куршум (друга версия: от разрив на сърцето при уплах, едва 34-годишен; Дънов доживява осемдесетата си година, заобиколен от боготворящи го обожаващи го почитатели. Каквито и да са, тези двамата са синове на България, от онези, за които доста се е приказвало, чиито послания продължават и до днес да отекват в общественото ни битие. Двама не случайни българи и два маниера на общуване: единият – шеговит, ненатрапчив, едва ли не фриволен, другият – самолюбив, дидактичен и показен. В стила на Дънов днес* в политическия цирк се изявява Иван Костов (1949).

  Да съпоставим личността на Дънов заради претенциите му с личността на един всеобщо признат авторитет в родната ни история – Патриарх Евтимий Търновски, трагичния последен изразител на Българския народ от онази сгромолясваща се в пламъци и ислямска ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме? Евтимий в гордото си смирение нийде не вири глава по-горе от народа, сякаш съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, обичаи, митове, легенди, бит, езическа подоснова, и е естествен, без предвзетост духовен пастир: подобрява преводите на християнските свети книги, допълва и доразвива старите послания от епохата на Първото ни Българско царство, целокупната своя дейност подчинява на най-острите проблеми пред държавата и българите, без да излиза из лоното на канона и нацията. Държи се като пръв между равни. Колкото и тълпата да го величае, не откривам у него склонност към вътрешно насилие, ни амбицията да застане по-красиво в общественото пространство. Това е типичният Обединител на нацията, вписва се в църковната йерархия; строг, но и благороден, а смирението го прави великолепен; виждам го с ореол.

  Тъй ли е с Беинса Дуно, който желае да го назовават като корифей?** Доколкото схващам, жизнената енергия у този втория всецяло е в окултното** – усеща се как яко настоява да е трансцендентен**, да бъде приеман за Разум над мнозинството, специално посветен от Висша сила да тълкува философските проблеми на света. Царят и значителна част от т.нар. кастова и изживяваща се като "цвета на нацията" интелигенция от негово време са в плен на Дънов, мнозина и досега. Мистичното, достъпното за единици избраници – това е стихията на Учителя Дънов. А ползата? Ах, какво опиянение от собствената реч! Подходът му към евангелските текстове – колко тържествен, колко показен! Учителя не толкова обяснява и тълкува, колкото внушава преимуществата у едного. Ако Евтимий вълнува, Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да го видя и отстрани – като мисия, подчинена на човеколюбието и българщината; очите на Дънов ме фиксират магнетично както зъркелите на фокусник, който всеки миг, докато ме омайва, очаквам да измъкне от широките си ръкави я гълъб, я зайче, я някоя съвсем неочаквана висша мисъл.

 И още един жест към спомена за този забележителен човек. Поставям го редом до ап. Павел, първостроителя на Христовата невеста – по определението на Ницше за черквата. И ап. Павел, както Евтимий, изглежда по човешки притеснен в грижите си; в посланията му долавям и немощта на старческата плът, ала и самообричането на смирения угрижен човек Делото да пребъде и подир кончината му, без да гърми за апостолството си. Дънов като че най-чистосърдечно се стреми да ме приобщи към Христос, но иззад благата му реч ехти "Аз-аз-аз! Аз, Беинса Дуно". Не се наемам да коментирам доколко наивни, лишени от логични основания за що-годе просветения човек са коментарите му, онези така превъзнасяни Дънови беседи. За тези беседи легенди и досега се носят. За да разбера състава на океанската вода, нали не ми се налага да излоча океана? Да надникнем, впрочем, в мощта на неговото слово!

  ...Следователно и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме войнствени. (И това се говори на 22 март 1915 г., бел.м., tisss) Сега всички хора са под влияние на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува на света. Не мислете, че учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез война може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот – жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще престане, когато се добие масло. Сега, защо воюват хората? Христос казва: "Аз искам масло – като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да вземат масло за светилниците си и останали вън. За да влезнеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл...

  Какво ми бъркат Дънов и дъновистите; всеки да вярва, в каквото си ще! Само си мисля, че не е случайно, дето преди дъновите Беседи четох печатаната през 1974 г. книга за човека, въобразил си, че е самият Бог – "Калки" на хомосексуалиста Гор Видал (1925-2012). Педерастията, както и шизофренията, и още няколко психични отклонения, е дала на света низ талантливи творци в изкуството може би поради факта, че в отклонения от нормалността интуитивното, пък оттам и артистичното, нараства. "Калки" с претенциите за интелектуален бестселър, ми се стори постна, скучновата работа. Със зор я дочетох, най-вече – за да разбера как този философ Made in US извежда сюжетните си нишки, илюстриращи тезата му за надменността. Отговорът му на разбираем език гласи: Самолюбие, надхвърлило границите на приличие, като ракова клетка от необуздано духовно хищничество, е в състояние да погълне всичко, което му се изпречи пред очите.

  При Беинса Дуно (Дънов) любопитно е как смирението може да изкристализира в пренебрежение не само към първоизточника, с който Учителя жонглира, без да му трепне отвътре, но и основно – към последователи и ученици, на които се кълне в любов. Чудно! Толкова години след смъртта на Дънов, още се носят легендите за високата начетеност, за близостта му до народа. Дали днешните му поклонници не усещат неумението на този съвсем не случаен човек да се приобщи към величието и саможертвата на Иисус?

  Разбира се, Петър Дънов е магнетична личност. Да увлечеш толкова почитатели в идеята за природосъобразен подход към тялото, като посочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, да посочиш нещо по-горно от стремежа към материално благополучие, не е никак малко, особено пък в онези байганьовски конвулсии на първичното, едва-що структуриращо се наше обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния Гюро Михайлов и онези шпорести фукльовци, изживяващи се като каймака на цивилизасиона у нас. Че бил тщеславен, нарцис, изкуствен – кой съм, да оспорвам влиянието му? Нима и моето ровене в текстове не е вид тщеславие, да го осъждам post factum, след като част от човечеството го има за светец, за светец го имат и геният на ХХ век Айнщайн, както и световноизвестният стилист във висшата мода Пако Рабан (1934)?***

  Но се налага пак да го кажа: не аз, баща ми у мен, моята среда на простосмъртни българи с унижено от комунисти, лъже-патриоти, лъже-демократи самочувствие не го приема с респект. Това безплътно, свидно за мен множество от мълчаливци под гробищния троскот, които духом са ми мен родителите, те именно ми нашепват, че окупиране на съзнанието е по-гадно престъпление от тиранията над плътта. Колко му е да тласнеш тълпата от наивници с промит мозък, вперили вдъхновен взор в осанката ти на светец! Колко му е да ги употребиш като материал за касапницата на войните с онази шрапнелена и бодливотеленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби, атаката със смъртоносен газ, вълните от холера и коремен тиф по фронтовете, в хлъзгавите, потънали в кал и слуз, студ и глад окопи, само понеже някой си лъже-Христос според твоите лични разговори с Бог, ни смятал за твърди и груби, па решил да ни направи "по-мекички". Това ми стига, за да съм нащрек!

  "Полека... лампата..." – чувам присмехулния Алеко и слънчице пеква, плувва пак "Облаче ле бяло..." по коприненото Българско небе. Толкова си хубаво, Отечество! Нима не е прозрение, че можем да сме щастливи тук и сега, именно защото ние сме нехармонични и грапави, неудобни за логаритмуване от някой висш медиум или от версия на средновековните фанатици, сляпо оръдие на своя политически фюрер извън България, незаменим, единствено достоен любим водач, баща на народите, кормчия, архитект на хармонията в Космоса около и над нас – обикновените хора.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 fev. 2020

Илюстрации:

- Алеко Иваница Константинов от Свищов;

- Петър Дънов от село Гробар, Варненско.

–––

* Когато е писан текстът.

** Корифей (от гр. koryphaios "вожд") 1. В древногръцката драма - ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство. 3. Изтъкнат балетен артист в кордебалет. Окултен (от лат. оcultus "таен") Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен. Окултизъм Мистично учение за тайнствени природни сили, достъпни само на избрани (теософия, магьосничество). Трансцендентен (от лат. Тranscendens, -entis "излизащ извън") Който е извън пределите на опита, съзнанието и познанието.

*** Светът се прекланя пред мен, аз се прекланям пред духовния учител Петър Дънов от България –

тези думи на Алберт Айщайн (1879-1955) прозвучават в ефира на френското радиo RTF през 1989 г. за годишнина от рождението на физика, вж. http://bogatstvo.net/lichnosti/ainshtain-danov/ & https://www.marica.bg/balgariq/ajnshajn-i-pako-raban-se-vazhishavali-na-uchitelq-danov Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (50.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (50.)

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграма: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".

  28.02.1999. 

  Купих връзка банани и гостувах у семейство Петрови. Това вчера, подир срещата с Re. и нейния колега от пловдивската филхармония. Когато влизах, 75-годишният Петрович се беше опнал с апатично изражение насред диванчето; като си тръгвах, болнавият вид бе заменен от присъщата му вироглавост. Три часа го гледах, става-сяда-разхожда се намусен из хола. Обстойно бях посветен в низ от усмъртителни тайни. По някое време излязохме на огряната от тракийското слънце веранда и пак чух за неудоволствието му, мно-ого меко казано, от разни хора, които го някога си го пренебрегнали, и – естествено за неговия табиет: как на никого не цепил басма. Питам: Що слизаш на това тяхно ниво, да си върнеш за обидата ли? Това не е ли неуважение към самия себе си? А той мига-мига: "Ама аз съм си такъв! Такъв съм бил винаги и не мога да се променя".

  Станал униатец заради някое си кюре от пловдивската католишка черква, която – доколкото ми е известно, усърдно наобикаляше сума ти месеци. Кюрето му рекло веднъж с досада: "Аман, бе! Няма отърване от теб!" – и Петров, който вече се беше наканил да гушне католицизма, прави рязък кръгом, та при униатците* се зачислил. Рекох: Туй ли ти е изборът! Сторил си го напук. Ама какво да го правиш, със себе си невсякога е в съгласие, камо ли с хитрите, докачливи, по чуждоземски високомерни пастори и кюрета, страстите му копривщенски връх бият над разума му и му тровят живота. Страда, че никой не го търсил напоследък, не го заяждал. "Само ти – вика – и Кадията** наминавате, ама и с вас не ми спори приказката, ей туй е то, на!"

  Четох му от тези тук записки. На онова място, където споменавам, че първом сме българи, пък подир сме всичко останало, разхълца се, заразмаха ръце към тавана, завайка се: "Спри-и! Спри! Спри, дяволе! Не мога да те слушам повече. Спри! Искам сега аз да говоря. Чуй аз пък на теб какво ще ти река... Знаеш ли, някога, 17-годишен пичлигар, главата ми беше пълна с грандиозни идеи. Света се канехме да оправяме, та и аз – барабар Петко с мъжете. Към 1973 г. обаче отведнъж изтрезнях. Гледам се, вися – ни съм в небето, нито на земята. И цялото ни поколение, до един, ей тъй на... висим си. Корените ни прекъснати, подядени изотдолу. О-о-ох, колко чисти хора си отидоха с тази вяра, че строим нещо хубаво! (Замисля се.) Афиф работа излезе тя! (Взе да трие сълзи.) България ни принудиха да забравим. Отродихме се".

  Леля Рени, жена му от заможния копривщенски род на Каблешкови, племенница на Тодор Каблешков***, се обади: "Жоро бе, няма ли да видят бял свят тези твои историйки, няма ли да ги напечаташ?" Отговарям наперено: Ако е съдено, ще се отпечатат все някога, ако не е – няма. Защо да се кося! Ако има стойност, какво значение днес ли ще излезе на видело! Да се явят баш сега нашите книги, е заради суетата ни. А тя: "Туй му говоря и аз на Петьо. Ей го, викам му, Жоро, вре ли се Жоро в разни съюзи и писателски дружинки!" А Петров я скастри: "Не го гледай ти Жоро! Годинки има напреж, може да ча-а-ака. А на нас, ланко, животът ни се изниза. А аз толкова писах, писах, писах, пи-и-исах, и... какво виждам насреща?!" Разпери ръце като Исус на кръста... екзалтиран, отчаян и с присъщия си магарешки инат.

  Не е епилог

  
  Тук приключвам този бележник; а по-нататък следват записките от бележник № 4, който захванах с алегоричната представа за пилето, дето си цвърчи на клончето не за да го похвалят, не и за да му благодарят, не дори и за да го чуе някой, ами просто защото си му иде отвътре тази работа. Пък ако не сте го усещали сами някога у себе си това нещо, как ли ще ме разберете? Няма как да разберете.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 fev. 2020

–––

* Униати, униатство – рел. Църковно-политическо движение от 50-те години на ХІХ в. за засилване ролята на католическата църква сред православното население на част от България и създаване на автономна църква под върховенството на Римския папа.

** Акад. Марин Кадиев (1939), университетски преподавател, председател на Съюза на независимите писатели, вж. https://blitz.bg/obshtestvo/akad-marin-kadiev-iskakha-da-me-nominirat-za-gines-no-otkazakh_news642217.html & https://www.bnr.bg/plovdiv/post/100989874/alter-ego-za-literaturnite-skandali-s-akademik-marin-kadiev

 "Има едно средство да се освободи България не само с най-малко жертви, но и почти без жертви. То изисква да се намери един човек, който да се реши да пожертва себе си. Тоя човек ще бъда аз."

*** Тодор Каблешков (1851-1876), вж. https://inspiro-bg.com/nezabravimite-todor-kableshkov-vtoya-tchovek-shte-bada-azv/  Бел.м., tisss.